Обядът приключва и в Източното крило на Белия дом вече поднасят кафета, но американският президент Бил Клинтън, 48, и руският президент Борис Елцин, 63, все още не разменят и дума за източното разширяване на НАТО. Най-накрая Клинтън поставя ръка върху рамото на своя гост и казва: „Борис, още едно нещо: за НАТО. Моля, имайте предвид, че никога не съм казвал, че не трябва да обмисляме членството на Русия… в НАТО. Така че, когато говорим за разширяване на НАТО, ние подчертаваме включването, а не изключването.“ След което добавя: „Моята цел е да работя с вас и с други, за да увеличим максимално шансовете за една наистина обединена, неделима, интегрирана Европа.“

„Разбирам,“ отвръща Елцин. „И ви благодаря за това, което казахте.“

Става дума за американско-руската среща на върха от септември 1994 г. Пет години по-късно Полша, Чехия и Унгария се присъединяват към алианса, последвани от още 11 европейски държави като част от източното разширяване на НАТО. Но Русия, най-голямата страна на света, не е сред тях.

Ако Русия би била включена, НАТО би се превърнал в най-могъщия военен съюз в човешката история – простиращ се от Сан Франциско до Владивосток и контролиращ почти всички ядрени оръжия в света по онова време. От официалните ядрени сили единствено Китай не е член. Но тази визия никога не става реалност. Напротив, оттогава насам отношенията между Русия и Запада значително се влошават. При наследника на Елцин, Владимир Путин, Москва днес е вероятно толкова далеч от членство в НАТО, колкото е била и по времето на кремълския диктатор Йосиф Сталин. А именно агресивната външна политика на Сталин води до създаването на НАТО през 1949 г. Някои западни политици дори се опасяват, че Путин може да предприеме нападение срещу НАТО след евентуална победа в Украйна.

Какво тогава е било намерението, когато американският президент обсъжда възможното присъединяване на Русия към НАТО със своя гост? Дали идеята е сериозна, както Клинтън настоява след пълномащабното руско нахлуване в Украйна през 2022 г., когато казва, че през цялото си президентство „сме оставяли вратата отворена за евентуално членство на Русия в НАТО“?

Или пък трябва да се вярва на Путин, който противоречи на Клинтън и създава впечатление, че за Русия никога не е съществувал реален път към членство в алианса? Дали Западът е пропуснал възможността да убеди Москва да изостави пътя, който в крайна сметка доведе до нападението срещу Украйна?

DER SPIEGEL разглежда досега засекретени германски документи от 1994 г. Именно тогава страните членки на НАТО вземат фундаменталното решение да приемат държави, които преди това са били част от Варшавския договор. Документите произхождат от личния архив на един от участниците в това решение и от фондовете, които Институтът за съвременна история редовно публикува от името на германското външно министерство. Те включват писма, които германският канцлер Хелмут Кол пише до Клинтън, доклади от германски дипломати в Москва и Вашингтон, както и вътрешни анализи, изготвени за външния министър Клаус Кинкел.

Според документите Клинтън действително е обмислял включването на Русия в НАТО. Това е „официалната позиция на САЩ“, съобщава германският посланик Томас Матусек от Вашингтон през 1994 г.

Клинтън, жизнерадостен южняк с оптимистичен характер, вярва, че неговото поколение – новото поколение – носи особена отговорност за оформянето на бъдещето. И че Студената война е показала, че почти всичко е възможно.

По онова време американското правителство редовно разговаря със съюзниците си за възможността за руско членство, например на 15 януари в централата на НАТО в Брюксел. Специалният посланик на САЩ Строуб Талбот – университетски приятел на Клинтън, специалист по Русия и най-важният съветник на президента по въпроса за източното разширяване на НАТО – пристига по този повод. Талбот информира събраните пратеници на НАТО за позицията на Клинтън. След това германският представител пише до Бон, че ако алиансът последва американския подход, въпросът за руското членство ще трябва да бъде разгледан „само след няколко години“. Няколко седмици по-късно германски дипломат съобщава от Вашингтон, че Талбот дори е посочил времеви хоризонт, казвайки, че процесът може да започне около 2004 г.

Германски опасения

Документите, които сега са на разположение, показват обаче, че Клинтън и Талбот се сблъскват със значителна съпротива. Клинтън току-що е избран в Белия дом предната година, а Талбот е новак в Държавния департамент, след като преди това е работил като журналист в списание Time. Двамата не успяват да убедят в плана си дори опитните служители в собственото си правителство, както изненадано отбелязва германска делегация от външното министерство през 1994 г. Германците се срещат с високопоставени представители на Държавния департамент на САЩ, Белия дом, Пентагона и ЦРУ. Всички те казват, че не могат да разберат защо Клинтън все още не е променил подхода си към възможното руско членство в НАТО. Един служител на германското посолство нарича срещата „забележителна“.

Американският президент се сблъсква и със сериозни насрещни ветрове откъм съюзниците в Европа, особено от правителството на Кол. Що се отнася до възможното включване на Русия в НАТО, германското правителство е твърдо против. Присъединяването на Русия е „смъртен акт за алианса“, оплаква се министърът на отбраната Фолкер Рюе, високопоставен представител на Християндемократическия съюз (CDU) – макар че по-късно променя позицията си.

Дипломати в Бон изготвят дълги списъци с опасения: вътрешните различия ще станат прекалено големи, НАТО няма да може да взема решения. Освен това алиансът е „застраховка срещу руската нестабилност“ – застраховка, която не би могла да се изплати, ако Москва стане член. Най-важното обаче е, че ако Москва стане част от алианса, може да се наложи западни войници да „защитават Русия на границата ѝ с Китай (ядрена сила) и с Монголия“. Такова нещо е немислимо и ще отслаби достоверността на член 5 от Северноатлантическия договор, който постановява, че нападение над един член е нападение над всички. Заключението е: „Евентуалното руско присъединяване означава край на алианса такъв, какъвто го познаваме.“

Това е фундаментален проблем, който не може да се отмине с лека ръка. В Бон не вярват, че дори една надеждно демократична Русия би могла някога да стане част от алианса.

Тъй като и други европейски членки на НАТО споделят тази гледна точка, трудно е да си представим как Русия някога би могла да стане член, особено тъй като решенията за присъединяване в алианса трябва да се вземат единодушно. Години по-късно наследникът на Клинтън, Джордж У. Буш, не успява да осигури членство на Украйна в алианса заради съпротивата на германската канцлерка Ангела Меркел и други европейски лидери.

Извинението на Кинкел

Въпреки това Кол и Кинкел не искат да отчуждят Кремъл. Работна група, съставена от служители на канцлерството, външното министерство и министерството на отбраната, формулира позиционен документ, който през ноември 1994 г. е разпратен до всички германски представителства в чужбина. В него пише: „Русия – също както Украйна и Беларус – не може да получи членство нито в ЗЕС, нито в НАТО. Все пак публични изявления в този смисъл трябва да се избягват, с оглед на желаните споразумения с московското ръководство.“ Западноевропейският съюз (ЗЕС) е европейски отбранителен съюз, който по-късно е разпуснат.

Когато руският външен министър Андрей Козирев в един момент пита своя германски колега какво Германия има против присъединяването на страната му към НАТО, Кинкел бързо измисля извинение. НАТО, казва той според новите документи, не е готов „в момента“ за руско присъединяване.

Кол, напротив, е пощаден от неудобния въпрос за НАТО при телефонни разговори и срещи с Елцин, според Йоахим Битерлих, който е най-важният съветник на канцлера по външната политика по това време. Вероятно Елцин не повдига темата, защото смята, че решението зависи най-вече от американците. А Кол просто избягва да каже каквото и да е. „SPIEGEL веднъж ме описа като последния динозавър,“ казва Кол на Клинтън през този период. „И ако това е вярно, трябва да се движа внимателно.“ Динозаврите, казва той, не винаги трябва да са най-отпред.

Тримата политици – Кол, Клинтън и Елцин – се харесват и разговарят неформално. Син на фермер от Урал, Елцин израства в бедност, преди по-късно да стане инженер. Кол, който е приблизително на същата възраст, уважава смелостта и готовността за реформи на Елцин, който потушава опит за комунистически пуч през 1994 г. Кол смята, че западната подкрепа за Елцин е жизненоважна, но не вярва, че тази подкрепа трябва да се изразява в членство в НАТО.

Тестът на Елцин

Доста впечатляващата идея всъщност идва първо от Кремъл, като за първи път Елцин изразява интерес към членство в НАТО на 20 декември 1991 г. Това са последните дни на Съветския съюз, който трябва да се разпадне в края на годината, и като президент на нова Русия той пише до Брюксел, че е готов да разглежда членството „като дългосрочна политическа цел.“

Това е предложение, което съответства на оптимистичното настроение от онова време: Русия е „помирисала въздуха на демокрацията, почувствала е свободата,“ обещава Елцин, добавяйки, че ще се превърне в „различна страна.“

Когато Полша, Чехия и Унгария влизат в алианса година и половина по-късно, Козирев, външният министър на Елцин, моли американците да третират руснаците по същия начин, както и другите нови демокрации.

Днес Козирев живее в САЩ и е критик на Владимир Путин. Още тогава експерти по Русия във външното министерство на Германия смятат, че той е ориентиран към „западните идеали (демокрация, права на човека, изграждане на нови структури за сигурност).“ Той „прокарва интеграцията на Русия в европейските и трансатлантическите институции.“ В мемоарите си от 2019 г. Козирев пише, че за неговото правителство въпросът за НАТО е „лакмусовият тест дали алиансът е по същество против интересите на Русия.“

От руската перспектива съществува „фундаментално разбиране,“ произтичащо от преговорите, довели до обединението на Германия през 1990 г., както пише германското външно министерство през 1994 г.: „СССР/РУС се отказва от контрола върху територията до Елба и изтегля военното си присъствие от целия регион. В замяна Западът се въздържа от политическа или военна експлоатация на това и общата европейска архитектура за сигурност се изгражда като равноправно партньорство.“

Остава неясно обаче дали Русия наистина е готова да се присъедини към алианса като просто една от многото страни – или е разчитала на специален, хегемонистичен статут.

Във всеки случай Кремъл е на мнение, че изпълнява своята част от „фундаменталното разбиране.“ През 1994 г. руските войски окончателно се изтеглят от Германия, Естония и Латвия. Германски дипломати в Бон смятат състоянието на руската армия за „окаяно“. Разширяването на НАТО на изток не е в съответствие със ситуацията в сферата на сигурността – мнение, споделяно дори от прозападни реформатори в Москва. Освен ако, разбира се, Русия също не е част от това разширяване.

По време на пътуване в Европа през януари 1994 г. Клинтън заявява, че разширяването на НАТО вече не е въпрос на „дали“, а на „кога и как“. Когато американският президент след това отлита за Москва, Елцин предлага НАТО да приеме Русия като първия нов член. Клинтън не е съгласен с реда на присъединяване, но дава ясен знак за принципна подкрепа на възможността за руско членство, както скоро предава Талбот на съюзниците на Америка в НАТО. Дипломатите в Бон веднага изразяват възраженията си: „Посъветвахме американците да не насърчават руските разсъждения в тази посока.“

Колебанията на Кол

От гледната точка на Хелмут Кол целият дебат за разширяването идва в неподходящ момент. „Трябва да кажем на тези източноевропейски държави, че могат да разчитат на нашата подкрепа, но не и на членство,“ казва той. Четири години след обединението на Германия международната репутация на канцлера е на върха си. Той смята за прибързани плановете на Клинтън за разширяване и иска да избегне всичко, което може да отслаби Елцин, който се изправя пред избори през 1996 г. и е подложен на огромен натиск от ултранационалистически радикали.

Кол смята, че предупреждението на полския президент Лех Валенса срещу руския мечок – а именно, че той трябва да бъде заключен в клетка и да не бъде пуснат да броди свободно – е преувеличено. Поляците, оплаква се той, настояват да се присъединят към НАТО и „изобщо не ги интересува каква цена може да се наложи да платим на Москва в резултат на това.“ Кинкел също моли американците да успокоят поляците: „не е вероятно РУС да ги нападне утре.“

Междувременно канцлерът и външният му министър следват собствен план. Те искат да видят Полша, Унгария, Чехия и може би други държави в Европейския съюз, който първо трябва да бъде реформиран. При това положение е малко вероятно трансатлантическият алианс да може да бъде разширен преди 2000 г., ако изобщо.

Решението на Клинтън

Но Клинтън не иска да чака толкова дълго. Той е учил в Оксфорд и явно наистина носи в себе си мечтата за обединена в мир Европа, включително и Русия. Но и той е подложен на нарастващ натиск. Републиканците откриват източното разширяване като мощен политически коз и консултират полското правителство. Те атакуват Клинтън, че е твърде мек към Москва. Това е един от въпросите, които водят до драматичните печалби на републиканците на междинните избори през 1994 г.

Александър Вершбоу, старши директор по европейските въпроси в Белия дом и пламенен привърженик на разширяването на НАТО, казва на високопоставен германски чиновник с известна доза злорадство, че самият Кол несъзнателно е допринесъл за това Клинтън значително да ускори темпото. Кол е споделил с американския президент графика на Бон за реформата на ЕС, за който Клинтън до този момент явно не е знаел нищо. САЩ се надяват разширяването на НАТО да започне през 1996 или 1997 г., като Полша е първият кандидат. Германският посланик в НАТО, Херман фон Рихтхофен, докладва на 22 ноември 1994 г., че американците вече действат според мотото, което цитира на английски: „My way or no way.“ [Или както кажа аз, или никак.]

С това руското членство в НАТО окончателно отстъпва в далечината. От този момент нататък то изглежда като прозрачен опит да се примирят руснаците с предстоящото присъединяване към алианса на Полша и други държави – опит, който в крайна сметка се проваля. Още през ноември 1994 г. руският дипломат Юрий Ушаков гневно заявява, че източното разширяване на НАТО е „вид предателство.“

Това е същият Юрий Ушаков, който днес представлява Владимир Путин в преговорите, свързани с войната в Украйна.

Източник