Библиотеката в Дунхунаг днес. (Фото: Teh Eng Koon/AFP/Getty)
Преди малко повече от хиляда години някой е запечатал едно помещение в пещера близо до града-оазис Дунхуанг, на границата на пустинята Гоби в западен Китай. В него са се намирали повече от няколкостотин кубически метра пакетирани ръкописи. И те са прекарали там, скрити, следващите деветстотин години. Когато помещението, наречено Библиотеката от Дунхуанг, най-после е открито през 1900 г., то е посрещнато като едно от най-големите археологически открития на 20 век, наравно с гробницата на Тутанкамон и Ръкописите от Мъртво море (Кумранските ръкописи).
Библиотеката е открита случайно. В ранното Средновековие Дунхуанг е бил процъфтяващ град-държава. Освен това той дълго е бил известен като център на будистка религиозност; поклонници са пътували дълги разстояния, за да посетят пещерните му параклиси, съставени от стотици пищно украсени пещери, изкопани в близка до града скалиста местност. Но в началото на двадесети век градът вече е затънтено място и пещерите са напълно занемарени. Ванг Янлу, пътуващ таоистки монах, се обявява за техен пазач. Един ден той забелязва, че димът от цигарата му изчезва някъде през задната стена на един от големите пещерни параклиси. Любопитството му се пробужда, той събаря стената и открива зад нея планина от документи, наредени почти три метра нависоко.
Макар че не може да чете древните ръкописи, Ванг разбира, че е открил нещо с невероятна важност. Той се обръща към местните власти и предлага да изпрати материалите в провинциалната столица, но поради недостиг на парични средства и проблеми с Боксерското въстание те му отказват. Слуховете за откритието започват обаче да се разпространяват бързо по керванните пътища на провинцията Синдзян. Един от първите учени, които чуват за това е роденият в Унгария индолог и изследовател Аурел Щайн, който по онова време се намира в разгара на своята втора археологическа експедиция в Централна Азия.
Щайн се отправя бързо към Дунхуанг и, след като чака в продължение на два месеца, най-после се среща с Ванг. Преговорите са деликатни. Ванг не иска да губи от поглед документите и се чувства неудобно при мисълта да ги продава. Но Щайн преодолява съмненията му, като в края на краищата го убеждава, позовававайки се на неговия светец-покровител Сюанцзан – китайски поклонник от 7 век от н. е., който е извършил трудно пътуване до Индия в търсене на религиозни текстове. Твърдейки, че върви по стъпките на Сюанцзан, Щайн убеждава Ванг да му продаде около десет хиляди ръкописи и илюстрирани свитъци за сто и тридесет паунда.
Новината за библиотеката от Дунхуанг поставя в ход истинска надпревара сред европейските сили. След Щайн идва Пол Пелио – брилянтен, страстен френски синолог, който взема някои от най-добрите екземпляри от библиотеката на Ванг, след като ги чете в продължение на много нощи на светлината на свещи. Пристигат и други, включително и делегации от Русия и Япония. Към 1910, когато китайското правителство нарежда останалите документи да бъдат пренесени в Пекин, вече е останала само около една пета от оригиналното съкровище.
В продължение на стоте години, изминали от откриването на библиотеката, междувременно се е развила цяла академична дисциплина, занимаваща се само с материалите, които тя съдържа. Това е изключително сложна област: библиотеката е съдържала документи на поне седемнадесет различни езика, написани на двадесет и четири различни писмени системи, много от които са изчезнали преди векове или са познати единствено от няколко образци. Колекцията отразява забележителното разнообразие на самия Дунхуанг, където будисти са общували свободно с манихеи, християни, зороастристи и евреи, а китайски писари са копирали тибетски молитви, преведени от санскрит чрез усилията на индийски монаси, работещи за тюркски ханове. Имайки пред вид колко международни са материалите от Дунхуанг, учените са съгласни, че изследванията им трябва да бъдат също такива. В продължение на десетилетия обаче те са били изправени пред реални проблеми, както при провеждането на изследванията, така и при споделянето на резултатите им; Щайн и изследователите след него са разпръснали съдържанието на библиотеката сред повече от десетина различни библиотеки и музеи по целия свят.
Но от 1994 насам една амбициозна програма за дигитализация постепенно изнася онлайн скривалището от Дунхуанг, позволявайки на учените да реконструират отделни документи, чиито страници се намират в различни колекции, както и да получат по-реална представа за истинския му обем. Ръководен от екип, базиран в Британската библиотека и работещ заедно с партньори в Китай, Франция, Германия, Япония и Корея, Международният проект Дунхуанг прави съдържанието на библиотеката достъпно за експерти от целия свят, като заедно с това го запазва и за бъдещите поколения. Специалисти по консервация, работещи в библиотеки от Париж до Токио, възстановяват древните ръкописи и ги сканират в обширна компютърна база данни. В Лондон работите се извършват в климатично-контролирано помещение на няколко нива под земята, където специалистите премахват „работата“ на предишни поколения, отстранявайки петна, рамки и облицовки. След това поставят документите в пликове от гъвкав пластичен филм, наречен Мелинекс, който ги защищава от въздействието на околната среда без да причинява изкривявания или химически увреждания. Накрая те правят от всеки документ високоразделителни фотографии, които се внасят в базата данни.
Работата е доста трудоемка: например запазването на Диамантената Сутра – копие от китайския превод на една от проповедите на Буда, която е общопризната като най-старата печатна книга на света – е отнело повече от хиляда часа работа. Но щом само реставрацията е приключена, вече е възможно да се фотографират и дигитализират стабилизираните текстове. Хора, седящи в креслата си у дома, днес вече могат да изследват най-ранната звездна карта на света; да четат молитва, написана на староеврейски език от търговец, намирал се на път между Вавилон и Китай; да разглеждат рисунка на християнски светец, облечен в премяна на последовател на Буда; да четат договор за продажба на момиче-робиня, чрез който се изплащат дълговете на търговец, направени в търговия с коприна, или да разлистват дигитално книга, посветена на гаденето, написана с тюркски руни (ако някое момче намери орлови курешки, предсказанието е добро; ако стар вол бъде изяден от мравки, то е лошо).
В допълнение към разширяващия се достъп до древните текстове, проектът Дунхуанг открива нови пътища за учените. Историци от Пекинския университет са използвали дигиталните материали, за да очертаят решаващите начини, по които Китай е бил оформян от чужди влияния, особено откъм Иран. Други работи се концентрират върху доскоро пренебрегваните тибетски ръкописи от колекцията. Сравнявайки листове от свещен ръкопис, разпилени сред различни библиотеки, Джейкъб Далтън от университета Бъркли в Калифорния е успял да реконструира един от най-ранните тантрични ръкописи, който съдържа удивителен и очевидно много не-будистки, учебник за принасяне на човешки жертви.
Изобилието от различни видове хартия в Дунхуанг прави от колекцията също и отлично средство за изследване развитието на тази често изпускана от погледа технология. Хартията е открита в Китай, първоначално като материал за опаковане, и едва след това се разпространява на запад, първо в Централна Азия, след това в ислямския свят, докато накрая достига Европа през четиринадесети век. Самата библиотека може би дължи съществуването си на редкостта и скъпоценността на този материал. Изследователи от Япония до Великобритания напоследък изказват предположението, че ръкописите може би са дарения, оставени в библиотеката в знак на почит към паметта на някой забележителен монах. А когато помещението, в което те са се съхранявали, се е напълнило, то е било затворено, а след това забравено.
Хартиените предмети, запазени в библиотеката, хвърлят светлина и върху произхода на друга информационна технология – печатната преса. Диамантената Сутра, един от най-известните документи, открити в Дунхуанг, е била поръчана през 868 г. сл. н. е., „за свободно разпространение“ от човек на име Ванг Джие, който е желаел да почете паметта на родителите си. В добре познатата проповед, която тя съдържа, Буда заявява, че заслугата, придобивана чрез четене и рецитиране на сутрата, струва повече от цяла вселена, пълна със скъпоценности. С други думи, възпроизвеждането на религиозни текстове, независимо дали устно или на хартия, е добро за кармата. Печатното дело започва като форма на молитва. То е еквивалентно на броенето на броеница или подпъхването на бележка в Западната стена в Йерусалим, само че в индустриални мащаби.
Може би именно това е и най-трайното послание на Дунхуанг: цялата „галактика на Гутенберг“ от хартия и печатни произведения не е получила началото си в Европа. Печатът е будистко изобретение и целта му е била спасение на душата, а не печалба. Но не всеки текст, възстановен в Дунхуанг е бил напечатан, за да се постигне почит: някои от тях са алманаси, които са били сред най-популярните текстове в средновековен Китай и грижливо регулирани от имперското правителство, което е поставяло извън закона частното им печатане. На границата между три империи обаче законът не е бил съблюдаван толкова строго. Библиотеката от Дунхуанг е пълна с нелицензирани издания. Изглежда, че с появата на печата, както и при множество други нови медии, пиратството и новаторството са въвели ръка за ръка от самото начало.
Засега обаче не са намерени отговори на една от най-големите мистерии, заобикалящи библиотеката: за какво е служела тя и защо е била запечатана, на първо място? Аурел Щайн е смятал, че това е било просто сметище за ръкописи, които вече не са били използваеми и са били изхвърляни – „свещен боклук“ от вида, който е открит например в Генѝзата в Кайро. Ронг Синджян, китайски учен, смята пък, че библиотеката е била зазидана, за да се избегне светотатство: през 1006 г. от н. е., скоро след като най-новият датиран документ е бил поставен в пещерата, мюсюлмански нашественици са завзели съседния град Хотан, изгорили манастирите му и, по думите на един тогавашен поет, „срали върху главата на Буда“.
