В Далас вали сняг, в Остин се очаква поледица, в Хюстън леденостудени дъждове, а в Сан Антонио е просто студено. Излизам на двора да огледам тъмнината, където се крие котката, и чувам как климатикът спира и почва да издиша, да шурти някакви водоизтичащи звуци сякаш е маркуч, а не едно сериозно четвъртито машинно тяло с компресор и перки. Кайсията тази година не даде плод и вече пожълтя. Смокинята, горката, е отрупана с плод, все още незрял, дано да не го пресече студът. Докато работи, климатикът тихо скимти и знам, че пак ще викам техник, но този път няма да му кажа, че компресорът не работи. И този път няма да се усмихна, и няма да задавам учтиви въпроси след баража от препоръки и апокалиптични предсказания, ако да речем не закупя едно, две, три допълнителни устройства, гарантиращи живота на новия 300-доларов компресор, който под сурдинка е в едногодишна гаранция. Даде ми един месец да закупя най-важното допълнително устройство, и няколко часа, за да му се обади мъжът в тази къща, за да обсъдят необходимостта от инженерна оценка на вентилационната система на тази двегодишна къща, както и закупуването на новото устройство. Трябва да се обадя на техника, за да си спази гаранционното задължение покрай едномесечния компресор, но точно сега не ми се занимава с търговски вълци в овча техничарска кожа. Да кажем, пътува ми се. И то на недълго разстояние, но да е тропик, да е разпускане в бразилски морски пейзажи, да не е безкрайно пограничие, ливади, ливади, гори, ранчета и най-после мегаполис, и най-после китно градче, след часове, защото Тексас е шир. Тексас е за неспокойни духове, на които им е добре насаме с облаците и собствените им мисли. Тези с върло чувство за свобода и самостоятелност и по-малко хора, моля ви. Като се заговоря с тексасец, било то и пет секунди, колкото да си поръчам чай с лед на сервитьорката със 100-годишна немско-тексаска генетика в загорялото си тяло, с каубойска шапка на главата и дрезгав глас, дори и просто обсъждайки деня със съседа ми с мексиканската кръв, второ поколение американец, имам усещането, че са стълб от сол и захар, че някакъв земен корен държи главата им здраво на раменете и едно си знаят и право си вървят. От тях струи някаква непретенциозна самоувереност, жизнена тяхна си правда някаква, като тази на кактуса, дето си боде и цъфти въпреки жегите и сушите. Тази правда, която минава през моята интелектуална сдържаност, емоционални пожари и либерална обтекаемост като залп от оръдие през ехото. Ако спра да се вслушвам в думите и се огледам наоколо и докосна праха от земята и ниското небе, дали ще стана като тях? Иска ми се да имам тази невероятна вътрешна центровка, дето ги кара да си пият Шайнер и Милър или мексиканската светла бира и като им даваш луксозна немска бира, да я откажат. Да поддържам тревата пред къщата си в екстатично зелено състояние, да достроявам, засаждам цветя и дървета, да събирам 100ина души рода на рождени дни, да чувам кръвта си, вместо думите, мои и чужди. Или поне да имам само един компресор в тялото си, а не два например. Един център на тежестта, няма значение, че е едва на сто-двеста години. Другото предците са го потопили в океана на път за Америка, а тези, дето от памтивека си виреят из тези субтропици, при тях е ясно. Там е най-ясно. Мечтата е винаги с един център на тежестта. Ако прозира втори, мечтата е вече кръстопът.

Аз всъщност нямам мечта днес, тия дни, откакто застудя. Може и да съм имала, но в момента нямам. Който не спи четири години, си мечтае за сън. И слънце. Гледам ги тези тексасци и ми става драго. Ходят изпъчени, усмихнати и целенасочени. Дават път, извиняват се постоянно, правят си планове, правят пари, деца и партита, гонят си мечтите, кой по-успешно, кой не, но това е лична драма и аз няма как да узная, нито в разговор, нито по външни белези. Пък и неуспех няма. Има неуспешни отсечки към успеха. Който винаги идва. Ето оня ден ми дойде на вратата. Един малък човечец с тъмна латиноамериканска кожа, спокойствие на индиански вожд и широка усмивка. Облечен в шаяците на строителните работници. И обувките му в тон, тип туристически и от велур. Инсталира интернет, нает е от конкурента на АТ&Т. Монополистът АТ&Т не успява да си запази старите клиенти, докато ухажва нови с новата си услуга Ювърс. След две седмици почти липсващ интернет, се обясних в любов на конкурента му. Конкурентът ми прати първо един румънец. Излез, казва, ела с мен, за да ти покажа какво трябва да направим сега. Следвам го послушно. Стоим до страничната стена на къщата и той ми я посочва и вика, ей тука ще сложа една кутия и ще опъна кабел, ще дойдат хора да го зарият, а ей тука ще пробия дупка в стената, за да го прокараме кабела до компютъра ти. Дупка в стената ли, питам го невярваща. Няма как, ще пробиваме дупка в стената, казва. Ако нямаш кабел вътре в къщата. На колко години е тази къща? Нова е, викам, би трябвало да имаме кабел в контакта. Не знам, казва ми, помисли си. Отколко време сте в Сан Антонио, променям темата, че ми е неприятно да си говорим за дупки в стената. От две. От Чикаго е, но тук му харесва, по-топло е. Хайде да отложим дрелката, решавам. Отложихме. Изпратих го по живо, по здраво. Помолих за друг техник. И ми пратиха ето този човек, Алехандро от Ел Салвадор, тоест Гватемала. И аз не знам от къде е точно, като каже Ел Салвадор, казва и Гватемала. Показвам му къде искам да инсталира модема в къщата. Той слиза обратно по стълбата, вижда на дъщеря ми малката розова обувка, взима я в ръка и я целува. Намръщвам се. Чия е, пита ме. На дъщеря ми, казвам с половин уста. Колко е голяма, пита ме. На две. Аз имам три деца, той ми казва. Дъщерята е на 27, но все още живее при нас вкъщи. Ай, ай, ай, вайкам се аз театрално. Няма как, жените в рода на жена ми се женят на 32-33 години. Тоест късно. Е, има пет години, добавям. Той излиза, свършва си работата и идва при мен в кухнята. Има ли интернет, пита. От две седмици за първи път в продължение на десет минути вече, радвам се. Оголва ми едни зъби и почваме да си говорим. Преди две години идва в Сан Антонио от Калифорния. Красива природа, спокойно богато градче, къща, която струва милион долара към днешна дата, за която е плащал по 3500 долара на месец. Печелил много пари, но почти всичко за къщата отивало. Говори с нескрита гордост, а всъщност ми казва не ме гледай, че съм такъв с ватенка, тази къща може да е голяма, ама моята е още по-голяма. И ми казва размера й – двоен, близо 5000 квадратни фута. Аз съм искрено впечатлена и се усещам как социалното профилиране и класова изолация са забили в подсъзнанието ми изкривените си нокти. Сам я построих, казва, архитектурни планове, материали, строителни бригади, сам е организирал всичко, платил е половината от стойността на къщата в кеш. Като казва кеш и прави жест с ръката, как подава банкнотите, и очите му вече горят от гордост. Живее в луксозен квартал, ограден, със съседи, чиито къщи струват струват по 600-700,000 долара (в Сан Антонио една хубава голяма къща в добър район е между 200 и 300 000 долара). Това ми беше мечтата, обобщава. Имигрира преди 27 години, 26 от които работи седем дни в седмицата. Харесва му в Сан Антонио, защото работи пет дни в седмицата и живее добре, но най-вече защото мечтата му да си построи голяма къща в богат район е сбъдната. Успял да избяга от Ел Салвадор, тоест Гватемала, на 19 години, войник в армията. Пристига в САЩ легално и майка му му казва в никакъв случай не се връщай. Изхвърлила оръжието му и документите му, защото ако гуерилите получат сигнал за него и намерят оръжие или документи, разстрелват всички хора в къщата. Гражданската война е била в разгара си. Много лошо, казва ми. Заради него гуерилите убили братовчедите му. За какво се бият питам, като в Мексико ли, заради наркопари и власт? Заради власт, казва. Едните искат власт, другите не я дават, но в Мексико е лошо, много лошо. Там не стъпвам. На 20 години се жени и се ражда дъщеря му. Кръщават я на колежката му украинка, която им е като майка. Като вдигне температура детето, на нея звъняхме, смее се, гледа ме и ми казва, сега, когато децата ти са малки, е най-трудно. Питам го щастлив ли е тук. Няма среда, Латинска Америка е континент врящ от любови и омрази, обсъждаме неприязънта между мексиканци и гватемалци, бразилци и аржентинци. Особено му липсва родината. Ще се връщам, казва. Ама не е ли опасно? Там, където живея, имам две къщи, така че нямам разход за жилище, и е малко градче, не е опасно. Стрелят в големите градове.

Толкоз за тази 20-годишна сбъдната американска мечта. С цената на работа седем дни в седмицата, семейство и три отраснали деца, но и спокойствие, сигурност, образование за децата му и възможност за работа. На 47 години обаче човекът има право да помечтае отново. И ми стана неудобно, че моите мечти са едни такива абстрактни, саксийни, че всекидневието ме попарва с лишеите си, че нещо се оплаквам в параклиса на собствената си митология, която е измислена, абсолютно нерелевантна в сравнение с духа на този човек, който е оцелял гражданска война и 20-годишна работническа имиграция. Дух на човек, който си живее в собствения си център на тежестта. Едва ли ще се върне назад. Той отдавна е напуснал оня живот. Поне това знам.

Зоя Маринчева е завършила бургаската английска гимназия и българска филология в СУ “Климент Охридски”. Работила е като редактор и  преводач, както и в областта на маркетинга и връзките с обществеността. Живее в Сан Антонио, САЩ. Превежда на английски поезия и проза на български автори, сред които Стефан Бонев,  Николай Райнов, Керана Ангелова. Публикува авторска поезия, рецензии и преводи в български и американски издания, сред които To Topos, Two Lines, Washington Square Review, Zoland Poetry, антологията Thresholds, в-к “Сега”, Литернет, Public-republic.net, Литклуб, Erunsmagazine. Документира впечатленията си от Америка в блога http://www.zoya2008.blogspot.com.