Скитите са вършили ужасни неща. Преди две хиляди и петстотин години тези войнствени номади, които са живеели в степите на днешна Южна Украйна, се ползвали с наистина свирепа репутация. Според гръцкия историк Херодот те пиели кръвта на падналите си врагове, отнасяли главите им при своя цар и правели украшения от скалповете им. Понякога навличали върху конете си цели човешки кожи и използвали по-малки парчета човешка кожа за направата на колчаните, в които държали смъртоносните стрели, с които били известни.
Читателите отдавна се съмняват в истинността на тази история, както и на много от по-необичайните разкази на Херодот, събрани от всички краища на древния свят. (Не напразно „бащата на историята“ е бил известен в древността и като „баща на лъжата“.) Напоследък обаче се появиха доказателства, които потвърждават неговия разказ. През 2023 г. екип учени от Университета в Копенхаген, ръководен от Луиза Орестед Брандт, изследва състава на кожени изделия, включително няколко колчана, намерени в скитски гробници в Украйна. Като използват вид масспектрометрия, която им позволява да разчетат „молекулярния баркод“ на биологичните проби, екипът установява, че макар повечето скитски кожи да произхождат от овце, кози, крави и коне, два от колчаните съдържат парчета човешка кожа. „Текстовете на Херодот понякога са поставяни под съмнение заради историческото им съдържание, а някои от нещата, които пише, изглеждат малко митологични, но в този случай успяхме да докажем, че той е бил прав“, каза ми наскоро Брандт.
И така, едно на нула за Херодот. Но високотехнологичната детективска работа на изследователите от Копенхаген сочи и нещо друго за бъдещето на историята като дисциплина. В основните си техники писането на история не се е променило толкова много от класическите времена насам. Като историк можете да правите това, което е правил Херодот – да пътувате, да разговаряте с интересни хора и да събирате техните спомени за събитията (макар че сега понякога наричаме това журналистика). Или можете да правите това, което са правили повечето историци след него, т.е. да събирате документи, написани в миналото и за миналото, a след това да се опитвате да подредите различните им разкази и тълкувания. Със сигурност това е начинът, по който бях обучаван в магистърската степен през 2000-те години. Четяхме първични текстове, написани през периодите, които изучавахме, и трудове на по-късни историци, а след това се опитвахме да впишем аргумент, основан на тези документи, в разговора, воден от тези историци.
Но ако все пак има и друг начин? Какво, ако вместо да се ровим в архивите и да критикуваме аргументи, би било възможно да пишем история директно въз основа на физическите останки от миналото, реконструирайки събитията с криминалистичните детайли на следователи? Това би била история, написана не от думи, а от вещи. Археологията, изкуствознанието и други дисциплини, които се занимават с изучаване на материалната култура, отдавна обещават нещо такова. Но традиционно съществува разделителна линия между това, което те могат да предложат, и нещото, което много историци смятат за своя истинска задача. Тези области обикновено са се движели в различни мащаби и са обръщали внимание на различни теми. Историците, разглеждащи архивни документи, писмени летописи и надписи, са се фокусирали повече върху конкретни индивиди в конкретни моменти. Археолозите и техните събратя, които изследват променящите се архитектурни стилове, погребения, фрагменти от керамика и т.н., събират много информация, но в по-широк мащаб. На няколко места, като например при изучаването на монети и печати, двата метода се припокриват. Но като цяло тези два подхода към миналото – текстовият и вещният – са били поставяни в различни области. Напоследък обаче това разделение става все по-неясно.
През последното десетилетие способността на учените да извличат информация от материални останки нарасна експоненциално. В някои случаи, като например изучаването на древния климат, старите техники бяха използвани с нов обхват и прецизност. В други случаи процедури като секвенирането на ДНК – някога скъпи и склонни към грешки методи, особено при прилагането им върху древни проби – станаха надеждни и повсеместни. Освен това разполагаме с напълно нови методи за датиране, визуализация и химичен анализ, които позволиха на древните останки – всичко от зъби до обувки, та дори и самите древни отпадъци – да говорят за миналото толкова красноречиво, колкото и всеки архив.
Днес историците не само четат ръкописи, но и изследват самите страници, за да проследят гените на стадата крави и овце, чиито кожи са били използвани за направата на пергамента. Миниатюрните следи от протеини, открити при археологически разкопки, вече могат да се използват за точно идентифициране на остатъци от разложена органична материя – например боброви кожи в гроб на викинги – и за връщането им до мястото на произход. Изследването на древните протеини вече е отделна област, наречена палеопротеомика. Други криминалистични техники откриха други изгубени страници от миналото. Анализът на стабилни изотопи, запазени в човешки кости и животински зъби, позволи на учените да проследят движението на едно момиче от Германия до Дания през бронзовата епоха, да проследят вноса на павиани в древен Египет от Африканския рог и да проследят годишните миграции на вълнестия мамут от Индиана през Средния Запад преди 13 000 години. Секвенирането на древна ДНК, взета от средновековни шахматни фигури от слонова кост, проследява произхода им до африканските савани. Древни пилешки кости са използвани за определяне на разпространението на полинезийските народи в Тихия океан.
Тези постижения не се радват на всеобщо одобрение. Учените хуманисти са склонни да разглеждат миналите събития в човешки план, като големите двигатели на историята, идещи от промените в културата и обществото. Учените в областта на природните науки са склонни да се фокусират върху колебанията в природния свят, като често приписват падането на империи и царства на фактори като продължителни суши и епидемии от чума. Някои историци, като византолозите Мерл Айзенберг и Джон Халдън, предупреждават срещу „прибързаните предположения“ относно връзката между обществото и околната среда и предупреждават за „преувеличените твърдения“ за влиянието на климата и болестите върху цивилизацията.
Други историци са развълнувани от възможностите, които новата наука предлага. За Майкъл Маккормик, медиевист в Харвард и титуляр на университетската катедра по наука за човешкото минало, кумулативният ефект от тези различни нововъведения е „научна революция“, която все още е в начален стадий. Говорейки с осезаемо вълнение от дома си в Кеймбридж, Масачузетс, Маккормик ми каза, че историята днес се намира приблизително на същото място, на което е била астрономията, „когато Галилей за първи път е погледнал нагоре с телескопа си“.
През 1970-те години, като аспирант в Католическия университет в Лувен, Белгия, Маккормик усвоява всички умения, които тогава се изискват от един средновековен историк: „гръцка и латинска филология, лингвистична история, вулгарен латински, късен гръцки, класически гръцки и палеография“. В наши дни, смята той, този вид обучение трябва да се допълни с подобно внимание към материалните доказателства. „Щом в ръцете ви има физически частици от миналото, тогава към тях може да се приложи целият инструментариум на научната революция“, казва той. „Ако имате кожа, можете да проверите какво е пила кравата. Ако имате дървен материал, можете да видите в каква гора е израснал. С молекулярните данни отваряте тази гигантска съкровищница на човешката история, връщайки се назад до миграцията ни от Африка.“
Мнозина споделят ентусиазма на Маккормик. Вълна от пари и безвъзмездни средства се насочва към усилията за прилагане на лабораторни методи за изучаване на миналото. Навсякъде от Осло до Пекин се появиха институти, инициативи и центрове за върхови постижения, посветени на темата, а с тях и решения на въпроси, които историците дори не са знаели да задават, камо ли да им отговарят.
Новата наука за историята е особено показателна, когато се прилага към епохи, за които липсват писмени документи. Голяма част от това, което знаем за живота в т.нар. ранносредновековен период, например – периодът, който някога е бил широко известен като „тъмните векове“ – идва от манастирските хроники и житията на светците. Тези източници предоставят много информация за религиозните обреди, но имат много по-малко информация за произхода на кралствата или за развитието на търговията.
През последното десетилетие науката успя да запълни някои от празните места. След падането на Западната римска империя европейската икономика изпада в криза. Не е имало борсов индикатор или икономически индекс, който да проследи обхвата или времето на срива, но историците са успели да възстановят един вид голямомащабна гледка към случващото се, като са разгледали доказателства, запазени в лед. Ледените ядра, взети от швейцарските и гренландските ледници, съхраняват хронологичен запис на състава на атмосферата, подреждан година след година. Нивата на олово в тези ядра корелират с количеството сребро, което се е добивало във всеки един момент. Когато атмосферните учени са измерили количеството на това древно оловно замърсяване в участъци от ледени ядра, датиращи от първото хилядолетие от н.е., те са установили, че производството на сребро се срива през трети век – по-рано от очакваното и доста преди края на римската власт – и не се възстановява в продължение на 400 години, когато Меровингите отново отварят големи сребърни мини във Франция.
На микроикономическо ниво археологическите данни, анализирани по нов начин, показват как търговските мрежи започват да се възстановяват на целия континент след настъплението му през VI и VII век. С помощта на ДНК една от лабораториите установява, че животинските черепи, открити в средновековно селище под днешен Киев, принадлежат на моржове, убити във водите между Канада и Гренландия, откъдето са били транспортирани на 3000 километра, за да бъдат използвани за изработване на бижута и шахматни фигури. Химическият анализ на мъниста, намерени в империите на викингите, показва, че стъклото в тях е било изстъргано от римски мозайки, на стотици километри от крайното им място на покой в Скандинавия.
Мънисто по мънисто, зъб по зъб, тези изследвания разкриват картина на връзките, свързващи севера и юга, изтока и запада. Но дали това наистина е нещо ново? Археолозите имат вековна практика да приспособяват физическите доказателства към историческите разкази. Между двата източника на информация обаче винаги е имало разминаване. Материалите, открити от разкопвачите, предоставят многобройни данни за живота на обикновените хора, но не предлагат точна хронология. За разлика от тях текстовите източници, използвани от историците, обикновено са категорични по отношение на датите, но са неясни по отношение на спецификата на всекидневния живот.
Нов метод за изучаване на древния климат позволява на учените да преодолеят тази празнина. Днес палеоклиматолозите могат да използват данни, събрани от хиляди древни дървета и ледникови проби, за да установят какви са били условията в дадена точка на земното кълбо през дадена година. Вече е възможно да се задават много конкретни въпроси за климатичните промени, които се крият зад важни исторически събития. Например, какво е било времето, когато хуните са настъпили към Римската империя? (Изключително сухо, особено през лятото – точно това, което кара пастирите да търсят по-зелени пасища.) Или какво е било времето в Монголия, когато Чингис хан е събирал войските си? (Топло и влажно, идеално за изхранване на армията и нейните десетки хиляди коне.)
Заедно с климата пандемиите са още един от големите двигатели на историята. През последните години е постигнат огромен напредък в идентифицирането на източниците и пътищата на предаване на древните епидемии. Заслугата за това до голяма степен се дължи на изучаването на древните микробни и вирусни гени, което позволява на учените да идентифицират древните зарази точно. Секвенирането на геномите стана по-бързо и по-евтино. В същото време учените станаха по-добри в откриването на ДНК в скелетни останки, например чрез изследване костите на вътрешното ухо, които съдържат неочаквано богат материал от древни гени. Днес са секвенирани повече от 10 000 древни генома, а още хиляди са на път да бъдат открити. Този поток от нови данни позволи да се проследи миграцията през хилядолетията. Антрополозите вече могат да проследят разпространението на ранните хора от Африка, а праисториците могат да наблюдават възхода на номадите, които се придвижват с коне, през късната каменна и ранната бронзова епоха.
Болестите се движат заедно с хората, но точните пътища, по които те се разпространяват между континентите, дълго време бяха неясни. Сега обаче, заедно с човешките гени, палеогенетиците успяха да секвенират генетичния код на болестите, които са поразявали хората по време на тяхната смърт. Това означава, че те не само диагностицират древните болести, но и наблюдават начина, по който те се разпространяват и мутират с течение на времето.
По този начин палеогенетиката е помогнала да се разгадае една от най-големите катастрофи – и загадки – в цялата човешка история.
През 536 г. светът започва да се обърква. Първо, слънцето потъмнява в небето. Дори по обяд в средата на лятото то остава бледо и хладно, приличайки повече на луната. Пшеницата изгнива на полето, а гроздето се разваля на лозницата. Зимата на тази година е ужасно студена, както и следващите. Пет години по-късно се случва още по-страшно бедствие. През 541 г. по бреговете на Средиземно море започват да пристигат съобщения за ужасна болест. Говори се, че болестта е пристигнала в Египет от някакво далечно място, може би от Етиопия или Индия. Пътешественици в Палестина разказват, че са минавали през изоставени села, в които болестта е убила всички, които не са избягали.
Към 542 г. заразата вече е в Константинопол, столицата на Източната римска империя (наричана още Византийска империя) и един от най-многолюдните градове в света. Съвременниците смятат, че в разгара на епидемията чумата е убивала по 10 000 души на ден. Всички видове работа са преустановени. Гладът се разраства. Дори императорът, великият Юстиниан, който е кодифицирал законите и е построил великата църква „Агия София“, се разболява.
Досега историците не са успявали да разберат какво и защо точно се е случило. Малкото хроники, с които разполагаме от времето на чумата – известна като Юстиниановата чума, по името на императора – предоставят само приблизителна представа за събитията: поглед от столицата, разказ на пътешественик от Палестина и почти нищо повече. Без да са имали представа за бактерии или вируси, хората, които са преживели чумата, не са могли да определят биологичната ѝ причина. Странният студ, който е предшествал чумата, е също толкова загадъчен. Дали застудяването е било нещо местно, или е било глобално събитие? И какво изобщо може да накара слънцето да затъмнее по такъв начин?
Спорни са и последиците от това странно двойно бедствие. До неотдавна те не изглеждаха решаващи за много експерти. Но днешните историци понякога описват 536 г. като „най-лошата в човешката история“, а последвалото десетилетие на страдания – като един от основните преломи в световната история. За Миша Майер, професор по история в Тюбингенския университет в Германия и специалист по история на Византия, тя бележи голяма „цезура между епохите“, която „играе основна роля в прехода от късната античност към ранното средновековие“.
Византийската империя не пада в резултат на чумата, но се променя. Тя става по-боязливо място и вече е по-склонна да се доверява на религията, отколкото на мъдростта на древните. Вместо Афродита и Цицерон, хората започват да боготворят Дева Мария. Религиозните шествия заемат мястото на състезанията с колесници. Императорите управляват не толкова като цезари, а по-скоро като проповедници на огън и жупел, обещаващи на поданиците си спасение пред лицето на заплашителен апокалипсис. В известен смисъл древният свят завършва тук не с обсада, а с кихане.
Тази теза за трансформиращия характер на чумата и съпътстващото я бедствие е доста нова и остава спорна. Историята за това как бедствията от 540 г. се превръщат от историографска издънка в една от големите повратни точки в историята включва цяло поколение мултидисциплинарна научна детективска работа и демонстрира силата на новите инструменти, с които разполагаме, за да разкрием миналото.
Историците подозират отдавна, че Юстиниановата чума е причинена от Yersinia pestis, или бактерията, отговорна за бубонната чума. Но без генетични доказателства нямаше как да се знае със сигурност. И тогава, през 2014 г., палеогенетиците най-накрая идентифицираха първия ясен подпис на бубонната чума, датиращ от шести век. Той идва от неочакван източник – Южна Германия, далеч от оживените градове на Средиземноморието, за които се предполагаше, че са естественият дом на чумата. Оттогава насам тя е идентифицирана в останки от шести век във Франция, Испания и Обединеното кралство. Анализът на телата, погребани в средновековно гробище в провинциален Кембриджшир, разкрива, че 40% от погребаните там са починали от бубонна чума. В своята съвкупност тези открития показват, че Юстиниановата чума е била много по-разпространена, отколкото сочат писмените източници, и е достигнала отвъд останалите граници на Римската империя, за да порази такива варварски затънтени места като Бавария и Кеймбридж. Ниската степен на вариация сред пробите от VI век показва, че тя трябва да се е разпространила в цяла Европа със светкавична скорост.
Установяването на виновника за другата половина от бедствието през 536 г. – странното време, започнало през същата година – изисква друг набор от научни инструменти. Първото парче от пъзела са пръстените на дърветата. Използвайки информация, получена от дървета в Австрийските Алпи и планината Алтай, Улф Бютген, професор в Кеймбридж по анализ на екологичните системи, и неговите съавтори успяват да докажат, че 536 г. наистина е била изключителна година, „най-студеното лято в северното полукълбо за последните 2000 години“. Десетилетието, последвало 536 г., също е било най-студеното десетилетие за последните 2000 години.
Но какво е причинило това внезапно, шокиращо застудяване? За да разберат това, учените трябва да надникнат в арктическите ледници. Когато палеоклиматолозите изследвали ледени ядра, датиращи от VI век, те забелязали необичайно висока концентрация на сулфати в годините след началото на късноантичния малък ледников период. В прединдустриалното минало сярата в атмосферата е имала един основен източник: вулканите. Гигантските вулканични изригвания изпомпват огромни количества газ в горните слоеве на атмосферата, където могат да предизвикат епизоди на глобално застудяване чрез отразяване на слънчевата енергия обратно в космоса. Данните от ледените ядра подсказват на учените, занимаващи се с климата, че понижението в глобалните температури някъде в средата на VI век трябва да е било причинено от поредица от огромни вулканични изригвания. Но тук има проблем: датите не съвпадат. Ледените ядра сочат, че първото изригване е станало през 543 г. Как е възможно глобалното застудяване да започне седем години преди изригването, което го е предизвикало? Решението на тази загадка е дошло от малко вероятен източник.
През 2012 г. японската астрофизичка Фуса Мияке изучава как се е променяло поведението на Слънцето с течение на времето. За тази цел тя измерва концентрацията на въглерод-14 – известен още като радиовъглерод – открит в отделните пръстени на древни кедри от буйните, покрити с мъх гори на остров Якушима. Мияке установява, че количеството на радиовъглерода се покачва през определени години, вероятно в резултат на мощните слънчеви бури, които са поразявали Земята през тези години. Всеки органичен материал, жив по време на някоя от тези бури, носи забележителен химически подпис. Тези резки скокове на въглерод-14, известни като „събития на Мияке“, дават възможност да се свържат предмети от археологически обекти с отделни години. Наред с други неща, събитията на Мияке са използвани за установяване на факта, че викингите са пристигнали в Нюфаундленд през 1021 г., две десетилетия по-късно, отколкото историците са смятали досега.
Чрез търсене на радиовъглеродни скокове в ледени ядра, извадени от дълбините на ледници в Гренландия и Антарктида, учените успяха да разрешат загадката на седемгодишната разлика. Стана ясно, че в предишните данни от ледените ядра е имало грешни изчисления, които са подкопали хронологията. Новите данни от събития на Мияке коригираха това и седемгодишната разлика вече изчезна: през 536 г. наистина е имало изригване, което е причинило странния, затъмняващ слънцето облак от тази година. Две последващи изригвания, през 540 г. и 547 г., са допринесли допълнително за екстремното захлаждане, характерно за цялото десетилетие.
С тези нови дати изследователите могат да съчетаят данните от гените, дървесните пръстени и ледените ядра в един цялостен разказ за това какво се е случило след 536 г. Картината е кошмарна: години на безслънчеви лета и мразовити зими, увенчани с епидемия от може би най-смъртоносната болест в човешката история. Съществуват археологически данни, които потвърждават този образ на свят, попаднал в средата на колапса. Разкопките в Скандинавия показват, че средата на VI век е период на крайна бедност и насилие. По думите на датския археолог Франдс Хершенд това е момент, в който целият регион „се спуска към ада“. Нищо чудно, че византийците са смятали, че светът е на път да свърши.
Но от друга страна, това не се случило. Византийската империя не пада през 541 г. Тя преживява без да рухне съчетанието от безпрецедентна, смъртоносна епидемия и екстремно вулканично явление,. Това е накарало някои историци да се усъмнят, че събитието бележи нещо като „край на древния свят“. За Лий Мордехай и Мърл Айзенберг, историци съответно от Еврейския университет и Държавния университет в Оклахома, Юстиниановата чума не е нищо повече от „незначителна пандемия“. Те твърдят, че има малко доказателства, че чумата е довела до падането на империи или разпадането на държави.
В разговор с мен по телефона от Оклахома Айзенберг сравнява историята на кризата през VI век с „мистерия на убийство без тяло“. Има убиец, има начин на действие, но жертвата не умира. Всъщност, както посочва Айзенберг, след чумата Византия до голяма степен е „добре“ в продължение на още „80 години“, докато арабските завоевания не опустошават империята и не я лишават от голяма част от територията ѝ три поколения по-късно. „Как може да се свърже правдоподобно нещо, което се случва през 540 г., с 630 г.?“, пита Айзенберг. „Това е все едно да кажете, че рецесията от 2008 г. е причинена от грипа през 1918 г.“
Това напрежение между научните открития, от една страна, и историческите разкази, от друга, е повтаряща се черта на новата ера на интердисциплинарната, захранвана с лабораторни данни история. В историята причинно-следствената връзка рядко е толкова проста, колкото лабораторните резултати. Събитията се случват в мрежа от човешки институции и идеи. Те придобиват значение само доколкото хората им приписват смисъл. За поколения историци, включително и за мен, това означава, че всеки опит за разбиране на дадена промяна в миналото изисква да се навлезе в детайлите на културата, религията, икономиката и политическата организация.
Но когато учените тълкуват събитията, те са склонни да наблягат на климата, а не на културата, и на пандемиите, а не на политиката. Сушата например е обвинявана за краха на класическите маи, хетите и акадите, Ангкор в Камбоджа, Тиуанаку в Перу и предците на пуеблоаните в югоизточната част на Америка. В същото време вулканичните изригвания са отговорни за падането на няколко други цивилизации, както и за колапса на Византийската империя.
Критиците изтъкват, че в онези исторически периоди, за които разполагаме с по-подробна документация, внезапният колапс в отговор на екологичен стрес е по-скоро рядкост. Никола Ди Космо, експерт по Китай и Централна Азия в Института за напреднали изследвания в Принстън, отбелязва, че „няма единен модел или парадигма“ за това как обществата реагират на климатичните катастрофи. Изучаваните от него номадски империи са били особено уязвими към промените в сезонното време, тъй като са зависели от стада животни, които лесно са могли да бъдат унищожени от „продължителни суши и зимни бедствия“.
Но дори и ако живеят толкова близо до екологичния ръб, държавите могат да се окажат устойчиви пред лицето на бедствието. Скоро след като Източната тюркска империя е засегната от поредица изключително студени зими в края на 620 г., тя претърпява редица военни поражения и в крайна сметка е разрушена от южния си съсед Китай, при династията Танг. Век и половина по-късно Уйгурската империя, която заема приблизително същата територия като Източните тюрки, се сблъсква с това, което би трябвало да бъде осакатяваща, многогодишна суша. Но вместо да се разпадне, тя процъфтява, до голяма степен благодарение на сключването на военен съюз и поддържането на ценни търговски връзки със същата династия Танг.
Във всеки един от тези случаи условията за оцеляване или срив са формирани от политически и икономически решения, а не от суровите климатични факти. Но промените във външната политика и посоката на международната търговия не се виждат в пръстените на дърветата. Историческият труд, който се корени в древните гени, се сблъсква с паралелен проблем. Той генерира огромни количества информация, но е лишен от богатия контекст, който могат да предоставят само по-традиционните хуманитарни методи.
Не всички неотдавнашни научни изследвания на миналото са съсредоточени върху завоеванията и катастрофите. За Майкъл Маккормик истинското въздействие на новата „молекулярна история“ е нейната способност да „отвори прозорци към живота на хора без гласове“. Жените, хората с увреждания и поробените присъстват в писмените източници, но обикновено само в „нищожен брой“ и най-вече видени през чужди очи. В гробищата обаче присъстват всички тези хора, и то в голям брой.
През 2014 г. учени изследват зъбния камък – по същество древната плака – върху зъбите на починала монахиня, чието тяло е изровено от средновековно гробище в Централна Германия. Зъбният камък разкрива малки петънца от лазурит, който по това време е бил толкова скъп, колкото и златото. Основната му употреба е била като пигмент: лазуритът е бил ключовата съставка на ултрамарина – най-яркото и красиво синьо, достъпно за всеки в средновековния свят.
Защо тази иначе анонимна монахиня, починала около 1100 г., е имала парченца от това рядко и ценно вещество в зъбите си? Най-доброто предположение на археолозите е, че те са попаднали там в резултат на работата ѝ по изписването на илюстровани ръкописи – или при приготвянето на пигмента, или в резултат на облизването на четката (може би за да ѝ придаде по-фин връх), докато е изписвала страниците на ръкописите.
Малко се знае в подробности за ролята на жените в създаването на илюстровани ръкописи. Въпреки че тези ръкописи се нареждат сред най-големите художествени шедьоври на Средновековието, малко от тях са били подписани. От тези, които са от този период, само около 1% могат да се припишат със сигурност на жени. Но както показват зъбите на тази монахиня, мълчанието на писмените източници не бива да се приема като доказателство за отсъствието на жени.
Най-вероятно никога няма да узнаем името на тази немска монахиня. Има граници на това, което всеки артефакт или телесна останка може да ни каже при липсата на писмени източници. Тези граници обаче се разширяват непрекъснато. Новите техники за изотопен анализ, основани на внимателно изследване на химичните елементи в човешките зъби и костни фрагменти, позволяват на учените да проследяват движението на хората не само през поколенията, но и в рамките на един живот. В съчетание с ДНК анализа това доведе до поток от интимни (макар и фрагментарни) истории от дълбокото минало: африканско момче, израснало на брега на Червено море и починало младо в римска Сърбия; момиче от бронзовата епоха, родено в Южна Германия и изпратено на север (за да се ожени? Да умре?) в Дания; млад сармат – един от наследниците на скитите на Херодот – израснал в сянката на Кавказките планини, който още като дете заминава на запад по времето на император Марк Аврелий и умира в Британия, положен в немаркиран гроб в канавка край ферма в днешния Кембриджшир.
Дали е дошъл там като войник, или като роб? Дали, след около 10 години в империята, вече е приел римските порядки или е запазил обичаите на своите номадски предци? Това е още едно нещо, за което можем само да гадаем. Но фактът, че изобщо можем да си зададем тези въпроси, показва колко дълбоко се е променило изучаването на миналото само за няколко години. Сега историята навлиза в своята поантилистична фаза, в която големите движения са уловени в хиляди отделни точки. С тази индивидуалност виждаме историята, която се разиграва в два мащаба. На заден план е материята на голямата история – войни, търговски пътища и сблъсъци, обхващащи по-голямата част от един континент. На преден план – млад мъж, мъртъв, далеч от дома, за чийто живот и съдба можем само да гадаем.
