През далечната 2009 г. „Аватар“ се появи по екраните като правдоподобна и вълнуваща визия за филмовото бъдеще. Тринайсет години по-късно „Аватар: Пътят на водата“ – първото от няколкото дългоочаквани продължения, режисирани от Джеймс Камерън – носи със себе си вълна от носталгия.
Усещането за връщане назад може да ви сполети още преди началото на филма, докато разгъвате 3-D очилата си. Кога за последен път сте си слагали такива очила? Дори очакването да видите нещо наистина ново в мултиплекса е като артефакт от предишни времена, преди стриймингът и вселената на Марвел да надвият всичко останало.
В първия „Аватар“ вярата на Камерън в технологичния прогрес се съчетаваше с неговата привързаност към първичните удоволствия от старомодния разказ и инстинктивните наслади от екшъна на голям екран. Триизмерните ефекти и сложните дигитални пейзажи – дърветата и цветята на планетата Пандора и начинът, по който съществата и машините нахлуваха и се движеха през тях – се възприемаха като начало на нещо ново, като отваряне на нов хоризонт на въображаеми възможности.
В същото време визуалната новост беше изградена върху здрава основа от познати теми и жанрови тропи. Действието на „Аватар“ се развиваше във фантастичен свят, населен с одухотворени сини двуноги същества, но той не беше точно (или само) научна фантастика. Той беше ревизионистичен уестърн, екологична притча, политическа алегория за времето след Виетнам – приказка за романтика, доблест и отмъщение със следи от Омир, Джеймс Фенимор Купър и „Стар Трек“, заложени в ДНК-то му.
Всичко това важи и за „Пътят на водата“, който подхваща историята и я пренася от горите на Пандора към рифовете и влажните ѝ зони – среда, която вдъхновява някои нови и зашеметяващи ефекти. Там, където „Аватар“ намираше вдъхновение в птиците-гущери, спорите във въздуха и цветята в джунглата, продължението се наслаждава на водните чудеса, най-вече на един вид брониран кит, наречен тулкун.
Преди да се срещнем с тези същества – в поредица, която притежава тихото излъчване на документален филм за природни чудеса – ние се запознаваме с героите от първия филм, които може би сме забравили. Джейк Съли, конфликтният американски морски пехотинец, изигран от Сам Уортингтън, който беше главният герой на първия „Аватар“, е прехвърлил живота си сред съществата на’ви. Подобно на тях, сега той е висок, строен и синеок, с грива от тъмна коса и плитка, която го свързва с представителите на другите видове. Той владее свободно езика Na’vi (въпреки че повечето от диалозите са предадени на английски език).
Джейк и Нейтири (Зоуи Салданя) отглеждат семейство от собствени и осиновени деца, чиито караници и приключения внасят младежка енергия в понякога тежкия, натоварен с митове разказ. Четири са децата на’ви – по една двойка братя и сестри. Нетейам (Джейми Флетърс), по-големият син, върви послушно в сянката на смелия Джейк, докато по-малкият му брат, Ло’ак (Бритън Далтън), е бунтар и фантазьор, който вечно си търси неприятности и често ги намира.
Сестрите им са очарователната Тук (Тринити Джо-Ли Блис) и тийнейджърката Кири, чиято биологична майка е благородната човешка учена дама Грейс Августин. Един от най-невероятните ефекти на филма е, че Сигорни Уийвър, която играеше д-р Огъстин в първия филм, играе Кири в този, а нейното неповторимо лице е дигитално подмладено и оцветено в синьо. Подобно на майка си, момичето има мистична връзка с дърветата и цветята на Пандора.
Домакинството на Джейк и Нейтири, достойно за всеки ситком, се допълва от Спайдър (Джак Чемпиън), дяволито човешко момче, оставено от Куарич (Стивън Ланг), бившия командир на Джейк от морската пехота и един от злодеите в оригиналния „Аватар“. Самият Куарич се завръща на Пандора [вече генетично превъплътен под формата на боец от на’ви] с нов мандат да я колонизира и с отряд от бойци от На’ви, които да изпълнят мисията. Той има отдавнашна вендета срещу Джейк и голяма част от „Пътят на водата“ се занимава не толкова с мащабни имперски амбиции, колкото с лични драми на лоялност и предателство.
С продължителност от над три часа – с около 10 минути по-кратък от „Жан Дилман, 23, Quai du Commerce, 1080 Bruxelles“, по последни анкети най-великият филм на всички времена – „Пътят на водата“ е претоварен с герои и случки. Финалната му част, която някак си се усеща по-дълга от останалото, затъва в бомбастиката на екшъна и подсказва, че дори на един толкова изобретателен и находчив поп автор като Камерън може би са му свършили идеите, когато става дума за кулминационни бойни сцени. Има много такива, във въздуха и под водата, юмручни и огнени, тъжни и възторжени, като почти всяка от тях ще ви напомни за неща, които сте виждали десетина пъти преди това.
Това е твърде жалко, защото голяма част от средата на „Пътят на водата“ възстановява скритото обещание за новост – немалко постижение в ерата на уморителното презапасяване с все нови поредици от фантастични истории. Страхувайки се, че Куарич и хората му ще причинят клане в гората, Джейк и Нейтири търсят закрилата на Ронал (Кейт Уинслет) и Тоноуари (Клиф Къртис), вождове на живеещ в крайморските области на планетата клан на’ви.
Различията между отделните племена на на’ви – както физически, така и културни – добавят интересно ново измерение към антропологията на Пандора и към естетическата палитра на филма. Зрителят открива това разнообразие в компанията на по-младите герои, особено на Кири и Ло’ак. Тяхната адаптация към новата среда – сред множество подигравки заради кльощавите им опашки и тромавите им ръце, поредици от сбивания и нови приятелства – придава на филма жизнерадостната, изпълнена с настроение искреност на младежката фантастика.
Прегръщането от Камерън на идеализма на юношеството, на способността за морално възмущение, както и за удивление, е емоционалното сърце на филма. Усещате го в ужасяващата сцена на клане на [китовете] тулкун, която се стреми към ужасната, вълнуваща възвишеност на последните глави на „Моби Дик“, както и в безпокойството на Ло’ак, Спайдър и Кири, които се опитват да разберат ролите си. Подозирам, че следващите продължения ще им дадат повече време за това, но може и да ги натоварят с повече багаж.
Любопитен съм и съм склонен – както и през 2009 г. – да дам на този грандиозен, объркан проект оценка, изпълнена с добра воля. Амбициите на Камерън са колкото искрени, толкова и противоречиви. Той иска да завладее света в името на неудачниците, да възхвалява природата с помощта на най-екстравагантна хитрост и да накара всичко ново да се почувства отново старо.
