От 60-те и 70-те години насам, когато си спечели име с V., Обявяването на лот № 49 и 900-страничната Дъгата на гравитацията (лауреат на Националната награда за книга), Томас Пинчън е обсипван с какви ли не помпозни епитети: експериментален писател, постмодернист, системен романист. Гор Видал, пишейки през 1976 г. в The New York Review of Books, причисли Пинчън към „крилото R&D (Research and Development – изследване и развитие)“ на съвременната литература. За Видал противоположността на R&D е била R&R – онзи тип белетристика, която хората четат за удоволствие.

Пет десетилетия и пет романа по-късно можем да кажем, че Видал е бил наполовина прав. Докато Пинчън заслужено прославен като могъщ литературен новатор, той по-рядко се признава като велик развлекател, майстор на R&R. Книгите му са предизвикателни, умопомрачителни, разбиващи прецеденти – всичко това, да. Но те също така са и голямо забавление.

А какво би станало, ако – като вид таксономичен експеримент – свалим от тях академично звучащите етикети и ги преместим в по-пулповия рафт на книжарницата? (Деветият му роман, Билет в сянка, излиза на 7 октомври.) Ами ако всъщност, под всичко останало, Пинчън е жанров писател?

Да, знам – един роман на Пинчън е жанр сам по себе си. Страниците му са натъпкани с исторически куриози и научни данни, част фактически, част фантастични. Абзаците му криволичат и се отклоняват. Героите му имат странни имена и още по-странни професии. Прозата му е неподражаема смесица от високо и ниско, мръсно и възвишено, коани, данни и бащински вицове. Непредсказуемите му сюжети не подлежат на обобщение, което кара критиците, объркани от кратките срокове, да вдигнат ръце и да извикат „shaggy dog!“^[1]

Но чуйте ме: тези сюжети обхващат криминални авантюри, костюмни драми, шпионски трилъри и бойни епопеи. Страниците му гъмжат от шпиони, детективи, фатални жени и морячета с изпъкнали очи. Дори когато романите му не следват жанровите формули, те неизменно доставят жанровото удоволствие. Замайващите му изобретения са изградени върху здрава, макар понякога полускрита, конструкция на популярната белетристика.

Разбира се, има и много повече. Студентите от магистърските програми го боготворят поради реални причини. Но нека поиграем с този замисъл и в пинчъновски стил прекараме неговото твърдо антиалгоритмично творчество през ръчно изработен псевдоалгоритъм. Искате анархистичен Дан Браун, похотлив Робърт Лъдлъм, контракултурен Дейвид Балдачи? Пинчън може да е вашият човек. Може и да е преувеличение, и може би (със сигурност) нито една от тези книги няма да се побере в подобни кутии. Но ето осем нарочно игриви препоръки – входове към една белетристична вселена, която в крайна сметка отказва всякаква категоризация.

⸻ ❦ ⸻

Дайте ми глобална авантюра

Обявяването на лот № 49 (1966), втората книга на Пинчън, е и най-късата му, а според мнозина – и най-достъпната. Нейната героиня, изящно наречената Едипа Маас (съпругът ѝ се казва Мучо – ето ви татковска шега), е въвлечена в конспирация, включваща, наред с други неща, алтернативна пощенска служба с дълга и мрачна история. Романът е едно от по-удовлетворяващите детективски четива на Пинчън и добро въведение в неговия търговски знак – контра-реализъм. Достатъчно факти и проверими препратки го закрепят за света, който познаваме, и правят дивите му измислици почти правдоподобни. А накрая може би ще пожелаете те да бяха истина.

Харесвам корави нюйоркски детективски истории

Или кибертрилър, или 9/11 ноар. Максин Тарноу, майка от Манхатън и централна фигура в На ръба на света (2013), работи като разследваща измами и може би е най най-популярната детективка на Пинчън – топла, умна, твърда и изправена срещу типична пинчъновска мрежа от измами, алчност и корупция, този път с бляскав нюйоркски оттенък. Че приключенията на Максин докосват ужаса от терористичните атаки на 11 септември, изглежда рисковано, но и уместно. Разточителният, обяснителен стил на Пинчън – начинът му едновременно да създава смисъл и да го разрушава – никога не е звучал толкова подходящ за съвременната реалност.

А какво ще кажете за по-мек калифорнийски „whodunit“ [койгостори]?

Прочут благодарение на филмовата адаптация на Пол Томас Андерсън, Вроден порок (2009) е ноар, чието действие се развива през 1970 1970 г., когато революционните надежди угасват, а десетилетна апатия се настанява. Героят е Док Спортело, мърляв частен детектив, който, както винаги, търси една жена – бившата си приятелка на име Шаста. Док носи в себе си част от мъдрата меланхолия на Филип Марлоу от романите на Реймънд Чандлър, докато се опитва да се справи с брутални полицаи и тайнствени богаташи.

Или пък западнокрайбрежен роман за порастване?

Малко по-натегнато, може би: Vineland (1990), чието действие се развива главно в Северна Калифорния по времето на президентството на Рейгън, разказва за разплащане на сметки и лоши чувства между бивши политически радикали и техните противници от правоохранителните органи. В това отношение книгата изглежда странно пророческа. Но тя е и, най-привлекателно, историята на един любящ баща на име Зойд Уилър и неговата тийнейджърка дъщеря, Прайри, които се изправят срещу силите на цинизма, конформизма и държавната власт. Някои критици, които са чакали толкова дълго продължение на „Гравитационната дъга“, отхвърлиха този роман като по-слаб от останалите книги на Пинчън. Може би, но той е и най-милата му книга.

Харесвам мащабни исторически романси

Чарлз Мейсън и Джеремая Диксън са британски геодезисти и изследователи от XVIII век, прочути със своята линия, разделяща Севера и Юга в бъдещите САЩ. Мейсън & Доиксън (1997) дава разюздан, но не съвсем неточен разказ за техните приключения от двете страни на Атлантика, преразказани от преподобния Уикс Черикук на племенници и племеннички. Пинчън се наслаждава на идиомите и технологиите на епохата и на чудесата по пътя – включително гигантско растение марихуана и механична патица, която придобива пълно съзнание.

Дайте ми тухла за Втората световна, която е и пикантен техно-трилър

Дъгата на гравитацията (1973) може да бъде наречена Моби Дик на XX век. Хората или се страхуват да я четат, или се преструват, че са я чели, или я четат обсесивно. Този обемен, неприличен военновременен сатиричен роман може да се разглежда като отговор на Пинчън на големите бойни романи от предходните десетилетия – като Голите и мъртвите на Норман Мейлър, Тънката червена линия на Джеймс Джоунс и (най-вече) Параграф 22 на Джоузеф Хелър. Появил се във време на геополитическа тревога и зората на компютърната ера, той стои като своеобразна спекулативна история за произхода на нашия технологично обезумял момент.

А има ли научно-фантастичен епос в стил стиймпънк?

Писателят Джонатан Лийтъм удобно разделя книгите на Пинчън на „Сравнително стабилни“ и „Напълно центробежни“. Against the Day (2006), с над 1000 страници и времева линия, която изкривява хронологията и разбива географията, е Чисто центробежна. Както повечето книги на Пинчън, романът е вкоренен в конкретен исторически момент – в случая Световното изложение в Чикаго от 1893 г. – който след това става трамплин към настоящето, бъдещето и зона на абсолютна пакост.

Искам просто велика любовна история

V. (1963), първият роман на Пинчън, публикуван, когато авторът е 25-годишен гений малко след Корнел, си остава най-суровото изражение на неговия темперамент и мироглед. Героят му, „нещастникът и човешко йо-йо“ Бени Профейн, е част от шайка аутсайдери, наречени The Whole Sick Crew, чиито лудории рамкират и прекъсват десетилетното търсене из Африка – от Кайро до Виндхук и отвъд – на мистериозната жена (а може би идея, метафизичен аксиом или просто буква от азбуката), която дава заглавието на книгата.

⸻ ❦ ⸻

 ^[1] Shaggy dog story – хумористичен жанр: дълъг, разточителен и пълен с отклонения разказ, който накрая завършва с банален или безсмислен финал; стойността му е в самото „лутане“, а не в развръзката.

Източник

А.О. Скот е свободен критик към New York Times Book Review. Присъединява се към редакцията на вестника през 2000 г. и до началото на 2023 г. е филмов критик. Той е автор и на книгата "По-добър живот чрез критика".