Господин Алън, досега вие сте били номиниран за Оскар 21 пъти, на три пъти го получихте – и въпреки това още никога не сте присъствали на самото шоу по раздаването на наградите
Да, така е. И тази година няма да отида, със сигурност.
Осемдесетото Оскар-празненство – това сигурно ще е чудесно парти! Какво ви смущава там?
Нищо, просто не мога да му се радвам. Не съм холивудски режисьор и никога не съм бил, аз съм нюйоркски режисьор. Нямам нищо против Лос Анжелис – просто не ми доставя удоволствие да бъда там. Не обичам нито тамошното слънце, нито пък вечното разкарване насам-натам с автомобил. Не ми харесва и начина, по който в Холивуд виждат кино-бизнеса. За тях един филм е преди всичко възможност да направят следващите стотици милиони долари. А аз виждам правенето на филми като изкуство. И, повярвайте ми, при тези обстоятелства е много трудно да се оцелее в моята професия.
През всички тия години за вас изглежда беше много по-важно да свирите на кларнет в някой джаз-бар през вечерите, в които се урежда Оскар-шоуто. Лукс ли е да се държите настрана от тия неща?
Аз не се държа настрана, нито пък отричам нещо. Когато ми се обадят и ми кажат: Уди, ще дойдеш ли, ние искаме да ти дадем награда?, аз им отговарям: не, не мисля, че ще дойда. Но те разбира се са свободни да ми дават награди, щом смятат, че ги заслужавам. Могат да ми дават толкова награди колкото си пожелаят. Само че аз няма да отида да ги получа. Пък и какво да ги правя? Жилището ми е пълно с тях – в клозета ли да ги слагам?
С удоволствие ли се държите настрана от реалността?
Винаги съм бил запленен от разликите между реалния и въображаемия свят. И винаги съм предпочитал въображаемия. Реалността те наранява непрекъснато, тя е едно доста нерадостно място. Това е една от причините, поради които правя филми. По този начин мога да прекарам цяла една година в собствения си фантастичен свят.
Веднъж бяхте казали „Моето киноизкуство е като плетене на кошници в лудница“. Това ли е причината, поради която на 70 години все още правите по един филм всяка година?
Да! В лудницата нещата стоят така: когато пациентите са заети, те се чувстват по-добре, по-спокойни и отморени. С мен е същото – филмите са моята терапия. Когато не правя филми аз пиша пиеси или книги. Когато не пиша, се чувствам ужасно.
Колко важно е за вас общественото признание на работата ви?
Когато бях млад, бях изпълнен от страх пред провала. После видях, че се провалям отново и отново – и нищо особено не се случва. Така страхът изчезна от само себе си по някое време. Тъпото в цялата работа е, че дори когато имаш огромен успех, не се случва нищо особено. В младостта си мислех: когато съм много успешен, всички ще ме обичат, а ако се проваля, целият свят ще ме мрази. Глупости! С годините човек научава, че не се случват нито чудесни, нито ужасни неща. Това е някак успокояващо.
Вие изглеждат спокоен и весел. По-добро ли е настроението ви сега, отколкото преди? Последния си филм, „Вики Кристина Барселона“, който ще се появи в кината през 2008 година, дори заснехте в слънчева Испания.
Обичам Европа – и жена ми също я обича. Тя и децата прекараха чудесно лято в Барселона. Свирих много джаз, посетиха ме двама от членовете на оркестъра ми. Прекарахме няколко дни в Париж, във Венеция и Сардиния. Беше страхотно!
Да не би да сте се наслаждавали на слънцето?
Мразех го! Два пъти трябваше да тичам до лекаря, защото бях сигурен, че съм получил рак на кожата. Слънцето пречеше и при снимките. Трябваше да разпънем огромни бели чаршафи, за да го затъмним. Изгубихме много ценни часове с тази работа.
Защо го направихте въпреки това?
Много просто – казаха ми: гледай сега, ще ти дадем много пари ако заснемеш филма си в Барселона. Добре сега, ако бяха ми казали същото за Сомалия, сигурно щях да отговоря: а, извинявайте, не познавам страната, не знам какви истории се случват там, пък и не бих искал да живея там три месеца. Но Барселона? Много романтичен град! Само дето след снимките, когато вече не работех всеки ден с Пенелопи Круз и Скарлет Йохансън, Ню Йорк започна да ми липсва.
Това също ли е начин за потискане на реалността: да се влюбвате в млади актриси? Сигурно е трудно да се работи със Скарлет Йохансън без човек да се поддаде на чара й.
На снимачната площадка имахме чудесни преживявания, но инак не сме се срещали нито веднъж насаме. Нито една вечеря, нито дори едно питие.
Но това е третия филм, който правите заедно!
Връзката ни е чисто професионална. Но на площадката тя наистина е мечтата на всеки режисьор – красива, талантлива, умна, мила, актриса без каквито и да било ограничения.
(Интервюто за вестник Die Zeit води Анита Бласберг)