„Всяка трагедия започва безгрижно, с непоносимата лекота на битието. Всяка трагедия започва с незнание.“
„Хотелът на спомените“ е изключително амбициозен философски и интелектуален роман, подчинил всичко на значимите човешки теми, които разглежда – до степен, в която сюжетът на моменти е съзнателно принуден да ги обслужва, логиката понякога отстъпва на втори план, диалозите се превръщат в поредица от внушителни сценични монолози, които е трудно да бъдат изречени в действителността, а на места текстът се родее с есеистиката.
Особено любопитство предизвиква фактът, че „Хотелът на спомените“ е заявен като автобиографичен, макар да работи и на територията на художествената измислица. Ето защо читателят неизбежно се опитва да детективства в заплетения сюжет на този емигрантски роман, чието действие ни пренася от България в Америка и Европа.
Респектираща е задачата на Златко Ангелов да разкаже семейната сага на няколко поколения през спомените, сякаш отседнали в различните стаи на един и същи хотел. „Съдържатели“ в него са един несъстоял се баща и две от четирите му отчуждени деца от два приключени брака. Повествованието се разгръща през гледната точка на баща, син и дъщеря, проследявайки техния живот, като поставя особен фокус върху начина, по който те преработват взаимната си липса по пътя към приемането и възможността за прошка и обич.
До голяма степен „Хотелът на спомените“ е роман за отсъстващата и същевременно точно поради това обсебваща фигура на бащата-патриарх – ситуация, която в случая е въпрос и на избор, и на обстоятелства, и на вина, и на съдба – както и за произтичащите психологически и морални последствия от това. Тази липса е наследствена, тъй като самият протагонист е син, който е в дълбок разрив със собствения си баща – високопоставен партиен функционер. Връзката родители-деца е осъзната и като най-силното доказателство дали е съществувала родителска обич (по думите на една от епизодичните героини) и в тази връзка главният герой е представен и в ролята му на съпруг, провален заради себичността на либидото си и неизбежния разпад на привързаността, която то временно създава.
Твърде много са противоречията в този централен бащински образ, ала нима не носим поне две начала в себе си. Той заявява себе си като „добър човек, (но) зает с егото си“; осъжда себе си като „животно“, но поддържа илюзията, че е обичал истински и двете изоставени от него жени; ненавижда насилието, но се оказва способен да го причини; изповядва себе си като равнодушен конформист спрямо властта, но произлиза от нея; не става бунтар, но не стига и дотам да се присъедини към „тези които си бяха присвоили ролята да контролират съдбата ми, и то в името на някаква празнодумна идеология“; ненавижда самоцелното трупане на пари, но той и децата му се превръщат в техни пасивни получатели.
Двете централни тематични линии, по които протича наративът – сексуалната енергия от една страна и властта-парите-творчеството-насилието, тясно обвързани с нея, се изразяват ясно чрез тези думи на героя: Човешката енергия, разрушителна в същата степен, в която е и съзидателна, е сексуалната енергия“, както и „Светът, какъвто е днес… сме го създали ние мъжете по свой образ и подобие и затова той е толкова зависим от парите. Неговата цел, на мъжкия свят, е властта. А парите осигуряват власт“.
Сякаш за да опровергае широкоразпространеното схващане, че българската литература е традиционно свенлива и благопристойна, романът прибягва до разгърнати сексуални сцени, които могат да смутят или дори шокират някои читатели с откровеността и честотата си. Те са оголени, физиологични, натуралистични до степен на хипербола (макар и според мен не задължително правдоподобни или функционални).
Женските образи в книгата са видени преди всичко през мъжката гледна точка и сексуалност и в този смисъл, с изключение на разказвачката Спасена, са разбираемо далеч по-безплътни от мъжките. Впрочем думата „безплътни“ тук е крайно неподходяща. Защото жените са обективизирани и представени през тялото, раждането, отдаването, прилепването, обсебването, изнасилването. Те като че ли са в състояние на някакъв Стокхолмски синдром, в подчинена мисионерска поза спрямо онзи, който ги иска, оставя или насилва. Изключително силна е началната сцена, с която се открива романа – сцена на раждане, описана с чувствена физиологична образност.
Мнозина биха определили този роман не просто като патриархален, но и като алфа-мъжкарски, мачистки, дори сексистки. И биха имали основание – Златко Ангелов сполучливо пресъздава светогледа на протагониста си – до степен, в която искрено може да смути, предизвика или дори ядоса женските си читатели. Това със сигурност може да бъде ябълка на раздора при обсъждането на книгата.
Една от важните заслуги на „Хотелът на спомените“ е, че той е пореден, но не типичен опит да бъде обговорено, припомнено и преосмислено близкото комунистическо минало. Основен акцент е сложен върху цената – и съответно облагите – на това да израснеш във влиятелно комунистическо семейство; върху наследствеността на вината у неговите представители и техните деца; върху конформизма и съпротивата, вкл. безразличието; както и конкретно върху прословутото изтичане на комунистическите пари и тяхното участие в успеха на цяло едно поколение наследници на бивши функционери.
Възникват логичните въпроси: този успех на наследниците компенсира и осмисля ли тяхното незаконно/неморално получаване и носят ли те отговорност за това? Наследствена ли е вината, щом кръвта и парите се обвързани? Еднаква ли е отговорността на онези, които безогледно трупат пари като самоцел, и онези, които са пасивните им получатели? „Съществува ли компромис, който да е морално оправдан с пълната невъзможност за алтернативно поведение?“
„Хотелът на спомените“ умело противопоставя законното и моралното, и като че ли донякъде прокарва идеята, че личните постижения, от една страна, и личните страдания, от друга, на героите са достатъчно изкупление за наследеното от тях – създавайки впечатлението за някакъв вид реабилитация. В това, че не говори от страната на класическите жертви на тоталитаризма, а дава думата на „другата страна“, този роман е нетипичен – и е възможно да подразни с незаплануваната си, но неизбежна класова, породиста арогантност, елитарност, дори снизходителност.
В „Хотелът на спомените“ Златко Ангелов отдава почит и на двама свои колеги по перо – Пруст, на когото е отделил есеистични страници с разсъждения за основополагащия му роман „По следите на изгубеното време“, и Владимир Зарев, към когото реверансът се усеща стилистично, в това, че начинът на писане, но всъщност и тематиката, особено от последния роман на Зарев (виж рецензия за „Чудовището“ тук), силно напомнят за него.
Лично за мен в „Хотелът на спомените“ имаше някои логически – морални, сексуални и психологически противоречия. Възможно е те да се обясняват по-скоро с конкретния опит, отколкото да са действителни, но все пак ме смутиха. Не съм напълно сигурна, но имах усещане и за неточности в датирането – признавам обаче, че не съм смятала дати и години.
Помненето е душа, травмата привързва, биографията е отворен проект до предела на смъртта. С тези мисли се разделям с този роман. И тъй като се появиха достатъчно книги, които разказват близкото минало през другата гледна точка, определено трябва да му обърнете внимание.
