От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It


Култове, утопии и бунтове от 1890-те

 Canudos 01

Жени и военнопленници от Канудос
фотография: Флавио де Барос, 1897

Канудос, свещеният град. Откъм околните планини той е изглеждал като мираж. Петдесет и две хиляди кирпичени колиби и шепа белокаменни църкви, разпилени по един от завоите на реката Ваза-Барис, където допреди няколко години е имало само една порутена фермерска къща и стар кладенец. Стените на къщите са в същия цвят като изгорената земя, на която стоят, така че човек почти не може да види града, чак докато се намери вътре в него. В продължение на последните десет месеца от съществуването си градът е бил обстрелван от цяла дивизия на бразилската армия. Хиляди от защитниците му – наполовина каубои, наполовина бандити jagunços – са мъртви. Били са засипвани с артилерийски огън откъм околните хълмове и разстрелвани с картечници в равнините. Когато битката се прехвърля в самия град, те се бият къща по къща и врата по врата, използвайки планините от тела като барикади. Водачът им е мъртъв. Починал е от дизентерия през една от нощите. Стотици други са загинали през изминалите седмици. Краят наближава. На 5 октомври 1895 армията провежда окончателното нападение. Откриват четирима защитници, останали в окопите: двама мъже, един старец и едно дете. Те умират там, където са стояли. Канудос престава да съществува.

Еуклидес да Куня, инженер и журналист, придружаващ армейските части, нарича Канудос „кирпиченият Ерусалим“, но за хората, които са живели там, той е Belo Monte, красивият хълм. Когато войниците на Бразилската република най-после превземат града, те изгарят всички къщи, една по една, и събарят всички църкви. След това прерязват гърлата на всички мъже-затворници, включително и децата, и продават жените и момичетата в публичните домове по източното крайбрежие.

Накрая изравят от гроба тялото на Антонио Конселейро, Антонио Съветника, може би за да се уверят, че Месията на бразилската пустош е мъртъв. Отрязват главата му и я изпращат в Ел Салвадор, където е посрещната от ликуваща тълпа. Доктори изследват черепа за възможни отклонения от нормалността, след което той е поставен в музей.

Фотографията по-горе показва пленници от Канудос. Това може и да е първата фотография на бегълци, направена някога. Заснета е малко преди края на обсадата от Флавио де Барос, журналист, придружаващ бразилската армия. Оборудването на Барос не е много добро. Снимките му са надраскани, повредени и прекалено осветени поради силата на тропическото слънце. В тази фотография неясните контури идват от дългото време на експонирането. Без да иска, той е уловил неспокойствието на възрастните, въртенето на децата. Не можем да бъдем сигурни дали знаят какво ги очаква, но е сигурно, че се страхуват.


Small Ad GF 1

Апокалипсисът, който им е бил обещан, е бил по-различен. От него се е очаквало да сложи край на бедността, край на глада, край на сушата, край на собствеността и йерархиите. Те са щели да наследят Земята. В продължение на известно време дори е изглеждало, че това ще се случи наистина.

 

Canudos 02

Възходът на Новия Ерусалим, гоблен от 14 век

Канудос започва съществуването си благодарение на една мечта, Това е мечта-утопия и мечта за бягство. Мечтата е древна: земният Ерусалим, небесният град. А през 1890-те тя е споделяна от обезземлените и изтиканите на ръба на обществото навсякъде по света: от обитателите на Канудос в опустошените от суша далечни провинции на Бразилия, от въстаниците-боксери в северен Китай, от полу-екстатичните, полу-отчаяни изпълнители на Танца на Духовете в американския Далечен Запад. Всички те, по различни начини, търсят мястото и средствата, чрез които да преправят света по свой собствен образ и подобие.

1890-те са време на глад и бунтове. Това е десетилетие на екологически катастрофи, икономическа депресия и свирепи колониални войни. То е и десетилетие на свободния капитализъм и глобален империализъм; време, в което комбинацията от индустриални стоки и западни оръжия е проникнала в почти всяко кътче на света. През 1890-те повечето хора все още живеят на ръба на оцеляването, притискани от заплахите от суша и наводнения, бумове и спадове. В книгата си Късните викториански Холокости Майк Дейвис твърди, че предизвиканите от Ел Ниньо[1] гладни години, характерни за тази епоха, и усилени от различни политически сили, са довели до появата на Третия свят. Промените на климата са поставили милиони хора в опасност, докато новите технологии са ги довели до статуса на работещи машини и са накарали въоръжената съпротива да изглежда безсмислена. В отговор на това хората са започнал да провеждат политика чрез други средства. Месии и пророци обикалят различните страни, предлагайки огнени пророчества и магически лечения. Движенията им изправят едни срещу други отчаянието и копнежа по предстоящото на земята „хилядолетно царство божие“. Методите им са комбинация от мистицизъм и насилие.

В Съединените щати 1890-те са почти забравено време. Цялото протежение от американска история, простиращо се между края на Гражданската война и 1920-те е сива област в популярната памет, но 1890-те са особено празни, заемайки една мъртва зона между „Deadwood“ и „Boardwalk Empire“[2]. В това десетилетие липсват диви граници, които да бъдат митологизирани или герои, които да бъдат имитирани (което може би е причината никой да не си спомня за него). Вместо това 1890-те са белязани от яростни класови омрази и дивашки индустриални борби. В Питсбърг една стачка на работниците от стоманените фабрики Хоумстед се превръща в открита война между членовете на професионалния съюз и детективите на агенцията Пинкертън, изпратени, за да ги усмиряват. В Джонсън каунти, Уайоминг, едри фермери заграждат земи, които някога са били общо притежание. А когато дребните фермери отказват да напуснат, ранчерите наемат бандити, които да ги избият. През 1893 една банкова паника поставя в ход четиригодишна мини-депресия – най-тежката, която страната е познавала до това време. Един на всеки петима индустриални работници е безработен. В американския Запад, мъже се обединяват в цели армии от скитници, които обезоръжават пазачите на железопътните линии и пътуват безплатно по влаковете в търсене на храна. На Изток те се обединяват около мъж на име Джейкъб Кокси, който повежда малка армия от скитници към Вашингтон, за да искат осигуряване на работа.

 

Canudos 03

Чарлз Кьолер и семейството му пред стопанските им сгради,
ок. 1890, фотография Чарлз ван Шаик

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Майкъл Леси улавя този свят в книгата си Смъртоносното пътуване в Уисконсин, в която използва снимки и изрезки от вестници от областта Блек Ривър Фолс, Уисконсин, за да разкаже историята на една местна общност, съсипана от катастрофи, епидемии и отчаяние. Когато селскостопанските цени падат рязко и фермерите не могат повече да изплащат заемите си, семействата се изселват или изпадат в нищета. Леси пише: „Към края на деветнадесети век, далечните провинциални градчета са се превърнали в морги, а земите, които ги заобикалят, са осеяни със сухи кости. Из местностите и фермите в тях отекват виновните гласове на жени, оплакващи децата си или безсмисленото мърморене на мъже, търсещи работа.“

Някои хора се обесват, други полудяват, трети забягват в градовете, но в преобладаващата си част американският отговор на тези удари е политически. Работниците агитират за пълна заетост и по-добро заплащане. Организират се в профсъюзи и гласуват за демократите. Но пък, от друга страна, те са свикнали с подобни неща. Политиката е американската втора природа.

На други места по света – места, където грамотността е нещо по-рядко, а правата – нещо по-ново – политиката възприема други форми. В Сицилия социализмът е възприет от обезземлените селяни от вътрешността по такъв начин, сякаш това е истинското учение на Исус Христос. Една селянка от Корлеоне (мястото, от което произхожда Дон Вито от „Кръстникът“) казва на една делегация: „Ние искаме всички да работят, както работим ние. Не трябва да има повече бедни или богати. Всички трябва да имат хляб за себе си и децата си. Всички трябва да бъдем равни…“, и добавя: „Исус е бил истински социалист“.

В малко по-далечни места реакцията на местните хора е по-малко свързана с партии и повече с неща като пророчества, магия и война. В северен Судан арабското население се обединява около собствения си месия, Мухамад Ахмад – Махди – чиято армия прогонва египтяните преди да убие генерал Гордън при обсадата на Хартум. Последователите му вярват, че той може да превръща вражеските куршуми във вода. Няколко години по-късно така наречените „маджи-маджи“ от Танзания са убедени, че техният военен цяр (смес от вода, рициново масло и просо) притежава същата сила, докато с всички сили се опитват да избият германските заселници, които са иззели земята им. В Зимбабве духовните медиуми на култа Мвари обещават, че дъждовете ще се върнат обратно, щом само белите хора бъдат прогонени. На Филипините хиляди работници от захарните плантации забягват в планините, водени от харизматични чудотворци, включително и една осемдесетгодишна жена, която нарича себе си Дева Мария, както и трансвестит, който твърди, че може да контролира времето.

 

Canudos 04

Боксерски бойци, 1898

В Китай силите на глада, народните вярвания и враждебността към чужденците се съчетават в едно цяло, за да доведат до най-грандиозната от всички тези конфронтации. В края на 1890-те, в опустошените от суша провинции Шандонг и Жили, банди от обезземлени селяни се организират в общности за бойни изкуства, така наречените „боксери“. Те са убедени, че християните, както китайци,така и чужденци, увреждат геомантичните[3] земни течения, с което причиняват суши и наводнения. Църквите са запечатали небето. Страхуващи се от гладна смърт, намиращи се в конфликт с правителството и далеч превъзхождани от модерно въоръжените западни сили, боксерите използват единствения инструмент, с който разполагат – собствените си тела. Те вярват в дисциплината на тялото и дишането. С помощта на жертвоприношения и заклинания призовават духове, от които да бъдат обладани. Веднъж обладани, те се движат така, сякаш са пияни или се намират в състояние на сомнамбулизъм. При това са убедени, че са неуязвими за куршуми. Подобно на дервишите и маджи-маджи, те се борят сърцато и безогледно, като спечелват множество победи, преди да бъдат окончателно унищожени.

Америка има свое собствено месианско движение, целящо да отрече обстоятелствата на настоящето, ако и с помощта на пророчества, а не кръвопролития. В Невада, един мъж от племенната група пеюте, на име Вовока (наричан също Джак Уилсън) изпада в транс по време на слънчево затъмнение. Когато идва на себе си, той вече е пророк. Казва на последователите си, че Исус вече е слязъл на земята, „във формата на облак“. Иде златен век. Няма да има повече болести. Белите ще се помирят с индианците и всички отново ще бъдат млади. Дивечът ще се завърне по земите им; същото ще направят и мъртвите. Вовока учи хората си на Танца на духовете, чрез който те се надяват да върнат предшествениците си обратно на земята. Той твърди, че, докато очакват всичко това да се случи, той ще бъде божият наместник на Запад, точно така, както Бенджамин Харис[4] е на Изток.

 

Canudos 05

Вождовете Два Удара, Гарваново Куче, Висок Сокол
Резервация Пайн Ридж, фотография Л. Т. Батърфийлд, 1890

Танцът на духовете се разпространява сред племената на американския Запад – той е възприет последователно от племената Чейени, Арапахи, Кадо, Киова и Поуни. Сиуксите отиват най-далеч във възприемането на новата религия. Подобно на много други племена от Запада, те са изгубили наскоро земите си, а след това и земите, които са им били дадени като компенсация за тази загуба. След едно сушаво лято те се намират под заплаха от гладна смърт. През есента и зимата на 1890, те се събират в големи групи, от по стотина и повече хора, за да танцуват. При това носят специални „премени на духове“, които ще ги направят неуязвими (да!) за куршумите. Броят им изплашва някои от местните индиански агенти[5]. Те смятат, че вождът Седящият бик е отговорен за това движение. Когато отиват да го арестуват, вместо това го застрелват. След това се опитват да обезоръжат групата на вожда на племето Миниконджу, на име Голямата стъпка. Раздава се изстрел и армията започва да стреля по тълпата, както с автоматични пушки, така и с картечници. Сто четиридесет и шест индианци загиват, повечето от тях жени и деца. Сега вече тяхната земя може да бъде разпродадена[6].

Танцът на духовете е религия на мира, начин да се поддържа надежда пред лицето на неизбежното поражение. Самия танц е бил екстатичен, апокалиптичен, малко плашещ – но все пак само танц. Един доктор от резервата отбелязва малко преди клането, „Ако адвентистите от седмия ден могат да се обличат в странни роби и да изпълняват ритуали, докато очакват пришествието на Месията, то защо на сиуксите не трябва да бъде разрешено точно същото нещо?“

Също както и Танца на духовете, историята на Канудос започва с една мечта и завършва с клане. Мечтата е на Антонио Конселейро, син на притежател на магазинче от Сертао, полупустинната равнина от бразилския североизток. Подобно на повечето обитатели на далечните провинции, семейството на Антонио страда от сушата, от потисничеството на едрите земевладелци и от наследените вражди. В продължение на известно време той работи като пътуващ търговец и учител. След това го напуска жена му и нещо в него се пречупва. Той се оттегля дълбоко в пущинака и има видения. Живее като безделник и скитник. В продължение на двадесет години обикаля пустинните равнини като проповядва, възстановява църкви и помага на бедните. С дългата си сплъстена брада, измършавяло лице и пронизващи очи, той прилича на пророк Илия, облечен в синя ленена роба. Хората се събират с хиляди, за да го слушат. Когато Бразилската република е установена в 1889 (до това време Бразилия е била империя, управлявана от дългобрадия Педро II Бразилски), режимът го стигматизира като някакво социално зло, абсурден безбожник. Той често говори против неравенството и робството (отменено едва през 1888) и предсказва дните, когато вътрешните земи ще се превърнат в крайбрежие, а крайбрежието – във вътрешни земи.

 

Canudos 06

Канудос, фотография: Флавио де Барос

 

През 1893 Антонио се заселва, заедно с шепа последователи, в една изоставена ферма в Канудос. Те са незаконни заселници (скватери) на земя, принадлежаща на най-богатия земевладелец в провинцията, баронът на Херемоабо. По онова време североизточна Бразилия е място без закони, при това отчаяно бедно. По-малко от един процент от обитателите притежават нещо повече от дрехите на гърба си. През 1870-те сушата е убила един милион души. В края на 1890-те тя убива още един милион. За лишените от всичко хора Канудос се превръща в магнит. От целия североизток към Канудос, Свещения град, потичат буквално потоци от хора – обезземлени селяни и бивши роби. Към тях се присъединяват множество говедари и прогонени от земите си индианци от народа Кирири, а и немалко бандити. Към 1897 Канудос се е превърнал в град с 30,000 обитатели, вторият по големина в провинцията.

В продължение на няколко години експериментът процъфтява. Градът се управлява като комунитарна теокрация, начело на която се намират нови апостоли. Собствеността е обща. Парите и алкохолът са забранени. Скоро в града се заселват и бизнесмени, които започват успешна търговия с кожи, с градовете от крайбрежието.

Това е онази част от историята, където обикновено аз бих обяснил, че това вече е култ, че Конселейро е фанатик и че движението му всъщност се гради на някакъв вид себевъзвеличаване и сексуален контрол. Това е обичайната ситуация с повечето харизматични движения и самодостатъчни утопии. От самото си начало, миленаристките[7] движения, независимо от това колко егалитарни, винаги са били засегнати от един просмукващ се „Джим Джоунс-изъм“[8]: мегаломания сред водачите и пълно подчинение сред последователите, всичко това водещо до неизбежна катастрофа. Но случаят в Канудос изглежда е бил по-различен. Докато градът расте, Конселейро върши онова, което е вършил винаги: проповеди и строежи на църкви. Оставил е ежедневната администрация на града в ръцете на своите представители, апостолите. Третиран е като beato, свят човек, но не си придава някакъв особено мегаломански вид. „Съветникът“ е само прякор. Самият той винаги е наричал себе си със собствените си имена, Антонио Масиел. Погледнато отвън, изглежда че той е сдържал обещанието си. Завърнал е църквата към нейните комунарски корени и е изградил място, където расата и класата нямат значение.

 

Canudos 07

Канудос през 1895, от неизвестен художник

Но пък, от друга страна, трудно е да се знае какво точно се е случило в Канудос. За по-голямата част от сведенията ние трябва да разчитаме на свидетелства на техните врагове. Основният ни източник е Еуклидес да Куня, журналистът, който е придружавал нападащата армия. Войната е накарала да Куня да напише своя епичен репортаж Os Sertoes (Въстанието в провинциите) – шедьовър на ангажираната публицистика, но и произведение, което е изпъстрено с толкова много противоречия, че е трудно да бъде възприето като разказ на очевидец. Да Куня е инженер, войник и малко нещо конте. Той вярва в Републиката и в прогреса. Канудос е всичко, на което той се противопоставя: фанатизъм, суеверие, монархия, назадничавост. Но освен това той е и загадка, и да Куня хвърля всичките си сили, за да я разгадае – от антропология до география и история. Той се опитва да открие корените на Канудос в суровата околна среда на провинциите, в наследственото малоумие на хората, а също и в историята на религиозните мании.

Лесно е човек да бъде изкушен от да Куня. Езикът му е непретенциозен и великолепен. Той се опитва да обясни всичко, чак до основата, на която е стъпил, но въпреки това винаги се завърта в кръг обратно до собствените си заблуждения. Мотивите на последователите на Антонио го озадачават. Вярванията им са за него отвратителни. Но той знае, че онова, което върши армията, е безчинство. През цялата книга да Куня се държи по същия начин като Джеймс Ейджи[9] в Нека сега възхвалим славни мъже, който агонизира върху темата за отношението си към семейство Гуджър, пита се дали мястото му е тук, дали изобщо трябва да пише всичко това. Можете да почувствате как страхът на да Куня се просмуква през завъртулките на бароковата му проза. И колкото повече се опитва да придаде смисъл на онова, което вижда, толкова повече се умножават и разпростират метафорите му: Канудос е „несъзнателна животинска маса… без органи и без специализирани функции, в хаотични пластове, напомнящи някакъв човешки полип“. Каубоите-защитници на Конселейро са „свирепи Йоан-Кръстители, способни да зареждат човекоубийствените си подрязани пушки и със зърната на броениците си“.

Войната, която слага край на Канудос, започва като спор по търговски въпроси. Апостолите са купили известно количество дървен материал в един от съседните градове, за да го използват при строителството на църква. Местният земевладелец го е конфискувал, в акт на отмъщение срещу светия град за това, че е подмамил работниците му да напуснат. Повикана е полицията. Свадата се разраства и се разменят изстрели. Изпратена е армейска експедиция, която да укроти Канудос. Тя е отблъсната. Изпратени са две други. В страната започва да се разпространява паника. Ако банда примитивни селяни са в състояние да удържат позиции срещу цялата мощ на държавата, то републиката е осъдена. Накрая тук е изпратена цяла армейска колона, за да разруши града веднъж и завинаги. Започва десетмесечна обсада, ужасяваща война, в която нападателите дават почти също толкова жертви, колкото и обсадените. Конселейро прекарва последните си дни в разговори с небето. Според легендата, последната му визия е била как Исус Христос е разкъсан на парчета от снаряд.

 

Canudos 08

Тялото на Антонио Конселейро
фотография: Флавио де Барос

 

И така, какво всъщност е бил Канудос? Всички, които са писали за него, откриват онова, което са очаквали. Да Куня вижда истерия и масова хипноза. Марио Варгас Льоса, в романа си Войната на края на света, вижда историята на два дуелиращи се фанатизма. Историкът Робърт Ливайн вижда рационална реакция срещу социални промени, която има корените си в ортодоксалния католицизъм. Славой Жижек вижда предшественик на комунизма, в съгласие със собствените си представи за радикална вяра. Същите проблеми на интерпретацията се появяват и при боксерите, Танца на духовете и останалите. Месианизмът е език, който винаги се говори на диалект и е много лесно да бъде криворазбран. За марксистите, харизматичните движения изглеждат примитивни. За либералите те са фанатични. За ортодоксалните те изглеждат еретически. А за онези, предразположени да поставят вярата във връзка с неща като революция и съпротива, те могат да изглеждат като проблясъци на утопия. Много често харизматичните и миленаристки движения се отхвърлят с лека ръка като анахронизми, при което страдат от онова, което социалистическият историк Е. П. Томпсън нарича „огромната снизходителност на следващите поколения“. Но също толкова често те могат да бъдат използвани и за да онагледяват политиките на момента и да представят нашето собствено усещане за това кое е справедливо и кое не.

 

Canudos 09

Новият Ерусалим, илюстрован ръкопис (Испания), 1047

И така, кой има право? Моят инстинкт е да изслушвам самите хора, но изгарянето (и последващото го взривяване) на града не са оставили почти никакви следи от онова, което те са мислели. И все пак има няколко изключения. Преди градът да падне, един млад пленник е бил закаран в Салвадор, за да бъде разпитван от офицери от бразилската армия. Те са очаквали да чуят истории за чудеса и видения. Запитали го за това какво Конселейро е обещал на последователите си, за да ги убеди да умират за него. Отговорът бил прост: „Да спаси душите ни“.

От руините на Канудос са били извлечени няколко проповеди и стихотворения. Едно от тях гласи така: „Подкрепяни от закона/Злодеите се множат/Ние поддържаме закона на Бога/Те поддържат закона на хрътката“. Какво означава това, закона на хрътката? Това е законът на вълка, законът на силния. Независимо от това дали жителите на Канудос са вярвали в някакъв месия или са се борели за постигане края на света, изглежда ясно, че именно това е било нещото, което те са се опитвали да избегнат. Законите са били ужасни, така че те са намерили начин да живеят извън тях. Дошли са в Канудос в търсене на спасение, но също и в търсене на самоуправление и достойнство. Станали са майстори в изкуството да не бъдат управлявани. Постижението им е било кратко, но реално. И ако в края на краищата те са пропаднали, поражението не е било тяхно собствено. Макар че проектът им е започнал в една мечта, градът, който те са построили, е бил реален, и ако има провал, то това е провал на въображението от страна на властимащите, които са причинили неговото разрушение.

 

Canudos 10

Горящият Канудос. Фотография: Флавио де Барос

Но пък, от друга страна, може би успехът и провалът, заблудата и реалността, не са правилните мерки, с които да се измерва утопията. В началото на Заекващият век, неговата история на радикалните движения, религиозни култове и утопични комуни в Америка от 19 век, Гилбърт Селдс пише, че макар и много от фигурите, които той описва, да са смехотворни, „присмехът не е успявал да ги достигне… Онова, което ги прави важни е направеното от тях и различните начини, по които, от време на време, те са запленявали въображението на някоя група хора, общност или страна“. Утопиите не са политически програми; те са опити за откриване на границите на възможното. Те кристализират аспирации и създават защитна стена срещу отчаянието.

Може би това е нещо, което си струва да се запомни сега, когато двадесети век е вече изтекъл. Идеологическите войни, които го доминират, между либерализъм и фашизъм, комунизъм и капитализъм, изглеждат до голяма степен приключили. Тяхното място е заето от по-малки битки. В много отношения ние се завръщаме към света отпреди сто години: едно горещо, сухо място, където политическите въпроси се въртят около неща като вода, хляб и защита от своеволни насилници, като Глобалното затопляне заема мястото на Ел Ниньо, а безпилотните нападателни мини-самолети (drones) – онова на картечниците. И докато светът става все по-горещ, по-сух и по-непредсказуем, може би не трябва да отклоняваме толкова бързо погледите си от магическото мислене и екстравагантните вери. Това минало е нашето бъдеще. Така че, поне засега, нека не съсредоточаваме вниманието си върху клането и поражението, а вместо това да замразим кадъра един момент по-рано, върху екстаза на танца и отказа да бъдеш управляван.


Източник



[1] „Ел Ниньо“ е вид циклична промяна в температурите на водите на Тихия океан, която води до различни краткосрочни промени в климата на близките до океана страни, обикновено с катастрофални последствия. Бел. пр.

[2] Ключови телевизионни сериали на популярната американска телевизионна компания HBO, представящи съответно сюжети от времената на Дивия Запад (докъм 1880-те) и Сухия Режим (около 1920-те). Бел. пр.

[3] Геомантията е метод за гадаене и врачуване, при който за предсказанията се използват хвърлени на земята шепи прах, камъни или пясък. Бел. пр.

[4] 23-ият президент на САЩ. Бел. пр.

[5] Лицата, упълномощени от правителството да посредничат при преговорите с различните индиански племена. Бел. пр.

[6] Става дума за голямото клане от местността „Раненото коляно“, което е важна част от съвременното (северо)американско преработване на историята и осъзнаването на реалните измерения на геноцида, причинен на коренното население в страната. Бел. пр.

[7] Тоест такива, които очакват предстоящото на земята „хилядолетно царство божие“. Бел. пр.

[8] По иметона Джим Джоунс, водач на североамерикански култ, завършил с масовото самоубийство на 909 от членовете му през 1978 г. Бел. пр.

[9] Джеймс Ейджи (1909–1955): класик на американската публицистика и литература, автор на множество репортажи, книги и филмови сценарии, сред които „Нощта на ловеца“ и „Африканската кралица“. Бел. пр.

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.


Pin It

Прочетете още...