Зъбите са мястото на срещата ни с външния свят, точката на атака. Кристални и минерални по своята същност, те ни разкриват в най-мекотелата ни форма. Фактът, че те първо израстват, след което ги губим и отново израстват (макар и само веднъж), сякаш ни съюзява с влечугите и най-големите хрущялни риби. И все пак малко са нещата, които ни характеризират по-силно като бозайници, отколкото зъбите. Развитието на променливото съзъбие е един от най-големите козове в арсенала на еволюцията на бозайниците. В същността си ние сме племе от гризачи, хапачи и мелачи [които мелят]. Формулата на човешките зъби – плоски резци, сравнително дребни кучешки зъби, трудолюбиви кътници – е класически компромис на всеядните: агресия и месоядство отпред, трудолюбиво вегетарианство отзад.
По-твърди от костите – по-твърди от която и да е друга част на тялото – те са и мястото, където сме най-уязвими. Томас дьо Куинси пише, че ако зъбоболът би могъл да убива, той щеше да се смята за „най-ужасната сред човешките болести“. Апокрифно се казва, че той е твърдял, че една четвърт от човешкото страдание може да се припише на тяхното „жестоко мъчение“. Подозирам, че тази цифра е преувеличена, но аз съм имал достатъчно кариеси, обработки на канали, изтрити венци, коронки и вадения, за да се съглася, че цифрата е близо до 20%. Непрекъснато сънувам кошмари, че зъбите изпадат от устата ми. За мен миризмата на зъби, обработвани със зъболекарска бормашина, е миризма на горяща плът.
Един спомен назаем – Марек Куперман беше онова рядко явление във Варшава след Втората световна война: истински провинциален евреин. Или поне се държеше като такъв. Винаги, когато идваше в апартамента на баба и дядо на улица „Явошинска“, той носеше със себе си цяло пиле, увито във вестник, с отрязана глава. Някой друг трябваше да го оскубе.
Марек познаваше дядо ми отпреди войната. Срещали са се под егидата на комунистическата партия, която по онова време е била нелегална в Полша. Дядо ми е бил само съратник; той преминава към пълноправно членство в партията едва през 1943 г., като вече служи в съветски партизански отряд в Беларус.
Марек е бил партиен член още преди войната. Заради това е попаднал в затвора, където надзирателите са избили задните му зъби. Около масата за вечеря обичаше да отдръпва устните си и да показва на баба ми Зося червените дупки, в които са се намирали кътниците му. Зося винаги мразеше това и се гърчеше с отвръщение. Което е изненадващо, защото хората винаги показваха на Зося зъбите си.
Зося беше зъболекарка. Не от убеждение или садизъм, а от необходимост. Баща ѝ е бил аптекар в армията, обучен в офицерско училище в Санкт Петербург. Семейната легенда разказва, че е трябвало да бъде хирург, но се е страхувал от кръвта. Подобно на всички мъже от семейството му, дребни благородници от Литва (някога не толкова дребни, но това е друга история), които вървят до 200 години назад, той умира млад, от сърдечен удар, още на 40 години.
Зося израства без баща във Вилнюс, който между войните е принадлежал на Полша и се е наричал Вилно. На 1 септември 1939 г. тя тъкмо започва първата си година в медицинското училище, когато Германия нахлува в Полша. Шестнадесет дни по-късно Съветският съюз се присъединява и бързо превзема Вилно, както и по-голямата част от източната част на Полша. Месец по-късно Съветският съюз предава града на Литва, която го желае още от края на предишната война. Цената на този подарък е позволението за създаване на съветски военни бази на литовска територия. Това скоро ще има ужасни последици за Литва, но по онова време за Зося най-важното е, че Вилно – сега Вилнюс – преживява внезапен подем на насилствена литовска приватизация. Старият полски университет е закрит и на негово място е открит нов, литовски. Нейните лекции по медицина, които някога са били на полски, сега се водят на литовски – език, който тя не знае ни най-малко.
Десетилетия по-късно Зося твърдеше, че си спомня само един откъс от литовския език: четиристишие, в което се разказва за мъж и неговата стълба. Това, разбира се, не е било достатъчно, за да се справи с обучението по медицина, и тя се отказала. В дългосрочен план обаче литовизацията нямала такова значение; Зося щяла да се откаже от училището независимо от всичко. През юни 1940 г. Съветският съюз анексира цяла Литва, заедно с Вилнюс, и я превръща в Литовска съветска социалистическа република. През 1941 г. нахлува Германия и градът остава под нацистко управление в продължение на три дълги години.
Сестрата на Зося – Барбара – бяга с руски войник в дълбините на Сибир. Другата ѝ сестра става заробена работничка някъде в Германия. Зося остава с майка си във Вилнюс. След войната всички се събират отново във Варшава. По това време войникът на Барбара вече е мъртъв, а другата сестра (името ѝ никога не се произнасяше в дома на майка ми) е полудяла.
Самата Варшава е в руини. Голяма част от лекарите в страната са убити, а има отчаяна нужда от всякакви медицински специалисти. Интензивността на това търсене довежда до известно разхлабване на стандартите в обучението. Това разхлабване е още по-силно изразено в паралелната дисциплина стоматология. Вместо да посещава години наред медицинско училище, всичко, което Зося трябва да направи, за да стане зъболекарка, е да издържи кратък стаж и да положи изпит. Тестът е есе на тема „Ролята на устата за красотата на лицето“.
Може би нейният отговор е запазен някъде в архивите на Варшавската стоматологична академия. Бих искал да знам какво е написала. На пръв поглед задачата изглежда идиотска. Но колкото по-дълго мисля за нея – а аз мисля за нея вече над 25 години – толкова по-дълбок ми изглежда въпросът. В зъбите има нещо обезпокоително двусмислено. Коя друга част от тялото е толкова дълбоко замесена в удоволствието и болката?
Подносът с инструменти, столът за обездвижване, светлината за разпит: между зъболекарите и мъчителите съществува отдавна наблюдавано родство. Но дали това е справедливо? Като дете си мислех, че е така. Обичах да си играя със старата зъболекарска бормашина на баба ми – единственото нещо, което приличаше на играчка в иначе лишения от играчки апартамент. Когато Зося започва работа в стоматологията, бормашините не са електрически, а все още се задвижват с крака. Приличат на колела от чекръци. Тази беше чугунено чудовище, черно от ковачницата и тежко поне колкото самия мен. Харесваше ми да натискам педала, докато задвижващото колело се завъртеше максимално бързо – моята собствена малка едноколесна железница на болката. Изтръпвам, като си помисля за това. Още повече като си спомня, че Зося обработваше с него кухините в зъбите на собствената ми майка, вкъщи.
Майка ми правеше всичко това да изглежда така, сякаш се намираше в ръцете на касапин, но колелото също беше виновно. Независимо от недостатъците на инструментите си Зося имаше талант и хората оценяваха услугите ѝ. Първата ѝ работа е била в затвор. Някои от затворниците са били толкова благодарни за вниманието на Зося, че ѝ правели подаръци. Един от тях изработил мебелите ѝ, някои от които видях за първи път преди две години. Докато отсядах в гостилницата на леля ми в полската провинция на североизток от Варшава, тя ми показа един от последните останали екземпляри от тази затворническа щедрост. Беше дървено бюро с абсолютно мегалитна здравина, толкова тежко, че изглеждаше неподвижно. Исках да го взема за себе си, но не можех да си представя цената на превоза му [до Америка]. Имаше и комплект от християнски ясли в краковски стил или szopki, изработени от друг щастлив затворник, но аз изобщо не ги пожелах.
Бях в Полша, за да правя проучване за книгата си. Това е история на Източна Европа, разказана тематично, в анекдоти и приказки. По това време работех върху раздела за империите. Трябваше да опиша три от тях: Руската, Османската и Австро-Унгарската. При всяка от тях исках да проникна отвъд датите, владетелите и границите. Исках да намеря възможност да предам начина, по който те са управлявали – какво ли е било усещането да бъдеш управляван от тях – по начин, който е инстинктивен и непосредствен. И що се отнася до Руската империя, ми се стори, че съм открил това усещане в романа „Лудият на царя“ от естонския писател Яан Крос.
Книгата разказва историята на Тимотей (Тимо) фон Бок, германски земевладелец от Ливония (днешна Естония и Латвия) и реална историческа личност, който се сражава в Наполеоновите войни и става приближен на цар Александър I. Фон Бок е роден през 1787 г. в заможно семейство и получава прогресивно образование от частни учители. Член на германската аристокрация, управлявала Прибалтика, той все пак счита себе си за руски патриот. До 25-годишна възраст фон Бок е ветеран от 60 битки, повечето от които се водят по време на руската контраофанзива след похода на Наполеон към Москва. По време на тази кампания той се запознава с Гьоте, който посвещава кратко импровизирано стихотворение на красивия немскоговорящ войник, чиито казаци са помогнали за прогонването на французите от Ваймар. Две години по-късно, през 1815 г., фон Бок се запознава с цар Александър I, който бързо харесва младия войник и го прави един от своите адютанти. Освен това той кара Фон Бок да се закълне, че винаги ще му казва само истината. Проблемите на фон Бок започват с тази клетва.
През 1816 г. Фон Бок подава оставка от армията. Скоро след това той предизвиква скандал, като се жени за естонската си прислужница Ейва (по-късно прекръстена на Екатерина), която е родена като крепостна селянка. Изглежда, че фон Бок се е оженил за Ейва отчасти по любов, а отчасти по убеждение. Тази женитба е начин да демонстрира презрението си към обществените нрави и вярата си в безкрайната пластичност и възпитаемост на човечеството. След като шокира съседите си, през 1818 г. Фон Бок решава да изкаже пред царя мнението си за крепостничеството и всичко останало, което изглежда нередно в империята. Той пише на Александър меморандум от 60 страници, в който изброява всички недостатъци на царя като човек и владетел (сред които „деспотизъм, лицемерие, некомпетентност, малодушие, перфидност и суета“) и го призовава да сложи край на самодържавието в Русия и да започне ера на конституционно управление.
В отговор Александър нарежда фон Бок да бъде незабавно арестуван и изпратен в островен затвор, предназначен за политически затворници. По лична заповед на царя Фон Бок е държан под постоянно наблюдение и му е отказан достъп до хартия, перо, мастило и моливи. На съпругата му не е позволено да знае къде се намира и какво се случва с него. Лишен от всякаква човешка компания и развлечение, Фон Бок започва да губи разсъдъка си. Именно тук, по време на най-интензивния период на лишаване от свобода, романът на Крос достига своята морална кулминация. След един от маниакалните изблици на безумие надзирателите на фон Бок влизат в килията и избиват зъбите му. Те правят това, като вкарват в устата му огромен железен ключ и го въртят първо на една, после на друга страна, докато всичките му зъби с изключение на кътниците са избити и цялата му уста се превръща в отворена рана.
След това изтезание фон Бок е съкрушен човек. Ако преди е буйствал срещу царя и несправедливостта на затвора си, сега той потъва в апатия и лудост. През цялото това време цар Александър следи отблизо състоянието на бившия си приятел. Сякаш за да компенсира възмущението от тези мъчения, Александър нарежда да изпратят в килията на Тимо роял (Фон Бок е бил отличен пианист), но по никакъв друг начин не отменя или облекчава условията на тайното му лишаване от свобода, което приключва едва след смъртта на царя.
Това беше точно нещото, което търсех. За мен историята за зъбите на Фон Бок обобщаваше капризността на империята; начина, по който тя стига до тялото, а оттам и до ума; как е застрашена от словото и процъфтява в мълчанието.
Проблемът е, че това не е съвсем вярно. Почти всичко в романа на Крос – от стихотворението на Гьоте до рояла – се основава на щателно проучени факти. Но там, където те се оказват оскъдни, Крос предоставя своя собствена блестяща реконструкция на събитията. Епизодът с ключа е единственият, в който той излиза извън рамките на историческите данни, за да измисли нещо изцяло фантастично. Не че тази история не е правдоподобна: анархистът Михаил Бакунин, радикален благородник, с едно поколение по-млад от Фон Бок, губи зъбите си в същия затвор – макар и от скорбут, причинен от ужасните затворнически дажби. Състоянието на зъболечението в руските затвори си остава плачевно през всичките 180 години, изминали оттогава. Преди да бъде убит през февруари миналата година, продемократичният активист Алексей Навални отбелязва от килията си в арктическия затвор, че отличителната черта на днешните руски затворници не са татуировките, затворническият жаргон или „особеният поглед, изпълнен с тъга и болка“, а простият факт, че повечето от тях нямат зъби. Според него това се дължи на „лошо хранене, липса на твърда храна, много сладки неща (най-достъпната храна), много силен чай, пушене и пълна липса на стоматологична помощ“. За книгата си използвах реалната история на пет естонски момчета, които през 1823 г. сами избиват зъбите си, в опит да избегнат царската военна служба, която по онова време трае 25 години и е близка до смъртна присъда (самонараняването им е разкрито и те все пак трябва да прослужат 25-те си години).
Въпреки това съжалявах, че не можах да използвам историята за зъбите на Фон Бок. В книгата на Крос обезобразяването му не е просто инцидент, а лайтмотив, който преминава през целия роман. То присъства още от момента, в който за първи път се срещаме с героя, когато той най-накрая се завръща у дома в Естония след осем години затвор, като преждевременно остарял и сломен човек. Самият Крос е знаел нещо за затвора. Той прекарва осем години в ГУЛАГ в залеза на сталинизма, първо във Воркута, миньорско селище над Полярния кръг, а след това в селището Абан, близо до Красноярск. Имал е късмет, що се отнася до тези неща. Във Воркута Крос е назначен на работа в сушилня за филцови обувки, което го предпазва от най-големия студ. В Абан среща първата си съпруга. Започва и първите си опити с художествена литература – начин да прекарва времето си в това, което очаква да бъде мястото на изгнание до края на живота му.
Крос е изпратен в ГУЛАГ през 1946 г. Арестът му е част от мащабна акция по издирване на естонски интелектуалци, политици, профсъюзни дейци – изобщо всички, които биха могли да представляват заплаха за новата съветска държава. В периода 1945-1946 г. КГБ депортира общо 150 000 естонци. Този период на терор в Естония настъпва точно когато баба ми сяда да пише есето си за ролята на устата в красотата на лицето. Нейният бъдещ съпруг, дядо ми Якуб, когото тя все още не е познавала, е работил за другата страна на нелегалната война срещу дисидентите, която Съветският съюз води в новопридобитата си зона на влияние.
Якуб е прекарал по-голямата част от Втората световна война като партизанин, сражавайки се в подразделение, съставено предимно от поляци, но прикрепено към Червената армия. Те са разположени зад вражеската линия в Беларус, където той вижда как евреи са натикани в трудови лагери, а цивилни са изгаряни живи в хамбари. Присъединява се към похода към Берлин, но не стига до крайната му цел заради рана от шрапнел. След войната, подобно на много бивши партизани, Якуб е вербуван в тайните служби на новия съветски властови апарат – по-конкретно в контраразузнавателния отдел на тайната полиция.
Подробностите за работата на Якуб в контраразузнаването са доста неясни. Въпреки че прегледах личното му досие от този период, все още не съм получил оперативното му досие. Поради това голяма част от онова, което е правил (или не) в годините след войната, си остава загадка. Знам обаче, че е участвал в нещо, наречено операция „Цезар“ – мащабна кампания под фалшив флаг, която включва създаването на фалшива нелегална антикомунистическа група, наречена „Свобода и независимост“ (Wolność i Niepodległość, или WiN). Те използват тази потьомкинска организация, за да искат средства от западните разузнавателни служби (главно ЦРУ и МИ6), които им отпускат милиони долари, като предполагат, че тези пари се използват от истински паравоенни формирования за борба с комунизма.
Освен това полската тайна полиция използва WiN като прикритие за издирване на оцелели членове на полския антикомунистически ъндърграунд от времето на войната. Операция „Цезар“ е част от по-широкообхватни усилия за издирване на останалите бойци и за арестуване на онези, които са се укривали. За тази цел тайната полиция не е можела да разчита единствено на фалшива организация. Нуждаела се е и от „къртици“ – хора, които да действат като вербовчици и на които бившите бойци биха се доверили като на свои.
Един от хората, които са избрани за тази работа, е мъж на име Мариан, който се подвизава под оперативното кодово име Артур. Попаднах на неговата история, докато се опитвах да разбера до каква степен дядо ми е участвал в операция „Цезар“. Якуб се появява само в периферията, в бележките под линия на файловете, до които имам достъп (много други остават недостъпни). Мариан/Артур, напротив, често е в центъра на действието. Артур е бил член на истинската организация „Свобода и независимост“, преди тя да бъде разпусната в края на войната. Като член на новата и измислена „Пета команда“ той прави повече от почти всеки друг, за да вербува и след това да предаде други членове на ъндърграунда.
През 1952 г. операция „Цезар“ внезапно е прекратена. Цялата хитрост и фактът, че ЦРУ е било ефективно измамено, са разкрити на злорада пресконференция. И до днес не е ясно защо полското разузнаване е прекратило една толкова ефективна контраразузнавателна операция, без да е било компрометирано. Някои историци смятат, че заповедта за това може да е дошла от самия Сталин, като начин да отправи предупредителен изстрел в лицето на новоизбрания президент Айзенхауер. Какъвто и да е случаят, животът на Артур става доста мрачен. Прикритието му е разкрито. Но той не може да разкаже на никого какво е правил: измамната същност на възродената организация „Свобода и независимост“ е една от най-добре пазените тайни в Полша. Преструвката, че WiN е истинска организация на съпротивата, финансирана от чужбина, се поддържа десетилетия наред. Това означава, че Артур не може да обясни пропуските в трудовото си досие, причинени от времето, което е прекарал на Запад, работейки за тайната полиция. Без работа той не може да получи квартира, нито карти за месо и масло. За известно време службата за сигурност му предлага работа – синекура, която да го държи далеч от улицата, но той пие твърде много и я губи.
След няколко години Артур започва да получава абсцеси в устата. Скоро след това му се налага да извади и смени всичките си зъби, но не може да си позволи личен зъболекар, нито пък цената на пеницилина. Започва да пише на бившите си шефове и да ги моли отново да платят за комплект изкуствени зъби. В този момент той може би е пресякъл пътя си с баба ми Зося. След като се омъжва за дядо ми през 1950 г., тя престава да работи в затвора и се премества в една хубава клиника в центъра на Варшава, управлявана от името на Министерството на държавната сигурност – тайната полиция. В годините, когато Артур е молил за протезите си, тя е надниквала в устата на безброй агенти и шпиони.
Дали някога са ѝ казвали нещо? Ако са го правили, тя не е казвала. А дори и да са ѝ разказвали тайни, тя едва ли би ги намерила за много убедителни. Зося никога не се е интересувала особено много от работата на съпруга си. Тя сякаш не обръща внимание на различните заговори и вътрешни борби, които разтърсват тайната полиция в периода непосредствено преди и след смъртта на Сталин – и които в крайна сметка провалят кариерата на Якуб в контраразузнаването. А може би, което е най-вероятно, тя изобщо не е знаела. В онези времена тайните е трябвало да се пазят строго.
Колкото и да умееше да борави с бормашина, нито спомените, нито интроспекцията бяха сред дарбите на Зося. Тя не говореше много за миналото, нито пък правеше голяма равносметка за него. Беше странна и доста разкрепостена жена, която не се поддаваше на дълбоки емоции или привързаност. В семейството ми имаше една шега по този повод (от страна на баща ми – естествено, имаше и раздори). Разказваха, че веднъж Зося била оперирана, за да ѝ отстранят жлъчния мехур, но по погрешка извадили сърцето ѝ. През четирите десетилетия на вдовство (Якуб умира през 1963 г.) основните ѝ интереси си остават постоянни: гримиране, слънчеви бани на балкона, пътувания до балтийския бряг през лятото, печене на мазурек през зимата. През 70-те си години тя се увлича по американската сапунена опера „Династия“ (споделяна от милиони нейни сънародници), но ако аз съм вкъщи, не пуска телевизора, за да гледа Макгайвър.
От време на време Зося разглеждаше стари снимки, но най-вече заради снимките, изпратени ѝ от стари любовници. Макар и да оставаше привидно безразлична към голяма част от преживяното, Зося се беше докоснала до скритата история на своето време по начин, по който малцина други биха могли. Всичките кариеси, всички тези извадени зъби: те трябва да са ѝ казвали нещо – във всеки случай нещо повече от това, което успях да разбера от досиета и документи, напечатани на пожълтяла хартия.
В края на краищата зъбите са диагностични по начин, който се споделя от малко други части на тялото. Всяка уста, пълна със зъби, е свой собствен уникален малък свят. Точно толкова сигурно, колкото и пръстовите отпечатъци, следите от ухапвания, независимо дали са криминални или любовни, могат да бъдат съпоставени с хапещите, точно както зъбните досиета могат да се използват за идентифициране на жертвите на пожари, самолетни катастрофи и други опустошителни бедствия. Зъбите работят и като капсули на времето. Пулпът в тях е най-добрият източник за извличане на генетични данни след смъртта. Вътре в зъба, на сигурно място в защитния затвор на емайла, ДНК може да оцелее хиляди, дори десетки хиляди години. Учените са реконструирали шаблона на антични зарази като туберкулоза и бубонна чума въз основа на гени, открити в древни зъби.
Дори извън сферата на гените, зъбите имат какво да ни разкажат за миналото. Малко хора знаят, че зъбите растат на слоеве и имат пръстени като тези на дърветата. Тези пръстени отразяват какво са яли и пили хората по времето, когато е бил фиксиран съответният пръстен. Въз основа на миниатюрни вариации в химическия им състав е възможно да се реконструира къде са се намирали и какво са консумирали хората в даден момент. Например те могат да покажат, че даден човек е израснал, пиейки мляко и ядейки риба край Балтийско море, и че е страдал от недохранване в Сибир в ранна възраст. Именно това е трябвало да бъде поискано на изпита на Зося в стоматологичното училище. Не ролята на устата за красотата на лицето, а зъбите като памет на тялото. Защото по съвсем реален начин зъбите помнят всичко. При условие, разбира се, че могат да се държат в ръка.
След като посетих леля ми в нейната гостилница на два часа източно от Варшава, заминах да продължа изследванията си в Латвия. По време на пътуване с автобус през курландската провинция един от кътниците ми падна. Или поне по-голямата част от него. Годините на последователни повреди и ремонти го бяха направили нестабилен. И изведнъж той се оказа там, в дланта ми. Усещането беше ужасно, но не и болезнено. Изчаках да се върна в САЩ, за да извадя останалата част от зъба. За онези, които не са се сблъсквали с ваденето на зъб, процесът е нервно механичен. Зъболекарят използва малка метална пръчка, оформена като лост, и просто го изтръгва. Това е малко като да извадите от устата си дърво.
След като приключи, зъболекарят ми спря, за да погледне какво е направил. Очевидно кътният ми зъб, който беше съвсем незабележим над линията на венеца, имаше огромни корени – просто гигантски. Д-р Бхатачария каза, че никога не е виждал подобно нещо. Не можеше да се съвземе и поиска да разбере откъде съм.
„Литва“, казах му и сложих зъба в малка пластмасова кутийка, за да го отнеса вкъщи.
