Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 12 Milosz
Поетът и Нобелов лауреат Чеслав Милош говори на сцената пред студенти във Варшавския университет, Полша, 1981 г.
Снимка: Keystone/Getty

 

През пролетта на 1949 г. поетът Чеслав Милош работи като културно аташе в полското посолство във Вашингтон. Само четири години по-рано той е забегнал в изгнание от руините на Варшава и е помагал на един селянин на име Кихо да изкопае реколтата си от картофи. Сега е в Съединените щати, сред тяхното следвоенно изобилие. Военната емиграция в САЩ, нейното раздвоение и контрасти, кара Милош, подобно на Хана Аренд, да се замисли дълбоко върху интелектуалния живот в авторитарните общества. Първо обаче идва недоволството.

Въпреки подобряването на материалното му положение, Милош открива, че дипломатическият корпус не му допада. Той се оказва подложен на огромен идеологически натиск, както от ляво, така и от дясно. Дълго време Милош е смятал себе си за човек на левицата, подкрепящ прогреса и помощта за потиснатите. Не е искал Полша да се превърне в сталинистка марионетка, но като дипломат е представлявал правителство, чиято политика едва е понасял.

Все по-силно притиснат между дълга и съвестта, Милош започва да се разединява. Когато го питат за сталинските зверства, той знае, че обвинението е вярно, но му се налага да увърта. В мемоарите си „Родната Европа“ (1968 г.) Милош описва как при среща с американски „почитатели на прогреса на Изток, кокошки, молещи за няколко зърна лъжлива пропаганда“, той можел само да се усмихва на „перверзния, комичен маскарад“. В повечето случаи мълчи. Докато накрая престава. През 1951 г. той дезертира във Франция. Ако не е била намесата на приятел в последния момент, вероятно е щял да бъде задържан във Варшава и вкаран в затвора. (Доста драматичните обстоятелства на бягството му са разказани умело в новопреведената книга „Милош: биография“ от Анджей Франашек). Сега той е свободен да говори. Първата му тема е предишното му мълчание.

През 1953 г. публикува „Поробеният разум“ – поредица от есета за вътрешния живот на интелектуалците, живеещи в условията на тоталитаризъм. В нея той се противопоставя на схващането, че тиранията смазва мисълта. Самият той по-скоро е открил, че нелибералните режими могат да провокират своите граждани да се впуснат в най-сложни умствени акробатики. В „Произход на тоталитаризма“ (1951 г.) Хана Аренд пише, че идеалните субекти на тоталитаризма са хора, „за които разликата между факт и фикция … и разликата между истина и лъжа … вече не съществува“. Милош установява, че е точно обратното. Поданиците на тоталитаризма не са безмозъчни търтеи, а умели лицемери, също толкова способни на самооправдание и морално увъртане, колкото и най-добре обучените йезуити. Този нов талант е наречен от Милош „кетман“[1]. Това понятие е колкото трудно за точно определяне, толкова и съществено за разбирането на естеството на живота в условията на авторитаризъм.

Милош заимства термина „кетман“ от историята на ислямската теология. Той го намира в книгата на френския ориенталист Артур дьо Гобино[2] „Религиите и философията на Централна Азия“ (1865 г.). Колкото и вредна да е политиката на Гобино, той е бил страстен, макар и аматьорски изследовател на мюсюлманския свят. След като служи като личен секретар на Алексис дьо Токвил след революцията от 1848 г., Гобино си осигурява пост като посланик на Франция в Персия. Там той превежда Рене Декарт на [езика] фарси и се сприятелява с членове на различни хетеродоксални групи, един от които го запознава с понятието „кетман“.

В ранните години на исляма, когато мюсюлманите се оказвали сред враждебно настроени неверници, им било позволено да крият истинските си убеждения, за да запазят вярата. По-късно шиитите, които векове наред са били преследвано малцинство под управлението на сунитите, възприемат това разрешение и го превръщат в заповед, известна като такия, от арабската дума за благоразумие или скриване (ketman или kitmān е персийската дума за едно много подобно понятие). След повторното завладяване на Испания от християнските сили някои мюсюлмански духовници насърчават последователите си да практикуват такия, за да оцелеят и да запазят религията си. В историята никодемитите[3], валденсите[4], социнианците[5], отшелниците католици и други християнски секти са възприели подобно одобрение на симулацията.

За да разберем какво има предвид Милош под кетман, е необходимо да разгледаме следвоенна Полша. В началото на 1950-те години сталинската завеса току-що е паднала върху страната. Налагането на комунизма в Полша става бързо, насилствено и по начин, който се различава от очакванията на хората – особено на левите. По израза на историка Ян Грос това е „революция от чужбина“, наложена без особена подкрепа от хората по места. Те трябва бързо да се адаптират към нов език и нови нрави. Изведнъж хората започнват да се държат и да говорят по нов, различен начин. Най-много се променят поетите, професорите и интелектуалците – всички онези, които са призвани не само да се подчиняват на режима, но и да проповядват в негово име.

Дори когато колегите на Милош се съобразяват с новия режим, те настояват, че действат по собствена воля. „Кетман“ помага да се обясни това привидно противоречие. Преследването отдавна е принудило вярващите да крият убежденията си. Но кетманът, използван от Милош, означава нещо повече от симулация. Той е по-дълбок от обикновената лъжа. Кетманът достига по-дълбоко в душата от обикновеното лицемерие. Кетманът заблуждава както заблуждаващия, така и заблуждаваното лице.

Отново и отново Милош се връща към метафората за актьора на сцената. Това е непрекъснато представление, което позволява на онези, които участват в него, да преживеят усещането, че живеят с раздвоено съзнание. По думите на Милош кетманът е „самореализация срещу нещо“. Той не гледа на него като на нещо чисто наложено отвън. Като поет и радиоводещ той е знаел, че изпълнението, колкото и да е принудително, може да бъде източник на идентификация: „След дълго запознаване с ролята си, човек толкова се вживява в нея, че вече не може да различи истинското си аз от това, което симулира“. Той е виждал, че измамата може да носи своите собствени удоволствия:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Да казваш, че нещо е бяло, когато го смяташ за черно, да се усмихваш вътрешно, когато навън си тържествен, да мразиш, когато проявяваш любов, да знаеш, когато се преструваш, че не знаеш, и по този начин да правиш противника си на глупак (дори когато той също те прави на глупак) – тези действия карат човека да цени собствената си хитрост над всичко друго. Успехът в играта се превръща в източник на удовлетворение.

По своята същност кетманът е психическа защита. Това е начин да се живее с противоречията. Той позволява на онези, които го владеят, да създадат частни светилища на ума, недокоснати от компромиси, дори когато компромисите заливат останалата част от живота им. В „Поробеният ум“ Милош разделя кетмана на осем разновидности: национален, артистичен, професионален, скептичен, метафизичен, етичен и кетман на революционната чистота. Всеки от тях включва компромис в една област на живота, за да се задоволят изискванията на друга, например като се придържаме към политическата ортодоксалност, за да продължим професионалната си работа, или като намираме произведения за превод, които имат някаква вътрешна стойност (Александър Пушкин, да речем) и които все пак ласкаят режима.

Милош е знаел, че с течение на времето подобни компромиси се оказват крехки. Да практикуваш кетман означава да станеш безкрайно адаптивен. Той може да помогне на човек да достигне нови „висоти на интелигентност и психологическа проницателност“. Но цялата тази изобретателност, безкрайният маскарад, служи повече за утеха на лъжеца, отколкото за заблуда на управляващите. Както Милош предупреждава практикуващите метафизичен кетман: „Тяхната защита срещу пълната деградация е … [да] измамят дявола, който си мисли, че ги измамва. Но дяволът знае какво мислят те и е доволен. Понякога външното подчинение е всичко, от което се нуждае тиранинът.“

 

Източник

 

[1] В исляма с думата „кетман“ се обозначава условно изключение от вярата, което се прилага само в крайни случаи. В крайната си форма той позволява и привиден отказ от вярата.

[2] Жозеф Артюр дьо Гобино (1816–1882) е френски дипломат и писател. Общата си известност дължи на своето „Есе за неравенството на човешките раси“ (Essai sur l'inégalité des races humaines, 1853-1855). Поради това той е смятан за един от основоположниците на расистката мисъл.

[3] Никодемит е човек, заподозрян, че публично изопачава религиозната си вяра, за да скрие истинските си убеждения.

[4] Валденсите (известни също като валдензи валдези или ваудоа) са привърженици на протопротестантска църковна традиция, която започва като аскетично движение в западното християнство преди Реформацията.

[5] Социнианизмът е християнска верска система, наречена на италианските богослови Лелио и Фаусто Социни, съответно чичо и племенник, която е развита сред Полската реформирана църква през XVI и XVII век и възприета от унитарната църква в Трансилвания през същия период.

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.


Pin It

Прочетете още...

Default Image

На края на гората

Антъни Дейниълс 09 Апр, 2008 Hits: 20742
Масовият човек не възприема фундаментални…