Двадесет години в отдела по убийствата в нюйоркското полицейско управление и, братко, вече си видял всичко. Като например: уолстрийтски брокър нарязва на тънко своите малки четирима щото не можели да се разберат кой да използва дистанционното на телевизора. Или пък: болен от любов равин решава да сложи край на всичко като напудри брадата си с антракс и вдишва. Ето защо, когато някой докладва за труп, открит на Риверсайд Драйв и Осемдесет и трета, без дупки от куршуми или от намушкване, без следи от борба, аз не си помислих за сценарий от криминален филм, а го отметнах като резултат от някой от хилядите жестоки удари – дял на плътта, както твърди Бардът. Не ме питайте кой точно.
Когато обаче два дни по-късно в СоХо се появи друг труп, също без ни най-малка следа от груба игра, а след това и трети в Централния парк, аз извадих Декседрина и казаха на безсмъртната любима, че за известно време ще работя до късно.
„Забележително“, каза партньорът ми Майк Суини, докато окачваше обичайните жълти ленти около сцената на престъплението. Майк е един голям мечок, който не на шега може да мине за мечка и действително е бил търсен от зоологически градини когато истинските мечки се разболявали. „Таблоидите казват, че е сериен убиец. Разбира се, серийните убийци твърдят, че това е предубедено мнение и че те винаги били първите, които били обвинявани, когато три или повече жертви са убити по един и същи начин. Те искат цифрата да бъдела увеличена до шест.“
„Да ти кажа честно, Майк, никога не съм виждал нещо такова – а ти знаеш, че аз съм човекът, който спипа Астрологическия убиец.“ Астрологическият убиец беше един злостен маниак, който обичаше да се прокрадва и да троши главите на хората докато пеят тиролски йодели. Трудно беше да го хванем, защото толкова много хора му симпатизираха.
Казах на Майк да ми се обади ако открие някакви по-готини улики и се запътих към моргата да питам Сам Догстетър, нашия съдебен лекар, за отрова. Сам и аз се познаваме отдавна, още когато той беше млад съдебен лекар и правеше аутопсии по сватби и младежки празненства, за жълти стотинки.
„Отначало си помислих, че може да е миниатюрна стреличка“, каза Сам. „Опитах се да проверя всички в Ню Йорк, които притежават тръба за духане на стрели, но задачата се оказа непосилна. Никой не е наясно с това, че половината град притежава по една от ония двуметрови тръби на индианците Хиваро, а повечето граждани притежават и разрешителни“.
Споменах възможността да е използвана гъбата Аманита, която може да убива без да остави каквато и да било следа, но Сам я отхвърли. „Имаше само един екологичен магазин, който продаваше действително смъртоносни гъби, но и той престана още преди години, когато стана ясно, че не били отглеждани по екологично чист начин.“
Благодарих на Сам и позвъних на Лу Уотсън, който беше възбуден, защото открил добри отпечатъци от пръсти на местопрестъплението, които веднага разменил с един друг участък, срещу рядък екземпляр от отпечатъците на Енрико Карузо, които са доста ценни. Лу каза, че в лабораторията били намерили косъм. Освен това намерили и плешиво място. За нещастие косъмът се оказа от едно осемгодишно дете, а плешивото място беше проследено до една редица от деветима плешиви мъже на първия ред в едно шоу с момичета, като всички те имаха железни алибита.
В управлението побърборих малко с Бен Роджърс, моят ментор и човекът, който реши случая с Убийството в Япи-Ресторанта, където жертвите бяха застрелвани, а след това леко поръсвани с лимон и прясна мента. Бен беше изчакал, докато на убиеца му се свърши прясната мента и това го принуди да използва смлени орехи, които пък можеха да бъдат издирени по серийните им номера.
„Разкажи ми нещо за жертвите“, казах аз. „Имали ли са врагове?“
„Разбира се, че имаха врагове“, каза Бен, „но враговете бяха в Мар-а-лаго, в Палм Бийч. Имаше голям Конгрес на Враговете и практически всеки враг от източното крайбрежие беше там.“
Бен току-що беше отишъл да си вземе сандвич, когато разбрах, че един пресен-пресен труп се е появил в контейнер за боклук на източната седемдесет и втора улица. Този път девственият труп беше на Рики Уиймс, млад актьор, който се специализираше в областта на чувствителните бунтовници и беше звездата на медицинската сапунена опера Когато една бенка потъмнява. Само че този път действието беше поето от една бездомна жена. Уонда Бушкин, която някога беше спала всяка нощ в кашон в Лоуър Ийст Сайд, наскоро беше се преместила в кашон на Парк Авеню. Отначало се безпокояла, че няма да получи разрешение от борда, но когато станало ясно, че нето-приходите й надвишават четири долара и тридесет цента, й било разрешено да се премести в по-желания кашон.
Бушкин не можела да заспи в споменатата нощ и видяла един човек, който карал червен Хумър, изхвърлил някакво тяло и отпрашил отново. Отначало не искала да се замесва, защото някога била идентифицирала престъпник, който след това прекратил годежа си с нея. Този път тя описа заподозрения на нашия художник, Хауърд Инчкейп, но Инчкейп, в пристъп на темперамент, отказа да направи скицата освен ако заподозреният не се появи лично, за да му позира.
Опитвах се да вразумя Инчкейп, когато изведнъж се сетих за Б. Дж. Згмнд, откачения. Згмнд беше един беден австриец, изгубил всички гласни от името си по време на една катастрофа с лодка. През 1993 бях използвал Згмнд при издирването на един крадец-катерач, който той като по чудо откри сред почти сто случайни заподозрени. Гледах сега докато той се ровеше из личните вещи на жертвата, след което премина в един вид транс. Очните му ябълки се разшириха и той започна да говори, но гласът, който дойде от него, беше този на Тоширо Мифуне. Той каза, че човекът, когото търся, използвал Новокаин и работел чрез пробиване на кътници и предни кучешки зъби. Можел дори да каже професията му, но за тази цел му трябвала специална табла за комуникация с духове.
Бърза проверка в компютъра потвърди, че всички жертви са пациенти на един и същ зъболекар и аз вече знаех, че съм му намерил цаката. След като се анестезирах с четири пръста Джони Уокър, аз използвах едно швейцарско джобно ножче, за да отстраня сребърните пломби на долните си седем зъба – и на следващата сутрин седях с отворена уста, докато Др. Пол У. Пинчук работеше върху устната ми кухина.
„Няма да трае много дълго“, каза той. „Макар че, ако имате малко време, би трябвало да оправя и зъба до него. Учудвам се, че не ви е създал неприятности. Впрочем, днес и без това не губите нищо. Не е за вярване това време, нали? Април постави рекорд по валежи. Това е от глобалното затопляне. Защото прекалено много хора използват климатични инсталации. Аз нямам нужда от такова нещо. Там където живея, човек спи на отворен прозорец даже и при най-горещото време. По този начин имам добър метаболизъм. Жена ми също. Телата и на двама ни се приспособяват добре. Защото внимаваме много с яденето. Никаква пъстра сланина, не прекаляваме с млечните продукти, а освен това аз спортувам. Предпочитам тренажора за бягане. Мириам пък харесва StairMaster. И двамата много обичаме да плуваме. Имаме къща в Сагапонак. Мириам и аз обикновено си вземаме уикендите в началото на април, в Хамптън. Много обичаме Сагапонак. Има хора, ако искате да сте в компания, но можете и да се уедините. Аз не съм много контактен. Ние обичаме да четем, преди всичко, а освен това тя прави оригами. Преди имахме място в Тапан. Дотам може да се стигне по няколко различни начина, но аз обикновено карам по I-95. Половин час е. Но ние предпочитаме брега. Току-що направихме нов покрив. Направо не повярвах на офертата. Боже Господи, тия строителни предприемачи направо ти одират кожата. Вижте, това е като всичко друго – каквото платиш, такова получаваш. Казвам на децата, че в тоя живот няма евтино. Няма безплатно сирене. Ние имаме три момчета. Сет ще има бар-митцва през юни.“
Започнах да чувствам, че се задушавам когато свределът на Пинчук проби емайла ми и се опитах да се боря с пристъпите на астма. Почувствах, че жизнените ми сигнали отслабват и разбрах, че се намирам в опасност, когато животът започна да преминава пред очите ми, а ролята на баща ми се играеше от Дейм Една[1].
Четири дни по-късно се събудих в интензивното отделение на Колумбийската презвитерианска болница.
„Слава Богу, че си от желязо“, каза Майк Суини, облягайки се на леглото ми.
„Какво се случи?“, попитах аз.
„Голям късмет извади“, каза Майк. „Точно когато изгуби съзнание, в кабинета на Пинчук нахлу някоя си госпожа Фей Ноузуърти, с нужда от спешна зъболекарска намеса. Тя чистела зъбите си с копринен конец в пияно състояние. Очевидно това довело дотам, че временните й корони паднали и тя ги глътнала. Когато ти си паднал на пода в кабинета, тя започнала да крещи. Пинчук изпаднал в паника и побягнал. За щастие нашият специализиран екип пристигна тъкмо на време.“
„Пинчук побягнал? Но той изглеждаше като всеки обикновен зъболекар. Работеше по зъбите ми и бърбореше.“
„Добре, почивай сега“, каза Майк, откривайки блестящата си усмивка на Мона Лиза, за която Сотби твърди, че била фалшификат. „Ще ти обясня всичко когато отново си на крака.“
В случай че се питате накъде отива тази кратка история за убийства, следете последните страници за новини от Олбъни, където законодателите ще пуснат в действие проектозакон, който ще доведе до закона на Пинчук. Според този закон всеки зъболекар извършва престъпление, като поставя в опасност живота на пациентите си чрез непрекъснато бърборене или чрез казване на нещо повече от „отворете широко“ или „моля изплакнете“ без предварително разрешение от страна на съда.