От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2025 01 Pogue White Block

 

„Тези избори ясно показаха,
че белите хора в тази страна са започнали
да гласуват така, както винаги
са гласували южняците: като блок.“

(Статията е от 2016-та година, по време на първата изборна победа на Тръмп).

Няколко дни преди изборите при къщата на родителите ми спря някакъв мъж. Те живеят в югозападен Охайо – място, което може да се разглежда като водещ край на разделението между нашите политическо-културни племена. Вандализъм, страх от насилие и обвинения, че всеки, който гласува за демократите, не ходи на църква в неделя или кара японска кола, не е истински американец – това са само част от нещата, които съпътстват изборите, откакто се преместихме в квартала точно навреме за изборите Буш–Гор през 2000 г. Родителите ми вече са свикнали с това, но този мъж изглежда разтревожи иначе твърдата ми майка.

„Уважавам смелостта ви“, каза ѝ той, като посочи знака на Хилари в двора. „И исках да знаете, че ако нещата се влошат, ще бъда тук, за да помогна.“ Той се опитваше да бъде съседски настроен, но все пак изглежда странно, когато някой се отбива, за да предложи подкрепа с оръжие в случай на чистка.

През последните няколко месеца живеех във фермерска къща по селски път, осеян със знаци за Тръмп и тиквени градини – депресивен, почти изцяло бял коридор в долината Мохок в северната част на щата Ню Йорк. В единия край на пътя има малко селце, което привлича художници и социални работници, които първо са се отказали от надеждата да си купят дом в Бостън или Ню Йорк, после са се отказали от надеждата да си купят дом в близост до Бостън или Ню Йорк, а сега се конкурират помежду си за малкото местни преподавателски места на непълно работно време и позиции в социалната сфера в окръга. В другия край е град, който не е много различен от мрачните фермерски и индустриални градчета от западния Ню Йорк през Пенсилвания до горния Среден запад, които в крайна сметка обърнаха изборите – места, където животът се върти около футболни мачове в гимназията, лов и вялата конкуренция за малко на брой работни места в сферата на услугите. Те се изправят един срещу друг като гарнизонни градове, всеки от които има свои атрибути на главната улица, обявяващи племенна принадлежност.


Small Ad GF 1

Напоследък често стрелям с малката си пушка калибър .22 за борба с вредители, просто като средство за разтоварване от стреса, а през последните дни някой от хълма отговаря на моите слаби изстрели с гърмежи от висококалибрена пушка – нервираща, но отчетлива форма на далекосъобщение. Един ден излязох привечер да взема дърва за огрев и стреснах двама младежи в пикап, които вероятно си мислеха, че не съм вкъщи. Единият скочи в колата и те се измъкнаха със скърцане на гуми. Възможно е да са искали само да откраднат нещо. „Никога не знаеш“, каза ми човекът в магазина за алкохол, когато му го споменах. Той ми дава съвети как да подобря жалката си точност, и ние говорим за политика, макар и с неудобство. „Аз съм около 70 процента за Тръмп“, казва той, „но 100-процентовите, младите момчета без перспектива, може би просто са си мислили, че къща, която изглежда като твоята, е справедлива цел.“

Гледах изборите със сестра си, която се разплака, когато заведе двегодишното си дете в избирателната кабина, за да гласува за личността, за която всички вярвахме, че ще стане първата жена президент. „Не водихме разговор, основан на реалността“, каза Джон Кинг, вечният атлетичен коментатор на CNN за изборните данни, докато резултатите постъпваха. Погледът към месеците на социологически проучвания в сравнение с реалността на изборите очертава странна, по Борхес дистопична картина – информационният апарат на страната изгради напълно фалшив разказ на базата на фалшиви социологически проучвания, които на свой ред се основаваха на фалшиви предположения за това кой ще гласува и в какъв брой. Кампании, чуждестранни правителства и обикновени хора взимаха решения и планираха въз основа на историите, разказвани от хора, които, оказва се, не бяха по-добре информирани от старците, пиещи кафе в бензиностанцията в близост до мен. Те винаги бяха убедени, че Тръмп ще спечели, на основание, че обикновените хора го харесват много, а обикновените хора са, по дефиниция, много хора. Сега, разбира се, всички имат обяснение: това беше бунт срещу елитите, това беше гласът на провинцията, беше Демократичният национален комитет, бяха руснаците, беше хладината на Хилари, нейният глас, неуспехът ѝ да бъде Бърни Сандърс.

„Всичко, което знам в момента, е, че сме много поляризирано място“, каза ми Чарлс Франклин, социолог, който отдавна е главен съдия на политиката в Уисконсин, когато му се обадих да го попитам какво се е случило. Уисконсин, който се смяташе за може би най-сигурния камък в синята стена на индустриалните северни щати на Клинтън, се оказа решаващият момент за победата на Тръмп. Франклин беше дал на Клинтън преднина от шест пункта. „Такова е положението поне от 2010 г. насам“, каза той – годината, в която Уисконсин избра категорично антисиндикален губернатор, и в която крилото на Републиканската партия, наричано „компромисът е предателство“, дойде на власт в Конгреса. През тези години републиканците заеха умишлено разделящи позиции – като например лишиха държавните служители от правото на колективно договаряне в Уисконсин и Охайо и затвориха федералното правителство, което принуди всички да изберат страна и втвърди политическите линии до приблизително това, което са днес: малцинствата гласуват заедно с белите – и предимно градски – културни наследници на прогресивизма на бейби бума, изправени срещу сегашното постоянно мнозинство от бели хора от малките градове, предградията и селските райони, които са приели твърдата реакция като идентичност. „Племенност“ е една от думите, които ми идват наум, но това не е точно разделение град-село – това са и съседи. Разделението е толкова психологическо, колкото и физическо.

Познавам само трима души от Уисконсин. Единият е високообразована жена от смесен произход (половин азиатка) от Епълтън, която е дошла в Ню Йорк след колежа. В момента тя е съсипана и почти безмълвна от шок, защото Уисконсин, който избра Тръмп, не е този, с който е израснала. „Продължавам да питам баща си как изобщо може да се разхожда и да гледа тези хора“, каза ми тя. Другите двама са Шон и Санди Андерсън, непохватни любители на оръжията с изразен акцент от Горния Среден Запад, които са станали известни в страната като последните, които се предадоха, когато ФБР сложи край на конфликта в националния резерват за диви животни „Малуър“ през февруари. „Няма да има друг избор освен война, ако Хилари спечели“, каза ми Шон. „Защото тя е зъл човек без морал и ще унищожи Втората поправка, която е източникът на всичката ни свобода. Тя е тиранин, а свободата изисква бунт срещу тирани.“

Този Шон е известен екстремист, но това не трябва да отвлича вниманието от факта, че неговият светоглед се споделя от много от моите и на родителите ми съседи. Това не е толкова далеч от онова, което самият Тръмп е казвал. Сега е трудно да се наблюдава как медиите и Демократическата партия със закъснение осъзнават, че другата половина на страната наистина не може да се смята за лунатична периферия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Екстремизмът на Шон – и на Тръмп – в ехокамерата [затворените групи в Интернет] е част от друга тенденция, която медиите не успяха да уловят, а именно, че белите хора в Америка стават все по-„южняшки“. С това имам предвид, че се държат и гласуват така, сякаш са заплашен народ. Сега е обичайно да се виждат конфедеративни знамена, продавани на панаири в Ню Хемпшир, който по определение е янки [северен] щат. Възможно е дори да се забележи „южняшки“ акцент в провинциалните райони на Севера и Запада, ако се вгледате. Кънтри музиката, описана някога от Бил К. Малоун, големия историк на тази форма, като „музиката на южните бели“, сега е най-слушаният жанр сред белите хора от всички възрасти и с всички нива на доходи, във всички части на страната. Тя вече функционира не като баладна форма, а като расово-кодирана поредица от символи (модификации на камиони и изтъркани бейзболни шапки за мъжете; „бебешко сини“ очи и тен линии за жените), с песен след песен за това „как го правим“. Малцинствата изобщо не съществуват в кънтри радиото. Това би било твърде сложно: явната инсинуация на жанра е, че има хора, които разбират „как го правим ние“, и че има хора, които не разбират – и следователно не са част от това „ние“.

Самият аз съм слушател – и като бял мъж, притежаващ оръжие и джип, който слуша поп кънтри и спи под голямо знаме, заковано на стената, съм усещал това племенно привличане. И ме плаши силата, която то може да има.

Тези избори ясно показаха, че белите хора в тази страна са започнали да гласуват така, както южните бели винаги са го правили: като единен блок, по причини, свързани с идентичността, които смятат за неразривно свързани с политиката. Тръмп спечели всички бели хора, от всички класи и от двата пола, с изключение на белите жени с висше образование, които загуби с малка разлика.

Смятам, че много от избирателите на Тръмп са водени повече от чувство на предателство за това как са възприемани от други бели хора, отколкото от чиста расова враждебност. Поразително е колко често в селски барове, в радиопредавания или дори чрез кънтри музика бивам обвиняван, че ги съдя. „Вероятно мислиш, че всички сме глупави селяндури“, казва човекът в бара. „Те си мислят, че знаят най-добре“, крещи Ръш Лимбо. Дори мъжете в кънтри песните се чувстват осъждани, особено от „градските“ жени, които носят черни рокли и карат чуждестранни коли.

Има цял поджанр в кънтри музиката, който включва малко вероятния сценарий, при който прост мъж – аватар на всички прости мъже – с торбести панталони и бейзболна шапка, съблазнява богата градска жена с камиона си и спи с нея. „Нека ти покажа какво е да си провинциалист“, гласи откровено агресивният рефрен на една от най-популярните версии. Сега Тръмп е аватарът в камиона, и той „ще оправи всички ни“.

Не е от значение колко от избирателите на Тръмп са истински расисти: когато имате партия, която съществува, за да се грижи за интересите на икономически доминиращото расово мнозинство, тази партия е по дефиниция расистка, точно както Демократическата партия беше на юг преди Движението за граждански права. Партиите като тази прощават всичко на своите водачи, създават свои собствени интелектуални реалности – защото за избиратели, които виждат партията като начин да запазят начина си на живот срещу външни хора, силовата политика е много по-важна от останалите. Загубата на власт означава загуба на начина на живот.

Тази логика беше използвана от Националната партия в Южна Африка и Юнионистката партия в Северна Ирландия, за да се задържат на власт. Тръмп просто обърна логиката: вземането на власт означава възстановяване на този начин на живот.

Това се натрупва от години. Бях тийнейджър по време на двете изборни кампании на Буш в политическата лудница на един консервативен район на Охайо, в най-важния „колеблив окръг“ на най-важния „колеблив щат“. Бяхме приети като съседи, но носехме слабата миризма на „предатели на расата“. Прекарах години в опити – главно неуспешни – да опиша това чувство. Сега предполагам, че много хора го разбират.

Родителите ми го усещат понякога, но са избрали да го игнорират – те живеят там, където живеят, и с кокошките си в задния двор и своите блуграс джемове ходят като всички останали при расисткия бръснар на главната улица. „Хайде, качвай се“, каза ми той последния път, когато отидох при него. „Ще си прекараме по-добре от двама чернокожи в динена плантация.“ Това беше трудно за понасяне, но моят много чувствителен, много левичарски настроен баща продължава да ходи при него – мисля, че на простия принцип на американската политическа приличност, идеята, че само защото бръснарят има възгледи, които баща ми смята за ужасни, това не го прави автоматично ужасен човек.

Повечето хора в Америка вече са спрели да мислят така. И в двете посоки. Винаги съм вярвал, че това чувство е заложено някъде в американския политически характер, също толкова дълбоко, колкото е заложен нашият расизъм. Барак Обама е ярък, трагичен пример за това, което е част от причината, поради която ще бъде толкова трудно да го гледаме, докато трябва да демонстрира тази приличност, предавайки властта на човек като Тръмп. Именно този вид приличност след Апоматокс, дълго преди да продадем Реконструкцията и да предадем Юга на Ку Клукс Клан, помогна да се върнат конфедератите обратно в нацията. Сега техните политически наследници са спечелили властта, цялата власт. Трябва да ги накараме да намерят достойнство.

 

Източник

 

Джеймс Поуг е американски есеист и журналист. Той е редактор в списание „Харпърс“ и автор на книгата „Избрана страна: Бунтът на Запад“, разказ от първо лице за конфликта за обществените земи в американския запад.


Pin It

Прочетете още...