От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2011 05 Lars von Trier

 

Тъй като фон Триер пътува рядко и никога не е бил в Съединените щати, той често бива възприеман като затворен, мрачен човек. Но по време на тази среща той беше дружелюбен, словоохотлив и често много смешен, разговаряйки по теми, вариращи от неговия кино-идол Ингмар Бергман до комунизма, Хъмфри Богарт и детската авторка Туве Янсон – както и за изказванията в Кан отпреди няколко дни, които му донесоха толкова много неприятности.

Трябва да ви попитам нещо много важно за филма[1], преди да сме заговорили за Хитлер.[2]

Да, да, за смешните въпроси като тоя.

Израснали сте в северна страна. Чели ли сте някога книгите за Муминтрол от финландската детска авторка Туве Янсон?

О, да, да, да! Вие познавате ли ги?

Да, много ги обичам, а също и децата ми. Но не знам колко други американци ги познават.

Интересно. Семейството ми има шведски приятели, които бяха много близки с нея. Някой вече ми каза, че една от нейните истории много приличала на филма. Не си я спомням изобщо, но съм я чел. Четях всичко. Бях много, много запленен от нейната вселена. Беше фантастично.


Small Ad GF 1

Ако се върнете назад и прочетете тази книга сега – на английски тя се нарича „Комета в Муминланд“ – сигурно ще откриете някои поразителни прилики с „Меланхолия“.

Напълно съм сигурен. Тя е описала също и мистичната планета или комета, или каквото е там. Да, сигурен съм. Знаете ли, човек винаги краде от някого. Понякога го знае, а понякога не го знае. Но това е добър източник, от който да се краде, така ми се струва.

Има дори един герой, който е обсебен от идеята да измерва кометата и да я разбере научно, също като героя, който се играе от Кийфър Съдърленд във вашия филм. Те отиват в една обсерватория, за да гледат през телескоп как тя се приближава, и учените им казват, че тя ще пристигне на тоя и тоя ден, по това и това време и, разбира се, светът ще бъде разрушен.

(Хваща се за главата.) Вие разрушихте самоуважението ми! Вече не изпитвам никакво самоуважение.

Не, това е великолепно влияние. Когато се върна в Америка, ще разказвам на децата си, че един човек от Дания е направил филм по „Комета в Муминланд“, но ще трябва да почакат докато пораснат, преди да могат да го гледат.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това трябваше да бъде заглавието! Цялото нещо можеше да проработи по-добре: „Комета в Муминланд“ от Ларс фон Триер. (Смее се.)

Честно, какво е усещането ви за „Меланхолия“ след всичко, което се случи? Даже преди премиерата отношението ви към филма изглеждаше много странно. Продължавате да твърдите, че се чувствате неудобно и че не знаете дали го харесвате. Шегувате ли се? Това някакъв Ларс фон Триер трик ли е? При вас е трудно да се каже, което може би е част от проблема.

Всъщност това не са шеги. Да, разбирам, че при мен е трудно да се каже дали нещо е шега или не. Трябва да призная, че дори и шегите не са само шеги. Мисля, че това е много важно. Но в случая не става дума за шега. Седите си и трябва да напишете режисьорско заявление. И си мислех: „ако имам съмнения, това е мястото, където трябва да ги изразя. Няма смисъл да се пише „Това е именно нещото, което си желаех, бла, бла, бла.“ Имам определени съмнения, които не стават по-малки след това споменаване на Муминланд, знаете ли. (Смее се.)

Току-що някакъв руснак ми каза, че когато видял Соларис за пръв път, Тарковски казал: „Прекалено красиво е.“ След това изрязал всички красиви сцени – и това е филма. Това е то честен човек. Може би това би ме направило по-щастлив, не знам. Чувствам се – не знам какво чувствам. Беше голямо удоволствие да се направи филма и може би се чувствам малко засрамен от това. Нямаше никакви проблеми, наистина.

Тоест, вие предпочитате… Какво? Да изпитвате страх и чувство за вина?

Да, нещо такова. Това е като да се изкачиш на Маунт Еверест без кислороден апарат и всички казват „фантастично!“ А ти се чувстваш някак странно. Може би беше някак прекалено лесно. Освен това се получи така романтично, но това беше нарочно. Но пък от друга страна се чувствам малко виновен, че съм направил нещо прекалено лесно. Всичките тия Догма-глупости, всички други неща, които съм правил – всичко това беше само за да попреча на самия себе си да правя неща, в които съм прекалено добър, които чувствам като бягство. Да се постави камера, която снема по 1000 кадъра в секунда, да се направят всички ония неща от въведението към Меланхолия, това е лесно. (Филмът започва с монтаж от удивителни дигитални образи, поставени на фона на увертюрата към вагнеровата Тристан и Изолда.)

Знаете ли, имах много смешен разговор с Мартин Скорсизи, който е много, много учтив човек. Той каза „Началото на Антихрист беше толкова красиво.“ Нали разбирате, прелюдията към филма ми. А аз му отговорих, „Да, но то е черно-бяло и в забавен кадър. Как може да се сбърка нещо такова?“ А след това си казах, „О, шит, това е човекът, който е направил Разяреният бик! Но той се засмя и каза, „Имате право.“

Може би ще ме намразите за това, но в много отношения „Меланхолия“ изглежда художествено по-зрял филм от всичко, което сте направили преди, а също и по-обвързан с чувствителността на възрастните. Това може би е последното нещо, което си желаете.

Но аз не искам да бъда възрастен! Моля!

Да, така че част от онова, което ви се случи след това може би е израз на желанието да…

Желанието да не бъда възрастен, да. Имах един интересен разговор с Жил Жакоб (президентът на фестивала в Кан) точно същия ден или един ден преди това. Той е написал книга, в която споменава и мен, и казва, че когато съм дошъл за пръв път в Кан съм бил с бръсната глава и кожено яке, а сега съм носел смокинг. И че така ставало с всички бунтовници – те не били вече бунтовници. Което, разбира се, ме подразни жестоко. Казах му, „Слушайте, но сега имам татуировка.“ А той само се засмя, това не му беше достатъчно.

Не знам… Това не беше нещо, което съм планирал. Но пък, на подсъзнателно ниво, да, може би се държах като непослушен ученик. Както каза Шарлот Ремплинг, „Ти не беше зъл, просто беше непослушен.“

Ние имаме един американски израз за такова нещо. Това се казва „да пикаеш в купата за пунш.“

Аха! Наскоро чух английския израз „да си напикаеш пържените картофи“. Аз си напиках картофите, това е сигурно. (Смее се.)

Вижте, аз бях там когато казахте ония неща и разбирам, или си мисля, че разбирам, къде се опитвахте да стигнете. Сега вече няма нужда да ми обяснявате, но онова, което казахте, обиди и нарани много хора, особено ония от еврейски произход, потомци на хора, оцелели в Холокоста. И не мисля, че искахте да кажете именно това.

Не. Не исках да кажа това. Първо, аз обичам провокациите, но ги обичам когато имат смисъл, а тук нямаше смисъл. Това беше просто – имах усещането сякаш карам кола и внезапно се появи тоя завой, който не бях видял и вече не можех да удържам колата на пътя. Така че в тази провокация нямаше никакъв смисъл и аз наистина съжалявам, че тя се случи. Вярвам в добрите провокации и наистина съжалявам за случилото се. И не съм достатъчно умен, за да разбера, че да се каже нещо такова именно на това място, от всички места на света, е абсолютно неподходящо.

Но не мисля, че съм казал нещо антисемитско. Казах глупави неща, като например, че разбирам Хитлер. Но точно това е причината, поради която не вярвам в тези пресконференции. Ако бих ви казал, че разбирам Хитлер, вие бихте казали „Какво по дяволите искаш да кажеш?“ И аз бих могъл да отговоря, ами, разбирам го в смисъл, че съм гледал Бруно Ганц в Краят на Третия райх и там видях, че той е човешко същество и че е много важно за нас да разбираме това. Разбирате ли, това нещо, нацисткото, лежи някъде вътре в нас, във всички, без значение от каква религия сме или къде по света живеем. Това е нещо, срещу което трябва да се борим, и ако някой каже, че Адолф Хитлер не е бил човешко същество, това е най-глупавото нещо, което може да се каже.

Но разбира се нищо от това не ми дойде на ума по време на пресконференцията, защото просто ме обхвана паника – вече бях някъде другаде. Мисля, че най-обидното нещо, което казах, беше, че когато открих, че не съм евреин – което действително ми се случи по някое време – че всъщност съм нацист. Просто исках да кажа, разбира се, че вече бях от другата страна на оградата, но пък по този начин можех единствено да обидя германците. Това е нещо много датско, знаете ли – германците са ни пердашили здравата през цялата ни история.

Разговарял съм с много германци и те се намират в някакъв много странен вакуум. Те нямат нищо общо с войната, разбира се, но имат по някой дядо, който е направил каквото е направил, и по някакъв начин трябва да бъдат наказани за това, че са германци. Наказанието им е, че са претоварени с информация за войната. Когато гледате някой немски документален филм за Втората световна война, те казват „този мръсник Хитлер и неговите палачи“, докато датските или английски филми са много по-неутрални. Предполагам, че това ще тегне върху хората още известно време, а след това ще се стабилизира. За самия мен е важно да се разбере, че всички ние, някъде отвътре, сме нацисти.

Веднага след като напуснах пресконференцията, в главата ми звучеше песента на Елвис Костело „Два малки Хитлера“. Знаете ли я? Става дума за двама любовници, разбира се. „Двама малки Хитлера ще се бият един с друг докато/единият малък Хитлер изпълни волята на другия.“

(Смее се.) Не, не я знам. Това е много умно казано.

Това е територията, за която говорехте вие, нали? Всеки от нас изпитва желанието да доминира понякога – и артистите могат да го изпитват много силно.

О, да. О, да. Но аз се провалих напълно. Но освен това трябва да кажа нещо и за извинението – особено след онази история с Клинтън. Знаете ли, аз мисля, че аферата на Клинтън с Моника Левински е доказателство за това, че той е човешко същество, дори президентът. Знам, че това не е начинът, по който го виждаше Америка! Аз си мислех, Ок, това е нещо добро, той е човешко същество! Това сигурно наранява Хилари, да. Или може би те си имат някакво споразумение, кой знае! Нали са били хипита или каквото и да е. (Смее се.) Но да отиде при група свещеници или каквито там бяха, и да каже „съжалявам“, това беше толкова лицемерно. От това получих лош вкус в устата. Виждате едно човешко същество, а за мен той беше един нов вид президент, човек с добри намерения – и внезапно той трябва да се съгласи на нещо, което няма смисъл. Да кажеш, че съжаляваш – какво променя това? Ако съжаляваше толкова много, сигурно не би го направил! Това е ритуал, също като да седиш на градския площад и да те бичуват.

Може би ще помогне малко на американците, ако се запознаят по-добре с личната ви история. И така, вие израствате с еврейски баща, а след това, вече като възрастен, разбирате, че това не е биологическият ви баща. До този момент сте вярвали, че сте наполовина евреин.

Да, точно така. Но, разбира се, аз знам, че еврейството се наследява чрез майката – което е много умна идея! – така че не бих могъл да бъда точно евреин. Той не беше религиозен, и по-късно разбрах, че еврейското семейство, към което съм принадлежал, не е било считано за много добро еврейско семейство, защото не ходели на синагога. Във всички групи е така. Спомням си, когато бях комунист, като млад човек, имаше маоисти и троцкисти, които се мразеха едни други много повече, отколкото мразеха капиталистите! Караха се като луди за смешни неща, за нищо.

Вие сте били тийнейджър-комунист! Към коя група принадлежахте?

Принадлежах към… Аз бях за Москва. И трябва да призная, че все още имам такава тенденция. Това е странно, защото знам, че Ленин е бил мръсник и че е убил много хора. И все пак по някакъв начин … сега отново се набутвам в нещо! … по някакъв начин аз му прощавам малко, защото е било за добра кауза, а аз вярвам в идеите на комунизма и социализма. Разбира се, не всичко е било правилно. Било е ужасно! Но трябва и да го сравнявате с онова, което е било преди това. Днес вече е факт, че комунизмът води до диктатура, това е факт, който не мога да оспорвам. Но аз все пак изпитвам любов към идеалите на цялото нещо.

Говорили сте малко за влиянието на Ингмар Бергман върху филмите ви, за което знам, че е клише, когато става дума за скандинавски режисьори – големият бог Ингмар, който владее живота ви. Но първата част на „Меланхолия“ напомня за неговите „селски“ филми, „Усмивки от една лятна нощ“ или „Поляната с дивите ягоди“, докарани до крайност, с целия онзи красив, декадентен немски романтизъм, налят вътре.

Това вероятно е коректно. Но трябва да кажа, че наскоро отново гледах Усмивки от една лятна нощ и не мисля, че това е някой от добрите му филми. Бях луд по него когато го гледах за първи път. Даже имах една книга с интервюта и картини от него. Слънцето изгрява за втори път и така нататък. Но ако гледате Поляната с дивите ягоди или През тъмното стъкло, това са много по-добри филми.

Той се е опитвал много пъти да направи смешен филм и никога не е успял. Толкова ме беше яд на него след Фани и Александър. Ценях го толкова много, и си мислех, че това е евтина версия от избрани моменти, всичко насъбрано заедно.

Знам за какво говорите, но предполагам, че съм прекалено сантиментален. Аз все още обичам и двата филма. Тук идва последният ми въпрос: също като Бергман, вие не успявате да се освободите от Бог. Във филма героинята на Кирстен казва, че знае, че ние сме сами, че няма живот другаде във вселената. А вие сте казвали, че това е личното ви убеждение.

Не мисля, че това е личното ми убеждение. Но то е като откровение. Това е сякаш има неща, за които не трябва да се говори (смее се), а тук има даже нещо, за което не трябва да се мисли: че няма живот, нито най-дребната бактерия, където и да е другаде. Това е било просто случайност, която ще се случи само веднъж.

Виждате ли, това е друга скандинавска философска идея. Някога бяхме специални, защото ни беше създал Бог, а сега сме специални, защото сме съвсем сами. Вие просто вмъквате Бог обратно в уравнението, под нивото на радара, и го наричате нещо друго.

Да, да. Той вероятно ще се вмъкне обратно. Макар че аз ще го отричам до деня на смъртта си.


Източник



[1] Става дума за Меланхолия, последният филм на Ларс фон Триер, който току-що имá премиера на филмовия фестивал в Кан и получи една от наградите (Кирстен Дънст за най-добра женска роля). Бел. пр.

[2] По време на пресконференция на фестивала в Кан, фон Триер направи някои доста странни изявления (например, че „разбирал Хитлер“), в резултат на което беше отстранен от фестивала. Бел. пр.

Ларс фон Триер (род. 1956) е датски кинорежисьор. Той се счита за един от най-важните европейски режисьори на съвременността.

Pin It

Прочетете още...

Истанбул 2016

Мустафа Мустафов 20 Мар, 2017 Hits: 20009
Силно впечатляващ поглед към съседната ни…