Седейки заедно с Педро Алмодовар в хотелския си апартамент в Ийст Сайд в ранния октомври, Пенелопе Круз взема едно лъскаво, огромно списание и разглежда с възхищение снимката на Ума Търман от корицата. „Добра е“, казва тя, обръщайки списанието към Алмодовар, търсейки с очи подкрепата му.
Той се накланя към нея, оценявайки с ентусиазъм позата и късата руса прическа на Търман. „Да, да“, казва той, прехвърляйки се от английски на испански докато мисълта му пробягва през различни целулоидни ленти. „Актрисите, когато наближат 40, започват да се подстригват късо. Това винаги ги прави да изглеждат по-млади. Спомняш ли си Шерън Стоун? Как отряза косите си, когато беше на 40, 42? Добре й стоеше!“
За момент той изглежда напълно зает с корицата, докато образът на Ума Търман навлиза в съзнанието му, за да бъде сравнен и индексиран заедно с хиляди други образи на актриси. „Вярно е“, казва той, смеейки се. „Аз наистина съм очарован от актрисите, от всичко, което те правят, включително и от гримьорната, която е светая светих на всяка актриса. Но особено очарован съм от актриси, които играят актриси.“
Което е именно нещото, което Пенелопе Круз прави в „Пречупени прегръдки“, четвъртият й съвместен проект с Алмодовар – и, както казва самата тя, най-трудният. Във филма, който закри тазгодишния Нюйоркски филмов фестивал и излиза по кината на 20 ноември, тя играе Лена, метреса на богат мъж, която има шанса да изпълни, макар и съвсем за кратко, отдавна забравената си мечта да бъде филмова звезда, когато се влюбва в един режисьор (Луис Омар). Лена, сърцераздирателна героиня, чиято собствена идентичност е толкова неоформена, че тя просто гори от желание да бъде някой друг (в началото на филма тя е костюмирана и стилизирана като Одри Хепбърн) е „може би най-тъжната героиня, която някога съм създавал“, казва Алмодовар. „Тя има минало, което не обича ни най-малко, и когато разбира, че може да персонифицира някой друг, за нея това е като нов живот. Тя е трудна – един паднал ангел. И това е най-голямото предизвикателство, което съм предлагал на Пенелопе досега.“
Филмите на Алмодовар с Пенелопе Круз често са улучвали онази идеална точка, при която орнаменталните украшения на мелодрамата отпадат, за да разкрият по-дълбоки и по-сложни емоции и мотиви. Освен това те предлагат за актрисата някои от най-интересните възможности. В трилъра от 1997 „Жива плът“ тя доминира първите десет минути, играейки бедна проститутка в Мадрид от 1970-те, която ражда в градски автобус. Две години по-късно, когато той търсел актьори за „Всичко за майка ми“, който по-късно щеше да спечели Оскар за най-добър чуждестранен филм, Алмодовар отново се обръща към нея, този път за ролята на монахиня. Дори и когато започва афера с един трансвестит и се заразява от СПИН, тя все пак си остава най-сладкото и чисто присъствие във филма. „Изненада ме когато ми каза за каква роля става дума“, спомня си тя. „Но аз си мислех ‚Само Педро може да направи това реално, защото той не изпитва предразсъдъци против тези герои.‘“
За драмата „Волвер“ от 2006 Пенелопе Круз печели първата си номинация за Оскар, играейки ролята на решителна вдовица, която е амалгама от различни жени от детството на Алмодовар в Ла Манча, с лек привкус на София Лорен, за да бъде поставена тя в контекста на историята на киното, която е преплетена в цялото творчество на режисьора.
„Някой ме попита ‚Тя муза ли е за теб?‘“, казва Алмодовар, чието дългогодишно сътрудничество с различни актриси, започващо с Кармен Маура през 1980-те, е било всеизвестно плодотворно, но понякога и също толкова всеизвестно непостоянно. „Ами да. Тя е муза за мен в смисъла, в който една муза е някой, който те прави по-добър от това, което си. Мисля, че с нея съм по-добър режисьор, защото тя вярва, че аз съм по-добър, отколкото съм всъщност – и тази сляпа вяра ми дава много сила.“
„Не, не“, отговаря Круз, поклащайки глава, усмихвайки се. „Аз знам точно колко добър си ти.“
Химията, която Алмодовар, на 60 и Круз, на 35 години, споделят, би изглеждала почти любовна, ако той не беше един от най-известните открито хомосексуални режисьори в света, а тя не беше сгодена за актьора Хавиер Бардем. Това леко, нежно приятелство се развива през половината от живота на Пенелопе Круз – тя е на 17 когато среща режисьора за пръв път. Тогава той я отхвърля за ролята на 35-годишна жена във филма „Кика“, но й обещава, че ще й се обади след няколко години.
В първите три филма тя се носи по емоционалните вълни на всяка нова роля – „Във филмите на Педро аз винаги или умирам, или раждам бебета“, казва тя – и приятелството им се задълбочава. Когато миналата година спечели Оскар за второстепенна роля във „Вики Кристина Барцелона“ на Уди Алън, тя развълнувано поблагодари на Алмодовар. И макар че сама иска да се опита в ролята на режисьор – „Може би след 10 години“, казва тя; Алмодовар добавя „Мисля, че ще стане по-рано“ – тя твърди, че ще го направи единствено с неговата благословия. „Имаш я“, добавя той.
Ако „Пречупени прегръдки“ не е прекъснал връзката им, той със сигурност я е направил не по-лесна. „Това беше филмът, в който плаках най-много между отделните сцени“, казва Круз. „Енергията, начинът на изразяване на тази героиня са толкова по-различни от моите. Аз съм много повече като героинята, която играх във ‚Волвер‘. Тя беше солидна, силна, като жените, с които израснах. Но за тази героиня Педро винаги искаше онова, което чувствах точно преди или след като дойдеха сълзите – това са моментите, в които я откривах.“
Алмодовар се наслаждавал дори на най-трудните снимачни дни. „Всички трудности, които актрисите изпитват в момента на изпълнението, действително ме интересуват“, казва той. „В тези моменти режисьорът е като съпруга, любовника, приятеля, майката, бащата, психиатъра. Но има и моменти, в които режисьорът трябва да бъде ужасно жесток, защото понякога актрисите трябва да се изправят пред собствените си демони. А понякога той трябва да бъде и палач. Палач – това ли е точната дума?“ Той поглежда към Круз за потвърждение, докато се усмихва. „Не знам защо казвам всичко това пред Пенелопе! Защото това не е нашия случай.“
„Вярно!“, казва тя. „Моите сълзи бяха заради фрустрациите на жената, която играех, не заради него.“
Ако почти всички творби на Алмодовар са, на едно подтекстово ниво, филми за киното, то „Пречупени прегръдки“ повдига летвата като взема филмовия бизнес за своя тема. Героинята на Круз предоставя сърцето и патоса, но енергията на разказа се съдържа в историята на един режисьор, борещ се срещу скръбта, депресията и физическото увреждане, за да довърши филм, който е останал недовършен в продължение на 15 години – една комедия, бореща се да се появи от трагедията. „Отначало още не го осъзнавах, но накрая разбрах, че това е любовното ми послание към киното“, казва Алмодовар.
За едно любовно послание, то е забележително тъжно. Всъщност, проблясъците, които получаваме от филма вътре във филма – една пъстро оцветена лудория, наречена „Момичета и куфари“ – който пробужда асоциации с международния пробив на режисьора от 1988, „Жени на ръба на нервната криза“, само служат като напомняне за това колко по-меланхолични са станали филмите му с времето. „Това със сигурност е най-горчивият филм, който някога съм правил“, казва той. „И може би той ще разочарова хората, които очакват от мен един по-жив стил. Вярно е, струва ми се, че филмите ми са по-тъжни сега – и все пак едно от нещата, които този филм казва е, че животът не е съвършен, но киното може да го направи малко по-малко несъвършен.“
Когато The New York Times Magazine интервюира Алмодовар преди десет години, той отбеляза, че „да изглежда по-млад от реалната си възраст действително е нещо, което го занимава: понякога той се облича като тийнейджър“ и боядисва косата си кафява. Днес косата на Алмодовар е сива (макар и впечатляващо гъста), а облеклото му – сдържано. Да, той има няколко бръчки, но скуката, умората и примирението изглежда все още не са намерили място по лицето му.
Нито пък тъжните измерения на най-новите му творби са се отразили по някакъв начин на буйното му поведение. Той настоява, че има оптимизъм дори и в „Пречупени прегръдки“, и че докато е правил филма той толкова се наслаждавал на повторното докосване до „Жени на ръба“, че заснел някои екстра сцени за „Момичета и куфари“ („много мръсни и жестоки, като ранните филми, които правех през 1980-те“, казва той) за DVD-версията на филма. Той също провежда консултации за сценично-музикална версия на „Жени на ръба“, която трябва да бъде режисирана от Бартлет Шер (носител на награда Тони за 2008 г.)
Евентуално Алмодовар ще започне да работи върху нов сценарий; обикновено той пише 8 до 10 чернови и започва да търси актриси някъде около третата. Той снима по един филм на около две-три години и засега се придържа стриктно към обещанието, което неговият алтер его прави в „Пречупени прегръдки“: никакви продължения, нови версии или биографии.
Последната категория е доста изкусителна, особено когато Алмодовар започне да разказва за живота на транссексуалния син на Хемингуей, Грегъри (по-късно Глория). Борба с бикове! Промяна на пола! Помислете си само за костюмите! Но не е ли той заинтересуван поне малко? „Никакви биографии“, заявява той твърдо. „Никакви биографии, никакви продължения, никакви филми за герои, за антигерои и със сигурност не за супергерои. С всичко друго мога да се оправя.“
