Не си спомням дали някога съм започвал със стихотворение. Но днес не мога да се сдържа. След малко ще ви обясня защо. Ето го:
Стиховете на Цочо Бояджиев
написани в следобедния въздух по трепканията
на топлината над асфалта между листата
на смълчаните дървета
под шапката невидимка на дъждовете
на спомените върху тънката хартия на градове
приличат на дрехи изпрани от памук
не са прозрачни но са много леки
и могат да летят
или да кацнат върху облегалката
на някоя градинска пейка да бъдат с теб
или във другия до теб
да те погледнат във очите със тъга
с разбиране че всичко свършва
но не сега
но не сега
а някога
Авторът е Иван Странджев, а творбата е от новата му поетична книга „Улици на тъгата“ (издателство „Захарий Стоянов“). Мисля си, че попаднах на проникновено навлизане във вселената на професор Цочо Бояджиев. Написах „професор“ и се замислям, че това всъщност е една от многото му блестящо изиграни роли. Той е поет, фотограф, философ, медиевист, преводач, есеист, в какъвто и ред да споменавате заниманията му, няма да сбъркате, тъй като е виртуоз във всичко. „Книга на ирониите и опрощенията“, „Книга на разкаянията и утешенията“, „Обратното на слънчогледа“, „Кухата сърцевина на живота“ са неотделими от „Нощта през Средновековието“, „Кръговрат на духа“, „Философия на фотографията“, но и от преводите му – Аристотел, Плотин, Тома от Аквино, Мастер Екхарт, та дори и братя Грим – чак до „Битие и време“ от Хайдегер. За да се доближим до същността на това „страшилище“ на мисълта и на магическата визия трябва непременно да прочетем „Отгласи“, разговорите на Цочо Бояджиев с професор Атанас Стаматов, издадени от „Комунитас“ под редакцията на Тони Николов. Наистина не е все едно кой задава въпросите, тъй като в този случай става дума за съмишленици, които в по-малко от двеста страници са побрали фаустовските проблеми на епохата и са се докоснали до сферите на съкровеното знание. Професор Стаматов преподава история на българската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Трудовете му са внушителни, а е и член на Българския фотоклуб. Малко преди двамата да стигнат до многоточието, предвестник на още пленителни разговори, Стаматов обобщава причините за обичта на Цочо Бояджиев към прозата на Радичков – „неговият свят е и твой – казва той, – свят, из който бродиш, запленен от „лудата трева“ с апарат в ръка“. В едно, изскочило от чекмеджето на философа есе за Радичков, той пише: „Лудата трева е може би най-изразителната метафора на този максимално сетивно уплътнен и същевременно имагинерен свят. Това, разбира се, е познатият нам, обитаваният от нас свят, преизпълнен с детайли, които ние мимоходом сме забелязвали, но които сме подминавали или забравяли, за да ги преоткрием съхранени в спокойната и внимателна реч на писателя.“
скъсяват се дните отива си лятото
макар да опъвам с все сила юздите
със закърпени ризи пъстреят полята
скъсяват се дните отива си лятото
а не съм отделил зърното от плявата
и още не зная дали ще простите
за пропилените дни за тъгата по лятото
за това че след миг ще изпусна юздите
Ех, ако всички изпускахме юздите така, осмислили не само вълшебствата в личния си живот, но и повечето от сакралните тайни на времето и пространството! „Отгласи“ е едновременно увлекателен философски роман за възпитанието на душата и на чувствата, а също и за преминаването на неговото, на моето поколение през изпитанията на идеологическите капани, през мъчителните възможности за избор, към срещите със знакови за съвременния свят личности като Димитър Аврамов, Умберто Еко, Лев Копелев, Сергей Аверинцев, сър Питър Стросън… Сред тях несъмнено е самият Цочо Бояджиев, тъй като само „Нощта през Средновековието“ да беше написал, щеше да е сред най-извисените умове на 21-и век. Тази творба е подготвяна цели дванайсет години и, да, тя е далеч по-значима от превежданата по света монография на Жан Вердон. „Нощта през Средновековието“ не е само исторически или философски труд, това е и проникване в съзнанието на европееца, и преоткриване на нощното битие, захранващо и поезията, и мистиката, и въображението. Не се учудвам, че продължението на тази провиденческа книга – „Зимата през Средновековието“ – вече е почти завършено, то ще бъде нов връх в преоткриването на оная безбрежност, сред която „явяването на дявола е също толкова достоверно, както и обсадата на някой град“. Проследявайки историята на манталитетите, Цочо Бояджиев осъзнава, че всъщност борави с представи и идеи, „които съграждат един колкото реален, толкова и въображаем свят“. Само осмисляйки тази му позиция, ще можем да се доближим до дълбочината на поезията му и до „философията“ на неговите неповторими фотографии. Така че, „доверете се на вятъра, който разчесва косите / на тъмната бездна / докато ви разказва / небивалици за хоризонта / за този вечно препускащ ездач / неуловим но жадуван и / наричан с моето име“.
Той открива и причините за някои от големите ни провали. През октомври 2004 година е записал в дневника си: „Голямата нелепост в духовния живот на България е свързана с наличието на огромна, несъразмерно огромна маса хора на интелектуалния труд, заети основно с нищо-не-правене.“ „Мъчителното раздвоение между отчаянието и порива за ново начало става особено непоносимо, когато установиш, че някой край теб постъпва тъкмо така, както ти би постъпвал, ако беше по-съсредоточен, по-силен…“ Тогава се захващаш с „другия“ – озлоблението ти към можещия прераства в ненавист.“ Всъщност, в размислите на Цочо Бояджиев няма да намерите нападки и злоба срещу никого. Той няма време за подобни занимания: „ангажира се с граждански и политически действия единствено за да съхрани човешкото си достойнство и да препотвърди с „тялото си“ онези ценности, които е утвърждавал като университетски преподавател, като литератор, като творец“. Няма съмнение, че за личност като Цочо Бояджиев трябва да се напише книга, но това може да стори само човек с неговия размах и с енциклопедичната му култура, а най-вече – с въображението му на „човек от бъдещето“. Поетичните шедьоври на философа излизат в чудесното издателство „Да“ – рая на лириката в нашия духовен свят. „Кухата сърцевина на живота“ завършва с традиционния за изящно представените стихосбирки Речник (графичното оформление дължим на художничката Надежда Олег Ляхова)където срещу Бог Цочо Бояджиев е записал: „Ръката, която ни удържа над бездната“.
Същата тази ръка сякаш е движила и перото на Иван Странджев, с чието стихотворение започнах новия си преглед. Той е три години по-малък от мене, роден е два месеца след смъртта на Сталин, съчетал е талантливо българската филология с театралната драматургия. Трудно можем да си го представим извън неговия Пловдив – града с може би най-вярната му интелигенция, неразплетаемо кълбо от художници, писатели, актьори, музиканти. Програмното послание на Странджев от последната страница на новата му книга завършва с думите: „спасението гледа на ножа в острието“. Това ме връща властно към появата му в литературния живот през 1981 година с „Думи за спасяване“. То ме връща към незабравимото „Септември си отива“: „Във въздуха прехвърчат – безсмислено жужене – / подробности и думи / изтрити от живеене. / Светът е на привършване. / И не разбирам само / слънцето зад гробището / или в гробището / пада.“ Горчивите размисли продължават и в „Улици на тъгата“: „От пепел и от тишина е съградено миналото / и вятърът разнася тишина и пепел.“ От печалните видения на поета изскача призрачен, но все пак обичан град – какъвто го познаваме от картините на Йоан Левиев и на Енчо Пиронков, на Жоро Слона и на Димитър Киров… „Върху стрехите на брадясалите къщи / пълзи / ръката на студа. / Тъмните жени от работа се връщат.“ Чуваме гласовете на дъждовните капки, на болнавата есен и попадаме в лапите на „другия живот… разбит и натрошен“. Не е ли поезията химн на надеждата, провикват се вечните оптимисти, какви са тези елегии, изпълнени с отчуждение, със залези? Дори в обичта са се появили пукнатини: „Да ме докоснеш с думи си поискала, / но думите са станали на пепел.“ А дали от „тъжните улици“, от помръкващата светлина, от „неразчетения сигнал към звездите“ също не струи красота? Тези изповеди – толкова искрени и разтърсващи – несъмнено са „само неговият хълм и това е само негово изкачване“. Много е важно да разберем, че става дума именно за изкачване; изкачване, което води към преоткриването на красотата: „Особен труд е красотата, / всеки я открива сам…“ Затова Иван Странджев предлага своите изстрадани „бележки на душата“ – те са неразделни от усещането за раздяла, за разпадане на традиционните ценности, на избледняване на спомените, и се стига до точно онова откритие за силата на поезията на Цочо Бояджиев – да, наистина всичко свършва, „но не сега / но не сега / а някога“. „Брегът е пълен с корабокрушения“, но вероятно именно в болката е и спасението. „На шейсет и пет за всичко трябва да се плаща“, а сметката е толкова дълга, особено ако в нея включиш надеждите и разочарованията, любовта и раздялата, осъзнаването, че „светът е пълен с жадни и с удавници“. Сигурно ако трябваше да определя накратко най-важното за нашето поколение, щях да използвам същите думи: жадни и удавници“, само че в обратния ред. Наистина по „улиците на тъгата“ броди удавникът, осъзнаващ че „празникът към тъжния си край се влачи“. Но редом с него, вътре в душата му неизменно е и „жадният“ – дори кървящата рана от отлитащата любов всъщност е жажда, „и въпреки че идва нощ, / ще бъде светло / и добротата ще е повече от думите“. Ако потърся най-точните думи, за да представя новата поезия на Иван Страджев ще повторя словата му – „птицата на светлината се плъзга по ръба на отминаващия ден“. Вярвам му, че „през разбитата стена на съня му“ препускат „полуделите жребци на миналите страсти“, „трепетите на объркалия пътя пътешественик“, „завърналия се от битката скитник“. Изгубил е почти всичко, познава „буболечките от сивите илюзии на живите“, но „на зазоряване не може да не пее“. Необходима ми е тъжната му песен, притварям очи, припомням си онова, което е останало от моите спомени и прошепвам думите, с които завършва тази толкова силна поетична книга: „Надеждата за полет ще е по-възможна.“ Така е, след срещата с истинското изкуство, колкото и горчива да е тя, „надеждата за полет не ни напуска…“
Тази надежда е свързана не само и не толкова с нашето интимно битие, тя е ключ към безсмъртието на словото. Дантес успява да прониже смъртоносно Александър Пушкин, но геният никога няма да бъде свързван със смъртния одър. Митологията за личността и делото му е необходима на всички ни. Тя се излиза от хилядата страници коментари за Евгений Онегин на Владимир Набоков, от безбройните – повечето фантасмагорични – разкази за любовните му авантюри, та стига дори до най-новата сензация: чували ли сте безумната теза, че Пушкин инсценирал смъртта си при дуела и тайно се прехвърлил във Франция, където внезапно се появил младият, мургав Александър Дюма – сред стотиците романи, той написал и огромните три тома „Пътешествия из Русия“, които нямало как да не са сътворени от ръката на Пушкин! Издателство „Колибри“ обаче не ни забавлява с предположения и с „жълтини“, а предлага първия в света том от почти 600 страници с „Драматургия и театрална естетика“ на класика. Под една прекрасна корица, подготвена от художника Дамян Дамянов, са събрани всичките завършени и незавършени пиеси, планове, статии и писма, посветени на театъра. Съставителството, предговорът, коментарите и преводът са дело на професора по руска литература на 19 век Людмил Димитров, един от най-нестандартно мислещите наши литературоведи, чието изследване „Да бъдеш шут в играта на съдбата“, посветено на руската драматургия от 19 век, е сред новаторските монографии, които високо ценя. Той дълги години беше лектор в Любляна и ни поднесе и шедьоврите на словашката литература – достатъчно е да ви припомня за поетичния том „Еротика“ от класика Иван Цанкар, за тома с пет словенски пиеси „Дебнейки Годо“, за размислите му върху творчеството на Чехов… Представянето на драматурга и теоретика на театъра Пушкин е новост дори за руското осмисляне на гения. Според Димитров, театърът на Пушкин е „без завеса“ – той е свещенодействие, при което се следва сакралния вариант на карнавала – мистерията. Нашият изследовател изтъква онова, което е най-привлекателно за съвременника в драматичното майсторство на Пушкин – „бунтарството, склонността към оспорване и противопоставяне на всякакви правила и канони, умението му да ни предлага достоверност на страстите и правдоподобие на чувствата. За да бъде подготвен тома, съставителят използва цялото богатство на източниците, като навсякъде предлага нецензурираните автентични версии на текстовете. „Какво му трябва на един драматург? Философия, безпристрастност, държавнически мисли на историк, досетливост, живо въображение, никакъв предразсъдък към любимата мисъл. Свобода.“ За свободата на изразяване мислим докато четем и пиесите, и писмата, и есетата. Наскоро ми попаднаха някъде тъпоумни разсъждения, че руският народ бил робски, че в руснаците робството било заложено в душите. И си мислех как циничните и елементарни политически кроежи притъпяват сетивата ни: да търсим робски елементи в духовността на Пушкин, на Гогол, на Достоевски, на Булгаков! Друг път ще поговорим по надълго и широко на тази тема, но се изкушавам да цитирам стиховете от незавършената трагедия на Пушкин „Вадим“:
Народът ни е горд и с воля несломима
за свобода, Вадим – надежда, вярвай, има.
Позорният ярем той влачи с бяс и злост;
като напълно чужд и неизвестен гост
по сбирки ходих аз – по къщи, на площада.
Навсякъде властта се мрази и напада…
А традицията на непокорството и на неповторимата оригиналност в тази огромна литература продължава да изумява света. И ако постепенно започваме да я откриваме в свръхсъвременните, талантливи творения на Евгений Водолазкин, на Сергей Лебедев, на Марина Степнова, на Алексей Салников и на още десетки изпълнени с духа на свободата и на новаторството таланти, време е да се върнем и назад, за да наваксаме пропуснатото, което болшевишките комисари са се опитали да ни отнемат. В това отношение руснаците са на светлинни години пред нас: не сме си мръднали пръста да отворим архивите на забраняваните и отричани писатели, не сме потърсили истината за родното в скрижалите на миналото. Просто ще вметна тук, че за срам, дори в годината на Георги Раковски, повече от два века от рождението му, нямаме негови пълни събрани съчинения… А руското книгоиздаване успя за трийсетина години да навакса белите петна, то върна в обръщение цялата антикомунистическа емигрантска литература, всички репресирани или направо екзекутирани херолди на истината. Има едно българско издателство, което героично се опитва да поправи щетите от пропуснатото – това е „Факел експрес“ на поета Георги Борисов, който години наред правеше чудеса с издаването на списание „Факел“: истински факел на свободната мисъл, на новаторството в поезията и в прозата. Издателството ни отвори очите за не един и двама невероятни руски творци: достатъчно е да припомним безценните томове на Даниил Хармс, на Виктор Ерофеев, на Йосиф Бродски, на Сергей Довлатов, на Юрий Мамлеев (много от тях са съвместни издания с „Жанет 45“). Уви, все още имаме смътна представа за несметните богатства на Сребърния век – рогът на изобилието в руската литература на прага на 20-то столетие. Достатъчно е да прочетем представените от „Изток – Запад“ два тома със спомени от Ирина Одоевцева „На бреговете на Нева“ и „На бреговете на Сена“, за да бъдем запленени от живописните образи на царете и цариците на модерната поезия и проза – от Зинаида Гипиус и Дмитрий Мережковски до Михаил Кузмин и Максимилиан Волошин. Разбира се, Ана Ахматова и Сергей Есенин са ни по-добре познати, но и за тях дори представите ни да овехтели. Настъпи времето да пропуснем в своя храм на духовността и представения като „Ломоносов за съвременната литература“ от Шкловски Велимир Хлебников, от чиято „зверилница“ са се пръкнали Маяковски и Пастернак, Асеев и Николай Тихонов… Истинско чудо на чудесата е 700-страничния том „Творения“, съставен от Георги Борисов, който във великолепното се есе е нарекъл поета „Часовникарят на човечеството“. Той категорично и аргументирано оспорва наложилите се митове, че Хлебников е непреводим, че той е „поет за поетите“: „Това парченце земя, това късче гореща вулканична пръст, което утрешният Председател на Земното Кълбо отвоюва стъпка по стъпка за себе си още от детските си години и превръща в приказен остров, е новият му поетичен език, страната Лебедия, където с отчаяна предопределеност на пророк той твори своята революция.“ Георги Борисов признава, че тайно се е опивал от лудостта на Хлебников, сякаш се е родил с нея. От подобно чувство са обсебени и другите съавтори на книгата – поетите и преводачи Кирил Кадийски, Бойко Ламбовски, Надя Попова, неуморимият Иван Тотоманов… Преводите на поетите „Зверилница“ – Георги Борисов, „Влакът змей“ – Кирил Кадийски, „Ладомир“ – Бойко Ламбовски, на“свръхповестта“ „Зангези“ – Надя Попова са не просто триумф на българското слово, а мост между културите. Важна част от тома за „Думите за Хлебников“, изречени от Маяковски и Тинянов, Манделщам и Якобсон, Шкловски и Бахтин. Струва си да запомним определението на Манделщам: „Хлебников си играе с думите като къртица; между другото, той е изровил в земята ходовете на бъдещето за цял век…“ Професор Людмил Димитров и Георги Борисов са хвърлили невероятен труд, за да превърнат в надвременни културни събития срещите ни с безсмъртната духовност. Размишлявайки над постигнатото от Хлебников Шкловски стига до прозрението: „Историята живее в нас. И чрез нас се движи, диша. Вдишване и издишване – това е движението на Историята.“ А Бахтин подчертава пророческите прозрения на твореца.
За пророчество, но за тъжно и злокобно пророчество, можем да говорим и когато разгръщаме изникналия сякаш от небитието кошмарен роман „Пътуващият“ от Улрих Александер Бошвиц. Всичко около появата на тази книга е мистично. Дори и обстоятелството, че я прочетох в деня, когато човечеството свеждаше глава по повод поредната годишнина от отбелязването на Холокоста. Не ви ли изглежда необяснимо нечовешкото желание да се намери „окончателно решение“, с което един народ да изчезне от лицето на света? Какви мотиви са движели яростта на потомците на Гьоте и на Шилер, защо омразата към „юдеите“ е била толкова заразна, че се е вихрила от Венеция до Мадрид, от Петербург до Берлин? Един от най-големите ни съвременни преводачи Любомир Илиев прави поредното си литературно откритие, посредством което търси нелекия отговор на този мъчителен въпрос. Той, моторът на Европейския преводачески колегиум в Щрален, четирикратният носител на наградата на Съюза на преводачите в България, интерпретаторът на повече от 50 класически и модерни шедьоври, сред които са „Фауст“ от Гьоте, „Корабът на глупците“ от Себастиан Брант, „Сидхарта“ от Херман Хесе, „Човекът без качества“ от Роберт Музил, „Смъртта на Вергилий“ и „Сомнабулите“ от Херман Брох, откри за българския читател и първото художествено свидетелство на Холокоста. Мрачна е съдбата на Бошвиц. Роден е в разгара на Първата световна война, през април 1915 година в Берлин. Син е на еврейски бизнесмен, загинал като войник в редовете на немската армия. Майка му е от сенаторско семейство от Любек – тя израства в среда, позната ни от „Буденброкови“ на Томас Ман. През 1935 година вече в завладяната от националсоциалистическите бесове Германия няма място за младия Улрих. Започва отчаяното пътешествие на двайсетгодишния младеж – Швеция, Франция, Люксенбург, Белгия, Англия…И какъв парадокс, за който познатата ни история мълчи – той и майка му са интернирани като „вражески елементи“ на остров Ман, след това – по решение на британското правителство – е депортиран в Австралия. Едва когато бомбите започват да се сипят над Лондон, му разрешават да се върне на Стария континент. Но корабът, с който пътува, е торпилиран и потопен от германска подводница. Бошвиц умира на 27 години, но малко преди това пише писмо до майка си и – сякаш предчувствайки гибелта си – я моли да се погрижи за недовършения му ръкопис.През 1940 година книгата излиза в САЩ, а на немски се появява едва през 2018 година, под редакцията на Петер Граф. Това издание е използвал и Любомир Илиев, а начинанието му е посрещнато възторжено от чудесното издателство „Лист“. Романът въздейства още с приглушено синята си корица, творение на художника Илиан Илиев. Историята на търговеца Ото Зилберман е смразяваща кръвта – образът е съчетание от случилото се с бащата на Бошвиц и със самия Улрих. В един задъхан, бил казал – ярко експресивен стил – проникваме в кошмарите на времето, когато омразата се навдига, без рационални обяснения, като диво животно, което унищожава невинни човеци. След Кристалната нощ на 9 срещу 10 ноември 1938 година Германия вече не е същата – случващото се с търговеца бихме възприели като абсурдна кафкианска история, ако не беше жестоката истина. Всъщност Бошвиц успява с провиденческия дар на големия творец да надникне в близкото бъдеще и да предусети ужасите на концлагерите. „Пътуващият“ Ото Зилберман прекосява внезапно зейналите пред него кръгове на Ада, след като е преминал през окопите и траншеите на Първата световна касапница в защита на „отечеството“, което се оказва неговият палач и осъзнава, че „светът се е побъркал“ и са се появили толкова много влакове, които возят неосъзнаващите ставащото към пещите на смъртта…
С „Обсидиан“ отново яхваме „машината на времето“, за да се върнем в епохата, когато Русия преживява своя Сребърен век, предверието на болшевишкия ад. Британецът Джулиан Барнс търси някакво обяснение за самоизолацията на страната му, за абсурдите на Брекзит и противопоставя на политическия елит, неспособен да проникне в умовете на европейците, многобагрената картина на Бел епок – еквивалента на Сребърния век и образа на доктор Самюел Жан Поци, обезсмъртен от родения във Флоренция в семейство на американци художник Джон Сингър Сарджънт, който през 1881 година рисува знаменитата си картина „Д-р Поци у дома“. Този невероятен портрет дава и заглавието на новия роман на Барнс – „Мъжът с червеното палто“. „Истината е – пише Барнс, – че и червеният халат, и въпросното палто стават по-паметни от хората, които са ги облекли. Творбите надживяват личните капризи, родовата гордост и обществените привички, защото времето неизменно е на страната на изкуството.“ Невероятно е усещането да преминем заедно с красивия и мъжествен чудак (хирург, гинеколог, епикуреец, донжуан, колекционер, светски лъв) из светските салони и будоарите на една вълшебна епоха. Очакват ни срещи с принц Едмон дьо Полиняк, обиколил Европа уж в търсене на съпруга, но винаги успявал да избегне брачния плен; с граф Робер дьо Монтескьо-Фезенсак, денди, естет, моден гуру с литературни амбиции, който ще се окаже прототип на херцог Жан Флореаз дез Есент от романа „Наопаки“ на Жорис-Карл Юисманс, с гостоприемния класик Хенри Джеймс, пренесъл американската си чувствителност в следвикторианския Лондон, с красавицата госпожа Готро, чийто портрет, изпълнен от Сърджънт предизвиква скандал в Салона през 1884 година, с Оскар Уайлд, с декадента-мистик Барбе Д`Орвили, убеден, че Англия е жертва на собствената си история… Това като че ли е десетата книга на Барнс, която ни предлага „Обсидиан“. Едва ли някога ще забравим преведената от Димитрина Кондева „свифтовска“ сатира за времето на Живков „Бодливото свинче“ или увлекателната история за борбата на Конан Дойл срещу абсурдите в правосъдието – „Артър и Джордж“, превод Любомир Николов. Не се съмнявам, че работата на преводачката Надежда Розова и на редакторката Димитрина Кондева над новия роман е била „хамалски тежка“, но те са изпипали всеки детайл и този свръхталантливо поднесен „постмодерен“ портрет на залеза на Стария свят, обогатен с великолепни цветни и черно-бели илюстрации ще ни донесе и забава, и сериозни основания за размисъл. Точно по този начин си представям идеалния разказ за българската действителност от Освобождението до Първата световна война, защото вече са нелепост героичните „живи картини“ и е крайно време да ги заменим с многобагрен калейдоскоп, който да ни представи „строителите на съвременна България“ с въображението и с тънкото чувство за ирония, характерни за Джулиан Барнс.
А модерното изкуство, пък и представите ни за историята, несъмнено тръгват от древните митове и легенди. Още бабите и дядовците ни обичаха да разказват за боговете на Олимп и за техните трагикомични сблъсъци с земните обитатели. Един от класическите популярни извори на митологията, предназначен за всички онези, които не са се опитвали да се задълбочават в древните извори или поне в „Златната клонка“ на Джеймс Фрейзър, несъмнено е увлекателния преразказ на професора от Московския университет Николай Албертович Кун, роден през 1877 и починал през 1940 година. Издаденият през 1922 година том „Старогръцки легенди и митове“ оттогава шества по света – у нас е преиздаван десетки пъти, но сега „Колибри“ ни поднася наистина съвършено представяне, в превод на Никола Мънков и под редакцията на Иван Б. Генов. Бележките, илюстрациите, художественото оформление на Стефан Касъров ни подканват да приберем старите издания и да дадем на децата си това следващо легендите от древните поеми, трагедии и животописи въвеждане в красотата на приказките, породили почти всички по-късни пориви на изкуствата. Само че от епохата на Кун, осмислянето на митологията е преминало през трудовете на Мирча Елиаде и на Джоузеф Камбъл, на Робърт Грейвс и на Карл Густав Юнг, на Жан-Пиер Вернан и на Елеазар Мелетински… Наскоро ми попадна огромния труд на теоретика на романтизма Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг, който още през 1862 година предсказва модерната визия за митологичното. В традицията на класиката и с енциклопедични познания за модерните тълкувания Михаил Кьолмайер поднася „Антични легенди или защо Зевс изневерява на Хера“. Тази забележителна книга, издание на „Бард“, в превода на Жанина Драгостинова, се родее с спечелилата си и у нас хиляди почитатели, трилогия на британския актьор, журналист, поет и драматург Стивън Фрай „Митове“, „Герой“, „Троя“ (третият том е една от най-очакваните книги за 2021 година), представена от „Еднорог“. Откритието на „Бард“ е впечатляващо. Австрийският писател, драматург и музикант Кьолмайер е завършил политология и германистика в Марбурския университет. Той е един от най-популярните радиоводещи в страната, като с особен успех се ползват свободните му преразкази на антични митове. За тези предавания получава престижната награда „Златната плоча“. През 1972 година основава музикално дуо, което също се ползва със заслужена слава. Романите му са сред най-четените творби в германоезичния свят. Писателят има четири деца, а дъщеря му Паула загива при злополука едва на 21 години – през 2004. Този том започва с трагичната любов между Орфей и Евридика и завършва с раждането на „новия, невероятно могъщ образ на Бог – Иисус Христос. Кьолмайер разказва с убеждението, че „ние притежаваме литературата, а тя може да ни отведе навсякъде“. Не се учудвайте, ако когато ви представя знаменития лекар Асклепий се сеща за крилатата фраза на Уди Алън: „Моите произведения ли? Какво значение имат те! Аз, аз искам да стана безсмъртен!“ и предполага, че чудотворецът е можел да изпълни това желание на изпадналия напоследък в немилост режисьор. Или пък в героичните разкази за Троянската война долавя истини за патологията на агресията и на насилието. От Кьолмайер научих, че от името на Пан е произлязло понятието „паника“, тъй като без никаква причина той започвал пронизително да крещи и селяните си шепнели: „Настъпил е часът на Пан.“ А що се отнася до ревността на Хера и до хитростите, към които прибягвала, за да озаптява еротичните похождения на Зевс, по-добре да не ви разказвам, а да ви оставя сами да научите цялата умопомрачителна история от изобретателния австрийски „Шехерезад“.
Сега се прехвърляме в Скандинавия, и по-точно в Норвегия, за да се срещнем с журналиста и белетриста Ингар Йонсрюд, който успя да се доближи на педя от славата на рано напусналия света швед Стиг Ларшон, автора на най-четената криминална трилогия през 21 век „Милениум“. Дебютният му роман „Виенското братство“ през 2015 година стана хит № 1 в Норвегия. Почти незабавно се озова в класациите за най-четен трилър в повече от 20 страни. От „Колибри“ се погрижиха да го прочетем още през 2017 година в превода на Радослав Папазов. Днес книгата вече е антикварна рядкост, но все още може да се намери шеметното ѝ продължение „Калипсо“, вече преведено от Мария Николова. И идва време за бравурния финал – „Кръстът“ – този път с нелеката задача да представи панорамата на политическите интриги и на силите, които управляват света се е справила Стефка Кожухарова. Подозрението, че разкъсването на трилогията между трима преводачи ще се отрази на стила, е категорично опровергано, поради вещата работа и на редакторката Елена Константинова. Неведнъж съм изразявал убеждението си, че скандинавците издигнаха криминалния жанр до висините на голямата литература. Йонсрюд е точно от тази порода таланти, които използват интригата, за да ваят незабравими характери и да поднасят облечени в привлекателно книжно тяло кардинални проблеми на модерния свят. Полицейският комисар Фредрих Байер има тежки лични проблеми, които се опитва да разрешава с болкоуспокояващи и с алкохол. Но срещите му с разновидностите на злото, което се изразява в патологични представи за „расова хигиена“, в терористични атаки, породени от хаоса в света след разпадането на СССР, от уж „конспиративните“ теории за подготовката на човечеството да бъде подчинено на „нов ред“, са не просто правдоподобни, а заразяващи ни със силата на пророчествата, съдържащи се в зловещия размах на неизчезващите „бесове“ от мощните художествени пророчества на Достоевски. В „Кръстът“ се появяват и смъртоносни вируси, сеещи гибел и паника…
И накрая, след толкова невесели мисли, породени обаче от изпълнени с човещина и с духовна мощ творби, нека се озовем под „Дървото на желанията“. „Трагедията на нашето време се състои в чувството за всеобхватен, физически страх, поддържан в продължение на толкова дълго време, че ние даже сме се научили да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: кога ще бъдем взривени?“ И антитезата: „Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на страдание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща. Негова е привилегията да помогне на човека да издържи като възвишава сърцето му, като му напомня за смелостта, честта, надеждата, гордостта, състраданието, жалостта и жертвоготовността, които са били славата на неговото минало. Тези думи Уилям Фокнър произнася през 1948 година, когато му връчват Нобеловата награда. Нищо от казаното тогава не можем да зачеркнем днес. Опитващите се да ни научат да говорим на „новоезик“ и да унищожат „славата на нашето минало“ непременно трябва да бъдат сразени. Издателство „Лист“ ни поднася щедър дар, който да ни помогне в тази тежка борба с бездуховността – единствената „детска“ книжка на Фокнър, преведена от писателката Елена Алексиева и превърната в произведение на художественото изкуство от илюстраторката Калина Мухова. „По случай осмия рожден ден на своята скъпа приятелка Виктория Бил написа тази книга“, гласи мотото.И ето че героинята Алис се събужда в утринта на рождения си ден, за да се озове пред дърво с бели листа. Щом човек докосне листото, то придобива цвета на неговото желание. Но всъщност то не е истинското Дърво на желанията, защото преди приятелите да стигнат до него, трябва да преминат през морето на войната, да научат какво е страдание, да пресекат планини и пустини, за да стигнат до Свети Франциск, който да им подскаже, че откъсването на листата с желанията е себично – вместо това всеки трябва да се погрижи за по една птица, за да разбере, че „ако си добър към безпомощните създания, не ти е нужно Дърво на желанията, за да се сбъднат“. Затова, заедно с великите творци от ранга на Фокнър, ние продължаваме да сънуваме, докато имаме вяра и повтаряме стиховете на Цочо Бояджиев:
отвързани са думите от смисъла
и смисълът е че са твои думи
запазени за мен че се пробуждат и
нащрек за тяхната мелодия са сетивата ми
и че едва сега най-сетне проумявам
защо му е на словото да става плът
А пътуването ни продължава следващия четвъртък, ако е живот и здраве!
