Когато стигнах до водоема, те палеха контрапожари по хълмовете. Това беше опит за ликвидиране на последствията от бедствието: подредени пожари, разпалени така, че вятърът и езерото да се намират зад гърба на екипите. Огньовете се движеха стабилно нагоре по склона, както най-добре горят пожарите в горските територии, за да погълнат каквото и да е гориво, останало между все още горящите части на националната гора Шаста-Тринити и град Шаста Лейк, където вече бяха изгорели 600 къщи.
Още преди да се доближа, беше ясно, че пожарите са причинени от хора, но въпреки това да ги видя придаваше на събитието освежаваща непосредственост: горските пожари обикновено се разрастват – или бушуват, в зависимост от вятъра, горивния материал и съдържанието на влага в него – някъде в далечината, заплашително, но невидимо зад хребета. За късмет, дори при огромен пожар единствените хора, които виждат червения цвят на пламъците, са екипите на пожарникарите и журналистите, които ги следят. Но този пожар не беше от такъв тип. На 23 юли възрастна двойка спукала колелото на караваната, която теглели през Рединг, и не забелязали, докато оголената джанта не започнала да хвърля искри. Започнали да горят крайпътни храсти и това се превърнало в пожара Кар: изпепелени 220 000 акра, хиляда къщи изгубени, деца изгорели живи в домовете си, цели части от най-големия град в отдалечената северна част на Калифорния изравнени със земята от вихър от пламъци, който прескача река, широка половин миля, и се превръща едновременно в пожар и торнадо – вятърът разрушава къщите, а пламъците превръщат летящите останки в пепел. Само на 80 мили оттам комплексният пожар в Мендосино си проправяше път през още 460 000 акра: най-големият пожар в историята на Калифорния. За пръв път в Калифорния имаше два пожара с площ 200 000 акра в една и съща календарна година, два от едва осемте такива пожара в цялата история на щата. Всички те, с изключение на един, са се случили през последните петнадесет години.
2017 г. беше най-големият и най-смъртоносен пожарен сезон в историята на Калифорния, т.е. до момента, в който 2018 г. стана най-големият и най-смъртоносен пожарен сезон в историята на Калифорния[1]. Понякога е лесно да онемеем пред подобни факти, тъй като сега сякаш ги чуваме постоянно. Но мащабът и темпото на разпадане на околната среда в Калифорния сякаш достигнаха критична точка миналата година и аз исках да го видя в толкова подробности, колкото мога да понеса. Започнах да правя репортажи за калифорнийските пожари само преди шест години, когато пожар на площ от 200 000 хектара беше нещо почти нечувано. Тогава все още говорехме така, сякаш пожарният сезон е явление, ограничено до сухите месеци на лятото и есента. Тръгнах да наблюдавам пожарите през юли, което традиционно беше самото начало на сезона, но вече горяха двата най-големи пожара в историята на Калифорния – и то по едно и също време.
Извадих бинокъла си и се приближих достатъчно, за да наблюдавам операцията по запалване, но не исках да притеснявам екипите. В крайна сметка се насочих на север към високия 4300 метра вулканичен конус на планината Шаста, като си мислех, че ако лагерувам там, ще мога да избягам от горещината и дима, задържан на дъното на долината. Планината беше невидима в облаците. На избледнялата бензиностанция от дъски и летви в градчето Полард Флат, където има само един бизнес, споменах на служителя с конска опашка, че се отправям нагоре по река МакКлауд.
„По МакКлауд току-що е започнал пожар“ – каза той. „Не бих тръгнал натам.“ Това беше пожарът Хирз, който щеше да достигне 46 000 акра и който избухна на източния бряг на езерото Шаста, най-голямото от огромните водни хранилища на Калифорния, обширна и пустинна територия, захранвана от реките Сакраменто, МакКлауд и Пит. Разбира се, в нормална година пожар с размери 46 000 акра е доста голям. Тази година дори не бях чувал за него.
Изтеглих картите на инцидентите, които CalFire, калифорнийската пожарна служба, поддържа през цялата година. Пожарът Хирз беше предизвикал огнища на пожари в свободен кръг около източната страна на езерото. Друг пожар беше започнал на север от нас в градския парк на планината Шаста, причинен от катастрофа – мъж, теглещ ремарке зад пикапа си, беше пресякъл средната разделителна линия на междущатска магистрала 5, убивайки себе си и още двама души в каравана. Бяхме плътно заобиколени от пожари. Посочих това на оператора.
„Да, предполагам. Къмпингувайте където и да е,“ каза той, като насочи показалеца си към гърлото ми, намеквайки, че вероятно ще дишам дим. „Само бъдете внимателни.“
Седмица по-късно на юг от мястото, където стояхме, избухна друг пожар. Проверих за него, когато беше на площ от 500 акра, и се събудих на следващата сутрин, за да разбера, че се е превърнал в друго огнено торнадо и е изгорил 22 000 акра, затваряйки междущатската магистрала 5 и главната линия на железопътната линия Union Pacific, които заедно образуват голямата транспортна и търговска артерия на Западното крайбрежие. Шофьори изоставяха колите си, десетки от които бяха изгорели, и бягаха по средата на магистралата. Къщата зад бензиностанцията изгоряла – макар че възрастният ѝ собственик успял да избяга, носейки със себе си пушка, старинен часовник и териер на име Даки.
***
Карах нагоре по Централната долина, където по цялата дължина на магистрала 5 патрициите-фермери бяха издигнали табели с искания за прехвърляне на вода, за да се допълнят бързо изчерпващите се запаси от подпочвени води в долината: спрете създадената от Конгреса прашна долина. По обяд в Коалинга беше 45 градуса, което означаваше, че работата ще бъде преустановена за деня – през последните години земеделски работници в долината са умирали от топлинен удар по време на работа, и сега собствениците на плантации спират работата, когато температурите се покачат над 40. Скоро целият летен сезон може да спре, но фермерите от долината са стари калифорнийски типове, които помнят миналото и са готови за бъдещето, в което животът и богатството зависят от голата конкуренция за основни ресурси. Те ще продължат, докато могат да карат парите си да растат, както гласи селската поговорка.
Бившият главен лобист на водните интереси в долината току-що беше заел поста заместник-министър на вътрешните работи на Доналд Тръмп, когато бях там, и той усърдно се налагаше. Малко след избухването на пожара Кар президентът написа в Туитър, че „горските пожари се увеличават и влошават много повече заради лошите екологични закони, които не позволяват правилното използване на огромни количества леснодостъпна вода. Тя се отклонява в Тихия океан. Трябва да се изсекат и дървета, за да се спре разпространението на пожарите!“
Частта за водата, която се влива в Тихия океан, беше послание относно Закона за застрашените видове – именно ESA задължава минимално количество сладка вода да се влива от определени калифорнийски реки в Тихия океан, за да се осигури местообитание на застрашени видове риби. Администрацията използваше пожарите като начин да подкопае закона. Сиера Пасифик, една от най-големите американски компании за дърводобив, чието седалище се намира в Андерсън, Калифорния, само на няколко мили от командния пункт на пожара Кар, би оценила посланието за изтъняване на горите, което само по себе си беше опит за подкопаване на правомощията на агенции като Горската служба, а оттам и на Агенцията за опазване на околната среда, да издават разпоредби, които могат да противоречат на целите на бизнеса. По някакъв начин големите интереси в областта на ресурсите и техните съюзници в правителството сметнаха за уместно да обвинят за пожарите излишъка от дървета, а не изсушаването, което идва с 45-градусовите дни.
Тръмп може би не е разбрал, че пожарите горят в непосредствена близост до три от най-големите калифорнийски езера, всички създадени от човека и всички построени, за да съхраняват водата, която някога се е събирала естествено под формата на сняг по високите върхове на Сиера Невада и Каскадите. Климатичните промени са довели до странен ефект тук – изглежда, че продължаваме да получаваме същото количество дъжд и сняг, но го получаваме по-рядко. Сега в щата се наблюдава цикъл от влажни години, когато резервоарите се пълнят с огромни количества вода от планините, последван от години на катастрофална суша, когато резервоарите се изтощават и дърветата, стресирани от горещината и липсата на подпочвени води, умират с десетки милиони, което изостря опасността от пожари и създава нови рискове като опустиняването, за които почти никой не иска да мисли. Над 100 милиона иглолистни дървета загинаха по време на сушата, продължила от 2012 до 2016 г., предимно в южната част на Сиера Невада, където през последните години не е имало големи пожари. Когато неибежният пожар се появи, това ще бъде бедствие от такъв мащаб, че дори 2018 г. ще изглежда кротка.
Призивите на Тръмп и неговите съюзници да се изсичат дървета в региона са отвличане на вниманието: дърводобивните компании нямат интерес към мъртвата дървесина или младите дървета, които сега препълват калифорнийските гори. Дърводобивните компании се застъпват за един вид „изтъняване“, при което се изсичат зрелите дървета, които са се адаптирали да оцелеят при горски пожари. Единственият орган, който е в състояние действително да управлява риска от горски пожари в щата, е Горската служба на САЩ, която системно е лишавана от средства от антиправителствени идеолози и интереси в областта на ресурсите от типа на тези, които Тръмп превърна в свои съюзници. Тези хора отдавна са решили, че техният план за борба с изменението на климата е да спечелят колкото се може повече пари сега и да се надяват да умрат или да избягат в Нова Зеландия, преди да се стигне до истинска катастрофа. Беше много слабо удовлетворение да си мисля, че бедствието може би вече ги е застигнало, виждайки как щатът се пече, изсъхва и гори миналото лято.
През последните десетилетия републиканците последователно блокираха закони за опазване на околната среда в Конгреса, в резултат на което през последните четиридесет години почти всички мерки за опазване на околната среда в САЩ са били под формата на регулации, издавани от агенции на изпълнителната власт, като Агенцията за защита на околната среда, Министерството на вътрешните работи или Министерството на земеделието, което администрира Лесната служба на САЩ. Това означава, че тези регулации могат да бъдат отменени с изпълнителна заповед, без одобрението на Конгреса. Малко след пожара Кар, Тръмп започна този процес сериозно, издавайки мащабен план за разхлабване на ограниченията върху емисиите от въглищни електроцентрали.
Последствие от това е, че новото демократично мнозинство в Конгреса няма почти никакви правомощия да извърши промяна в политиката за околната среда: на 26 февруари Камарата на представителите прие един от първите двупартийни законопроекти за опазване на околната среда от последно време, който вече беше приет от Сената, контролиран от републиканците, и който беше подписан на 12 март. Но законопроектът е разсейващ, тъй като определя някои зони от обществените земи като диви и кодифицира метод за финансиране на опазването на обществените земи чрез възнагражденията от – разбира се – офшорните петролни сондажи.
Законопроектът вече беше използван от републиканците като средство за атакуване на идеята за „Зелен нов курс“, тъй като според тях всяко отклонение от въглеродните горива би застрашило финансирането за опазване на обществените земи. Но е вярно, че левичарството и екологията се активизираха и внезапно се преплетоха в тази страна по-пълно от всякога – Зеленият нов курс е най-вече израз на факта, че изведнъж се е появила коалиция от хора, които смятат екологичния колапс и нашата все по-засилваща се икономическа олигархия за кризи, които изискват отчаяни действия. Проблемът е, че повечето демократи – за разлика от главната популяризаторка на Зеления нов курс, Александрия Окасио-Кортес – нямат особена вярност към тези сили и дължат местата си и позициите си в партията на обичайния набор от лобисти и прикриващи се фигури. Докато демократите не са на власт, те могат да твърдят, че подкрепят важни действия по отношение на климата, без да се ангажират с радикални действия, които са единствената останала надежда.
***
Бях тръгнал нагоре, отчасти за да видя пожарите, и отчасти за да намеря червенокоремна пъстърва – неизразимо красива малка рибка, която живее само в няколко тънки потоци във водосборния басейн на МакКлауд над мястото, където гори пожарът Хирц. Това е един от дузината видове сьомгови риби, които се очаква да изчезнат с нагряването и пресъхването на Калифорния през следващите десетилетия, и аз исках да уловя една, преди да съм пропуснал шанса си. Дойде ми на ум, че ще е необходим само един голям пожар, който да се разрази по целия път нагоре по МакКлауд, за да изчезне рибата завинаги.
Напуснах магистралата и изминах тридесет мили под дима през горските площи, собственост на „Сиера Пасифик“. Улових, снимах и пуснах обратно няколко от малките рубинени пъстърви, а след това се върнах обратно към главното течение на реката, за да лагерувам. Направих огън, сготвих вечерята си и тъкмо отварях бира, когато пристигна голям пожарникарски камион на CalFire. Капитанът слезе.
Единствените други хора с мен в къмпинга бяха двойка, която живееше на пълен работен ден в каравана си, след като били изгонени от Сан Франциско, и един сивобрад лесовъд от Оклахома, които дойдоха да видят какво става.
„Получихме обаждане на 911“ – каза капитанът. Изглеждаше много уморен. „Знаете, че тук всички са на ръба“.
Казах, че разбирам.
„Какво, по дяволите, си мислехте, когато правехте лагерен огън?“ попита той, без истинска злоба.
Обясних му, че всички сме получили изрично разрешение от Лесната служба, че това е определено безопасно място за палене на огън.
Той се обади по радиото на камиона. „Ха, виж ти. Съжалявам за безпокойството, хора,“ каза той. „Не знам дори защо трябваше да ни извикат тук. Глупаво е да се опитваме да изгасяме всяка искра.“
Попитах го кога ще се прибере у дома.
„Спрях да мисля за това“ – каза той. „Всяка година с голям пожар е трудна, но тази е различна. Това е ужас. Толкова много смъртни случаи, че и торнадо. И те просто продължават да се разрастват.“
Предложихме на екипажа малко сок, вместо уискито, което бяхме пили. Те отказаха, както и очаквахме, и потеглиха към тъмната гора.
Аз пътувах нагоре, за да ловувам друг вид червена пъстърва на отдалеченото плато Модок, където черни парчета блестящ обсидиан се смесват с иглолистна постеля от борови иглички по склоновете на планините Уорнър. Цяла Калифорния е уникална – тя има по-голямо ботаническо разнообразие от всеки друг щат. В североизточната част, където горяха тези пожари, растенията от почти всички региони на щата се смесват в пейзаж от гигантски вулкани и малки шлакови конуси, черни потоци лава и лилави базалтови скали. Това е място, където след тежък пожар черната гола земя може да изглежда напълно в синхрон с останалата част от пейзажа.
Загубих мобилна връзка и докато се спусках към каубойския град Алтурас, бях изненадан да открия, че само на няколкостотин метра от пътя гори друг пожар. Спрях. Нямах защитно оборудване, но пожарът се движеше нагоре по хълма с вятъра, далеч от мен. Видях водоноска и три пожарникарски камиона от Лесната служба, така че се отправих през тревата и храстите към екипите, като показвах с бележника си, че съм журналист.
Изведнъж вятърът се смени, толкова бързо, че си помислих, че е просто порив. Сега се намирах на открито поле. Видях как шофьорът на водоноската натовари и тръгна. Екипите от Лесната служба изчакаха, докато тревата пред тях започна да гори, и след това ми сигнализираха да се върна, а те също напуснаха района.
Обърнах се, хвърляйки поглед през рамо, докато пожарът спокойно се приближаваше. Стартирах автомобила си, само за да открия, че поради някаква електрическа причина трансмисията беше блокирала и не можех да превключа на скорост. Пожарът се приближаваше. Реших с известна тревога да изключа и включа отново акумулатора. Това проработи, и успях да се измъкна, преди огънят да пресече пътя ми.
***
„Това е новaта нормалност“, гласи клишето. Отиващият си губернатор Джери Браун го повтаряше до втръсване, докато казваше, че Калифорния трябва да отделя повече пари за гасене на пожари, докато говореше за нарастващите милиарди, които щетите от пожари струват на щата всяка година. Но това не може да бъде нормално. Да кажем, че това е нормално, означава да простим на хората, които продължават да печелят, дори когато правят почти невъзможно да се направи нещо по отношение на условията, които причиняват тези пожари. Почти един милион акра изгорели до юли не може да бъде нормално. Повтарях си това, докато шофирах, минавайки покрай малка бяла църква, която едва бе избегнала опожаряването, където пасторът трябваше само да посочи през прозореца, за да даде на вярващите достоверна представа за ужасите на ада.
На пътя към Фол Ривър беше имало още един пожар. „Просто стоях на тревата си и гледах как дърветата пламват,“ разказа ми мъж на име Мат Никълс. „Бум, бум, бум. И след това беше къщата на съседите ми. Стоях там с всички пръскачки включени, за да имам поне малък шанс. И точно когато щеше да стигне до нас, хеликоптерите дойдоха над хребета, и, приятелю, бяха толкова близо, че виждах бялото в очите на пилота. Слава богу, че го спряха там.“
***
Всяка година пожарите стават по-лоши, и всяка година има поразително ниво на шум, който прикрива истинските причини за това влошаване. Неотдавна вестниците и федералните прокурори бяха обсебени от идеята за откриване на подпалвачите. Винаги някой е виновен за пожарите. Затова арестуваха бездомни деца, които палеха огньове, за да се стоплят, пратиха в затвора мъж, който предизвикал искри, когато ударил камък, докато косил тревата си. Сега знаем, че пожарите идват, че те не могат да бъдат предотвратени. Двойката, чиято каравана предизвика пожара Кар, получи стотици съчувствени картички и съобщения. „Всички знаем, че това беше инцидент и можеше да се случи на всеки“, пишеше в едно от тях. „Условията са били налице и това не е по ваша вина. Бог да благослови вас и вашето семейство в този толкова труден момент.“
През 2017 г., по време на ужасяващите пожари в долината на виното, при които загинаха четиридесет и четирима души, стана модерно да се критикува калифорнийската любов към живота в така наречения Wildland-Urban Interface, (WUI) произнасян на местно ниво като акроним – „уу-ии“ – там, където се срещат гората и предградията. През 2018 г. изкупителната жертва беше времето. Времето беше толкова ветровито. Нещата излязоха извън контрол.
С течение на месеците се появи нова гледна точка: Pacific Gas and Electric (PGE), публично търгуваната и частно притежавана комунална компания, която има монопол върху енергоснабдяването на две трети от Калифорния, беше обвинена за предизвикване на множество пожари чрез искри от дефектни трансформатори или паднали електропроводи. „Имаше силен фокус върху печалбата над всичко останало,“ каза калифорнийски регулатор на енергетиката пред New York Times през март. „И нещата наистина бяха затегнати откъм поддръжката.“ През януари PGE обяви пред инвеститорите си, че обмисля да подаде заявление за банкрут, за да избегне плащането на милиарди долари за очакваните отговорности.
Но не броят на хората, които се преместват в граничната зона WUI, е причина тези пожари да надхвърлят 200 000 акра. Ветровете идват всяка година. И дори прастарите електрически кули и разпределителни кутии на PGE трудно могат да бъдат изцяло обвинени. Критичната разлика е, че щатът е по-горещ и по-сух. Дори PGE, една от многото корпорации, на които американците са поверили задачата за енергийно снабдяване, позволявайки им да максимизират печалбите на акционерите за сметка на нашата безопасност и екологично бъдеще, осъзнава, че се е променило нещо радикално: „Повреди в оборудването, които преди няколко години биха причинили малки или никакви щети,“ – казва компанията пред „Таймс“, – „сега предизвикват пожари, които обхващат хиляди акра, защото горите на Калифорния са станали много по-запалими“. Иронично е да се чуе как една от корпорациите, предизвикали тази ситуация, сега се оплаква, че не може да контролира последиците от нея.
През юли наблюдавах как температурата се изкачва до 40 градуса, а на южните склонове дори растения, устойчиви на суша, изсъхваха и умираха в рамките на часове. Нужен е само един удар от мълния, за да се превърне изсъхналият Ангелски хребет, само на няколко километра от дома ми в Пасадена, в адски пейзаж, въпреки че от последния опустошителен пожар са минали само няколко години. Едно от странните неща, свързани с живота в Калифорния, е предположението, което споделяш със съседите си, че социалният срив и екологичното бедствие са някъде зад ъгъла – това все още е страната на Менсън, Алтамонт и разлома Сан Андреас[2]. Винаги сме били готови за внезапно бедствие. Но миналото лято сякаш апокалипсисът беше пристигнал скришом – злонамерен гост, който не можеше да бъде изгонен, щом веднъж е влязъл през вратата.
***
Върнах се в Рединг, където жегата беше почти непоносима. Спрях се в командния център на панаирното градче в Андерсън, все още пълен с палатки за пожарникарите и стотиците затворници, които Калифорния използва като ръчни бригади за прорязване на линиите от гола земя, предназначени да сдържат огъня – програмата, която за първи път ме привлече да пиша за калифорнийските пожари. Докато карах през горите, сред километъри от изгорели къщи и дървета, можеше да се забележат местата, където огънят беше прескочил дори 30-метровите линии за сдържане, прокарани от булдозерите. Спрях, за да си представя разочарованието и неудовлетвореността, които пожарните екипи трябва да са изпитвали след цял ден в жегата, потейки се под 35-килограмови раници и екипировка „Тайвек“, за да прекъснат линията при 42 градуса, само за да видят как огънят гори точно покрай тях на следващия ден, насочвайки се към квартали, където са знаели, че задръстванията блокират пътищата за бягство. Той е бил буквално неудържим.
Седнах да разговарям с един инженер на име Антъни Ромеро, който се бореше с пожарите от деветнадесет години.
„Преди имахме сезони, в които знаехме кога ще падне лятото,“ каза той, „но сега е 365 дни в годината. Няма много влага. И имаш мъртви дървета, където кората е нападната от бръмбари, и без никакъв снежен покрив или на зима тези бръмбари увеличават популацията си. Майката природа има начини да се справя с определени неща, но сега… това е като цикъл.“
„Не изглежда да сме наваксали“, продължи той. „Всички сме уморени. И после идва още един и още един, и после е декември и идва още един.“
Попитах за по-късния, традиционен, сезон на пожарите, който все още наближаваше.
„Страшно е,“ каза той. „Ето ни в юли, и виждаме мощта и интензивността на тези пожари. Не знам какво можем да направим.“
***
Потеглих към кварталите в Рединг, където пожарът беше нанесъл най-големи щети. Огънят беше започнал на десет мили западно от града, в хълмовете, после се разширил по магистрала 299, близо до Рединг, но все още на сигурно място от другата страна на река Сакраменто. Един седемдесет и шест годишен мъж на име Ед Бледсоу излязъл с колата, оставяйки своята тригодишна правнучка и петгодишен правнук под грижите на съпругата си. Децата го молели да дойдат с него, но той се притеснявал за жегата от 45 градуса навън. Това е моментът, когато пожарът се превърнал в торнадо, прескачайки река, широка половин миля, сякаш тя не съществувала.
Бледсоу получил обаждане, докато шофирал. „Ела да ни вземеш, дядо,“ казало момчето. „Тук има много огън.“ Пътят му бил блокиран от автомобили, бягащи в обратната посока. По-късно разказал на репортери, че чул как ангелите напускат телата на децата, когато пожарът нахлул в къщата. Те загинали в ръцете на съпругата му.
Отправих се към това, което беше останало от къщата на Бледсоу – импровизиран мемориал, разположен в основата на дъб, със самотна мачта и изкривена люлка. Беше почти твърде лесно да се забележи, че около имота изпечените дъбове вече бяха започнали да хвърлят нов, липовозелен растеж. Не намерих това за утешително. Дърветата може да са преживели пожара, но при този темп кой може да каже колко време ще мине, преди и те да умрат – като толкова много други калифорнийски дъбове – от жегата и сушата, които направиха пожара възможен.
***
Четири месеца по-късно един от най-добрите ми приятели беше отседнал в хотел в центъра на Лос Анджелис, защото пожарът на площ от 95 000 акра го беше принудил да напусне къщата си в Малибу, а аз междувременно наблюдавах как малък пожар се приближава към горичка от гигантски секвои в южната част на Сиера Невада, надничайки към склона на хълма, където всеки тамянов кедър, който виждах, беше умрял по време на последната суша.
„Голямото дърво живее дълго, защото огънят и паразитите рядко успяват да щурмуват добре защитената му цитадела“ – беше писала някога [американският ботанист и автор] Доналд Кълрос Пийти – „но затоплянето направи огъня и паразитите много по-мощни в родината на секвоите и с всяка година страхът, че може да започнем да наблюдаваме измиране на старите дървета, нараства.“
Обади ми се Ейми, с която се бях запознал по време на къмпинг на река МакКлауд „Просто исках да ти кажа, че съм тук, в Парадайс,“ каза тя, споменавайки град, който пожарът Кемп току-що беше опустошил, убивайки десетки хора за броени минути.
„Живи сме, но къщата на дъщеря ми е изчезнала, караваната ми също е изчезнала и просто исках да видя дали можеш да дойдеш и да се погрижиш да не бъдем напълно забравени тук.“
Обаждах ѝ се отново и отново през следващите три седмици, но така и не получих отговор. Все още не знам какво се е случило, но знам, че през 2018 г. в Северна Калифорния са изгорели 21 000 къщи. И то в район, който вече живее с криза на бездомността, която няма аналог в никое съвременно западно общество, задвижвано от същата безразсъдна идеология на растежа и необуздания капитал, които подхранват климатичната криза. В Калифорния живеят една четвърт от американските бездомници, въпреки че те са само 12% от общото население.
Пожарите унищожиха 85% от новите жилища, построени през последното десетилетие в шестте окръга, засегнати от пожара Кемп. Вече сме щат, в който почти на всеки надлез и парче незастроена земя във всеки голям град се намира поне малко палатково селище или лагер за бездомни. През 2018 г. се появиха неизброимо количество нови климатични бежанци – термин, който не толкова отдавна изглеждаше хипотетичен, предназначен да се прилага към безликите бедняци в Сахел или Централна Азия. Но се оказва, че кризата се спуска в САЩ толкова бързо, колкото и навсякъде другаде. Старо клише е, че американците гледат към Калифорния, за да посочат пътя към бъдещето. Тя го сочи и сега, макар мнозина да се страхуват да погледнат. А би трябвало.
[1] Междувременно всички знаем, че с всяка следваща година пожарите в Калифорния се разрастват. Докъде ще стигне всичко това, разбира се, не може да каже никой. Бел. пр.
[2] „Страната на Менсън, Алтамонт и разлома Сан Андреас“: Тези препратки вписват изявлението в уникалния исторически и географски контекст на Калифорния:
Менсън се отнася до сектата на Чарлз Менсън и ужасяващите убийства, извършени от неговите последователи в края на 60-те години на миналия век, които символизират социалния и моралния разпад.
Алтамонт се отнася до печално известния безплатен концерт в Алтамонт през 1969 г., където насилието и дезорганизацията, завършили с убийство, бележат символичния край на идеализма на контракултурата от 60-те години.
Разломът „Сан Андреас“ подчертава постоянно съществуващата възможност за катастрофално земетресение – физическо напомняне за уязвимостта на щата.
