(Реч, държана пред випускниците на университета Станфорд на 12 юни 2005 г. от Стив Джобс, главен мениджър на фирмата Apple Computer)
За мен е чест да бъда заедно с вас тук при раздаването на дипломите от един от най-добрите университети в света. Аз никога не завърших университет. Да си кажа честно, за мен днешната церемония е най-близкото нещо до университетско образование, което някога съм получавал. Днес искам да ви разкажа три истории от моя живот. Това е всичко. Нищо особено. Само три истории.
Първата история е за свързването на точките.
Аз напуснах колежа Рийд след първите шест месеца, но след това останах там като свободен посетител в продължение на 18 месеца, преди да напусна окончателно. Но защо напуснах изобщо?
Всичко започнало преди още да се родя. Биологическата ми майка била млада, неомъжена студентка и тя решила да ме даде за осиновяване. Тя искала много силно да бъда осиновен от хора с висше образование, така че всичко било уредено, за да бъда взет от един адвокат и съпругата му. Да, но когато аз съм се появил, те в последния момент решили, че всъщност искат момиче. И така моите родители, които се намирали в списъка на чакащите, получили телефонно обаждане посред нощ, с въпроса: „Имаме тук едно неочаквано бебе-момче; искате ли го?“ Те казали: „Разбира се“. Биологическата ми майка по-късно разбрала, че майка ми никога не е завършвала университет, а баща ми дори не е завършил средно училище. И отказала да подпише документите за осиновяване. Съгласила се едва няколко месеца по-късно, когато родителите ми обещали, че някой ден аз ще уча в университет.
И 17 години по-късно аз наистина отидох в университет. Но с цялата си наивност аз избрах колеж, който беше почти толкова скъп колкото Станфорд – и всички спестявания на родителите ми отиваха за моето обучение. След шест месеца аз не можех повече да намирам смисъл в това. Нямах представа какво искам да направя от живота си, нито пък как колежът ще ми помогне да разбера какво е то. И ето ме тук, харчейки парите, които моите родители бяха спестявали цял живот. Така че реших да напусна, надявайки се, че всичко ще се уреди някак си. По онова време това ми изглеждаше доста страшно, но гледайки назад аз си мисля, че това беше едно от най-добрите решения в живота ми. Веднага щом напуснах, можех да престана да посещавам задължителните лекции, които не ме интересуваха, и да посещавам онези, които ми изглеждаха интересни.
Не всичко беше романтично. Нямах собствена стая в общежитието, тъй че спях на пода в стаята на приятели. Връщах празни бутилки от Кока Кола, за да мога да купувам храна – и всяка събота ходех пеш по десет километра до другия край на града, за да ям нормална храна веднъж седмично в храма на Харе Кришна. Страшно ми харесваше. И много от нещата, които открих случайно, благодарение на любопитството и интуицията си, се оказаха безценни по-късно. Позволете ми да ви дам един пример:
Колежът Рийд предлагаше по това време може би най-доброто обучение по калиграфия в цялата страна. В студентското градче всеки плакат, всеки етикет на всяко чекмедже беше красиво изписан на ръка. Тъй като бях напуснал и не бях задължен да посещавам нормалните лекции, аз реших да започна курс по калиграфия, за да се науча как се прави това. Опознах серифните и сан-серифни шрифтове, научих за различните разстояния между комбинациите от букви, за това какво прави красивата калиграфия такава. Това беше нещо красиво, историческо, художествено изтънчено по начин, който науката не може да обхване – и аз бях очарован от него.
Нямаше дори отдалечена надежда да намеря практическо приложение за всичко това някога през живота си. Но десет години по-късно, когато замисляхме първия Макинтош компютър, наученото се върна при мен. И ние включихме всичко това в Мака. Това беше първият компютър с красива типография. Ако не бях посещавал онзи курс в университета, Макът никога нямаше да има познатото множество пропорционални шрифтове. И тъй като Windows просто копира Мака, вероятно никой персонален компютър нямаше да ги има. Ако не бях напуснал колежа, никога не бих посещавал курса по калиграфия – и персоналните компютри може би нямаше да разполагат с великолепната типография, която имат днес. Разбира се, беше невъзможно да се свържат една с друга точките от бъдещето, когато бях в колежа. Но това беше много, много ясно, гледайки назад, десет години по-късно.
И отново – вие не можете да свържете точките, гледайки напред; това е възможно само когато гледате назад. Така че трябва да вярвате, че те ще се свържат по някакъв начин в бъдещето ви. Трябва да се доверявате на нещо – на характера, съдбата, живота, кармата си, каквото и да е. Този подход никога не ми е изневерявал – и той направи живота ми такъв, какъвто е.
Втората ми история е за любовта и загубата.
Аз имах късмет – открих какво искам да правя още рано в живота си. Воз и аз стартирахме Apple в гаража на родителите ми когато бях на 20 години. Работихме здраво и след десет години Apple беше пораснала от само нас двамата в един гараж, до 2 милиарда фирма с 4000 служители. Току-що, една година по-рано, бяхме пуснали на пазара най-доброто си творение – компютърът Макинтош – и аз бях навършил 30. И тогава бях уволнен. Как може човек да бъде уволнен от фирма, която е основал? Ами, докато Apple растеше, ние назначихме някого, за когото мислех, че разполага с таланта да управлява фирмата вместо мен – и в продължение на първата година нещата вървяха добре. Но тогава нашите визии за бъдещето започнаха да се разминават и по някое време ние започнахме да не се разбираме. Когато това се случи, бордът на директорите застана на негова страна. Така че на 30 години аз бях навън. При това по един много шумен начин. Нещото, което беше съставлявало смисъла на целия ми зрял живот, си беше отишло – и това беше унищожително.
В продължение на няколко месеца наистина не знаех какво да правя. Живеех с чувството, че съм изневерил на предишното поколение предприемачи – че съм изпуснал щафетата в момента, в който ми я бяха подали. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс, опитах се да помоля за извинение, че съм се оплескал толкова зле. Бях станал много публична фигура и за известно време дори размислях дали да не избягам от долината. Но постепенно започнах да чувствам нещо – аз все още обичах онова, което вършех. И така реших да започна отново.
Тогава още не го разбирах, но се оказа, че уволнението от Apple е било най-доброто нещо, което е можело да ми се случи. Тежестта на успеха беше заменена от лекотата на новото начало. Това ми позволи да започна един от най-творческите периоди в живота си.
През следващите пет години аз стартирах една фирма на име NeXT, друга фирма на име Pixar и се влюбих в една изключителна жена, която щеше да стане моя съпруга. По-късно Pixar създаде първия компютърно анимиран пълнометражен филм, Играта на играчките – и сега е най-успешната анимационна студия в света. По едно необикновено стечение на обстоятелствата, Apple изкупи NeXT, аз се завърнах в Apple и технологията, която бяхме развили за NeXT, днес е в сърцето на настоящия ренесанс на Apple. А Лорийн и аз имаме великолепно семейство.
Напълно съм сигурен, че нищо от това не би се случило, ако не бях уволнен от Apple. Това беше лекарство с ужасен вкус, но предполагам, че пациентът се нуждаеше от него. Понякога животът ви удря по главата с тухла. Но не губете надежда. Трябва да откриете онова, което обичате. И това се отнася също толкова до работата, колкото и до хората, които обичате. Работата ще запълни голяма част от живота ви и единственият начин да изпитвате истинско задоволство е да вършите нещо, за което вярвате, че е наистина великолепна работа. А единственият начин да вършите великолепна работа е да обичате онова, което вършите. Ако още не сте го намерили, продължавайте да търсите. Не се отказвайте. Както с всички неща на сърцето вие ще знаете, когато го откриете. И, както при всяка чудесна връзка, с течение на времето то само ще става все по и по-добро. Така че продължавайте да търсите, докато го намерите. Не се отказвайте.
Моята трета история е за смъртта.
Когато бях на седемнайсет години прочетох някъде един цитат, който звучеше долу-горе така: „Ако живеете всеки ден от живота си така, все едно че е последен, то някой ден със сигурност ще се окажете прав“. Това ме впечатли и оттогава насам, в продължение на последните 33 години, аз се оглеждам всяка сутрин в огледалото и се питам: „Ако днес беше последният ден от живота ми, бих ли искал да върша онова, което ще върша днес?“ И когато отговорът е „не“ в продължение на прекалено много дни, аз знам, че е време да променя нещо.
Припомнянето, че скоро ще бъда мъртъв е най-важното средство, което някога съм намирал, за да ми помогне да вземам големите решения в живота си. Защото почти всичко – всички външни очаквания, всяка гордост, всеки страх от затруднения и неуспех – всички тези неща отпадат пред лицето на смъртта, оставяйки само онова, което е наистина важно. Припомнянето на факта, че ще умрем е за мен най-добрия начин да избегнем капана на страха от това да не изгубим нещо. Ние вече сме голи. Няма защо да не следваме призива на сърцето си.
Преди около година бях диагностициран с рак. Направиха ми скан в 7:30 сутринта и той показа много ясно, че на панкреаса ми има тумор. Аз дори не знаех какво е панкреас. Докторите ми казаха, че това почти сигурно е вид рак, който не може да бъде излекуван и че не трябва да очаквам да живея по-дълго от три до шест месеца. Собственият ми лекар ме посъветва да отида в къщи и да сложа нещата си в ред, което е лекарският код за „приготви се да умреш“. Това означава да кажете на децата си всичко, което сте възнамерявали да им кажете през следващите десет години, в течение на няколко месеца. Това означава да сте сигурни, че всичко е подготвено по начин, който го прави най-лесно за семейството ви. Това означава да кажете сбогом.
Живях с тази диагноза цял ден. По-късно вечерта ми направиха биопсия, при която напъхаха в гърлото ми ендоскоп, през стомаха и чак до червата ми, след което забиха в панкреаса ми игла и взеха няколко пробни клетки от тумора. Аз бях под наркоза, но жена ми, която беше там, ми каза, че когато видяла под микроскопа клетките, лекарката започнала да плаче, защото това се оказа един много рядък вид рак на панкреаса, който може да се излекува чрез операция. Направиха ми операцията – и сега съм добре.
Това е най-близкото до срещата със смъртта, което някога съм преживявал – и аз искрено се надявам, че то ще си остане най-близкото и през следващите няколко десетилетия. Сега, когато съм го преживял, аз мога да ви кажа това с малко повече сигурност, отколкото в случая когато смъртта е една полезна, но чисто интелектуална представа:
Никой не желае да умре. Дори хората, които искат да отидат на небето, не искат да умрат, за да отидат там. И все пак смъртта е местоназначението, което всички ние споделяме.. Никой не е успял да й избяга. И така трябва да бъде, защото смъртта вероятно е най-доброто изобретение на живота. Това е нещото, което кара живота да се променя. Тя разчиства пътя за новото. В момента новото сте вие, но някой ден, не много далеч от сега, вие постепенно ще станете старото и ще бъдете разчистени от пътя. Съжалявам, че говора толкова драматично, но това просто е така.
Времето ви е ограничено, така че не го пилейте, живеейки нечий чужд живот. Не се оставяйте да бъдете хваната в някаква догма – което означава да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не позволявайте на шума от чужди мнения да заглуши собствения ви вътрешен глас. И, което е най-важно от всичко, имайте куража да следвате собственото си сърце и интуиция. По някакъв начин те вече знаят какво всъщност вие искате да бъдете. Всичко останало е второстепенно.
Когато бях млад, имаше едно великолепно издание, наречено The Whole Earth Catalog, което беше една от библиите на моето поколение. То беше създадено от един човек на име Стюарт Бранд, недалеч оттук, в Менло Парк – и той го пробуди за живот със своето поетично чувство. Това беше в края на шейсетте, преди персоналните компютри и настолните издателски системи, така че то се правеше с пишещи машини, ножици и фотоапарати Полароид. Беше нещо като Гугъл в печатна форма, 35 години преди да се появи Гугъл. То беше идеалистично и просто кипеше от великолепни изразни средства и чудесни идеи.
Стюарт и неговият екип публикуваха няколко броя от The Whole Earth Catalog – и когато времето му беше минало, те пуснаха един последен брой. Това беше в средата на седемдесетте и аз бях на вашите години. На последната страница на последния брой имаше снимка на селски път в ранна утрин, от ония, по които може би вие пътувате на стоп ако сте склонни към приключения. Под него бяха изписани думите: „Бъдете ненаситни! Бъдете неразумни!“ Това беше тяхното послание на сбогуване, докато се разделяха с нас. Бъдете ненаситни! Бъдете неразумни! И аз винаги съм си желал точно това. И сега, когато завършвате образованието си, аз ви желая същото.
Бъдете ненаситни! Бъдете неразумни!
Благодаря на всички ви!