Възможността за решение с две държави още съществува – но не за дълго

Повече от половин век след Арабско-израелската война от 1967 г. и приемането на Резолюция 242 на Съвета за сигурност на ООН – която утвърди принципа Израел да върне територии, завзети във войната, в замяна на мир и сигурност – израелците и палестинците не постигат нито значим, нито траен напредък по основните си различия.

Време е това да се промени. И малката възможност, която все още съществува за напредък към устойчиво споразумение между израелци и палестинци – такова, което да обслужва интересите и на двете страни – бързо се стопява. Политическите и физически бариери пред компромиса скоро ще преминат точката на необратимост.

Израел, най-вече благодарение на собствените си усилия, днес се намира в благоприятна среда за сигурност, при която заплахите по границите и в региона са сериозно отслабени, ако не и елиминирани. Страната никога не е била в по-добра позиция да се заеме със стратегическото предизвикателство, което представлява палестинският национализъм – предизвикателство, изискващо отговор както в политически, така и във военен план.

Но подобна среда не може да трае вечно. Макар в лицето на Белия дом Израел да има приятел, готов да го подкрепя по важни начини, дългосрочната подкрепа на САЩ и Европа за Израел не е гарантирана – особено ако още повече американци и европейци започнат да го възприемат като парий, който отказва права на други.

Израел е изправен пред суров избор. Или ще направи искрено предложение за компромис и мирно съвместно съществуване с палестинците, или ще рискува да загуби международната подкрепа, от която зависи дългосрочното му благополучие. Макар решението с две държави да е станало анатема за много израелци, то си остава най-добрата надежда за тяхното благоденствие и сигурност. Че една собствена държава би била добра за палестинците, е излишно да се казва. Но тя би била добра и за Израел; всъщност създаването на палестинска държава има потенциала да служи на Израел не по-малко, отколкото на другите.

Трудна задача

Израелците и палестинците неведнъж са се приближавали до споразумение „земя срещу мир“. Но в хода на последните три-четири десетилетия дипломацията се проваля главно защото палестинските лидери – Ясер Арафат, бивш председател на Палестинската власт, както и наследниците му – не са били готови или не са били в състояние (поради политическа слабост) да приемат предложеното от Израел по въпросите за териториите, статута на Йерусалим и възможността палестинските бежанци да се върнат по домовете си. Опозицията на Хамас спрямо мира е – и си остава – по-фундаментална, тъй като би изисквала приемане на еврейската държава като постоянна част от региона.

Цената на този палестински отказ от компромисно двудържавно решение е висока. Над пет милиона палестинци на Западния бряг и в Газа продължават да живеят под контрола на Израел, а не под собствен. И днес е далеч по-трудно да се постигне дипломатически резултат, сравним с онзи, който палестинското ръководство е отхвърляло в миналото.

Политическите и физическите бариери пред компромиса скоро ще преминат точка на необратимост.

Причината до голяма степен е, че ситуацията на терен се променя. Днес има много повече препятствия пред мира – по-специално около 140 израелски заселнически селища на Западния бряг, одобрени от правителството (и още близо 200 неразрешени аванпоста), в които живеят над 500 000 израелци. Всяко селище и всеки аванпост усложняват прилагането на принципа „територии срещу мир“ и изграждането на жизнеспособна палестинска държава; всеки допълнителен заселник създава политическа съпротива срещу подобна размяна и повишава икономическата цена на преместването на хора.

Израелската политика също се променя. Партиите вляво отслабват, а тези вдясно се засилват. Този политически завой тече от десетилетия, но рязко се ускори след бруталната атака на Хамас срещу Израел на 7 октомври 2023 г. Коалиционното правителство на премиера Бенямин Нетаняху, което разчита на подкрепата на това, което може да се опише като крайнодесни религиозни националисти, едновременно отразява и ускорява тази промяна.

Много израелци и техни поддръжници по света – включително и онези, които са гневни заради поведението на Нетаняху във войната и онова, което мнозина възприемат като атака срещу израелската демокрация – днес категорично се противопоставят на идеята за палестинска държава, страхувайки се, че тя ще се превърне в плацдарм, от който въоръжени фракции ще предприемат нападения. Някои твърдят, че решение с две държави би разпалило, а не задоволило палестинските политически амбиции. Други се противопоставят не само по тези причини, а и защото гледат на Газа и Западния бряг като на земи за еврейско заселване. Оказва се, че не само радикални палестинци желаят всичко „между реката и морето“.

В резултат на тези и други развития обявяването на „смъртта“ на решението с две държави се превръща почти в отделен занаят. И то по разбираеми причини: в най-добрия случай то е на изкуствено дишане.

Дългосрочна сигурност

И все пак, решението с две държави все още не е напълно мъртво и погребано. Както израелците, така и палестинците биха били в по-добра позиция с една жизнеспособна, независима, суверенна държава, населена и управлявана от палестинци – но държава, основана на условия, които да изключват възможността тя да представлява заплаха за сигурността на Израел.

Една палестинска държава, вместо да осигурява база за терор, по-скоро би намалила този риск по начини, които Израелските сили за отбрана не могат. Причината е, че сега терористите могат да действат почти безнаказано, тъй като не отговарят за територия или икономика и нямат граждани, пред които да дават отчет. При липса на палестинска държава Израел вероятно е изправен пред вечна война. За разлика от това, правителството на една палестинска държава би носело военни и икономически последствия за всяка атака, която то санкционира срещу Израел – това биха били актове на война, а не на тероризъм – както и за несанкционирани нападения, случващи се от нейна територия, които едно суверенно правителство е длъжно да предотвратява.

Тази реалност би трябвало да мотивира едно отговорно правителство – такова, което не се управлява от Хамас – да действа градивно, като същевременно предостави на Израел възможност за ответни действия, ако палестинските лидери се окажат неспособни или нежелаещи да изпълняват международните си задължения. Израел се радваше на международна подкрепа за подобни ответни действия непосредствено след 7 октомври. Но той изгуби всякакво разбиране и съчувствие в периода от над 22 месеца, през който уби десетки хиляди палестински цивилни и изложи на крайни лишения още повече.

Дългосрочната подкрепа на САЩ и Европа за Израел не е гарантирана.

Разрешаването на палестинския въпрос би създало и контекст, в който Споразуменията от Авраам и нормализирането на отношенията между арабските държави и Израел биха могли да продължат и да се разширят. Арабските държави биха могли спокойно да представят нормализирането на отношенията си с Израел на своите граждани, ако могат да посочат път към палестинска държавност. Де факто лидерът на Саудитска Арабия, престолонаследникът Мохамед бин Салман, ясно показва, че нежеланието на Израел да възобнови дипломацията, основана на перспектива за решение с две държави, е това, което го възпира да търси по-близки връзки с Израел. По същия начин, една палестинска държава би укрепила стабилността на съседите на Израел, преди всичко Йордания, защото удовлетворяването на призива за такава държава би облекчило натиска върху йорданската монархия, която отдавна е готова да живее в мир с Израел, но би се изправила пред вътрешна нестабилност, ако приток на палестинци в страната наруши нейния демографски и политически баланс. Намаляването на значимостта на палестинския въпрос би позволило и на израелските структури за национална сигурност да се съсредоточат върху други належащи заплахи, преди всичко тези от Иран.

Една отделна палестинска държава би била добра и за идентичността и вътрешното единство на Израел. В страната има около два милиона арабски граждани, част от които могат да се радикализират, ако Израел продължи да блокира политическите амбиции на палестинците и да се отнася към тях сурово. Още по-фундаментално, палестинска държава би освободила Израел от избора между това да бъде демокрация и да бъде еврейска държава: предоставянето на пет милиона палестинци на равни права би застрашило второто, докато отказът на такива права би застрашил първото. Очевидно всички знаци сочат, че Израел отказва такива права – тенденция, която само ще засилва международната му изолация.

Да бъдеш възприеман като отворен към палестинска държава би помогнало на Израел да избегне статута на парий по света – реалност, която набира скорост в отговор на военните операции на Израел в Газа. Това би намалило риска от икономически санкции от Европа и би спряло нарастващото отчуждение на много американци, включително млади американски евреи – тенденция, която с времето би могла дори да застраши военната подкрепа на САЩ за Израел. Израелската откритост по този въпрос би могла да намали и глобалния антисемитизъм.

Не на последно място, а и най-належащо – принципната подкрепа за палестинска държава би дала на Израел изход от Газа и възможност да върне останалите заложници. Очертаването на път към решение с две държави е предпоставка за замяната на израелските сили за сигурност с арабска стабилизационна сила и за създаването на конкуренция за Хамас, който би изгубил почти монопола си върху претенцията, че само той може да донесе държава на палестинските маси. Както британците научиха в Северна Ирландия, радикални групи не могат да бъдат победени само с военна сила. Те трябва да бъдат маргинализирани и политически – като им се предложи дипломатически път, който обещава нещо повече от продължаващо насилие.

По-малко е повече

Желателността на едно решение е едно, но неговата осъществимост е нещо съвсем различно. Затова непосредственият дипломатически фокус трябва да бъде скромен, имайки предвид политическите реалности както в Израел, така и сред палестинците. За онези, които все още подкрепят решение с две държави, целта за близкото бъдеще трябва да бъде да се запази възможността за по-амбициозна дипломация и да се създадат условия, които биха дали шанс тази дипломация един ден да успее.

Тази политика трябва да има две измерения: едното на избягване, другото на създаване. Що се отнася до първото, правителствата би трябвало да се въздържат от призиви за палестинско самоопределение. За да перифразираме Споразуменията от Кемп Дейвид, когато Вашингтон посредничеше между Египет и Израел през 1978 г., палестинците трябва да имат право да участват в определянето на собственото си бъдеще, но не и да го обявяват или решават едностранно. Палестинската държава трябва да бъде създадена в тандем с Израел. Между двете страни има твърде много история и недостатъчно територия, за да стане по друг начин.

Друга форма на едностранност, която трябва да се избягва, са декларациите на загрижени външни играчи – а именно Австралия, Канада, Франция и Обединеното кралство – за намерението им да признаят палестинска държава тази есен, ако в Газа няма прекратяване на огъня. Макар че тези сили разглеждат действията си като полезни, на практика те са всичко друго, но не и такива. Израелците и палестинците сами трябва да постигнат споразумение, а палестинците трябва да осъзнаят, че една тяхна държава, ако Израел допусне такава, не може да им бъде дадена от други без компромиси от тяхна страна. Към проблема се добавя и това, че изборът да се признае палестинска държава сега изглежда повече като награда за Хамас, отколкото за някаква умерена алтернатива.

Израелската едностранност също трябва да бъде възпряна. Тук тежестта пада върху Съединените щати, защото политиката в Израел – произтичаща от управляващи коалиции, демографски промени и реакции на събития като 7 октомври – се е развила така, че оставен сам на себе си Израел няма да прояви сдържаност. Администрацията на Тръмп трябва ясно да заяви опозицията си срещу нови селища, нови аванпостове и всякаква анексия на палестинска територия. Тя трябва също да изрази очакването си заселниците и подразделенията на Израелските сили за отбрана да уважават правата на палестинците – човешки и собственически. Това, което би придало тежест на подобна позиция (нещо, което тази и предишните американски администрации до голяма степен избягваха да правят), би било послание от Вашингтон, че занапред Израел няма да може да разчита, че САЩ ще използват своето вето в Съвета за сигурност на ООН, за да го защитават от всички икономически и дипломатически санкции, ако той пренебрегва американските предпочитания. Вашингтон би могъл също да наложи по-високи мита на Израел, ако той продължава да подкопава и без това ограничените перспективи за палестинска държава. Възможно е Съединените щати да правят разлика между подкрепа за сигурността на Израел и подкрепа за неговата безсрочна окупация и разширяване.

Междувременно Съединените щати, европейските държави, Саудитска Арабия и други арабски правителства трябва да настояват не само за край на войната в Газа и за замяна на израелските окупационни сили с арабска и палестинска стабилизационна сила; тези правителства трябва също да представят публична визия за по-широк дипломатически процес. Те трябва да изложат ясно какво очакват от израелците и палестинците, какво биха могли да очакват тези страни в замяна и какво са готови да направят, за да насърчат процеса и да укрепят резултатите. Това би включвало предоставяне на Израел на гаранции за сигурност и икономическа помощ за преселването на заселници, както и предоставяне на необходимото на новата палестинска държава, за да изпълнява задълженията си към своите граждани и към Израел. Това, което е необходимо тук, не е нищо по-малко от дългосрочен ангажимент за изграждане на нация – или, по-точно, за изграждане на държава.

Идеалният резултат би бил насърчаването на по-умерено палестинско ръководство, готово да говори и действа по начини, които да вдъхнат увереност на мнозинството израелци, което от своя страна може да насърчи появата на по-умерено израелско ръководство. Примерът, който идва наум, е ефектът от протегнатата ръка на египетския президент Ануар Садат към израелците само четири години след като Египет напада Израел в арабско-израелската война от 1973 г. – жест, който убеди израелците, че имат партньор, чието сътрудничество оправдава евакуацията на селища и връщането на територии, завоювани от Израел през 1967 г. Конкретните параметри на една палестинска държава биха били уточнявани и договаряни на по-късен етап от ново поколение израелски и палестински лидери.

Невъзможно е да се опише път като очертания по-горе с оптимизъм, имайки предвид къде се намират замесените страни в момента и как са стигнали дотук. Но все пак има основания за надежда. Едното е президентът на САЩ Доналд Тръмп, който се възприема като миротворец и който се оказва в позиция да бъде такъв именно тук. Тръмп е популярен в Израел и има подкрепата на много американски евреи, които се определят като твърдо про-израелски настроени. Същото важи и за евангелските християни. В някои отношения позицията на Тръмп напомня тази на американския президент Ричард Никсън. Никсън успя да подаде ръка на комунистически Китай не на последно място защото, за разлика от други президенти, които може би са искали да го направят, той не трябваше да се притеснява от… Ричард Никсън.

По подобен начин стои въпросът и при Тръмп по отношение на Израел. Неговото договаряне на Споразуменията от Авраам, преместването на американското посолство от Тел Авив в Йерусалим, признаването на израелския суверенитет над Голанските възвишения и, съвсем наскоро, бомбардировките над ядрените обекти на Иран – всичко това го изолира от критики и му предоставя лостове, каквито малцина, ако изобщо някой от предшествениците му, са имали. А и никой демократ вероятно няма да извлече политическа полза от аргумента, че Тръмп „предава“ Израел, като му оказва натиск – защото толкова много хора в Демократическата партия искат той да направи точно това. Освен това активен американски натиск за мир би повишил авторитета на Съединените щати по света – както и този на техния президент. Изборът е негов.

Още една причина за известна надежда е, че арабският свят е готов да сключи мир с Израел. Няколко правителства вече са го направили, а Саудитска Арабия е готова да продължи напред. После идва и Нюйоркската декларация – резултат от конференцията на ООН от края на юли, председателствана от Саудитска Арабия и Франция, относно решението с две държави, която наред с друго съдържа призив Хамас да прекрати управлението си в Газа и да предаде оръжията си на Палестинската автономия. Декларацията подчертава колко далеч е стигнал арабският свят в готовността си да живее редом с Израел.

И накрая, налице е и динамична политическа ситуация в Израел. Броят на израелците, които протестират срещу отслабването на съдилищата и демокрацията в страната и по-скоро настояват за край на войната в Газа и за връщането на заложниците, подсказва, че наследството на премиера Ицхак Рабин, който се стремеше към внимателни компромиси за мир, си остава мощна сила в израелската политика.

Моментът е сега

Създаването на палестинска държава ще изисква помощ от Съединените щати, Европа и арабските държави. Най-важното е, че ще изисква палестинците да покажат с думи и действия, че са готови да живеят в мир с Израел. Ако са склонни да направят това, то има шанс политиката в Израел да се промени – да не говорим, че Израел ще бъде задължен да отговори добросъвестно.

Разбира се, възможно е Израел да не намери дипломатически партньор в лицето на палестинците, които са дълбоко разделени политически. Ако е така – ако палестинците не са готови да отхвърлят Хамас и да прегърнат умереността и готовността за компромис – то Израел много по-трудно би могъл да бъде възприеман от мнозина, както е сега, като главната пречка за мира. Така той би избегнал част от вътрешните разделения, както и регионалното и международно осъждане, които сега се насочват към него. Разбира се, Израел пак ще трябва да се справя с множеството вътрешни последици от факта, че повече от пет милиона палестинци живеят под негов контрол. Ще трябва също да се отнася към палестинците далеч по-хуманно и отговорно, отколкото го прави напоследък както в Газа, така и на Западния бряг. Но въпреки това положението му би било по-добро.

Палестинска държава няма да реши всички проблеми. Наум идва вариация на прочутото твърдение на Уинстън Чърчил за демокрацията: тя е „най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали, които от време на време са били изпробвани“. Един циник би могъл да каже същото за решението с две държави – че е най-лошата форма на дипломатически изход, с изключение на всички останали.

Без палестинска държава Израел вероятно е изправен пред вечна война.

Каквито и да са рисковете и недостатъците му, решението с две държави би оставило Израел в по-добро положение, отколкото алтернативите. Статуквото на безсрочната окупация рискува да тласне Израел още по-надолу по пътя към превръщането му в международен парий. Той би се изправил до безкрайност пред тероризма на един народ, който смята, че няма какво да губи. Насилственото изселване на милиони палестинци от Газа и Западния бряг би имало същия ефект и дори би могло да дестабилизира Йордания и други съседи, застрашавайки мира, от който Израел се ползва с онези арабски държави, които са го потърсили. Решение с една държава, при което палестинците стават израелски граждани, би застрашило еврейския характер на Израел, демократичното му управление или и двете.

Аба Ебан, ерудираният външен министър на Израел по време на конфликтите му с арабските съседи през 1967 и 1973 г., някога казва, че когато става дума за сключване на мир, арабите „никога не пропускат възможност да пропуснат възможност“. Той има право. Но днес този афоризъм важи и за Израел. Никога в историята си Израел не е бил по-осигурен срещу външни заплахи. Той е в мир с Египет и Йордания, както и със Съединените арабски емирства и Бахрейн. Значително е отслабил прокситата на Иран в региона, най-вече Хизбула в Ливан. Иран, Ирак и Сирия са относително слаби. Саудитска Арабия, най-богатата арабска държава и тази с уникален статут в ислямския свят, е сигнализирала, че е готова да нормализира отношенията, ако Израел покаже готовност да се съобрази с националните искания на палестинците при разумни условия. А Израел има верен приятел в Белия дом.

Съединените щати трябва да оправдаят наследството си на най-близък приятел на Израел. Политиците и американските граждани трябва да обмислят, че онова, което днес се смята за про-израелска позиция, може един ден да бъде преценено съвсем различно от историята. В интерес на Израел и на самите Съединени щати е да се опитат да доведат до създаването на палестинска държава, преди тази възможност да е изчезнала завинаги. Ситуацията буквално е „сега или никога“.

Източник

Ричард Хаас е почетен председател на Съвета за външни отношения, който е ръководил от 2003 до 2023 г. Като ветеран американски дипломат и служител по националната сигурност, Хаас е заемал редица висши постове в Белия дом и в Държавния департамент, както и в Министерството на отбраната.