От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 03 Guba Missile Crisis

 

One Hell of a Gamble’: Khrushchev, Castro, and Kennedy, 1958-1964
[Адски голям риск: Хрушчов, Кастро и Кенеди, 1958-1964 г.]
от Александър Фурсенко, от Тимъти Нафтали
Norton, 420 стр.

The Kennedy Tapes: Inside the White House during the Cuban Missile Crisis
[Записите на Кенеди: вътре в Белия дом по време на Кубинската ракетна криза]
под редакцията на Ърнест Р. Мей, от Филип Д. Зеликов
Belknap Press/Harvard University Press, 728 стр.

The Other Missiles of October: Eisenhower, Kennedy, and the Jupiters, 1957-1963 г.
[Другите ракети на октомври: Айзенхауер, Кенеди и „Юпитерите“]
от Филип Наш
University of North Carolina Press, 231 стр.

1

Историята на кубинските ракети започва през април 1962 г., когато съветският лидер Никита Хрушчов решава да увеличи много съществено ограничената военна подкрепа, която СССР оказва дотогава на правителството на Фидел Кастро в Куба. По негово настояване съветският президиум надлежно дава съгласието си за военно укрепване на острова, което в окончателния си вид трябва да включва около 50 000 съветски военнослужещи, организирани в пет ядрени ракетни полка, четири моторизирани полка, два танкови батальона, едно крило изтребители МИГ-21, 42 леки бомбардировача Ил-28, два полка с крилати ракети, 12 противосамолетни части SA-2 със 144 пускови установки и ескадра от 11 подводници, седем от които оборудвани с ядрени ракети.

Президентът Джон Ф. Кенеди и американските разузнавателни анализатори са наясно с нарастващото съветско военно присъствие в Куба. Но едва след 29 август 1962 г., когато разузнавателен самолет U-2 забелязва ракетните площадки SA-2, Кенеди оповестява предупреждението, че докато подобни защитни ракети земя-въздух са приемливи, инсталирането на нападателни ракети в Куба няма да бъде приемливо (на 4 септември). На 13 септември по време на пресконференция той повтаря предупреждението: „Ако в някакъв момент… Куба… се превърне в нападателна военна база със значителен капацитет за Съветския съюз, тази страна [т.е. САЩ] ще направи всичко, което трябва да се направи, за да защити собствената си сигурност и тази на съюзниците си.“[1]


Small Ad GF 1

Това, което Кенеди още не знае, е, че към септември съветската инициатива включва и тридесет и шест балистични ракети със среден обсег (БРСО) SS-4, двадесет и четири балистични ракети с междинен обсег (БРМО) SS-5, заедно с техните ядрени бойни глави. (Първите ядрени бойни глави пристигат в Мариел на борда на съветски товарен кораб на 4 октомври; до 28 октомври, когато кризата приключва, всички бойни глави за двата вида ракети и всички ракети SS-4 са в реални условия в Куба – остават да бъдат доставени само SS-5). Всъщност администрацията на Кенеди е била уверена от Хрушчов и от Анатолий Добринин, съветския посланик в САЩ, че такива ракети не са били и няма да бъдат поставени в Куба. Когато в началото на септември Добринин пита как да отговори на частен въпрос на Робърт Кенеди за ситуацията в Куба, от Москва му нареждат „в разговор с американците да се потвърди, че в Куба има само отбранителни съветски оръжия“.

Добринин успокоява Робърт Кенеди по съответния начин, с още по-голяма убеденост, тъй като и той не знае нищо за разположените там балистични ракети. Американските власти приемат тези уверения, още повече че, както отбелязва Джордж Бол в спомените си, Съветският съюз никога дотогава не е разполагал бази с нападателни ракети извън собствената си територия, дори и в съседните страни от Варшавския договор.[2]

Значението на БРСО и БРМО се крие в техния обсег. Те са проектирани не да поразяват пристигащи самолети, а да се приземяват върху цели дълбоко в САЩ; обсегът на SS-4 е около 1100 морски мили, а на SS-5 – почти два пъти по-голям. Една съветска БРСО от онази епоха, изстреляна от Куба, може да порази Вашингтон, окръг Колумбия; една БРСМ може да порази почти всяка цел в континенталната част на САЩ, като пощади само далечния северозапад на Тихия океан. Те са безполезни като отбранителни оръжия; единствената им възможна стойност е нападателна – или като възпиращ фактор за настъпленията на други. Затова, когато на 14 октомври един U-2, прелитащ над Сан Кристобал, в западната част на Куба, забелязва три ракетни площадки в процес на изграждане и когато тези площадки са идентифицирани във Вашингтон като идентични с известните площадки за изстрелване на БРСО в Съветския съюз, президентът Кенеди и неговите съветници правят очевидното заключение. Те са били излъгани, а предупрежденията им са били пренебрегнати. Съветският съюз разполага в Куба нападателни ракети, които могат да се използват само срещу цели в САЩ. Започва Кубинската ракетна криза.

Първата, поверителна фаза на кризата, от ранната сутрин на 16 октомври, когато Макджордж Бънди, съветникът на Кенеди по националната сигурност, го събужда с лошата новина, до 19:00 ч. вечерта на 22 октомври, когато президентът Кенеди обявява морска карантина около Куба, е ограничена до шепа хора във Вашингтон: „Изпълнителния комитет“ (ExComm), който Кенеди събира около себе си, за да реши какво да прави. Обсъжданията на тази група, тайно записани от самия Кенеди, сега са старателно транскрибирани и безупречно редактирани от Ърнест Р. Мей и Филип Д. Зеликов.

Любопитно е, че подобно на Хрушчов, който не е изготвил планове за действие в случай на разкриване на ракетното строителство преди завършването му, Кенеди и неговите съветници не са обмисляли какво да правят, ако възникне подобна криза: „Доколкото си спомням – пише по-късно Бънди, – никой не сметна за необходимо през септември да обмисли какво ще правим, ако предупрежденията ни не бъдат взети под внимание… Това беше провал в предвиждането и една от причините да уважаваме качеството на основното решение, което президентът Кенеди взема на 20 октомври, е, че на 16-ти той трябва да започне почти отначало.“[3] Въпросното решение, разбира се, е да се обяви частична карантина на Куба, при която кораби, за които се подозира, че пренасят военни доставки, ще бъдат възпрени да влизат в кубински води. Но сред другите обмисляни стратегии – а според Кенеди той е взел окончателното си решение едва на 21 октомври – са били по-всеобхватна блокада, въздушен удар по ракетните площадки в Куба, цялостен въздушен удар по военните бази на острова и пълномащабна военна инвазия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Обединеният комитет на началник-щабовете предпочита най-крайния отговор, но той няма голяма гражданска подкрепа в Изпълнителния комитет. Вариантът да се пренебрегне натрупването на оръжия и да се продължи както досега няма привърженици. В продължение на пет дни ExComm обсъжда три неизвестни: Колко ракети са вече на място и дали са оперативни? Как биха реагирали съюзниците от НАТО на недостатъчен или прекомерен отговор от страна на САЩ – дилемата за „доверието“, която е обсебила Кенеди и близките му съветници? И какво би направил Хрушчов в отговор на различните възможни американски реакции?

Въздушният удар рискува да пропусне някои от ракетните площадки – точният им брой не е известен – и по този начин да предизвика отговор от тези, които все още са по местата си, или в някоя част на света, където балансът на силите е в полза на Съветския съюз, по-специално в Берлин. От друга страна, ако ядрените бойни глави все още не са в Куба – а на този етап никой не знае отговора на този въпрос – въздушен удар е излишен; евентуалната блокада на всички входящи нападателни оръжия ще е достатъчна. И тъй като инвазията изисква предварително планиране, тя може да се държи в резерв като опция, ако всичко друго се провали. Междувременно морската блокада или карантината ще дадат време и на двете страни да размислят. Следвайки съветите на министъра на отбраната Робърт Макнамара, държавния секретар Дийн Ръск, заместник-държавния секретар Джордж Бол и съветските си експерти (бившите посланици Чарлз Болен и Люелин Томпсън), Кенеди избира този вариант.

На 22 октомври, след като първо информира за намеренията си висшите конгресмени, водещите съюзници от НАТО и съветското ръководство, Кенеди обявява на света наличието на нападателни ядрени ракети в Куба и отговора на САЩ – ограничена морска карантина (цивилни стоки ще бъдат пропускани), докато не бъдат премахнати оръжията, които са нападателни. За да оправдае действията си, Кенеди подчертава заплахата за мира в Западното полукълбо и ангажимента на САЩ да защитават Запада, както и опасността, пред която са изправени американците, живеещи под сянката на ядрените ракети.

Как Хрушчов ще реагира на карантината и съпътстващите я искания? Благодарение на мемоарите му и на съветските архивни материали, представени от Фурсенко и Нафтали в Една адска авантюра, вече знаем, че Хрушчов е бил напълно смазан и объркан от хода на събитията. Хората, които седят в Белия дом, обаче не знаят това, а дори и тези, които го подозират, не могат да бъдат сигурни. Когато карантината влиза в сила в 10 часа сутринта на 24 октомври, вече изглежда, че кризата наближава кулминацията си. Същия ден Хрушчов изпраща на Кенеди телеграма, в която настоява, че съветското оръжие в Куба е чисто отбранително, и заплашва да пренебрегне карантината – „Потвърждаваме, че въоръжението, което се намира в момента в Куба, независимо от класификацията, към която принадлежи, е предназначено изключително за отбранителни цели, за да спаси Кубинската република от нападение на агресор.“ Какво би се случило, ако американски разрушител се приближи към съветски кораб и той откаже да спре? Самият Кенеди не е оптимист. Далеч от очакването Хрушчов да се съгласи с исканията му, той се опасява от ускоряване на изграждането на ракетната площадка, от официална заплаха за съветски ядрен ответен удар, ако САЩ нападнат Куба – и евентуално от стремеж за възползване от кризата, за да се изтласка Запада от Берлин.

Всъщност целият въпрос преминава мирно. Кенеди и колегите му се постарават да намерят безобиден (панамски) товарен кораб, който да прихванат и да пропуснат, като по този начин демонстрират намеренията си, без да рискуват излишно. Освен това, по съвет на приятеля си Дейвид Ормсби-Гор, британски посланик в САЩ, Кенеди намали карантинната зона на 500 мили (от 800 мили, както е обявено първоначално), като по този начин дава на Съветския съюз повече време за размисъл и за отзоваване на корабите си. Хрушчов на свой ред не желае САЩ да открият и изследват най-модерното му оръжие и затова, както Кенеди е очаквал и се е надявал, той нарежда на корабите, носещи ракети, да спрат и да се върнат обратно, което те правят в четвъртък, 25 октомври. Карантината не довежда до война с взаимен обстрел. Но американската администрация все още няма решение на основния си проблем – съветските ядрени ракети, които вече се намират в Куба. Плановете за въздушен удар и дори за инвазия продължават.

В петък, на 26-ти, Хрушчов изпраща дълго и доста разтегливо частно съобщение до Кенеди, в което изразява съжаление, че се върви към война: „Ако наистина избухне война, няма да е по силите ни да я спрем, защото такава е логиката на войната. Участвал съм в две войни и знам, че войната свършва, когато се пренесе през градове и села, сеейки навсякъде смърт и разрушения.“ Вместо това той предлага следното решение:

Ако президентът и правителството на Съединените щати дадат гаранции, че самите те няма да участват в нападение срещу Куба и ще въздържат други от подобни действия, ако отзовете флота си, това веднага ще промени всичко… Тогава ще отпадне необходимостта от присъствието на наши военни специалисти в Куба… Господин президент, ние и Вие не бива сега да дърпаме краищата на въжето, в което сте завързали възела на войната, защото колкото повече дърпаме, толкова по-здраво ще бъде завързан този възел. И може да дойде момент, когато той ще бъде затегнат толкова здраво, че дори този, който го е завързал, няма да има сили да го развърже, и тогава ще се наложи да бъде разрязан. А какво би означавало това, не е моя работа да ви обяснявам, защото вие отлично разбирате с какви ужасни сили разполагат нашите страни.

Писмото на Хрушчов, породено от нарастващия страх в Кремъл, че Кенеди е на път да нападне Куба и да наложи конфронтация, е можело да разсее кризата още тогава.[4] Но на следващия ден, събота 27-ми, то e последвано от публично и по-официално писмо, което поставя всяко споразумение в зависимост от quid pro quo: изтегляне на нападателните ракети в Куба в замяна на премахване на ядрените ракети на НАТО в Турция. Съветското предложение поставя Кенеди в трудно положение – както той коментира пред Джордж Бол в събота сутринта: „Е, това вече е странно, Джордж, защото той ни постави в доста добро положение. Повечето хора биха сметнали, че това не е неразумно предложение.“

Усложненията, свързани с подобна размяна на мнения (които ще бъдат разгледани по-долу), заедно със свалянето на разузнавателния самолет U-2 над Куба същия ден, сякаш оставят кризата нерешена, а часовникът тиктака. Военните съветници на Кенеди настояват, че отлагането на въздушния удар след понеделник, 29 октомври, е неразумно; но самият президент е по-загрижен от всякога за признаваната невъзможност да се унищожат всички ракети с един удар. Както отбелязва в петък, „въпросът все още се свежда до това дали те ще изстрелят ракетите“. В крайна сметка е решено да се отговори на първото писмо на Хрушчов и по същество то да се приеме. Междувременно Робърт Кенеди е изпратен да се срещне на четири очи с посланик Добринин в събота вечерта и да му внуши спешната необходимост от споразумение, както и възможността да се постигне поверително споразумение за „размяната на ракети“.

Докладът на Добринин за тази среща – че американците са сериозни и че президентът Кенеди е подложен на силен военен натиск да извърши необратимото – може и да е преувеличил посланието на Робърт Кенеди, но е имал желания резултат. В неделя, 28 октомври, Радио Москва излъчва официалното приемане от Хрушчов на официалните американски условия за прекратяване на кризата – „Съветското правителство… даде нова заповед за демонтиране на оръжията, които вие определихте като нападателни, и за тяхното опаковане и връщане в Съветския съюз“ – и работата по демонтирането на ракетите започва веднага.[5] Остава да се уточни още много – точният списък на материалите, които трябва да бъдат изнесени от Куба, условията за наблюдение и контрол на място, които Кастро (разярен от резултата) категорично отхвърля, както и тайната договореност за премахване на ракетите в Турция.

САЩ безразсъдно се възползват от общественото си предимство, за да настояват да бъдат премахнати и леките бомбардировачи Ил-28, въпреки че самият Кенеди частно признава, че те не представляват голяма заплаха. Но Хрушчов отстъпва пред тези условия, на 20 ноември карантината е вдигната, а на 6 декември е изпратен последният бомбардировач.[6] Ракетите на НАТО бяха премахнати от Турция до април 1963 г., както беше неофициално обещано.

2

Защо Хрушчов прави всичко това? Няма никакъв смисъл да се инсталира част от най-модерната (и уязвима) военна техника на Съветския съюз на седем хиляди мили от собствена територия, на незащитим остров, с надеждата, че САЩ няма да забележат какво се случва, докато не стане твърде късно. По време на кризата Кенеди и неговите съветници измислят четири възможни обяснения за това необичайно поведение: (1) Куба е трябвало да бъде „лост“ за съветските амбиции в Берлин: „долу ръцете от Берлин, иначе!“ (2) ходът е част от вътрешните борби за власт в Кремъл; (3) Хрушчов се опитва да компенсира съветската стратегическа непълноценност; (4) Хрушчов сериозно се опасява от предстояща американска инвазия в Куба и търси начини да я предотврати.

От тях само (3) и (4) са верни в някаква степен – и за почти трагичните грешки през октомври 1962 г. е симптоматично, че повечето от хората в Белия дом са много по-склонни да вярват и да действат въз основа на предположенията (1) или (2). Хрушчов със сигурност е разочарован от неспособността си да измести западните съюзници от Берлин, въпреки заплахите и блъфовете си през последните пет години; това, което той нарича в мемоарите си „аномален“ резултат от Потсдамските споразумения от 1945 г., е източник на раздразнение за Съветския съюз през първите десетилетия на Студената война. Но промяната в ситуацията в Берлин би била най-много странична полза от съветското ядрено присъствие в Куба; тя не е основната му цел.

Основната цел на Хрушчов е да компенсира, по-скоро отчаяно, съветските военни недостатъци. До 1961 г. СССР е изглеждал в доста добро положение. Изходът от Суецката криза през 1956 г. заблуждава Хрушчов, че тогавашната му заплаха да изстреля ракети, ако англо-френската експедиция не се оттегли, е изиграла решаваща роля за развръзката (което не е така). Успешното изстрелване на „Спутник“ през 1957 г. и преувеличеното самохвалство на самия Хрушчов събуждат американските страхове от „ракетно неравновесие“ [missile gap] – страхове, които Кенеди успешно използва в предизборната си кампания през 1960 г. Но разузнавателните полети на високо ниво над Съветския съюз са убедили американците, че съветският междуконтинентален балистичен капацитет е силно преувеличен, а през октомври 1961 г. Розуел Гилпатрик, помощник-министър на отбраната на САЩ, публично разкрива знанията на САЩ за съветската стратегическа непълноценност. Година по-късно, по време на Кубинската криза, Съветският съюз е бил в изцяло неизгодно положение по отношение на междуконтиненталните ракети – съответствието е 17:1.[7]

Хрушчов знае това – а също и че американците го знаят. По думите на Джон Гадис той „разбираше по-ясно от Кенеди, че Западът печели Студената война“.[8] Възобновяването на съветските атмосферни изпитания през август 1961 г., последвано от решението на САЩ да правят същото през април 1962 г., не допринася за облекчаване на чувството за военна непълноценност на Хрушчов (към което трябва да се добавят и неуспехите му в селското стопанство, както и хорът от китайски нападки срещу съветския „ревизионизъм“). Изкушението да се разположат ракети със среден обсег на действие (с които Съветският съюз е добре снабден) точно до бреговете на Флорида изглежда неустоимо. В края на краищата, САЩ имат бази навсякъде около границите на СССР. Както Хрушчов се оплаква на американския посланик Томпсън през април 1961 г., „САЩ… смятат, че имат право да поставят военни бази по границите на СССР“ – и няколко съветски ракети срещу американските граници биха послужили като предупреждение срещу това. „Американците обградиха страната ни с военни бази и ни заплашиха с ядрени оръжия, а сега сами ще научат какво е усещането да има вражески ракети, насочени към теб“.[9]

В допълнение към психическото удовлетворение от разтърсването на американците – „слагането на таралеж в гащите на чичо Сам“, както Хрушчов се изразява пред колегите си през април 1962 г. – Хрушчов има и друг мотив. Американските експерти не са оценили напълно дълбочината на опасенията на съветския ръководител за кубинската сигурност. Но те са били реални и в никакъв случай не ирационални. С известна помощ от страна на самия Кастро САЩ са превърнали Куба в държава парий; активно са подкрепили едно неуспешно нахлуване и се знае, че разработват всякакви планове за подкопаване и сваляне на местния режим, включително и за ликвидиране на самия Кастро. Самите кубинци добре помнят гватемалския преврат от 1954 г. и не се уморяват да предупреждават Москва за предстоящи нападения и възможни инвазии, не всички от които са плод на развинтеното въображение на Кастро.

Ако Съветският съюз не може да защити от американско нападение новия си (и единствен) приятел в Западното полукълбо, колко надежден е той като основна движеща сила на прогреса и революцията? Година след провала в Залива на свинете Хрушчов е обсебен от страха, че САЩ могат да нахлуят в Куба: „Докато бях на официално посещение в България [през април 1962 г.]… една мисъл продължаваше да се блъска в главата ми: какво ще стане, ако загубим Куба?“ Но единствената защита, която Москва може реално да предложи на Кастро, е заплаха, достатъчно страшна, непосредствена и локална, за да възпре американците от всяка бъдеща агресия. Оттук и решението за въвеждане на ракетите.

Хрушчов не просто си свирука в тъмното, когато в Записи на гласността твърди, че е спечелил нещо от маневрата си: „Нашата цел беше да запазим Куба. Днес Куба съществува.“ В ретроспекция дори някои от американските участници в ракетната криза признават разумната основа на съветските страхове – „В края на краищата, имаше Залив на свинете, а след това и поредица от безсмислени „мръсни трикове“, които Централното разузнавателно управление и кубинските изгнаници приложиха спрямо Кастро.“[10] Но по това време американското ръководство има свои собствени мании, които скриват от погледа съветските цели. На първо място, членовете на Изпълнителния комитет са достатъчно стари, за да помнят и да се позовават на събитията от тридесетте и четиридесетте години. Грешките на „умиротворяването“[11], успехът на Берлинския въздушен транспорт от 1948-1949 г., поуките от Корейската война са на първо място в тяхното мислене. След критиките си към Айзенхауер, провала в Залива на свинете и слабото представяне на срещата на върха във Виена през 1961 г., Кенеди е изключително чувствителен към всеки намек за нерешителност или слабост. На 19 октомври, на третия ден от кризата, генерал Къртис Лимей, ръководител на Военновъздушните сили, го притиска да предприеме решителни военни действия: „Аз не виждам друго решение. Блокадата и политическите действия водят до война. Това ще доведе до война. Това е почти толкова лошо, колкото и умиротворяването в Мюнхен.“[12]

Има и по-скорошни аналогии. Американският натиск върху британците и французите да се изтеглят от Суец през ноември 1956 г. е довел до опасения сред страните от НАТО, че когато се стигне до война, САЩ може да се оттеглят в своето полукълбо, изоставяйки уязвимите и изложени на риск европейски съюзници. Оттук идва и възприеманата от Вашингтон необходимост от „твърда позиция“. И обратното, провалът в Залива на свинете е научил Кенеди и неговите съветници на мъдростта да спазват поне формите на законността. Оттук идва и решението – наложено на Кенеди по-специално от Дийн Ръск – че не трябва да има необявени действия и че всички предприети действия трябва да бъдат както разумни, така и законни, за да не разклатят още повече доверието на съюзниците.

Тези външнополитически съображения правят Кенеди едновременно решителен и предпазлив. Вътрешната политика обаче го насочва към необходимостта да изглежда безкомпромисен, поне публично. Републиканските конгресмени, особено сенаторът Кенет Кийтинг, от известно време предупреждават за нарастващата заплаха от съветските ракети в Куба; закъснялото публично признаване на степента на опасността от страна на администрацията дава на нейните опоненти лост за влияние върху справянето с кризата, за който Кенеди смята, че трябва да бъде компенсиран с привидна стоманена решителност. Повечето от невоенните му съветници, начело с Макнамара, са убедени, че ракетните комплекси не оказват влияние върху цялостното стратегическо превъзходство на Съединените щати и следователно по никакъв начин не увеличават уязвимостта на САЩ. Както по-късно отбелязва Макджордж Бънди, не ракетното превъзходство на САЩ, а самият риск от ядрена война е попречил на Хрушчов да се доближи до ръба на пропастта.[13] Но президентът Кенеди, който не се харесва много на висшите си офицери и на когото през следващия месец предстои междинен избор[14], едва ли може да каже това публично. Робърт Кенеди съобщава, че в разгара на кризата е казал на по-големия си брат: „Ако не беше действал, щяха да те подложат на импийчмънт“ – забележка, на която президентът очевидно е кимнал в знак на съгласие. Това е характерна хипербола от страна на развълнувания по-млад Кенеди, но със сигурност е била фактор в решенията на президента по онова време.[15]

Тези съображения от миналото играят важна роля при определянето на отговора на САЩ по време на Кубинската ракетна криза – всъщност те помагат на американското ръководство да определи какъв вид криза е тя. Така Кенеди и неговите съветници не желаят да омаловажат съветската заплаха, да се пазарят за ракетите в Турция или да направят нещо друго, което би могло да „разочарова нашите приятели“ и да ги накара да загубят вяра в американската решимост да запазят свободния свят. Всъщност опасността от разочарование на съюзниците е силно преувеличена – както съобщава самият британски посланик във Вашингтон, той е казал на Кенеди в разгара на кризата: „Много малко хора извън Съединените щати биха сметнали провокацията, предложена от кубинците, за достатъчно сериозна, за да заслужи американска въздушна атака“[16].

Въпреки това, когато ExComm обсъжда възможността за размяна на ракети, както се предлага във второто съветско писмо от 27 октомври, което би означавало да се лишат турците от наскоро инсталираните ракети на НАТО, Макджордж Бънди обобщава общото мнение: „От наша гледна точка вече щеше да е ясно, че се опитваме да продадем съюзниците си за нашите интереси. Това щеше да е мнението на целия НАТО. Сега това е ирационално и налудничаво, но е ужасно силен факт“.

Въпросните ракети са „Юпитерите“ от заглавието на книгата на Филип Неш. Те са Розенкранц и Гилденщерн от кризисния сюжет[17] и тяхната история се разказва изцяло за първи път в книгата му. През декември 1957 г. НАТО решава да инсталира тези ядрени ракети със среден обсег на действие в Турция и в Италия. Тяхното присъствие изпълнява обещанията на САЩ да осигури на съюзниците си надеждна защита срещу съветската ядрена заплаха, запълва очевидния „ракетен дефицит“ след Спутник и осигурява използването на ранно поколение уязвими американски ракети с наземно базиране и течно гориво, които са остарели много преди последната от тях да бъде разположена, след многобройни отлагания, през март 1962 г. Само турците ги искат, и то повече по вътрешнополитически причини, отколкото по каквито и да било други. Единствената военна стойност на „Юпитерите“ се състои в увеличаването на броя на целите, които СССР ще трябва да атакува в случай на война.

Малцина имат илюзии относно тези оръжия, които са провокация за Съветския съюз и не помагат на Запада. Дори Айзенхауер, президентът, който одобрява инсталирането им, ги смята за военно незначителни, според Неш. По-късно съветниците на Кенеди ще се опитат да се надпреварват в отхвърлянето им: „по-лошо от безполезно“ (Бънди), „шегувахме се накъде ще тръгнат тези ракети, ако бъдат изстреляни“ (Ръск), „купчина боклук“ (Макнамара – чийто първи преглед на отбраната неуспешно препоръча да се отмени разполагането на „Юпитерите“).[18] Когато кризата започва, някои официални лица, особено Ръск и Макнамара, първоначално са склонни да поставят „Юпитерите“ на масата за преговори и са възпирани единствено от колективното убеждение, че турците и другите съюзници от НАТО ще бъдат обезкуражени от подобна цинична липса на внимание към техните чувства и нужди.[19] По-късно някои от членовете на Изпълнителния комитет пресмятат, че дори ако въздушен удар по Куба доведе до ответни действия срещу „Юпитерите“, това би било разумен и допустим риск.

Междувременно Хрушчов е също толкова наясно с нищожното военно значение на „Юпитерите“ и не им обръща особено внимание. Но когато на 27 октомври той и колегите му смятат, че са открили възможност за компромис чрез преговори – може би тълкувайки като пряк намек някои случайни забележки във вестникарска статия на Уолтър Липман – те решават да се позоват на „Юпитерите“ като начин да получат нещо повече от безперспективната ситуация, в която се намират сега.

Американците, както видяхме, са смутени от предложението, което при други обстоятелства не би било нежелано, и така премахването на „Юпитерите“ е договорено (като част от една изключително тайна сделка), и по този начин Съветският съюз е лишен от пропагандното предимство, което търси от публичната „размяна“ на ракети. Както Хрушчов ще заключи по-късно: „Това споразумение имаше предимно морално значение и нямаше никакви практически последици. Всички тези ракети бяха остарели и Америка нямаше нужда от тях. Американците щяха да ги премахнат, дори и да нямаше конфликт между нас“.

Защо тогава тази секретност? Защо Макнамара, Ръск, Бънди и други години наред лъжат Конгреса и другите, настоявайки, че не е имало такава сделка (и в резултат на това Кенеди изглежда поразително неразумен и несговорчив)? Отчасти, за да защитят чувствителността на съюзниците си, а от друга страна – за да защитят имиджа на Джей Еф Кей и записаната безкомпромисна победа. И отчасти, ако се вярва на Анатолий Добринин, за да бъдат защитени бъдещите президентски амбиции на брат му. „Съвсем насаме Робърт Кенеди добави, че някой ден – кой знае? – той може да се кандидатира за президент и перспективите му могат да бъдат накърнени, ако тайната сделка за ракетите в Турция излезе наяве.“[20] Тайната е пазена поне до началото на осемдесетте години, когато Джордж Бол и други загатват за нея в мемоарите си. Заслужава да се отбележи, че съветското ръководство, което може да е имало интерес да я направи по-широко известна, никога не е избрало да го направи.

Две последни съображения оформят и възпрепятстват поведението на САЩ по време на кризата. Едното, разбира се, е нездравата мания по Куба. [Братята] Кенеди правят много за разпалването на тази почти истерия – Джон Кенеди веднъж определя относително сдържания подход на Айзенхауер към Куба като „най-яркия провал на американската външна политика“. След като са говорили публично за кубинската заплаха и (в случая с Робърт Кенеди) усърдно са насърчавали и участвали в „Мангуста“ и други схеми на ЦРУ за унищожаване на Кастро през 1961-1962 г., те не са били в състояние да минимизират опасността през октомври. По същата причина те не разбират напълно колко много техните грижи са превърнали Куба в един от основните проблеми на самия Кремъл.[21] След като обаче Хрушчов решава да разположи нападателни ракети там, инстинктивната неприемливост на американците за мисълта, че съветските ракети могат да се намират толкова близо до дома (нещо, с което европейците живеят от много години) сама по себе си е политически елемент в ситуацията, който Кенеди трудно може да пренебрегне.

И накрая, има го и Берлин. В ретроспективен план изглежда абсурдно, че Кенеди и неговите съветници са били толкова обсебени от възможността за съветски ход там. Те са убедени, че Хрушчов е въвлечен в сложна, макиавелиева игра, за да постигне дългогодишните си цели в Германия. През първите десет дни на кризата почти не минава час, без ExComm да се върне към темата за Западен Берлин, към необходимостта да се противодейства на очакваното действие на Хрушчов в разделения град. Както казва Кенеди на 22 октомври на британския министър-председател Харолд Макмилан (единственият чуждестранен лидер, с когото се консултира по време на кризата), „не е необходимо да Ви изтъквам възможната връзка на този таен и опасен ход на Хрушчов с Берлин“.

Урокът от 1948 г. е научен прекалено добре „За администрацията на Кенеди Западен Берлин наистина беше жизненоважен интерес на Запада“, пише Бънди – и, разбира се, най-уязвим. Точно както Труман и Ачесън са видели в корейското нахлуване възможна прелюдия към съветско нахлуване през разделената граница на Германия, така и Кенеди и колегите му виждат в ракетните установки в Куба съветско устройство за изнудване на уязвимата Америка да отстъпи в Берлин.

Иронията е, че Берлинската криза от началото на 60-те години всъщност вече е приключила. Още от 1957 г. Хрушчов настоява за „разрешаване“ на недовършените дела в Западен Берлин. Неведнъж е заплашвал да подпише отделен мирен договор с източногерманския режим и да му предостави пълен контрол върху достъпа до западната част на Берлин. На срещата на върха с Кенеди във Виена той се опитва да използва съветското превъзходство в конвенционалните сили като заплаха за изтласкване на американците от Западен Берлин. През лятото на 1961 г., надлежно впечатлен, Кенеди дори увеличава бюджета за национална отбрана, специално за да подкрепи американското военно присъствие там.

Хрушчов блъфира – той наистина има огромно превъзходство на местните конвенционални сили в Европа и може да окупира Западен Берлин (и по-голямата част от Западна Европа) по всяко време, когато пожелае. Но САЩ са се заклели да защитават свободата на Западен Берлин с всички средства – което на практика означава ядрени оръжия – а Хрушчов няма намерение да рискува ядрена война заради Германия. Вместо това той разрешава местната дилема на източногерманските власти – хилядите техни поданици, които гласуват с краката си и се насочват на запад – като през август 1961 г. издига Стената. Два месеца по-късно той оттегля предишния си „краен срок“ за мирен договор и по въпроса не се казва нищо повече.

Но американците, както и навсякъде другаде, приемат твърде сериозно съветските блъфове и пропаганда. Погрешно вярвайки, че Берлин е важен за руснаците също толкова, колкото и за Запада, те изграждат разбирането си за американско-съветските отношения около Берлинския въпрос.[22] Така Кенеди заявява на 19 октомври: „Не мисля, че имаме някакви задоволителни алтернативи… Нашият проблем не е само Куба, но и Берлин. И когато осъзнаем важността на Берлин за Европа, както и на нашите съюзници за нас, това е, което направи това нещо дилемата на тези дни. В противен случай нашият отговор би бил съвсем лесен“. Дайте му един сантиметър в Куба – така гласи генералната линия – и той ще ви вземе една миля в Берлин. Три дни по-рано, в началото на кризата, държавният секретар Дийн Ръск е обобщил собственото си тълкуване на съветските действия така: „Мисля също, че Берлин е много замесен в това. За първи път започвам наистина да се чудя дали г-н Хрушчов е напълно рационален по отношение на Берлин.“ Днешните читатели на Записите на Кенеди може би са по-склонни да зададат този въпрос на американските противници на Хрушчов.

3

Разглежданите книги, и по-специално Записите на Кенеди, ни дават възможност да се замислим наново за мъжете, които сме смятали, че познаваме, още повече че те са говорили „извън протокола“ – само братята Кенеди са знаели, че са записвани. Дийн Ачесън, дипломат със значителен авторитет през годините, когато е бил държавен секретар при Труман, тук се разкрива като мърморещ стар държавник, който не е научил нищо и не е забравил нищо. От началото до края той настоява за незабавен въздушен удар – и не само. Когато съветите му се пренебрегват и умереният подход се оказва успешен, той го обяснява с „обикновен късмет“. Дъглас Дилън, урбанистичният министър на финансите, се проявява в записите като неразумен подстрекател на войната, жаден за военни действия.

Сенаторите Ричард Ръсел и Уилям Фулбрайт, които са сред високопоставените конгресмени, запознати с тайната преди пресконференцията на Кенеди на 22 октомври, изразяват мнения, които са доста плашещи. Обсъждайки избора на Кенеди, Ръсел заявява: „Войната, нашата съдба, ще зависи от него. Но тя ще дойде някой ден, г-н Президент. И дали това ще бъде при по-благоприятни обстоятелства?“ По същия начин и Фулбрайт – „Въз основа на тази информация аз съм за инвазия, и то то тотална, и то възможно най-бързо.“ За щастие, Кенеди не търси съвета на тези мъже и техните колеги от Конгреса, а само подкрепата им – и те поне му я дават.

Съветите, които Кенеди получава от началниците на службите си, са също толкова крайни. От началото до края те настояват за незабавни и широкомащабни въздушни удари и инвазия. Дори след като Хрушчов приема условията на Кенеди, те все пак гласуват за военна намеса, като единствено генерал Максуел Тейлър, техният председател, изразява несъгласие. Пренебрежението на военните към младия президент е осезаемо, а забележките на генерал Лемей граничат с наглост. За щастие Кенеди се среща с тях само веднъж, като група, на 19 октомври, и тяхното презрение към него се съчетава с подозрителността му към тях. Характерна е размяната на мнения с ръководителя на армията, генерал Ърл Уилър:

Генерал Уилър: „От военна гледна точка смятам, че най-нискорисковият начин на действие е пълната гама от военни действия от наша страна. Това е всичко.“

Президентът Кенеди: „Благодаря ви, генерале.“

В поразителен контраст с всичко това, професионалните дипломати на Кенеди му дават отлични съвети. Особено впечатляващ е коментарът на Люелин Томпсън, бивш посланик в Москва. Той винаги е бил проницателен (и почти единствен) в оценките си за вероятните мотиви и предстоящите ходове на Хрушчов и до 18 октомври точно описва на президента посоката, която събитията трябва и ще поемат:

Томпсън: „Мисля, че е много съмнително, че руснаците ще се противопоставят на блокада, особено блокада на нападателни оръжия, ако това е начинът, по който го представим пред света.“

JFK: „Какво да правим с оръжията, които вече са там?“

Томпсън: „Трябва да поискаме да бъдат демонтирани и да кажем, че ще поддържаме постоянно наблюдение.“

Сред най-близкия кръг съветници на Кенеди, повечето от които сме предразположени да виждаме през тъмното стъкло на Виетнам, Джордж Бол запазва умерено отношение, като винаги търси най-малко провокативния и най-обещаващ изход от дилемата – едва ли е изненадващо за онези, които си спомнят по-късното му несъгласие с политиките за Индокитай в годините на Джонсън. На 18 октомври той е един от първите, които ясно изразяват позицията си срещу внезапна изненадваща атака срещу Куба: „Това е поведение, което може да се очаква от Съветския съюз. Това не е поведение, което се очаква от Съединените щати. И аз имам чувството, че тези 24 часа наистина са необходими на Хрушчов“. Този съвет се основава на проницателното заключение, до което Бал стига още в първия ден на кризата, а именно, че Съветският съюз не осъзнава какво е направил. Макджордж Бънди е остър и аналитичен, задава трудни въпроси за рисковете от нападение, макар че към края на първата седмица любопитно склонява да се присъедини към хардлайнерите, чиито предположения все пак ясно поставя под въпрос.

Възгледите на Робърт Макнамара, от друга страна, може да са изненада за онези, които си спомнят неговото застъпничество за бомбардировките в Индокитай. По време на кризата той е гласът на умерения здрав разум. На 16 октомври казва на колегите си: „Ако трябва да бъда съвсем откровен, категорично бих се противопоставил на въздушната атака, защото смятам, че опасността за страната в сравнение с печалбата, която би се получила, би била прекомерна.“ След като в същия ден описва с известни изпреварващи подробности варианта за морска блокада, той призна, че „тази алтернатива не изглежда много приемлива. Но изчакайте, докато работите по другите“. И въпреки че трябва да изпълнява ролята си на министър на отбраната и да оценява плюсовете и минусите на военните варианти, той винаги е сред най-ясно мислещите в групата, разбирайки, че кризата и нейното разрешаване са и трябва да останат преди всичко политически.

На тези страници Дийн Ръск също се проявява като радетел за разум и спокойствие. На 24 октомври той се изказва най-категорично срещу онези, които искат да заловят и инспектират съветски кораби, превозващи оръжие (сред които и Робърт Кенеди); смисълът, както неведнъж е напомнял на колегите си, не е да се завземат съветски кораби, а просто да се предотврати достигането на ракети до Куба с използването на минимална сила. С оглед на печалното му представяне по време на войната във Виетнам си струва да се припомни, че поне по време на кубинската криза той винаги е подкрепял преговорите, ролята на ООН и мирното разрешаване, ако това е възможно.

През тези дни вицепрезидентът Линдън Джонсън също показва една непозната страна. Той не говори много и не е от хората, на чието мнение Кенеди обръща особено внимание. Но когато се изказва, той е доста впечатляващ. В събота, 27 октомври, той провежда откровена размяна на реплики с Макнамара, докато групата обсъжда как да отговори на предложението на Хрушчов за „размяна“ на ракети:

Джонсън: „Боб, ако си готов да се откажеш от ракетите си в Турция и смяташ, че трябва да ги обезвредиш, защо не му кажеш това и не кажеш, че правим размяна? Направи размяната там, [и] спести цялата инвазия, животи и всичко останало.“

Макнамара: „Казах, че смятам, че това е реалистичното решение на проблема.“

Джонсън: „Разбира се. Точно така. Това, от което се страхувахме, беше, че той никога няма да предложи това, а ще иска да търгува с Берлин.“

По-късно същия ден, когато Дилън и други предлагат нощно фотографско наблюдение на кубинските ракетни площадки с помощта на сигнални ракети, Джонсън се включва разпалено:

Откакто споменаха за тези проклети сигнални ракети, се страхувам от тях…

Представете си някой луд руски капитан. Това проклето нещо [сигналната ракета] става „кърваво“ и осветява небето. Той може просто да натисне спусъка. Изглежда сякаш там си играем на Четвърти юли или нещо подобно. Страх ме е от това…

И не виждам какво ще получим с тази снимка, което да е много по-важно от това, което… Знаеш, че работят през нощта, и можеш да ги видиш как работят през нощта. Е и какво?

Психологически ги плашите [Съветския съюз]. Ами, по дяволите, това е все едно някой да ми каже в Конгреса: „Отиди и сложи маймуната на гърба им“. Всеки път, когато съм се опитвал да сложа маймуна на гърба на някой друг, съм получавал такава. Ако ще се опитваш да ги плашиш със сигнална ракета, има вероятност да ти уцелят задника.

Предложението за сигнални ракети е надлежно изоставено.

За разлика от тях политическата репутация на Робърт Кенеди може само да пострада от публикуването на тези записи. Със сигурност разговорите му по „задния канал“ с посланик Добринин са помогнали за приключване на кризата, а към края той е един от онези, заедно с Томпсън и Бънди, които виждат предимствата в това да се приеме първото съобщение на Хрушчов и да се игнорира по-проблемното следващо писмо.[23] Но в първите дни на кризата приносът на Робърт Кенеди е меко казано безполезен. Като висш служител на администрацията, който е най-привързан към тактиката на „мръсните трикове“, той е гневно войнствен в отговор на съветския ход. В първия ден на кризата той избухва: „…Ако той [Хрушчов] иска да влезе във война заради това… По дяволите, ако това е война, която ще дойде заради това нещо, или ако той ни залепи тези видове ракети след предупреждението, то значи ще влезе във война след шест месеца или след година. Така че…“

Това съответства на личната обсебеност на по-младия Кенеди от кубинския въпрос. През януари 1962 г. той е информирал групата на ЦРУ/Пентагона, която тайно работи по подкопаването на Кастро, че „ние сме в бойна ситуация с Куба“. На встъпващия в длъжност директор на ЦРУ Джон Маккоун той съобщава, че Куба е „главният приоритет в правителството на САЩ – всичко останало е второстепенно – няма да се пести време, пари, усилия или човешки ресурси“. Висшите съветници на по-големия му брат явно не мислят много за него. Джордж Бол, който по-късно твърди, че е бил „приятно изненадан“ от предпазливостта и здравия разум на по-младия Кенеди в хода на кризата, признава, че „дотогава не уважавах много преценката му; той ми се струваше – особено в сравнение с брат си – незрял, твърде емоционален и склонен да вижда всичко в абсолютни понятия с твърде малко чувствителност към нюансите и квалификациите“.

Дийн Ръск, който се възмущава от „раазкрасяването“, което Робърт Кенеди дава на ролята си в кризата в последвалия разказ за нея, кисело отбелязва в мемоарите си, че „емоцията, която Боби Кенеди представя в книгата си Тринадесетте дни и която е отразена в телевизионната програма „Ракетите на октомври“, е уникална за Боби; това е първата му голяма криза“. Анатолий Добринин, който познава добре Робърт Кенеди и работи в тясно сътрудничество с него през тези седмици, го обобщава съвсем справедливо: „Той беше сложна и противоречива личност, която често губеше самообладание; в такива моменти се държеше лошо и беше неприятен за общуване… Не познаваше в детайли въпросите на външната политика, но очевидно се смяташе за експерт по тях. Това понякога усложняваше диалога, особено когато говореше от името на президента.“ Добринин, както и всички останали, осъзнава необходимостта да се разбере с по-младия Кенеди. „Ясната близост с брат му го правеше много ценен канал за комуникация“. Но нищо в записаните данни или в спомените на висшия персонал на Джон Кенеди или Никита Хрушчов не подсказва, че издигането на Робърт Кенеди на президентския пост би било от полза за САЩ в световните дела.

Колко близо е бил светът до катастрофата през тези две седмици преди тридесет и пет години? Най-вероятната причина за гореща война очевидно е можела да бъде просто някаква злополука – изстреляна ракета, хвърлена бомба, кораб, потопен от прибързаност или от някой неупълномощен офицер, който е натиснал копчето. Както и да е, на 24 октомври САЩ преминават към състояние на отбрана 2 (тоест на една крачка от война), а на 27 октомври Съветският съюз „неволно“ сваля U-2 над Куба. Всеки от тези ходове или опит за спиране на неясен кораб в карантинната зона е можел да бъде фатален, дори само поради това, че би подвел другата страна да предположи, че войната е неизбежна. Но те не се оказват фатални. И ако не, то е, защото висшият лидер на всяка от страните е решил, че не трябва да бъдат.

Можем също да се запитаме какво щеше да се случи, ако Хрушчов не беше приел отговора/ултиматума на Кенеди от събота, 27-и, в рамките на двадесет и четири часа. По онова време изглежда, че САЩ нямат резервна позиция и ще трябва да започнат въздушни удари и инвазия през следващата седмица, както се е съгласила изпълнителната комисия, с оглед на факта, че изграждането на ракетните площадки очевидно продължава с бързи темпове. Всъщност, както научихме едва през последните години, Кенеди наистина е имал тайна резервна позиция. В краен случай той би упълномощил Дийн Ръск да насърчи У Тан, генералния секретар на ООН, да предложи публична размяна на ракети, която САЩ биха приели. С други думи, ако всичко останало се провали, той е можел да се съгласи с условията на второто, „неприемливо“ съветско писмо от 27 септември, в което се предлага премахването на „Юпитерите“ и споразумение да не се нахлува в Куба в замяна на демонтирането на ракетите там.

Но дори и ако наистина не би имало резервен план и Кенеди би разрешил въздушни удари и нахлуване в Куба през следващите дни, вероятно нямаше да се стигне до всеобща ядрена война, въпреки силното съветско военно присъствие в Куба (по-силно, отколкото американците знаят) и вече наличните там ядрени оръжия. Причината отново е много проста. По думите на Макджордж Бънди: „Най-големият единичен фактор, който би могъл да доведе до ядрена война – готовността на единия или другия лидер да смята този изход за далечно приемлив – просто не съществуваше през октомври 1962 г.“ И двамата лидери се опитват да се преструват на обратното, разбира се, в името на публичния вид и защото дипломатическите им стратегии зависят от сериозността на ядрените им заплахи. И в Записи на гласността Хрушчов наистина предполага, че на европейския театър би могла да избухне (конвенционална) война именно защото Съветският съюз не би могъл да отговори на кубинската инвазия с ефективна атака срещу САЩ. Но дори това изглежда малко вероятно. Състоянието на духа на самия Хрушчов в решаващите деветдесет и шест часа между началото на карантината и съгласието му да премахне ракетите вече е съвсем ясно – той е бил ужасен от перспективата за война и много бързо е решил, че играта не си струва.

По този начин цялата криза и степента на риска, който тя поражда, се основават на един парадокс. Ако Кенеди и колегите му бяха знаели какви са истинските цели на Хрушчов, може би щяха да успеят да разнищят цялата ситуация тихо и насаме (макар че Бънди и други коментатори винаги са настоявали, че собственият блъф на Хрушчов изисква публичен отговор, за да не предположи, че САЩ не се противопоставят сериозно). Но ако американците биха знаели колко въоръжени ядрени ракети СССР вече е инсталирал в Куба и колко неохотно Хрушчов всъщност би ги изстрелял, изкушението да действат първи и да говорят след това би могло да се окаже неустоимо. Така че частичното им незнание едновременно провокира драмата и предотвратява трагичната развръзка.

И обратното, ако САЩ не бяха разкрили плановете на Хрушчов за инсталиране на ракети в Куба, преди те да бъдат завършени, през ноември 1962 г. Кенеди със сигурност щеше да бъде изправен пред огромна политическа дилема: да приеме безсрочното присъствие на съветски балистични ракети в близост до бреговете на САЩ или да инсценира криза при много по-неблагоприятни военни и дипломатически условия. Тази ситуация би могла да бъде влошена от Хрушчов, който, след като ракетите му вече са на сигурно място, би могъл да се изкуши да увеличи предимството си далеч отвъд разумното; в най-добрия случай той щеше да претърпи поврат в събитията, дори по-унизителен и публичен от този, който прие на 28 октомври.

Като се има предвид решението на Хрушчов да разположи ядрени ракети в Куба (решение, взето много преди публичните предупреждения на Кенеди от септември 1962 г.), международна криза от някакъв вид е била неизбежна. Ако тя ненужно е придобила ужасяващата си форма, това до голяма степен се дължи на едно просто недоразумение, което може да се използва като метафора за голяма част от ранната Студена война. Официалните лица във Вашингтон смятат, че съветските им опоненти играят сложна игра на дипломатически шах, като различните пешки на международната дъска – Чехословакия, Корея, Германия, Египет, Индокитай, а сега и Куба – се преместват неусетно в полза на московските началници.

В действителност обаче съветските лидери – първо Сталин, а сега Хрушчов – не играят шах. Те играят покер. Те имат слаба ръка и го знаят – дълго преди западногерманският канцлер Хелмут Шмидт да направи това наблюдение, Хрушчов и много от висшите му колеги интуитивно разбират, че империята, която управляват, е по същество „Горна Волта с ракети“. Така че те блъфират. Изходът от кубинската криза едва ли щеше да бъде много различен, ако американците бяха осъзнали по-рано в каква игра участват; но рисковете, с които те биха се сблъскали по пътя, щяха да бъдат много по-малки.

Общото между покера и шаха обаче е, че изходът им зависи повече от нервите, характера и интуицията на играчите, отколкото от формалното разпределение на ресурсите или правилата. И колкото повече научаваме за Кубинската ракетна криза, толкова повече трябва да ценим двамата мъже, които са държали съдбата ни в ръцете си през онези дни. Ролята на Хрушчов е по-лесна за възприемане. След като прави сериозна грешка, той не се поддава на изкушението да вдигне залозите още повече. Когато Кенеди налага карантина и иска изнасянето на ракетите от Куба, съветският лидер би могъл да отговори със заплаха за ядрено отмъщение, ако съветски кораби бъдат прехванати или кубинска територия бъде атакувана. В края на краищата това е самата логика на поставянето на ракетите – заплаха от ядрен отговор, която да възпре САЩ от агресивни действия в Карибския басейн.

Но Хрушчов никога не е обмислял подобно предизвикателство. Както сам обяснява на 30 октомври на разочарования Кастро, който би предпочел въоръжена (и при необходимост ядрена) конфронтация с американците: „Няма съмнение, че кубинският народ би се сражавал смело или че би загинал геройски. Но ние не се борим срещу империализма, за да умрем…“ Други съветски лидери може би щяха да се държат по подобен начин – а поне Сталин никога не би се изложил така лекомислено, както Хрушчов. И все пак Хрушчов е този, чиито решения разсейват и разрешават кубинската криза, и историята му дължи това признание.

Позицията на Джон Ф. Кенеди е по-обезпокоителна. Неговата собствена поза, не по-малко от тази на Хрушчов, въвлича САЩ в кубинския миш-маш и реториката, която се завърта около Вашингтон през есента на 1962 г., се дължи до голяма степен на нуждата на Кенеди да изглежда силен, загрижеността му за „надеждност“. Той е млад президент, подложен на силен натиск да постъпи „правилно“, разполагащ с непълна информация за възможна заплаха за сигурността на страната си, и съветван от смесена група мъже (много от тях по-възрастни и по-опитни), които имат като обща черта единствено съзнанието, че това е голяма криза и че съдбата на света зависи от техните решения.

И все пак Записите на Кенеди разкриват у президента забележително хладнокръвие, готовност и способност да слуша, да задава въпроси, да възприема, да преценява и накрая да се произнася при извънредни обстоятелства. На всеки етап от процеса Кенеди избира най-умерения възможен вариант, понякога противно на натрапващите му се специализирани съвети. Вместо нахлуване той предпочита въздушен удар по ракетните бази; вместо всеобщ въздушен удар – само селективни удари; накрая настоява, че никакви удари, колкото и селективни да са, не трябва да се извършват, преди да бъде отправено предупреждение. Той предпочита морската блокада пред незабавните военни действия и частичната морска карантина пред пълната блокада на цялото корабоплаване.

По настояване на Кенеди за символично прилагане на карантината е избран безобиден кораб с несъветска регистрация и той настоява щабът му да получи цялата възможна правна и международна подкрепа дори преди това ограничено действие. Той игнорира предложенията, че САЩ могат да се възползват от карантината, за да конфискуват съветски кораби, превозващи ракети, с цел да научат повече за съветската оръжейна програма. Отхвърля всякакъв натиск да реагира агресивно, когато [самолетът] U-2 на капитан Рудолф Андерсън е свален над Куба на 27 октомври, и многократно отлага поверителния краен срок, след който трябва да започне обратното броене до военната намеса на САЩ. Той приветства възможността да използва ракетите „Юпитер“ в Турция като таен трик за преговори и дори упълномощава държавния си секретар да накара Организацията на обединените нации да го призове публично да приеме такава сделка, ако всичко друго се провали. И за да е сигурен, че няма да сбърка, на 27 октомври той разпорежда същите тези ракети „Юпитер“ да бъдат обезвредени, така че ако се наложи да разреши въздушни удари по Куба – и Съветският съюз отговори с атака по турските ракетни площадки – да има минимален риск от по-нататъшна ескалация.

Всяко от тези решения е взето в условията на критики от страна на някои негови съветници и генерали – според Джордж Бол обезвреждането на ракетите „Юпитер“ е прието „с огромно отвращение от онези, които се стремят към драматични действия“. Погледнато в перспектива, можем да видим, че при тези обстоятелства Кенеди е успял да постигне най-добрия възможен резултат. Той не просто е имал късмет, но е бил и последователен. Отхвърляйки съветите, които са му били предлагани в стотици часове на тайни срещи, той поема и сериозни рискове; както отбелязва пред събралите се високопоставени конгресмени в деня на пресконференцията, на която разкрива кризата: „Хората, които са в най-добро положение, са тези, чиито съвети не се приемат, защото каквото и да правим, то е изпълнено с опасности.“

Разбира се, мотивите на Кенеди никога не са били смесени и като всеки политик той се е стремял да превърне управлението на аферата в политически актив. Той представя себе си като човека, който се е „изправил“ срещу Съветския съюз, който е „начертал линията в пясъка“, който е спечелил първата фаза на Студената война; по думите на Дийн Ръск, изречени в четвъртък, 25 октомври, когато съветските кораби се обръщат назад: „Ние се гледахме очи в очи, а другият просто мигна“.

Всички съвременни президенти на САЩ са по принуда и пленници на предишните си изказвания, на партията си, на електората и на колегите си. И все пак животът, прекаран в демократичната политика, има своите предимства: тези книги показват колко уязвим е бил Хрушчов поради липсата на човек, който да оспорва по-неудържимите му ходове, и как логиката на Макджордж Бънди, дипломатическият опит на Дийн Ачесън и дори годините на Робърт Макнамара начело на Ford Motor Company не са дали на никого от тях онзи инстинкт на предпазливост, който Джон Кенеди (както и Линдън Джонсън) внасят в дискусиите на изпълнителната комисия. Във всеки случай, колко от последните президенти на САЩ биха се справили по-добре от Кенеди? Едно от страничните предимства на кубинската криза е, че на никой от тях не се е налагало да се сблъсква с подобни трудни обстоятелства. Междувременно редакторите на Записите на Кенеди, според мен, са убедителни, когато пишат: „Изглежда сме имали късмет, че предвид обстоятелствата, които е помогнал да се създадат, именно Кенеди е бил президентът, натоварен с управлението на кризата.“

 

Източник

 

 

[1] За съответните откъси от изявлението на Кенеди от 4 септември и пресконференцията му на 13 септември виж McGeorge Bundy, Danger and Survival: Choices about the Bomb in the First Fifty Years [Опасност и оцеляване: избори относно бомбата през първите петдесет години] (Random House, 1988), стр. 393. Съгласно международното право и Договора от Рио де Жанейро от 1947 г. Куба, както и други държави, има право да се сдобие и инсталира отбранително оръжие, стига то да не застрашава мира в региона.

[2] Anatoly Dobrynin, In Confidence (Times Books, 1995), p. 69; George Ball, The Past Has Another Pattern: Memoirs (Norton, 1982), стр. 286.

[3] Бънди, Опасност и оцеляване, стр. 413- 414.

[4] Според Фурсенко и Нафтали единствено Хрушчов от висшето ръководство на Кремъл никога не е вярвал, че Кенеди ще нападне Куба – и затова се е отказал да прави планове за подобна възможност („One Hell of a Gamble“, с. 273). Може би е грешал, но грешката му е била от решаващо значение, за да спести на Кенеди това решение.

[5] Генерал Плиев, висшият съветски офицер в Куба, всъщност започва да демонтира ракетите си в 8 часа сутринта по Гринуич, още преди да бъде излъчено писмото на Хрушчов.

[6] Настояването на Кенеди за премахване на самолетите в последния момент, след като първоначалните условия са били договорени, предизвиква възмущението на Хрушчов. Но въпреки това той нарежда на съветския президиум да одобри извозването им, което става на 16 ноември, въпреки предварителните уверения на г-н Микоян пред Кастро, че Съветският съюз няма да отстъпи по този въпрос.

[7] Робърт Макнамара твърди в Blundering into Disaster (Pantheon, 1986), че по онова време той и президентът Кенеди не са обърнали внимание на това несъответствие. Фактът, че достатъчно съветски ракети биха оцелели при нападение от страна на САЩ, за да убият милиони американци, е бил достатъчен, за да възпре всекиго от започване на ядрена война – „никой отговорен политически лидер не би изложил нацията си на такава катастрофа“. Вж. стр. 44-45.

[8] Джон Гадис, We Now Know: Rethinking Cold War History [Сега знаем: Преосмисляне на историята на Студената война] (Clarendon Press/Oxford University Press, 1997 г.), стр. 261. В Khrushchev Remembers: The Last Testament [Хрушчов си спомня: Последното завещание] (Little, Brown, 1974) става ясно, че Хрушчов е бил обсебен от съветската стратегическа уязвимост; оттук и отказът му да приеме каквото и да е споразумение за забрана на изпитанията, което изисква проверка на място.

[9] Вж. One Hell of a Gamble, стр. 90; Khrushchev Remembers, стр. 494. Логиката на мисленето на Хрушчов не е изгубена за някои американски политици много преди октомври 1962 г. След [фиаското на американската военна операция в кубинския] „Залива на прасетата“ Джон МакКлой отбелязва пред Теодор Соренсен, че „дори Съветският съюз да има ракетни бази в Куба – а той няма такива – защо ние бихме имали по-голямо право да нахлуем в Куба, отколкото Хрушчов има право да нахлуе в Турция?“ Цитирано в Nash, The Other Missiles of October, стр. 95.

[10] Khrushchev Remembers: The Glasnost Tapes (Little, Brown, 1990), стр. 180; Dean Rusk, As I Saw It (Norton, 1990), стр. 242.

[11] Политиката, прилагана от западните страни към нацистка Германия и лично Хитлер до 1939 г. Бел. пр.

[12] Бащата на Джон Кенеди, Джоузеф, е бил известен „умиротворител“ и поддръжник на Мюнхенските споразумения. Генерал Лемей със сигурност е знаел това.

[13] Следната размяна на мнения по време на първото заседание на Екскомисията на 16 октомври е показателна: Макджордж Бънди: „Въпросът, който бих искал да задам, е Какво е стратегическото въздействие на БРСО в Куба върху Съединените щати? Доколко сериозно това променя стратегическия баланс?“ Робърт Макнамара: „Мак, днес следобед попитах началниците за това. И те отговориха: „Съществено“. Моето лично мнение е следното: Не, изобщо не.“ (The Kennedy Tapes, стр. 89)

[14] Изборът на членове на Конгреса и Сената, който се провежда по средата на всеки президентски мандат в САЩ. Бел. пр.

[15] Виж Робърт Кенеди, Thirteen Days: A Memoir of the Cuban Missile Crisis [Тринадесет дни: Мемоари за Кубинската ракетна криза] (Norton, 1969), цитиран от Бънди в Danger and Survival, стр. 394. Това, което самият Джей Еф Кей казва на 16 октомври, е следното: „Миналия месец казах, че няма да [го] позволим. Миналия месец трябваше да кажа, че не ни пука. Но когато сме казали, че няма да го позволим, и след това те продължават да го правят и ние не правим нищо, тогава бих си помислил, че рисковете за нас се увеличават.“ (The Kennedy Tapes, стр. 92)

[16] Дейвид Ормсби-Гор, цитиран в Harold Macmillan, At The End of the Day: 1961-1963 (Harper and Row, 1973), стр. 192.

[17] Розенкранц и Гилденщерн са герои от Хамлет. В контекста на предоставения откъс въпросните ракети са сравнени с Розенкранц и Гилденщерн, за да се подчертае ролята им на второстепенни герои с ограничена военна стойност. Точно както Розенкранц и Гилденщерн служат като второстепенни герои в Хамлет, ракетите „Юпитер“ са били разположени повече по политически причини, отколкото заради действителната им военна ефективност. Бел. пр.

[18] Всички цитати са от Nash, The Other Missiles, освен ако не е посочено друго. Според Бънди „към есента на 1962 г. нито един висш служител, освен генерал ЛеМей от военновъздушните сили, вече не вярваше, че „Юпитерите“ са добро военно оръжие“. Бънди, Опасност и оцеляване, стр. 428.

[19] Самият президент Кенеди не е бил съгласен с това. На 18 октомври той коментира, че „единственото предложение, което бихме могли да направим, струва ми се, е че би имало някакъв смисъл да му дадем някои от нашите ракети в Турция. Турците нямаха нищо против да разменят „Юпитер“ за подводни ракети „Поларис“, но тъй като последните щяха да бъдат на разположение едва през пролетта на следващата година, дотогава те не бяха склонни да се съгласят на каквото и да било.

[20] Добринин, „С доверие“, стр. 90.

[21] Много кремълски специалисти са твърдо против разполагането на ракети в Куба, като виждат в това решение стратегическа грешка и провал да се фокусира съветският поглед върху основната дейност в отношенията със САЩ. Това е едно от най-сериозните обвинения срещу Хрушчов, когато той е свален от власт през 1964 г.

[22] „Онези от нас, които се опасяваха от репресии в Берлин, се съветваха твърде много със собствените си дългогодишни тревоги и се съобразяваха твърде малко с демонстрираната съветска предпазливост.“ „По време на ракетната криза възприеманата връзка между Куба и Берлин беше много по-важна във Вашингтон, отколкото в Кремъл. Нашият страх не беше неговата надежда.“ Бънди, Опасност и оцеляване, стр. 421-422, 449.

[23] Авторите на One Hell of a Gamble много се заиграват с неофициалните канали, използвани тогава за предаване на намеци и послания напред-назад между Вашингтон и Москва, особено с ролята на някой си Георги Болшаков, с когото Робърт Кенеди се среща на четири очи десетки пъти през 1961 и 1962 г. Но редакторите на The Kennedy Tapes, подобно на Добринин в неговите мемоари, омаловажават този прикрит аспект на американско-съветските отношения и предполагаемата роля в разрешаването на кубинската криза на привилегировани американски журналисти, съветски тайни агенти и вашингтонски бармани. Секретността на самия Хрушчов, фактът, че той не е приел на доверие нито един от собствените си пратеници по отношение на ракетните установки, подкопава тяхната достоверност; фактът, че Хрушчов е използвал поверителни канали, за да го излъже, е това, което най-много обижда президента. Във всеки случай шокът от приближаването до ръба на пропастта коренно променя правилата на играта след това. Създадена е гореща телефонна линия, посланик Добринин се превръща в главен събеседник, а поверителните „усещания“ и „задните канали“, истински или въображаеми, губят значението си.

 

 

Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.

Pin It

Прочетете още...

От Мао до уау!

Курт Андерсън 29 Юли, 2008 Hits: 17887
Точно както повечето от историческите сгради…

Какво ново?

Зоя Маринчева 14 Мар, 2009 Hits: 16559
В американското общество кредитните карти и…