Епифаний започнал да разпитва Благословения и рекъл: „Кажи ми, моля те, как и кога ще настъпи краят на този свят? Кои ще бъдат началата на мъките? И как ще узнаят хората, че краят е близо, че е вече пред вратите? По какви знаци ще бъде възвестен краят? И накъде ще отиде този град, Новият Йерусалим? Какво ще стане със светите храмове, които стоят тук, с почитаните икони, мощите на светците и книгите?“

– Житие на свети Андрей Прости, Х век

От редакцията:

„Византия“ на Рафаил Крoл-Зайди не е история, а халюцинация на историята – мозайка, съставена изцяло от гласове на хронисти, светци, завоеватели и ясновидци. Всяко изречение противоречи на предишното, но заедно те изграждат портрет на една цивилизация, обсебена от собствения си край. Между пророчество и летопис, между чудо и документ, читателят се носи през вековете като през реликварий от фрагменти. Онова, което остава, не е падането на Константинопол, а бавният разпад на смисъла – и странната красота, която се ражда, когато вярата, паметта и империята започнат да загниват.

Турският емир Осман I, баща на османската династия, сънувал сън. От слабините му израснало дърво, а от корените му потекли великите реки на света, и короната му се разпростряла от Кавказ до Атласките планини. В клоните му крещели славеи и папагали. Всяко листо било ятаган. Повял вятър, който завъртял тези остриета към градовете под дървото; повечето се обърнали към Константинопол. Градът се превърнал в смарагд на върха на пръстен. Емирът нахлул пръстена на пръста си – и се събудил.

Византийците казвали, че когато отново бъдат управлявани от император на име Константин, син на жена на име Елена – както при самото основаване на града през 330 година – Константинопол ще падне. През 1453 година това се сбъднало – и градът паднал.

Мюсюлманите предсказвали, че водач, носещ името на Пророка, ще превземе Константинопол – и през 1453 година това се случило, и той го направил.

Когато турците най-сетне пробили стените на Константинопол, това станало, защото някой оставил вратата отворена. В мига, когато влезли във великата църква „Света София“, свещеникът, който служел литургията, изчезнал в стените. Те открили златна врата високо горе, но зидарите им не успели да я отворят.

Никой не станал свидетел на смъртта на Константин XI Драгаш Палеолог, и не може да се каже с увереност как е умрял в онзи ден, нито от чия ръка – и дали изобщо е умрял.

Какво е била Византия? Елинистичният изток на Римската империя – най-напред провинциални владения, после, след разделянето на империята на Западна и Източна, равноправна и съвместна сила, а след упадъка на Запада – самият Рим, сияен.

Какви са били нейните граници, лицата на нейните градове? В най-големия си разцвет Византия обхващала Мала Азия, Египет, Северна Африка, Македония, България, Леванта, Синай, Гърция, Илирия, а при временното възстановяване на западните владения от император Юстиниан I – Италия, Сицилия, Корсика и Андалусия. Езическата класика – мраморна, монументална, уверена в първенството на земния живот – отстъпила място на християнската абстракция и вглъбеност. Изкуството вече било не възхвала, а украса на преходния свят; физическото никога повече нямало да бъде героично. „А какво ли ще съдържа Небесното царство,“ чудел се епископ Порфирий от Газа, „ако този град Константинопол може да бъде толкова великолепен?“

По средата между Небето и земята имало митници, където демоните облагали греховете на византийците. Византия била усърдна в Христа, изтънчена, предпазлива; великолепие, покрито с емайл и злато. Умовете ѝ били прозрачни като стъкло и без чувство за хумор. Светът бил два пъти по-дълъг, отколкото широк. Чистилище нямало.

През 628 година император Ираклий повикал братовчеда на Мохамед, Абу Суфиян – пратеник на пратеника Божи – и му задал множество въпроси, с които се надявал да претегли авторитета на Пророка. Попитал: „Имало ли е някой измежду твоя народ, който преди него да е претендирал, че е пророк?“ Отговорили му: „Не.“ Попитал: „Имало ли е някой от предците му, който да е бил цар?“ Отговорили му: „Не.“ Попитал: „Благородните ли го следват, или слабите?“ Отговорили му: „Слабите.“ Попитал: „Увеличават ли се последователите му, или намаляват?“ Отговорили му: „Увеличават се.“ Попитал: „Нарушава ли обещанията си?“ Отговорили му: „Не.“ Ираклий заключил: „Наистина, ако това, което казваш, е истина, той ще владее земята под нозете ми.“

„Наистина ще превземете Константинопол,“ обещал Мохамед на последователите си. „Но византийците с рога са народ на морето и на скалата; щом един рог падне, изниква друг. Уви, те ще бъдат ваши спътници до края на времето.“

Византийците наричали себе си гърци (защото били такива) и също римляни (защото някога са били и такива). За мюсюлманите, които някога били араби (и са жадували за Константинопол още преди да станат мюсюлмани), а по-късно станали турци, византийците били обикновено руми – римляните – а понякога, макар тези римляни да говорели гръцки, латини (което за византийците означавало варварите от Западна Европа), а понякога и Децата на Жълтия, който бил Исав. Арабите наричали византийския император (който подписвал писмата си с пурпурно мастило като „император и автократор на римляните“) Кучето на византийците, а към XV век султанът на османските турци (когото мюсюлманите по на изток наричали римлянин, а византийците – троянец) се титулувал султан-и Рум – в очакване скоро да бъде такъв и в признание, че – за всички практически цели – вече е.

През 912 година Харун ибн Яхя бил пленен от византийците и отведен в Константинопол, където станал свидетел на процесията на императора от двореца до великата църква, следван от петдесет и пет хиляди двеста и дванадесет млади хазари и турци в раета, и от възрастни евнуси в бяло, и от мъже, юноши, момчета, слуги и патриции в брокат. „В ръката си носи златна кутия, пълна с прах. Върви пеша. На всеки две крачки спира, а министърът му произнася думите: ‘Помни смъртта.’ И той спира, отваря кутията, поглежда праха, целува го и плаче.“

Какви били законите и обичаите на законодателите? Великият кодекс на Теодосий забранявал мимове от женски пол да се преструват на монахини и на езичници да тъпчат юдеи; едиктите на Лъв VI позволявали на евнуси да осиновяват; православните патриарси анатемосвали манихейската вяра, че всички неща, които ферментират, са живи.

Владетелите на Византия били свикнали да ослепяват своите съперници. С декоративни лъжички за очи, с кинжали, със свещници, кухненски ножове и колчета за палатки, с горящи въглени и врящ оцет, с нагрети до червено купи, държани близо до лицето, както и с превръзки, които оставяли очите непокътнати, но било забранено да бъдат сваляни; понякога стигало само да се подпалят миглите, за да издаде жертвата ръмжене и въздишка като лъв, докато обучен палач мимически извършвал акта. Понякога жестокостта целяла не само ослепяването – както когато императорът Диоген Романус бил свален от власт и „позволили на някакъв неопитен евреин да пристъпи към ослепяването му“ и „той живял няколко дни в мъки и излъчвал лоша миризма.“ През 797 императрицата-регентка Ирина ослепила сина си Константин VI и причинила затъмнение, което продължило седемнадесет дни. Василий II ослепил петнадесет хиляди български войници, като всеки стотен оставил с по едно око, за да води другите деветдесет и девет, и когато тези мъже се върнали при своя цар Самуил, той ги погледнал и умрял. Михаил V ослепил своя чичо Йоан, управителя на сираците. Иконоборците ослепили очите на иконите.

Казвали, че градът ще падне, когато кораби проплават по сухоземен път.

Константинопол имал хиляда църкви и непревземаеми стени откъм сушата и морето. На главния подход към двореца само търговците на парфюми били допускани да упражняват занаята си. В императорската тронна зала имало златно дърво, в чиито клони пеели механични птици, а покрай тях ръмжели механични лъвове. На фин възглавник до левитиращия Трон на Соломон седяла зелена гъска, която пищяла, ако императорската храна била отровена. Само императорът можел да преминава напред-назад през мембраната, която разделяла неговия двор от Божия.

Пратеници от китайския двор разказвали, че „има фокусници, които могат да разпалват огън по челата си; да правят реки и езера в ръцете си; да вдигат краката си и от тях да падат перли и скъпоценни камъни; и, като отворят устата си, да произвеждат знамена и пера на изобилие“; че има нефритено-цветни перли, които се съсирват в слюнката на летящи птици, агънца, поникващи от земята и които трябва да бъдат стреснати, за да скъсат пъпната си връв, и джуджета, които обработват полята в страх да не бъдат изядени от щъркели.

Византийците пращали във Фатимидския двор бели пауни, бели врани и големи мечки, които свирели музика. Те практикували гадателство чрез гръмотевици, светкавици и луната.

Император Лъв Мъдрият предрекъл гибелта на Константинопол. (Сънищата на човека, съгласно науката на мюсюлманите, могат да идват от Бога, но могат да идват и от Дявола, или от самия човек.) Лъв създал жаба, или мраморна костенурка, която бродела нощем по улиците и поглъщала всичкия боклук на града. Той построил баня за бедните, която била разрушена от своя пазач – статуята на кентавъра – когато баняджиите започнали да взимат входна такса.

Император Алексий I издигнал в Константинопол отделен град за нещастници. Бедните били преходни, без да бъдат наследени от нови поколения: различни хора ставали бедни и ги замествали.

За арабите завземането на Константинопол (градът на неверниците, така наричали го те; Арогантният) щяло да бъде последният от Шестте Предвестници на Часа и така да отбележи края на началото на края на времето. Ако им била отпусната радостта от завземането на града, тя нямало да бъде за дълго, и то не преди огньовете на Хиджаз да осветят вратовете на камилите в Бусра и дванадесет царе да се съберат под смоковниците в Яфа. Не преди, както един от техните пророци записал в своя разказ за бъдещето, те да се явят пред града за последен път и, докато чакали да разрушат стените с възглас „Аллаху акбар“, византийците (които арабите наричали и Народът на края на времената) щели да попитат:

„Какво търсите, о араби!“

Ние рекохме: „Дойдохме в този град, чийто жители са неправедни, за да го прати Бог на гибел чрез нашите ръце.“

Те казаха: „За Бога, не знаем дали книгата е излъгала или ние сме се объркали в своите изчисления… За Бога, знаем, че един ден ще бъде превзет, но не виждаме, че времето е сега.“

Сред онези, които твърдят, че Константин XI действително е умрял при падането на града, няма съгласие как е приключил живота си. Може би е казал на поданиците си, че „човек винаги трябва да бъде готов да умре или за вярата си, или за отечеството си, или за семейството си, или за своя владетел“; или „Градът е завладян и аз все още съм жив,“ и после помолил хората си да го прободат; или пък попитал: „Няма ли християнин, който да ми отреже главата?“ Той побягнал натам, където турците били най-гъсти и там бил убит, или се обесил, докато те печелели стените, или избягал с тълпата и бил затрит под нея. Има предание, че той не бил близо до пролуката [в стената], а се бил отправил към „Света София“ и, преди да заповяда обезглавяването на жена си и децата си (които всъщност нямал), взел със себе си причастието.

Мехмед II, който щял да завземе Константинопол на двадесет и една години, бил възведен като дете-крал, но после баща му Мурад II, внимателен и склонен към мир, го намерил твърде незрял и го отстранил и пратил в Анатолия, където, като всеки момък, той се правел на пират (нападайки търговски кораби в Егейско море) и измислил собствена валута (монети, украсени с лъвове и дракони). Османците въвели [монетата] аспра, която надминала отслабващия безант. Обсаден от турците в продължение на осем години, император Мануил II намалил теглото на сребърния ставратон от осем и половина на седем и половина грама.

„Отведоха ме пред Никифор,“ разказал епископ Лиутпранд от Кремона на своите католически събратя след посещението си във византийския двор през 968 г. „Чудовищен човек, джудже, дебелоглав и подобен на къртица, що се отнася до малките му очи; отвратителен с късата си, широка, гъста и наполовина оредяла брада; позорен с шия, дълга един инч; много космат поради дължината и гъстотата на косата си; на цвят етиопец; човек, когото не би било приятно да срещнеш посред нощ…“

„Какво е това, ако не оскърбление?“ продължил той. „Колко недостойно, колко срамно е тези меки, женствени същества – с дълги ръкави, с качулки, с воали, лъжливи, безполови, лениви твари – да ходят облечени в пурпур, докато вие, героите – силните мъже, именно, обучени във война, изпълнени с вяра и любов, почитащи Бога, пълни с добродетели – не можете!“

През 1204 година Константинопол не паднал под властта на мюсюлманите, а на кръстоносците, които се опитали да предизвикат края на света (след като не успели да го сторят при разграбването на Йерусалим), като поставили пееща и танцуваща блудница върху олтара на „Света София“, и, след като не постигнали и това, се впуснали да разграбят и обезчестят царицата на градовете. После (преди да обеднеят и изчезнат) я владели петдесет и седем години, карали се и се избивали помежду си. „И отново,“ записал съвременният историк Никита Хуниат, „многовластието се разпростря на Изток – триглава твар, съставена от глупци.“

Към края на XI век, в писмо, приписвано му, макар вероятно да не е негово, император Алексий I писал до Роберт Фландърски, търсейки помощта на кръстоносците да защитят срещу мюсюлманите духовното наследство на Константинопол („защото по-добре е вие да имате Константинопол, отколкото езичниците“), включително „дванайсетте кошници с остатъците от петте хляба и двете риби“ и „цялата глава на свети Йоан Кръстител – с косата и брадата“. „Ако обаче,“ добавил той, „те не пожелаят да се сражават заради тези реликви, и ако любовта им към златото е по-голяма, ще намерят от него там повече, отколкото навсякъде по света…“

Император Алексий IV заповядал да се претопят иконите, за да събере средства да откупи града от кръстоносците, които по време на латинското владичество продали някои или всички от реликвите на Истинския кръст, Копието, което пронизало Неговия хълбок, и Гъбата, която утешила челото Му. Те продали и Трънения венец – два пъти, и двата пъти на французите.

Четири години преди кръстоносците да завземат града, благородникът Йоан Комнин Дебелия за кратко завзел Трона на Соломон – и, като седнал на него, го счупил.

През 1261 година кръстоносците оставили Константинопол незащитен, и няколко селяни случайно се натъкнали на император Михаил VIII, който бил наблизо, и му предложили да си върне града – което той и сторил.

Към края, след като Мехмед II (амбициозен юноша, храбър любовник) си възвърнал трона след смъртта на Мурад II, Константин XI (без наследници, с фино поддържана брада) поискал да се удвои издръжката за принц Орхан – един от претендентите, които султанатът предпочитал да държи в изгнание, вместо да ги удуши. „О, глупави и безумни римляни,“ укорил ги везирът, когото Мехмед наследил от баща си. „Оставете нещата такива, каквито са! Починалият владетел бе кротък и към всички искрен приятел, човек с праведна съвест. Нашият сегашен владетел, Мехмед, обаче, не е от същото естество…“ Византийските чиновници веднъж подкупили този благосклонен везир със златни монети, скрити в коремите на риби.

Преди края византийците продали града Аргос на венецианците и им предложили Коринт, но за него не се намерил купувач. Йоан VII предложил трона си на френския крал срещу 25 000 дуката и един замък, и предложил Константинопол на Тамерлан, ако той победял турците, които го обсаждали – а после предложил същия град на турците, ако те победят Тамерлан. Монасите в манастира Космидион край столицата продали мраморните си настилки.

Преди края местните стриди, щом били отворени, капели кръв; небесни огньове се появявали над „Света София“; гръмотевици, град и земетресения ставали обичайни; ужасна змия нападала земеделци по нивите. Пет нощи преди края пълната луна се издигнала така, сякаш била три дни стара. Над града се съсирил мрак „като сянката на величествения бивол“ и паднал на земята като червен облак, и когато тази пара се разсеяла, заедно с нея си отишъл и Светият Дух и неговата закрила над града. Богородица била изнесена на стените, за да бъде понесена в шествие, но паднала на земята, и когато хората се опитали да я вдигнат, била тежка като олово. В последната нощ тя заповядала на Константин да предаде короната и скиптъра си – и той не възразил.

Пророчествата на мюсюлманите дотогава отбягвали Константинопол – не заради превземането му от западните варвари (което ги смутило повече, отколкото опровергало предсказанията им), а заради последвалото затишие. „Беше като сянка в лозе,“ написал един русин, присъствал на падането, „и като зеленчуков склад в градина.“

Освен това византийците, вече сведени до васали, плащащи годишен данък, а тяхната „империя“ сведена до самата столица и няколко дребни отвъдморски владения, фактически принадлежали вече на османците. Султан Баязид I, застанал пред сухоземните стени през 1394 година, казал на гърците: „Затворете портите и царувайте вътре. Всичко отвън е мое.“ Когато турците превзели Константинопол, той бил толкова обезлюден, че едва пет хиляди души могли да се намерят за защита, толкова оскъден на гърци, че след това броят им нараснал единствено благодарение на намесата на Мехмед II.

След края един византийски беглец продал на флорентинците части от Кръста, дрехата на Божията Майка и трохи от Тайната вечеря. Ученият Аргиропул бил принуден да продаде книгите си в Италия и умрял там през 1487 година от това, че изял прекалено много диня. Венецианците отказали да купят Христовата риза на цена 10 000 дуката. Самозванец, наричащ се император Андреас, продал на Франция претенцията си към трона на Соломон срещу годишна пенсия. Братът на Константин, Тома, купил покровителството на папата с главата на свети Андрей.

Що се отнася до края – византийците били добре подготвени. „О, Град, Град, глава на всички градове!“ оплаквал след това един гръцки благородник. „О, Град, Град, поставен в средата на четирите краища на света, слава на християнската вяра и гибел на варварите!“ (Това било дословно плагиатство от траурния плач на Никита Хуниат за падането на столицата под кръстоносците двеста и петдесет години по-рано.) „Къде са твоите красоти сега, о рай?“

„Те обикалят непрестанно из града, виещи като в оплаквачи,“ писал един испански посетител на Константинопол през 1437 година, „и така отдавна предвещават злото, което ги сполетя.“

Византийците опънали огромна верига на входа на пристанището, но към края Мехмед заповядал корабите да бъдат извлечени на сушата. Те били пренесени по сухоземен път и така достигнали тихите дълбоки води на Златния рог.

Когато турците навлезли в града преди зори на двадесет и деветия май, рибите, които гърците пържели, изскочили от тиганите и избягали в Мраморно море, където и до днес плуват с опърлени люспи. Кучета изяли костите на света Теодосия. Мехмед влязъл в града, и се казва, че завъртял „Света София“ около палеца си, за да я обърне към Мека, и че на нейния олтар изнасилил дъщерята на императора (която не съществувала), и че достоверно е засвидетелствано как се опитал да изнасили млад благородник (който го намушкал в бедрото и се скрил на дърво; неговият по-голям брат бил Влад Цепеш, а баща му – Дракула).

След края Мехмед се заел с главата на императора. Тя му била донесена от писар, или от сърбин, или от еничар на име Сариелес. Султанът целунал главата и възкликнал: „Ето това единствено ми липсваше, за да демонстрирам славата, която спечелихме,“ или пък: „Явно Бог е създал света, за да е право аз да го владея. Защо тогава всичко това да загине?“ Той изпратил главата на патриарха, за да бъде запазена в съд от сребро и злато, или заповядал да я препарират и изпратил с четиридесет младежи и двадесет девици на султана на Египет, или с четиридесет младежи и четиридесет девици на пашата на Вавилон.

Към края византийците продали душите си. Римляните сега търсели помощ от Рим, отново се надявали, че може да ги спаси Кръстоносен поход. Само папата можел да одобри това и нямало да го стори, докато византийците не се подчинят на условията на Католическата църква за унията – което и направили. При преговорите за своето подчинение те останали непреклонни по няколко въпроса. Православният патриарх (чийто предшественик бил отлъчил папата преди триста осемдесет и пет години) отказал да слезе на брега в Италия, ако не му бъде спестено целуването на папския крак (чийто предшественик на свой ред бил отлъчил патриарха преди триста осемдесет и пет години; решаващият спор бил, че католиците настоявали Светият Дух да произхожда от Отца и от Сина, а византийците твърдели, че е от Отца единствено, и накрая в пазарлъка се споразумели, че е от Отца, но чрез Сина). Византийците продължили да отказват да приемат чистилището. След личното си обръщане [към католицизма] от папа Урбан V император Йоан V, по време на плаването си обратно към Византия, бил арестуван във Венеция за дългове.

В края, според Четвъртия имам на шиитите, архангел Исрафил щял да надуе тръбата си, за да умъртви първо живите на земята, после обитателите на Небето, после по-низшите ангели, после един по един останалите архангели – и накрая самия себе си. Ако Часът не настъпи, тогава всеки ден е краят на времето.

Сред мюсюлманите някои твърдят, че градът никога не е преминал истински в тяхна власт по предписаните условия и следователно още не е завладян, че понеже не бил благочестив, Мехмед (въпреки че носел името на Пророка, както било предсказано) – Завоевателят (въпреки прозвището) – не можел с право да превземе Константинопол. Че всъщност турците сега са неверниците, след като влезли в съюз с властите на Северния Атлантик, и че краят няма да започне (тук отново мюсюлманите и гърците се съгласяват), докато те не бъдат изтласкани от праведните. Наскоро един мюсюлмански пророк заявил, че трябва още да се изпълнят деветнадесет по-малки знамения, преди да настъпят истинските Знамения на Часа – че преди да започне краят, зверовете ще проговорят, развратът ще стане всеобщ и мъжете ще узнават за изневерите на жените си (които ще бъдат по петдесет на брой за всеки мъж) чрез езиците на собствените си обувки. Казвало се сред мюсюлманите, че християнският пророк Джери Фалуел знаел много от тайните на края – какви знамения и чудеса ще го предшестват и съпровождат – но умрял, без да ги разкрие.

Сред гърците пък някои твърдят, че Константин нито е умрял, нито е бил отнесен, а бил превърнат в камък от ангел Божи, че спи във свод под Златната порта на града, очаквайки знак да се изправи и да избави гърците, да прогони турците чак до самотно ябълково дърво на Изток, да отвърне на техния разгром с разгром и на тяхната разруха с разруха, да възстанови империята си и да се пренесе в Йерусалим, за да предаде властта си на Човешкия син. Дъга ще се спусне върху мястото на неговия покой и ангелът ще го събуди – последният римски император; безсмъртен ерген; съвършено непроменливо сърце, сигурно в своето странно предназначение като всяка мраморна костенурка. „Събуди се, спящи, и стани от гроба, и Христос ще ти даде светлина, защото те призовава да се грижиш за Неговия особен народ.“

„Защо обогатих езика си с така щедро и разточително изброяване на подобни злини?“ питал Хуниат след падането на града под латинците. „Защо с висок глас предадох тези писания на онези, които са далеч?“

„От това, което се каня да направя, има полза,“ казал един флорентински търговец след падането на града под турците. „Не се опитвам да пиша комедия, а трагедия.“

„Но какъв език би имал силата да опише с думи бедствието, което сполетя града, ужасното пленничество и горчивото изгнание, които се случиха…?“ питал благородник, плагиат на чужди елегии.

„Невъзможно е да се опише, едно по едно, всичко, което се е случило,“ заключил Никифор Григора, астроном и създател на календари. „Освен това то би предизвикало река от сълзи от очите на онези, които са нежни по сърце и чувствителни, и ще ни се стори, че пишем плач, а не история.“

„След като написах тези стихове,“ завършил докладът на епископ Лиутпранд, „на шестия ден преди Ноември, в десетия час, влязох в лодката си заедно с моя водач и напуснах този някога най-богат и процъфтяващ, а сега полугладен, лъжлив, лъжлив, лукав, алчен, грабителски, алчен, суетен, славен град…“

На двадесет и шестия март в годината на нашия Господ 922 (309 хиджра, Anno Mundi 6430) суфийският мистик Мансур ал-Халладж, след като обявил себе си за едно с Бога, бил бичуван и разчленен от абасидския халифат (византийците наричали мюсюлманите „резачи на Бога“, защото отделяли от Него Духа и Логоса). При четиристотния удар той казал на мъчителите си: „В този миг Константинопол се превзема,“ а при шестстотния им рекъл: „Имам съвет, равен на превземането на Константинопол.“ Но префектът, ръководещ екзекуцията, отвърнал: „Бях предупреден от везира, че ще накараш Ефрат да потече със злато, за да спреш бичуването.“ И така екзекуцията продължила пред очите на събралите се жители на Багдад, великия град, който е на Исмаил.

Източник

Рафѝл Крoл-За̀иди е сътрудник-редактор на списание Harper’s. Десетилетие от живота си авторът прекарва в събиране на мрачни познания: за тъжното ехо на кънтри и уестърн мелодиите; за мъртвия в утробата близнак на Елвис, който хвърля сянка върху всички сцени на рокендрола; за „Байдъномиката“ като диво животно в полето; за тайните срещи из полузатъмнени клозети; за неподвижните лица от восък, застинали в безсмъртна поза.