Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 208
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 208
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 208

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 01 hotelytnaspomenite

 

„Всяка трагедия започва безгрижно, с непоносимата лекота на битието. Всяка трагедия започва с незнание.“

„Хотелът на спомените“ е изключително амбициозен философски и интелектуален роман, подчинил всичко на значимите човешки теми, които разглежда – до степен, в която сюжетът на моменти е съзнателно принуден да ги обслужва, логиката понякога отстъпва на втори план, диалозите се превръщат в поредица от внушителни сценични монолози, които е трудно да бъдат изречени в действителността, а на места текстът се родее с есеистиката.

Особено любопитство предизвиква фактът, че „Хотелът на спомените“ е заявен като автобиографичен, макар да работи и на територията на художествената измислица. Ето защо читателят неизбежно се опитва да детективства в заплетения сюжет на този емигрантски роман, чието действие ни пренася от България в Америка и Европа.

Респектираща е задачата на Златко Ангелов да разкаже семейната сага на няколко поколения през спомените, сякаш отседнали в различните стаи на един и същи хотел. „Съдържатели“ в него са един несъстоял се баща и две от четирите му отчуждени деца от два приключени брака. Повествованието се разгръща през гледната точка на баща, син и дъщеря, проследявайки техния живот, като поставя особен фокус върху начина, по който те преработват взаимната си липса по пътя към приемането и възможността за прошка и обич.

До голяма степен „Хотелът на спомените“ е роман за отсъстващата и същевременно точно поради това обсебваща фигура на бащата-патриарх – ситуация, която в случая е въпрос и на избор, и на обстоятелства, и на вина, и на съдба – както и за произтичащите психологически и морални последствия от това. Тази липса е наследствена, тъй като самият протагонист е син, който е в дълбок разрив със собствения си баща – високопоставен партиен функционер. Връзката родители-деца е осъзната и като най-силното доказателство дали е съществувала родителска обич (по думите на една от епизодичните героини) и в тази връзка главният герой е представен и в ролята му на съпруг, провален заради себичността на либидото си и неизбежния разпад на привързаността, която то временно създава.

Твърде много са противоречията в този централен бащински образ, ала нима не носим поне две начала в себе си. Той заявява себе си като „добър човек, (но) зает с егото си“; осъжда себе си като „животно“, но поддържа илюзията, че е обичал истински и двете изоставени от него жени; ненавижда насилието, но се оказва способен да го причини; изповядва себе си като равнодушен конформист спрямо властта, но произлиза от нея; не става бунтар, но не стига и дотам да се присъедини към „тези които си бяха присвоили ролята да контролират съдбата ми, и то в името на някаква празнодумна идеология“; ненавижда самоцелното трупане на пари, но той и децата му се превръщат в техни пасивни получатели.

Двете централни тематични линии, по които протича наративът – сексуалната енергия от една страна и властта-парите-творчеството-насилието, тясно обвързани с нея, се изразяват ясно чрез тези думи на героя: Човешката енергия, разрушителна в същата степен, в която е и съзидателна, е сексуалната енергия“, както и „Светът, какъвто е днес… сме го създали ние мъжете по свой образ и подобие и затова той е толкова зависим от парите. Неговата цел, на мъжкия свят, е властта. А парите осигуряват власт“.

Сякаш за да опровергае широкоразпространеното схващане, че българската литература е традиционно свенлива и благопристойна, романът прибягва до разгърнати сексуални сцени, които могат да смутят или дори шокират някои читатели с откровеността и честотата си. Те са оголени, физиологични, натуралистични до степен на хипербола (макар и според мен не задължително правдоподобни или функционални).

Женските образи в книгата са видени преди всичко през мъжката гледна точка и сексуалност и в този смисъл, с изключение на разказвачката Спасена, са разбираемо далеч по-безплътни от мъжките. Впрочем думата „безплътни“ тук е крайно неподходяща. Защото жените са обективизирани и представени през тялото, раждането, отдаването, прилепването, обсебването, изнасилването. Те като че ли са в състояние на някакъв Стокхолмски синдром, в подчинена мисионерска поза спрямо онзи, който ги иска, оставя или насилва. Изключително силна е началната сцена, с която се открива романа – сцена на раждане, описана с чувствена физиологична образност.

Мнозина биха определили този роман не просто като патриархален, но и като алфа-мъжкарски, мачистки, дори сексистки. И биха имали основание – Златко Ангелов сполучливо пресъздава светогледа на протагониста си – до степен, в която искрено може да смути, предизвика или дори ядоса женските си читатели. Това със сигурност може да бъде ябълка на раздора при обсъждането на книгата.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Една от важните заслуги на „Хотелът на спомените“ е, че той е пореден, но не типичен опит да бъде обговорено, припомнено и преосмислено близкото комунистическо минало. Основен акцент е сложен върху цената – и съответно облагите – на това да израснеш във влиятелно комунистическо семейство; върху наследствеността на вината у неговите представители и техните деца; върху конформизма и съпротивата, вкл. безразличието; както и конкретно върху прословутото изтичане на комунистическите пари и тяхното участие в успеха на цяло едно поколение наследници на бивши функционери.

Възникват логичните въпроси: този успех на наследниците компенсира и осмисля ли тяхното незаконно/неморално получаване и носят ли те отговорност за това? Наследствена ли е вината, щом кръвта и парите се обвързани? Еднаква ли е отговорността на онези, които безогледно трупат пари като самоцел, и онези, които са пасивните им получатели? „Съществува ли компромис, който да е морално оправдан с пълната невъзможност за алтернативно поведение?“

„Хотелът на спомените“ умело противопоставя законното и моралното, и като че ли донякъде прокарва идеята, че личните постижения, от една страна, и личните страдания, от друга, на героите са достатъчно изкупление за наследеното от тях – създавайки впечатлението за някакъв вид реабилитация. В това, че не говори от страната на класическите жертви на тоталитаризма, а дава думата на „другата страна“, този роман е нетипичен – и е възможно да подразни с незаплануваната си, но неизбежна класова, породиста арогантност, елитарност, дори снизходителност.

В „Хотелът на спомените“ Златко Ангелов отдава почит и на двама свои колеги по перо – Пруст, на когото е отделил есеистични страници с разсъждения за основополагащия му роман „По следите на изгубеното време“, и Владимир Зарев, към когото реверансът се усеща стилистично, в това, че начинът на писане, но всъщност и тематиката, особено от последния роман на Зарев (виж рецензия за „Чудовището“ тук), силно напомнят за него.

Лично за мен в „Хотелът на спомените“ имаше някои логически – морални, сексуални и психологически противоречия. Възможно е те да се обясняват по-скоро с конкретния опит, отколкото да са действителни, но все пак ме смутиха. Не съм напълно сигурна, но имах усещане и за неточности в датирането – признавам обаче, че не съм смятала дати и години.

Помненето е душа, травмата привързва, биографията е отворен проект до предела на смъртта. С тези мисли се разделям с този роман. И тъй като се появиха достатъчно книги, които разказват близкото минало през другата гледна точка, определено трябва да му обърнете внимание.

Източник

 

Антония Апостолова е родена в Бургас, където завършва английската гимназия и издава първата си книга („Солена ябълка“, 1994). По-късно учи английска филология в СУ и оттогава живее в София, а в момента дели времето си между България и Холандия. Има 15-годишен опит като редактор във водещи български медии. През 2017 г. окончателно напуска медийния свят и създава сайта „Литературни разговори с Антония Апостолова“ и Фейсбук-страница към него, където публикува рецензии за най-новите издадени у нас книги, интервюта с писатели, новини на предстоящи заглавия и преводи на израелска поезия. Освен че е автор на две книги, последната от които – дебютът ѝ в прозата „Потъване в мъртво море“ (изд. „Жанет 45“, 2019) – тя е преводач и на израелския поет Амир Ор у нас. Публикува редовно критика и в „Литературен вестник“.

Pin It

Прочетете още...