Ако израелци убият 400 бебета (или 4, или едно, примерът е условен), не с погрешка паднала ракета, а поединично и методично – ще ненавидя тези израелци. Ако палестинци убият бебетата – ще ненавидя тези палестинци. Ако украинци направят същото някъде из Русия – ще ненавидя тях. И обратното. Точно както ако утре пишман възрожденци тръгнат да линчуват турските ни съграждани някъде из селцата, понеже „те някога еди-какво си“, аз ще бъда на страната на жертвите, а не на „българите“, само защото съм българка – логиката на всички онези, които бълват оправдания, които черпят със сладки за случилото се, които виждат в това възмездие. Дори възмездието трябва да има структура, смисъл, целесъобразност.
Понеже тези дни чувам много за това, че ако си „някакъв“, то трябва задължително да се идентифицираш с другите „някакви“, независимо какво правят. Чувам изискването да говорим и за другата страна, да показваме и другата история, чувам онова „ама пък те…“. Чувам го от хора уж нежни, чувствителни, поетични, благи и човечни, живеещи от десетилетия в цивилизования свят, ползващи благата и правилата му, очевидно неготови да бъдат при народа си, както казват, и да се бият из тунелите, да влачат жени и да съсичат деца. Защо така, ако толкова се радват на тези действия? Кога в добрите им иначе сърца се включиха спящите клетки? И нима близкоизточните арабски медии, които те следят, с готовност и небивала обективност показват каквото и да е от „другата страна“, тази на израелците в случая? Нима техните познати и приятели са склонни да говорят за нея и да я признаят в моменти като този с бебетата, както ние отсам, от които това се изисква по цивилизовано задължение?
Ето, давам им една проста дилема. X е убил тяхното дете в операция N. Ще се почувстват ли отмъстени, успокоени, зарадвани, удовлетворени, ако идат и убият неговите две деца, докато спят? Ще бъдат ли по-близко до каузата си? ДА или НЕ, всичко друго е от дявола, както казва продължението на книгата, в която окото е за око.
Има действия, в които няма „друга история“. Такива, в които няма израелска или палестинска страна, захапали опашките си, а само една – на недопустимото самодоволно, себесластно, възбудено тържествуващо зло, отвъд което като ядка се е свило наивното добро от приказките. Има фронтови линии, в които целенасоченото избиване на малки телца не е част нито отляво, нито отдясно.
Изчела съм какво ли не за палестинската кауза някога, та даже Папе и ненормалници като Финкелщайн, ненавиждам наглите ултраортодоксални националистически идиоти, които самите нормални израелци не понасят, с тяхната тотална неадекватност и неграмотност, с опитите им да превърнат светския, технологичен, демократичен Израел в следващ Иран, с изтриването им на жените от снимките, с неходенето им в армията, но използването ѝ да ги защитава и в последното квадратче „библейска земя“, в което са забили знаменцето си. Искам това безумно правителство да си иде, когато отмине този ад. Отрезвяването от назрялата до скоро гражданско-политическа война в Израел, буквално, сега стана на несъразмерно по-висока цена (а те, видиш ли, щели да продължат с орязването на демокрацията по план). Е, и те ще получат своето, но то няма да е разстрел, няма да е линч – ще е политическо, демократично мотивирано действие на отпор. Защото има едно – израелският народ е единен организъм в такива моменти и човешкият живот в него значи всичко. Не само собственият – този базов минимум, който сякаш липсва у архивраговете им. И да, „справедливостта“ не е страна, ако тази справедливост включва радостта от злото и екстазът от унищожението на най-лесните жертви.
На снимката от личния архив: арабско момиченце някъде из Израел. Дали някъде из Газа може да има еврейско момиченце в същата ситуация?
