В американското общество кредитните карти
и застрахователите, и въобще големият бизнес, присъстват като необходимото зло.
И понеже всички холивудски сценарии се сбъдват рано или късно, така и този
завъртя Епизод 2. Какво става, когато необходимото зло започне да се
саморазрушава? Защо правителството е тръгнало да ги спасява с обществени пари?
Голямото зло, което беше недосегаемо, обградено с армии лобисти (едно от ужасните
американски политически „открития“), но което, поради самия си капацитет и
огромната шарена сянка, която хвърля наоколо си, позволява на плебейската маса,
тоест 95% от населението, да бърка с малките черпачета в същата тази каца с
мед. Най-лесното нещо е да си купиш кола. Да я ремонтираш. Да си купиш мебели,
да платиш за образованието си, и какво ли не още. Кредитните карти летяха под
път и над път, появяваха се светкавично, достатъчно е само да кажеш с половин
уста, че искаш нещо. Първото нещо, което продавачите ти казват в който и
магазин да си, че може да си извадиш кредитна карта за съответния магазин. Имам
си карта за Target, New York Company, Sams’ Club, Macy’s, Kohls и други. Не
защото ужасно много държа да плащам месечни такси, обикновено става дума за
дребни суми, които изплащам веднага, а защото дават добри оферти и отстъпки. Е,
лихвата е различна за различните платци, но парите са винаги налице. Или бяха.
Когато започнаха да се рушат финансовите въздушни кули и да падат акциите на
финансовите фирми, доста хора пребледняха. За първи път икономиката разстрои
американците. Оказва се, че мантрата на 90те и първото десетилетие на новия век
– намери си работа веднага след училище/университет, включи се в пенсионното
осигуряване (което е пожелателно тука), внасяй не по-малко от 10% от брутния си
доход в пенсионните си фондове, е било лъжа. Оказва се, че тези, които са
правили така, в огромната си част, са на кота нула. Обезценяването тепърва ще
се усети в Америка. За първи път след аферата Енрон чувам американци да
оспорват максимата, че има фирми твърде големи, за да фалират. Ефирите на радиа
и телевизии гъмжат от въпроси с морална закваска, забъркана от републиканските
коментатори, от типа на „защо аз (тоест държавата) трябва да плащам
за къщата на съседа ми, който е взел заем, без да може да си го позволи“. И за първи път чувам отговори на специалисти като „макар и несправедливо, това е по-малкото зло“. С новия президент се променя и езика на нацията. А промени ли се
езика, назоваването, наложат ли се нови приемливи отговори на морални въпроси,
променят се и подлежащите им реалности. За осемте бушистки години, шокова
терапия получаваха най-вече привържениците на демократичната партия. Сега е ред
на републиканците. Те, разбира се, странно, се състоят най-вече от крайно бедни
и крайно богати хора. В деня, в който Буш изчезна от сцената, изчезнаха и цели
словоформи, като например „терорист“ или „enemy combatant“. Сега, месец откакто
Обама е президент, за кризата се говори някак си нормално и рационално, без
излишни сантименталности, и вече чувам думичката, която стопля сърцата на
американците: opportunity – шанс или възможности. Капитализмът балансира върху
няколко фундамента – оптимизъм, капитал, предприемчивост и бизнес възможности.
Изкупуването на токсични заеми, продавани на едро от хедж фондове, се представя
за бизнес възможност. Пазарът започва да насища тази така необходима ниша с
играчи, а медиите раздухват новината за нишата. Дори и застрахователните
компании, вече ударени – поне пред общественото мнение – от администрацията на
Обама, започват да разбират, че вятърът на промяната духа много близо до
техните банкови сметки. Скоро няма да могат да получават раздути субсидии за
пенсионерите, няма да могат да отказват застраховки на тежко болни или на 46те
милиона неплатежоспособни и в момента незастраховани, тоест бедни хора и
имигранти. В материал на „Ню Йорк Таймс“ шефовете на два застрахователни
гиганта вече използват вълшебната думичка „шанс“. Промените са неизбежни и
застрахователите ще трябва да се пре-позиционират – от вредители в помощници на
тази трансформация, чиято цел, в крайна сметка, е хуманна – да направи
медицинското осигуряване евтино и достъпно за всеки гражданин на Щатите. Хубаво
е да чуеш тази думичка – „шанс“. Риба се лови в мътна вода, биха казали
по-старомодните. А най-добре е когато покрай мътната вода правиш от лимоните
лимонада.
Един от любимите ми сериали е „Ангел“, където вампирът Ейнджъл се бори срещу есенциалното зло в лицето на една адвокатска кантора с безлична офис-сграда с подземно тяло от транснационален мащаб и вампирясали служители, пуснала пипала във всички сфери на човешката дейност и подготвяща Апокалипсиса. След като Буш дойде на власт, гледах „Ангел“ и не можех да се отърва от усещането, че някак си го живеем този вампирски филм. Времената бяха призрачни и двуполюсни. Моралът на последния епизод на ненавременно преустановения през, разбира се, 2004 година сериал, според един от актьорите (Марстърс), се състои в следното: Да бъдеш герой понякога не значи да постигнеш абсолютна победа, а просто, че си направил усилие. Абсолютно точно в бушистките години. Не и в сериала от 2009та, обаче. Не и там, където вече се говори за „шансове“.