От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 07 Saraevo 2021
Сараево през 1996 г: оставено в руини от войната
Снимка: Odd Andersen /AFP

 

Разпадането на социалистическата мултиетническа държава Югославия започна преди 30 години. Днес на нейните наследници все още липсва стабилност, а националистите все повече задават тона. Отдалечават ли се младите демокрации от Европа? Пътуване през един разкъсан регион.

 

Погледната отгоре, Сърбия е рай. Столицата Белград е идилично разположена на мястото, където се сливат реките Дунав и Сава. Шумадия, историческото сърце на страната, е тучно зелена и хълмиста.

Но тази сутрин Александър Вучич не се интересува от страната под него. Президентът на Сърбия учи немски думи в правителствения си хеликоптер. Той току-що е отворил страницата за фрази, свързани със санитарните нужди, които човек може да срещне по време на ваканционно пътуване: неща като „Nema peshkira“ (Няма кърпи). Вучич казва, че е обещал на Ангела Меркел, „че ще се науча да говоря нейния език, докато тя все още е на поста си“.

Президентът е претърпял трансформация. Някога страшен националистически агитатор, сега 51-годишният сърбин е съюзник на консервативната Европейска народна партия и е възприеман като крепител на стабилността в податливите на кризи Западни Балкани. И това, въпреки че управлява страната си по все по-авторитарен начин – факт, който отразява колко плитък е списъкът с обнадеждаващи фигури в региона, който е толкова централен и пренебрегван в Европа.


Small Ad GF 1

Заобиколен от командирите на „Кобра“, антитерористичните сили, и двама съветници, президентът лети за срещи в югоизточната част на страната. През страничния прозорец, на 1000 метра под него, се вижда циментовата лента на стария аутобан – 1188-километровата магистрала, която минава от австрийската граница чак до Гърция през бивша Югославия. „Магистралата на братството и единството“, както я нарича Тито, партизанският лидер и основател на Югославия, е била част от жизнената сила и символ на разпадналата се вече многонационална държава.

Разпадането на комунистическата държава на южните славяни започва на 25 юни 1991 г., когато Словения и Хърватия се отцепват. „Югославия беше една от най-красивите страни в Европа“, казва Вучич със странна безпристрастност, „но сърбите бяха недоволни от положението, в което се намираше техният народ в съседните републики; хърватите и словенците бяха недоволни по други причини, така че предполагам, че трябваше да се случи така, както се случи.“

Кървава гражданска война със 130 000 загинали

Тридесет години по-късно, след кървави войни, отнели живота на 130 000 души, от необвързана Югославия излязоха две държави – членки на Европейския съюз, а други четири се надяват да се присъединят към ЕС, въпреки че в момента изгледите им за това са слаби. Косово е допълнителен специален случай: Пет от държавите-членки на Европейския съюз все още отказват да признаят бившата сръбска провинция като независима държава съгласно международното право.

Къде, ако не тук, на територията на бивша Югославия, би станало ясно дали Европа се е поучила от историята на XX век? През 1914 г. Сараево е мястото на увертюрата към Първата световна война, а клането в Сребреница през 1995 г. сложи край на века. Причините за войните ще трябва да бъдат разрешени, за да се осигури траен мир в този регион. Но кой вярва в това, след като основният проект за мир на континента – Европейският съюз – изглежда е спрял на половината път към целта си?

Едно пътуване назад към обстановката на репортажите от три десетилетия би трябвало да помогне да се намерят някои отговори.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Лойзе Петерле не е типичен балкански политик, за което свидетелства фактът, че в продължение на много години е бил председател на Словенския пчеларски съюз. Християндемократът е известен и с това, че изважда от сакото си хармониката „Малката дама“ и – както направи през 2019 г., когато беше депутат в Европейския парламент в Брюксел – свири „Одата на радостта“ на Бетовен, химна на обединена Европа.

Но Петерле притежава и други умения. По времето, когато беше министър-председател на Словения, той смело поведе страната към независимост през 1991 г. Когато се срещнахме в Любляна преди 30 години, на бюрото му лежеше книгата на Ото фон Хабсбург „Завръщане към центъра“ за събуждането на традиционните връзки между Изтока и Запада в Европа, и той ми разказа за желанието си бързо да насочи страната си към ЕС. Днес той гордо се усмихва, когато му пускат видео от този период. На него се вижда Петерле на живо по телевизията, пред кадри с настъпващите танкове на Югославската народна армия в Словения.

На видеото от юни 1991 г. до Петерле седи мършав мъж в униформа със силно решителен израз на лицето: Янез Янша, тогавашният министър на отбраната, който и до днес е една от водещите фигури в словенската политика. Понастоящем Янша е министър-председател за трети път от 2004 г. насам. Властното му поведение и тирадите му в Twitter срещу дисидентите му спечелват подигравателния прякор „маршал Тито“ – препратка към Йосип Броз Тито, могъщия комунистически лидер на бивша Югославия.

До 1991 г. Словения е смятана за примерна ученичка. Въпреки че в нея живее само 8% от населението на Югославия, тя произвежда една четвърт от износа на страната. До голяма степен етнически хомогенната република с население от 2 милиона души – разположена между Алпите, адриатическото крайбрежие и унгарската низина – оцеля в десетдневната война през 1991 г. срещу Югославската народна армия с малко жертви. През 2004 г. Словения се присъедини към ЕС, а през 2007 г. – към еврозоната. На 1 юли Янша пое ротационното председателство на Съвета на ЕС от името на своята страна за втори път след 2008 г.

„Според мен е срамно, че такъв фанатик и расист е допуснат да поеме председателството на ЕС“, казва критикът на Янша Борис А. Новак, вицепрезидент на PEN International. Според него малката страна заплашва да се отклони още повече от ЕС и да се насочи към автократи като унгарския Виктор Орбан и сръбския Вучич.

Разногласия между партизани и фашисти

Янша – премиерът с лице на Янус, който като млад първо е бил ревностен комунист, после противник на режима, а сега се държи като десен популист – въплъщава противоречията на цялата страна. Историческите раздори между партизани и фашисти, комунисти и духовници продължават и до днес. Янша се противопоставя на властта на старите леви структури и на това, което вижда като зловещи кукловоди. Опозицията обаче твърди, че страната е на път да се превърне в автокрация.

Въпреки това статистическите данни сочат, че Словения е преминала през пандемията и предишните кризи в доста добра форма. Безработицата е ниска. Брутният вътрешен продукт (БВП) на глава от населението е по-висок, отколкото в Чешката република или Португалия. Страната би могла да бъде успешен пример за постюгославска история, ако не беше кампанията на Янша срещу ЕС или нарастващият натиск върху гражданското общество, свободната преса и крайно разединената опозиция.

Дали поддръжниците на настоящия министър-председател разбират, че постиженията на войната за независимост от 1991 г. са изложени на риск? Ако попитате в бедната, населена отчасти с етнически унгарци източна част на Словения, ще научите, че земеделските производители там са щастливи, че благодарение на Янша новите им трактори са финансирани със субсидии от Унгария на Орбан. Ако попитате в северозападната част на страната, в курортния град Блед, ще научите, че желанието за твърдо лидерство, особено сред възрастните хора, си остава силно.

Янез Файфар, например, кмет на Блед и бивш управител на хотел в луксозната вила на Тито на езерото, казва: „Израснах във време, в което нещата за нас, югославяните, се подобряваха от година на година, но беше ясно, че щом ‚Стари‘ – старецът Тито – си отиде, нещата ще се влошат.“ Словения, казва той, успява да се приземи на страната на победителите. „Успяхме да останем извън кръвопролитията, които се случиха в Хърватия или Босна, и сега сме част от Европа.“

От началото на бежанската криза словенците и хърватите в Обреже, на външната шенгенска граница на ЕС, са разделени от желязна ограда и бодлива тел. Изоставената гостилница „Калин“ обаче е нещо като вратичка. Разположена точно на оградата, тя има изходи от двете страни на границата. От хърватска страна има паметна плоча на партизаните, убити в концентрационния лагер Ясеновац.

Споменът за Ясеновац, „Аушвиц на Балканите“, е един от най-пренебрегваните аспекти на най-новата хърватска история. В своята сателитна държава, толерирана от Хитлер, привържениците на фашистката Усташа убиват около 100 000 души, предимно сърби, евреи и роми. Те разбиват черепите на хората, набиват на кол бебета и режат гениталии. Ясеновац е балканският вариант на тогавашната лудост за изтребление.

Историкът Иво Голдщайн пресъздава ужасите в книга от 992 страници. „Ясеновац продължи да живее в паметта и се превърна в храна за войните от 1990-те години“, казва Голдщайн на среща в Националната библиотека в Загреб. „Днес той е лакмус за това как Хърватия се справя със собствената си история.“

Голдщайн казва, че нещата вървят надолу, откакто Хърватия се присъедини към ЕС през 2013 г. „Бушува консервативна революция“, казва той, „ревизионистите са във възход и дори младите хора стават все по-националистически настроени и затворени“. Той казва, че в консервативния лагер нараства убеждението, че хърватският фашизъм и югославският комунизъм са представлявали своеобразно равновесие на терора. „Разбира се, това са глупости“, казва Голдщайн.

Хърватия, наричана понякога „кифла“, по името на сладкиша с форма на кроасан, на който прилича земната маса на страната, беше допусната да стане член на ЕС въпреки значителните съмнения и от двете страни. На референдума през 2012 г. само 29% от всички имащи право на глас хървати гласуваха в полза на присъединяването.

Шовинизъм и гордост от миналото

Сега дори се наблюдава все по-голямо разочарование. „Надеждата, че веднага след приемането в европейското семейство ще потекат мляко и мед, се изпари“, казва един западен политик в Загреб. „Нарастват антиевропейските настроения, особено в десния лагер, наред с шовинизма и гордостта от миналото – трябва да се има предвид, че с изключение на епохата на усташите хърватите никога не са имали своя държава.“

Икономическата криза, кризата с бежанците, а сега и кризата с COVID-19 изостриха проблемите на страната. Освен с мечтаните адриатически плажове, Хърватия е и страна с почти изцяло ненаселени участъци земя – в източна Славония или Бараня, както и с индустриални руини край Загреб. Статистическите данни също са мрачни. Министър-председателят Андрей Пленкович от консервативната партия HDZ загуби девет министри заради обвинения в корупция за четирите си години на власт. Миналата година БВП на страната е спаднал с 9%. Масовата емиграция и изтичането на мозъци задълбочават недостига на квалифицирани кадри и кризата в системите за социално подпомагане.

„ЕС подценява опасността, която представляват надигащите се антидемократични сили в Хърватия, също както в Унгария, Полша или Словения“, казва правозащитничката Весна Тершелич, носителка на алтернативната Нобелова награда. „Хърватия все още не се е справила сериозно с миналото си, нито със събитията от Втората световна война, нито с войните в Хърватия или Босна.“

През август 2020 г. бивш генерал, обвинен във военни престъпления в Босна, който се е промъкнал в Хърватия, е награден с медал от левия популистки президент Зоран Миланович. Тези, които са станали свидетели на това, което хърватите са изстрадали, от една страна, и извършили, от друга, в своята страна и в съседна Херцеговина и по бойните полета на Крайна, във Вуковар или Мостар в началото на 90-те години на миналия век, са склонни да направят извода, че мирното съседство все още не е една от основните цели на най-младата държава – членка на ЕС.

В последната си книга Голдщайн, ненавиждан в националистическите среди историк, безпощадно заключава, че освен смъртните случаи и изселването, разпадането на Югославия е причинило „политическо, икономическо и социално опустошение“ в Хърватия и съседните държави, на което не се вижда край.

Минавайки покрай Каменното цвете, мемориала на мястото на концентрационния лагер Ясеновац, пътуването продължава към Босна – от централата на ЕС, така да се каже, към чакалнята. Обещанието на срещата на върха на ЕС през 2003 г. в Солун беше, че „бъдещето на балканските държави е в Европейския съюз“. Досега обаче това се е сбъднало само за Словения и Хърватия. Останалите страни все още са далеч от присъединяване, въпреки розовата реторика на Брюксел, а Босна и Херцеговина е една от най-отдалечените от тази цел.

Какво означава това за ежедневието на хората? Хърватия например има право на 22 млрд. евро от фондовете на ЕС за възстановяване, докато Босна получава само символично количество дози ваксина COVID. Предложението да се позволи на балканските държави, които не са членки на ЕС, да участват в многомилиардния Кохезионен фонд, без да им се предоставя право на глас, не намери голяма подкрепа. В момента ЕС е зает със себе си. Но застоялият процес на разширяване на ЕС подхранва емиграцията на добре образовани хора и привлекателността на популистката пропаганда за тези, които остават – и прилича на изграждане на взривно устройство в задния двор на ЕС.

Тези, които искат да влязат в Босна и Херцеговина от Хърватия, се озовават в Република Сръбска – половината от страната, която е населена предимно с етнически сърби. След Дейтънското мирно споразумение от 1995 г. Босна като цяло е свръхбюрократизирана умерено функционираща република, в която някогашните врагове – сърби, хървати и босненски мюсюлмани – са се сближили само малко.

След тригодишната война за независимост, започнала през 1992 г., в Босна загинаха 100 000 души, а милиони бяха разселени. Взаимното недоверие и несподеленото – споменът за клането от 1990-те години – все още тегне над градове като Приедор, където първите сръбски военнопрестъпници, завърнали се от Хага, отдавна са станали отново редовни посетители на местните кафенета.

Един оцелял сред труповете

Мевлудин Орич преживява клането в Сребреница през юли 1995 г., когато сръбските милиции избиват най-малко 8000 мюсюлмански мъже и момчета. Около 1700 тела все още са в неизвестност. Орич пада на земята и се прави на мъртъв по време на масовата стрелба край Ораховац. Той изчаква настъпването на нощта сред труповете и накрая бяга през гората.

Запознах се с тънкия като молец баща малко след бягството му през юли 1995 г., когато се намираше зад рула бодлива тел в лагера на летището в Тузла. Сега, 26 години по-късно, Орич живее близо до Сараево. На горната част на ръката му е татуиран знакът на 28-а дивизия на босненската армия. Дивизията е първата група в похода на смъртта от Сребреница. От предния си двор Орич, който е мюсюлманин, гледа към православното гробище. Селото, което сега нарича свой дом, е било населено със сърби. Орич, който през юли 1995 г. губи баща си, брат си, трима зетя и племенник, гледа трезво на новата босненска действителност. „Искам четирите ми деца да имат мирни отношения със сърбите“, казва той, „но им казах: Не забравяйте, че те никога няма да престанат да ни мразят.“

Когато на 8 юни Ратко Младич, главнокомандващият на армията на босненските сърби, най-накрая беше признат за виновен в геноцид в Хага, в Източна Босна бяха окачени плакати с надписи: „Ти си героят на Република Сръбска“. Може ли някой да спре неуморните разединители и подпалвачи на войната в страната? И какво ще стане със Сараево, Йерусалимът на Балканите, съдбоносното място на атентата от 1914 г., предизвикал Първата световна война, и обект на 1425-дневна обсада от страна на сръбските войски, започнала през април 1992 г.?

Часът е 20:00 и Харис Силайджич седи в пушалнята на хотел „Европа“, недалеч от мястото, където е застрелян австрийският престолонаследник Франц Фердинанд. Поръчва си ястие с ориз, за да прекъсне рамазанския си пост. Силайджич, 75-годишен космополитен мюсюлманин, владее свободно английски и арабски език и по време на обсадата е бил член на държавното ръководство и най-вече министър-председател.

Когато се срещнахме за първи път, в един мразовит студен ден през ноември 1993 г., той седеше полузамръзнал и ядосан в президентския дворец, докато навън се взривяваха снаряди и звучаха изстрели. „Дали ще оцелеем, зависи в малка степен от нас, босненците“, каза тогава Силайджич, а малко по-късно, когато светлините в двореца угаснаха, добави: „Нашата цивилизация падна.“

И до днес Силайджич казва, че няма думи, с които да опише „тази смесица от примитивизъм и фашизъм“, обхванала страната му през 90-те години. Той упорито вярва в теорията, че насилието винаги е било внасяно в мултиетническата и традиционно либерална Босна отвън. „Тази страна е присъщо въплъщение на това, което Европа би искала да бъде: плуралистична. Но това наследство е в опасност и ние трябва да го спасим.“

Безсмислена и дълбока омраза

Това, което обаче липсва на мнозина в тази много крехка страна, е признанието за ролята, която те са изиграли и продължават да играят в този провал. Влиятелният партиен лидер на група хърватско население например открито настоява за отцепване от съюза с бошняците (мюсюлмани) като предвестник на сближаването със Загреб, родината на хърватите. В същото време обаче Милорад Додик [водач на сърбите в Босна] призовава за премахване на държавата като цяло. Той е член на тристранното председателство и от години ръководи Република Сръбска с железен юмрук. „Политическата криза в окръга няма да изчезне, докато не изчезне Босна“, твърди той.

В романа си „Жената от Сараево“ нобеловият лауреат Иво Андрич пише: „Привържениците на трите основни вероизповедания се мразят взаимно, от раждането до смъртта, безсмислено и дълбоко.“ Тази констатация се потвърждава трагично неведнъж, последно през войната от 1990-те години, на моста на Дрина, построен върху 11 каменни арки във Вишеград, на който Андрич посвещава най-известното си произведение. През 2010 г. на няколко километра надолу по течението на реката са открити останките на стотици мюсюлмани, убити тук от сърбите и хвърлени в прииждащата река. Сред тях са и костите на имама на императорската джамия.

„Не поемай вода в устата“, казва веднъж подигравателно бъдещият Нобелов лауреат Петер Хандке, след като се потапя в Дрина през 1996 г., по повод на това, което според него са само предполагаеми зверства и трупове в реката във Вишеград. Когато Хандке се върна във Вишеград в края на май 2021 г., за да приеме награда, последните хиляда босненци в града останаха настрана от фарса.

Онова, което австрийският поет не видя през май, защото нямаше достатъчно време: двете запазени руини на къщи в града, където повече от 100 цивилни са били изгорени живи. И това, което Хандке също не е видял там, скрито от буйния поток в гората: хотелът Вилина Влас, където гостите слушат на терасата мека музика от югославските времена, на кафе или уиски.

Според изследвания на ООН, по време на войната във Вилина Влас са били изнасилени стотици жени. Някои от тях са се самоубили след това. Други са били убити. Днес хотелът принадлежи на Република Сръбска. Разполага с добре посещаван басейн с площ 200 кв. м. Хотелът приема ваучери на стойност 50 евро, които са издадени от ръководството на републиката с цел насърчаване на туризма.

Пътуването продължава на изток от река Дрина към Сърбия. Към страната, която Александър Вучич ръководи с железен юмрук, човекът, който на младини се присъединява към партията на агитатора Войслав Шешел, преди да стане министър на информацията при Слободан Милошевич и да обещае през 2007 г., че в Сърбия винаги ще има „сигурно убежище“ за военнопрестъпника Ратко Младич.

Вучич обича да се противопоставя на твърденията за миналото си с контраобвинения и актуални статистически данни. „Ние, сърбите, сме си научили урока от десетките хиляди жертви в няколко войни и от икономиката, напълно унищожена от бомбите на НАТО“, казва той. „Последните пет години бяха добри, а реформите ни бяха успешни: пенсиите бяха намалени и има нови трудови закони. Имаме 72 000 служители, работещи в германски компании, и два и половина пъти повече преки чуждестранни инвестиции, отколкото в Хърватия.“

Но цената е значителна, според оценката на Freedom House, неправителствена организация, фокусирана върху човешките права. Според нея при управлението на Вучич Сърбия се е превърнала от демокрация в хибриден режим, в който държавните институции са все по-инфилтрирани и превзети. „Вучич има две лица“, казва опозиционният политик Мариника Тепич. „Понякога той играе послушен слуга на чуждестранните си партньори, а друг път – бесен, който използва политическите си опоненти като боксови чували.“

„По-лошо от времето на Милошевич“

За журналистите ситуацията сега е „по-лоша, отколкото по времето на Слободан Милошевич, никой вече не смее да говори открито“, казва Милорад Иванович, главен редактор на BIRN, уважаван уебсайт. „Вучич е съвършен, злонамерен нарцисист.“

Вучич, който по същество ръководи Сърбия еднолично, обича да се рекламира като опорна точка в политическите структури на балканския регион. Шестте републики – петте държави, които бяха част от Югославия, плюс Албания – заобиколени от държави-членки на ЕС, се опитват да намерят своето място сред силовите блокове. Намаляването на авторитета на ЕС в този централноевропейски регион окуражава китайските, турските, руските и арабските интереси и инвеститори да навлизат в него. „Ако ЕС стане по-слаб, другите ще станат по-силни“, предупреждава експертът по Балканите и бивш шведски министър-председател и външен министър Карл Билд. Анонимните позиционни документи, които се разпространяват в Брюксел относно възможни промени на границите на Балканите, са „изключително опасни и могат да провокират война“, предупреждава Мирослав Лайчак, специален пратеник на ЕС за диалога между Сърбия и Косово.

Малцина знаят толкова много за страховете на ЕС, зле прикритите моралистични икономически интереси и половинчатите обещания, колкото Вучич, и малцина са по-опитни, когато става въпрос за ориентиране в силовите блокове. Президентът на Сърбия възхвалява „стоманено твърдата дружба“ с Китай, взема милиардни заеми в Пекин и хвали връзката на страната си с Русия, нейния православен брат. В същото време той не се уморява да обявява присъединяването към ЕС за цел на Сърбия. „В Брюксел се притесняват от контактите ни с Китай, но ние все още сме на път към ЕС“, казва Вучич с открито лице.

Сърбия има обща граница с пазара на ЕС и неговите близо половин милиард потребители, но не прилага строгите стандарти на Брюксел към своите инвеститори. Инфраструктурни проекти като мостове, магистрали и железопътни връзки се осъществяват с милиарди заеми от Китай и с китайски работници. Ветото, което Китай наложи върху усилията за признаване на Косово по силата на международното право в Съвета за сигурност на ООН, се използва публично от Вучич като още едно доказателство за приятелството на китайските комунисти със сръбския народ.

Има някои признаци, че сръбският лидер би бил готов да пожертва Косово, ябълката на раздора, при условие че цената е подходяща – например размяна на територии или определена дата за присъединяване на Сърбия към ЕС. Но президентът не иска да признае това. Независимо дали става дума за разговор край басейна в правителствената резиденция „Бокелка“, или за обяд пред чиния с чеверме в покрайнините на Ниш – Вучич си остава Вучич, стратегически, мърморещ и непрозрачен. „Не мога да говоря за това“, казва той. „Само това: Не се нуждаем от нови войни.“

Опасността дори само от разговори за промяна на границите е осезаема в районите, населени с етнически албанци. „Тук вече се появиха тенденции за възраждане на нашата бунтовническа армия“, казва Шкиприм Арифи, дългогодишен кмет на албанската крепост Прешево, която все още е на сръбска територия. Той се застъпва за отделянето на албанските общности от Сърбия и обединяването им с Косово, но без по-нататъшни териториални размени. „Голяма Албания ще може да съществува само в рамките на ЕС“, казва той.

Безбройните знамена с черния двуглав орел на червен фон, които присъстват в части от териториите на бивша Югославия – в Сърбия, Северна Македония и Косово – са свидетелство за силния копнеж на албанците, разпръснати в много страни, да създадат своя собствена държава.

На няколко километра от Прешево, сред широколистна гора, са разположени два контейнера. При първия един сърбин проверява паспортите, въпреки че от сръбска гледна точка това всъщност изобщо не е граница. В ламаринена барака зад него етническа албанка проверява документите за влизане в Косово. Едностранното обявяване на отделянето на провинцията през 2008 г. беше реакция – която получи огромна подкрепа от САЩ и части от ЕС – срещу дългогодишното потисничество на албанското население от страна на Белград.

След края на войната в Косово през 1999 г. около 100 000 сърби, останали в региона, живеят до голяма степен изолирано от албанците. Това е особено видимо в град Митровица, който е разделен от река Ибър.

В сръбската северна част на града, в която са проникнали радикални елементи, журналистката Татяна Лазаревич се оплаква от „тревожни новини от двете страни на реката, крайни националистически разкази“, особено след като в столицата Прищина е встъпила в длъжност нова косовска управляваща класа с министър-председател Албин Курти и президент Вьоса Османи. Но Османи, която е родена в южната част на града, вижда нещата по различен начин.

„На колене – това е, което очакваме!“

39-годишната адвокатка избира ясни думи в президентския дворец в Прищина. „Престъпленията, извършени от режима на Милошевич, не са разгледани от Сърбия“, казва Османи. „Съзнателно използвам термина геноцид за случилото се в Косово – той се отнася до намерението на една държава да унищожи цял народ.“ Тя твърди, че белградският ѝ колега Вучич трябва да вземе пример от известното посещение на бившия германски канцлер Вили Бранд във Варшавското гето след войната. „Брандт веднъж каза, че трябва да коленичиш, когато нямаш думи. На колене – точно това очакваме от Сърбия“.

Националните граници може и да стават все по-малко важни за албанците, но разделителните линии вътре в тях стават все по-твърди – дори в Северна Македония, в южния край на бивша Югославия. След края на войната през 2001 г. славянското мнозинство живее в голяма изолация от албанците, дори в столицата Скопие и въпреки че последните съставляват една четвърт от 2-милионното население на страната. Всеки се е установил в своята част на града, със свой собствен поглед върху историята.

В планинските села по границата с Косово, където по време на войната се закрепиха бунтовниците от UÇK, албанците винаги са се държали настрана. Когато се срещам с Али Ахмети – някога потаен бунтовнически лидер на кон, а днес ръководител на най-влиятелната албанска партия – за първи път от години, той изглежда по-спокоен от всякога. Говори за надеждата си за предложение от ЕС, за задължението на етническите групи да се помирят и да се стремят към мирно съжителство.

„Още като студентски лидер по време на протестите през 1981 г., година след смъртта на Тито“, казва Ахмети, той предрича, че краят на Югославия един ден ще бъде запечатан от танковете на собствената му Народна армия. „И точно това се случи след това по време на войните.“ В подножието на Шар планина, където днес живее Ахмети, е останало малко нещо, което да ни напомня за Югославия, за социалистическата утопия на братството и дружбата 30 години по-късно.

Единственото изключение е най-високият връх в тази планинска верига. Той все още носи старото си име: Titov Vrv, върхът на Тито.

 

Източник

 

Pin It

Прочетете още...