Пхенян срещу дигиталната съпротива
В една студена и ясна нощ през септември 2014, един мъж, когото ще наричам Аан, върви по брега на река Тюмен, от китайската страна на строго охраняваната граница между Китай и Северна Корея. По най-тесните места Тюмен е широка едва около 50 метра и от мястото, на което се намира, Аан лесно различава севернокорейската страна. В две чанти той носи сто USB диска, пълни с филми, телевизионни сериали, музика и електронни книги от цял свят.
Почти на всяко друго място такива материали биха се считали за напълно безобидни. На тази граница обаче те представляват силно незаконна, опасна контрабанда. В тоталитарната държава Северна Корея на гражданите е позволено да гледат и слушат само онези медийни продукти, които са създадени и санкционирани от правителството. Пхенян счита външната информация от какъвто и да е вид за заплаха и полага големи усилия да я държи навън. Основният страх на режима е, че показването на думи, образи и звуци от външния свят би могло да накара севернокорейците да се разочароват от състоянието на нещата в собствената им страна, което пък би могло да ги накара да желаят – или дори изискват – промени.
Аан е беглец, който е напуснал Северна Корея през 2004 и днес живее в столицата на Южна Корея, Сеул, където ръководи неправителствена организация, която изпраща информации в Северна Корея. Той е един от десетките бегълци от Северна Корея, които съм интервюирала през последните десет години. Свидетелствата на бегълците са не винаги надеждни, нито пък достатъчни, за да се създаде точна картина на живота вътре в тази непрозрачна и обвита в секретност страна. Но когато бъдат комбинирани с други информации, разказите на бегълците предлагат някои доста безценни прозрения.
На брега на реката в онази нощ, Аан знае точно какво да прави; той е вършил този вид разходка до границата много пъти преди това. Силно нащрек, той оглежда района за граничари. Щом се е уверил, че не е наблюдаван, той слага USB дисковете в пластмасова кутия, която увива в дебел найлонов плик. След това завързва пакета със здраво въже, хваща единия му край и го хвърля колкото може по-далеч през реката. Пакетът пада във водата, близо до корейския бряг. Там един корейски мъж, когото ще наричам Ку, се промъква крадешком във водата и грабва пратката.
От двамата мъже Ку е онзи, който има далеч по-опасната задача: да пренесе стоката в Северна Корея. Организацията на Аан му плаща за това еквивалента на около 100 долара – значителна за тамошните условия сума, която ще му позволи да издържа семейството си за около месец или два. Но Ку поема огромен риск: ако севернокорейските граничари го хванат, той сигурно ще бъде пребит, изпратен в затворнически лагер или може би дори екзекутиран. Ку излиза от водата и веднага сменя издайнически мокрите си дрехи, след което се отправя към града, в който живее. (Не посочвам мястото по искане на организацията на Аан). Там Ку ще продаде на черния пазар всеки от дисковете на свои съграждани, жадни да хвърлят поглед върху живота навън, за по около един долар парчето.
Макар че Северна Корея често бива наричана „отшелническото царство“, в хода на последните две десетилетия се появиха множество пукнатини в стената, която тази страна е издигнала около народа си. Груби операции за контрабандиране на медийни източници като тази на Аан помагат на севернокорейците да научават нещо повече за собствената си страна и външния свят, често с голяма опасност за самите себе си.
Въпреки опасността от наказание от бруталните севернокорейски служби за сигурност, разпространяването на чужда информация се е превърнало в доходен бизнес. Това се дължи отчасти и на начините, по които затворената икономика на страната се промени през последните 20 години. От 1994 до 1998 в Северна Корея върлуваше изключителен глад, от който загинаха стотици хиляди, може би милиони хора. Като реакция срещу неспособността да изхранва населението си, правителството позволи създаването на малки пазари, известни под названието янгмаданг, така че хората да могат да извършват елементарни търговски операции или директен обмен на стоки едни с други.
Янгмаданаг представлява елементарна форма на капитализъм, в дълбоко противоречие с твърдолинейния комунизъм и държавния контрол над икономиката, които правителството налага от десетилетия насам. Но когато гладът най-после намаля, режимът реши да продължи да толерира повечето янгмаданг, може би защото вече се осъзнава, че държавата сама по себе си не може да изхранва мнозинството от населението си. Оттогава насам малките, неформални пазари са се превърнали в сложни, комплексни операции, някои от които съдържат стотици сергии, предлагащи голямо разнообразие от стоки. Според най-надеждните оценки броят на големите пазари в страната е някъде между 380 и 730. Има и още по-голям брой по-малки пазари. Отново според най-надеждните оценки, около три четвърти от севернокорейското население зависи отчасти или изцяло от работа, свързана с частните пазари, за да може да оцелява.
В допълнение към тези т. нар. „сиви пазари“, които правят по-лесно разпространението на забранени технологии или медии, по-старият черен пазар също подпомага проникването на информация отвън. Понастоящем Северна Корея създава голяма част от Брутния си вътрешен продукт чрез производство и трафик на наркотици, фалшифициране на валута и пране на пари. Нелегалните мрежи, които поддържат подобни дейности, създават също и възможности за разпространение на чужди медии. Днес пъстри екипи от външни неправителствени организации, бегълци, контрабандисти, посредници, бизнесмени и подкупни севернокорейски войници и чиновници, са създали удивително стабилна мрежа, която свързва обикновените граждани с външния свят чрез контрабандни мобилни телефони, лаптопи, таблети и различни видове дискове.
Тези дигитални стоки вече играят важна (макар и често невидима) роля в севернокорейското общество. Благодарение на контрабандните медии днес повече корейци от когато и да било преди осъзнават огромната пропаст между розовата картина за страната, която режимът рисува пред очите им, и далеч по-мрачната реалност. Освен това мнозина вече започват да разбират, че външният свят едва ли представлява онази пустиня от лишения, неморалност и престъпност, която описва официалната пропаганда.
Това тепърва появяващо се съзнание представлява само малка опасност за режима на Ким Чен Ун, който си остава силно способен да потиска населението. Но в едно тоталитарно общество, където легитимността и силата на властите зависят до голяма степен от способността им да заблуждават хората, в дългосрочен план една все по-увеличаваща се дигитална съпротива може да се окаже екзистенциална заплаха.
С увеличаващия се ядрен арсенал и склонността си към провокации, Северна Корея със сигурност ще си остава потенциален източник на регионална (и дори глобална) нестабилност за още дълго време, независимо от това какво вършат външните сили. Но правителствата, организациите и индивидите, търсещи начини да направят от Северна Корея едно по-малко репресивно място, както и по-малко опасно международно действащо лице, трябва да вземат предвид мощта на информацията като сила, която може да промени страната отвътре.
Борбата срещу Чучхе
На 11 юни 2012 севернокорейският „Бляскав окръг“, в провинцията Южен Хамджонг [South Hamgyong], беше пометен от голямо наводнение. Едно 14-годишно момиче на Име Хан Хьон Джонг се опитвало отчаяно да спаси портретите на основателя на страната Ким Ир Сен и неговия наследник Ким Чен Ир, в резултат на което се удавило.
Заради тези усилия правителството посмъртно ѝ връчва наградата Ким Чен Ир. Родителите, учителите и ръководителите на нейната младежка организация също получили награди, за това, че са подпомагали развитието на нейния патриотизъм. Училището на Хан било наречено на нейно име, а официалният вестник на страната, Родонг Синмун, възхвалявал системата, която „възпитава такива деца“.
Този вид крайна преданост към режима отразява силата на чучхе, официалната идеология на Северна Корея, която подчертава самодостатъчността на страната и благоговее пред династията Ким като един вид божества, чийто разум и мъдрост никога не могат да бъдат подлагани на съмнение. През 1974 Ким Чен Ир систематизира чучхе като издава „Десет принципа за утвърждаването на системата на единна идеология“. Повечето от принципите изискват безусловното признаване на абсолютния авторитет на върховния лидер и тотално подчинение към държавата. Ким изисква всички севернокорейски граждани да запомнят принципите наизуст и да се придържат към тях в ежедневието си. Заповедта се налага чрез ежеседмични събрания за „самокритика“ и взаимно наблюдение. Тази практика продължава и до днес. По време на ежеседмичните събрания в класни стаи, офиси и фабрики, гражданите рецитират десетте принципа и се призовават към самокритика и взаимна критика, заради евентуалните неуспехи в опитите да се живее в перфектно съгласие с чучхе. Севернокорейците започват да участват в подобни събрания от първи клас нататък.
След като е индоктринирала чучхе в съзнанията на гражданите си от много ранна възраст, държавата прави всичко възможно да не допуска до тях някакви противоречиви информации в хода на по-нататъшния им живот. Едно от най-сериозните престъпления, които могат да бъдат извършени от севернокорейците, е да се ползват забранени медии. Според организацията Freedom House „слушането на забранени чужди радиостанции и притежаването на дисидентски публикации се считат за ‚престъпления срещу държавата‘“ и „водят до сериозни наказания, включително принудителен труд, затворнически присъди и смъртно наказание“. Само за един ден през 2013, според JoongAng Ilbo, един от водещите южнокорейски вестници, правителството е екзекутирало 80 души в седем различни града, именно за нарушаване на такива закони.
Във всяко севернокорейско домакинство има по едно санкционирано от държавата радио, което по цял ден излъчва официалната пропаганда. Силата на звука може да бъде променяна, но те не могат да бъдат изключени напълно. Тунерът, тоест изборът на станция, е блокиран. Всички новинарски предавания преминават през няколко фази на вътрешна цензура преди да бъдат излъчени. Книгата на Ким Чен Ир „Упътване за журналистите“ инструктира репортерите и редакторите „да издават материали, в които те безусловно възхваляват президента, възхищават му се и го посочват като великия революционен лидер“ – инструкции, които те следват вярно.
С изключение на няколкостотин или може би няколко хиляди елитни кадри, севернокорейците нямат достъп до Интернет. Училищата, обществените библиотеки и учрежденията се обслужват от една затворена компютърна система, известна под името Квангмьонг. На отделни служители се възлага задачата да претърсват Интернет за материали, които те считат достатъчно сигурни, за да бъдат добавяни към системата, като отделни научни статии или информация по здравни теми.
Домакинствата трябва да регистрират при местните власти всички електронни устройства за ползване на медии, с които разполагат. От време на време те са посещавани от специални инспектори, които преглеждат медийните им устройства, за да видят какво се намира по тях. Ако открият нелегално съдържание, те правят арести и изземат контрабандата, която изпращат до шефовете си в Пхенян. Преди широкото разпространение на USB дискове, забранените филми и телевизионни програми често се пренасяха в страната на DVD-дискове. За да попречат на хората да изваждат и крият дисковете, преди започването на поредната проверка инспекторите спират тока на цялата сграда, така че дисковете остават вътре в устройствата и могат да бъдат открити. Следващата крачка е всички DVD-устройства да бъдат конфискувани, електричеството да се включи отново и да се провери какво се е намирало вътре в тях.
Подобни мерки само показват ясно колко тревоги дигиталните технологии създават на режима. Но те са нож с две остриета, тъй като освен това дават на правителството и ново средство за по-добро наблюдение над населението и по-добро разпространяване на пропаганда. Да вземем за пример мобилните телефони. Северна Корея, с население от около 25 милиона, има днес около един милион потребители на мобилни телефони. Почти всички от тях са ограничени да ползване на държавно-контролираната мрежа Кориолинк и могат да извършват само вътрешни обаждания, които подлежат на постоянно подслушване. Днес обаче някои хора вече разполагат с незаконни телефони, пренесени контрабандно в Северна Корея за ползване близо до границата, където могат да се свързват с китайски телефонни мрежи. Службите за сигурност разполагат с устройства, които могат да засичат нелегални обаждания с продължителност повече от пет минути, така че, за да избегне засичане, човек трябва да прекъсва разговорите си на всеки пет минути и да ги продължава след това.
Мобилните телефони могат да носят съдържания, които властите не искат да допускат, но те са и по-лесни за проследяване от други форми на пренасяне на нелегална информация. Трансферите на данни се наблюдават много строго и могат да насочат властите към всеки човек, който може би се опитва да стигне до забранени материали. Полицаите често спират хората, ползващи мобилни телефони на улицата, за да проверяват устройствата им за наличие на нелегални съдържания; понякога те ги конфискуват и налагат наказания на място. Кориолинк постепенно добавя определени функции към услугите си, като например камери към телефоните, които предлага, а също и услуги като СМС или видео-разговори. Потребителите сега са в състояние да се свързват с официални сайтове в севернокорейската мрежа, като например сайта на Родонг Синмун; те могат да получават и текстови съобщения директно от управляващата Корейска работническа партия.
По-проблематични от гледна точка на режима са преносимите медийни устройства, тъй като те са по-трудни за проследяване от мобилните телефони. Множество корейци днес вече могат да си купуват на черния пазар плейъри за MP4 файлове, които възпроизвеждат филми, записани на контрабандни дискови носители. Тези плейъри са малки и батериите им издържат по около два часа, така че за използването им няма нужда от външно електричество – критично важна особеност, тъй като повечето домакинства тук нямат непрекъснат достъп до електричество.
Разбира се, властите не са единственото нещо, от което севернокорейците трябва да се пазят: съседите също могат да ги наклеветят за подозрителни действия. Ето защо хората там са разработили различни протоколи за сигурност във връзка с гледането на забранени медии. Вратите се блокират, прозорците се затварят, пердетата се дърпат. Някои хора гледат, завити през глава под одеялото. Семействата гледат, събрани накуп, понякога споделяйки едни и същи слушалки – които, ако се държат под определен ъгъл, позволяват на няколко души да чуват звук, който обаче не е достатъчно силен, за да се чуе през стената.
Поколението янгмаданг
Севернокорейците, които са най-директно засегнати от наплива на дигитална информация, са младите хора. В сравнение с всички предишни поколения те имат исторически безпрецедентен достъп до чужда информация – което, според много бегълци, подкопава традиционната хватка на чучхе върху умовете на младите севернокорейци.
Само по себе си запознанството с чужди култури вероятно не би означавало чак толкова много. Но определен брой други фактори също увеличават податливостта на по-младите поколения към подобен род съдържания. Първо, хората, по-млади от 35 – около една четвърт от населението – са известни под названието „поколение янгмаданг“, защото купуват храна и други стоки предимно на онези малки, полулегални пазари. Те само рядко, ако изобщо, са чакали на дълги опашки, за да събират държавни купони, както са го правили родителите им в продължение на десетилетия. В резултат на това те са по-капиталистически и индивидуалистично настроени, а и много по-склонни да поемат рискове. Черните и сиви пазари подлагат младите хора на един много специфичен вид възпитание и участието в тях води до определен вид опит: в едно общество, обсебено от необходимостта да се спазват правила, младите севернокорейци са се научили да избягват някои от тях.
Второ, по-младите хора виждат себе си като повече разчитащи на собствените си сили в сравнение с родителите си, тъй като нямат усещането, че получават от правителството нещо особено ценно. Отчасти по тези причини някои експерти по Северна Корея гледат на това младо поколение като на далеч по-малко лоялно към държавата и нейното ръководство. „Тези хора са, в сравнение с родителите си, много по-прагматични; те са цинични, индивидуалистични; те не вярват в официалната идеология“, отбелязва Андрей Ланков, водещ експерт по Северна Корея, в интервю от 2015 за южнокорейската програма Arirang News. „Те не вярват на правителството и се страхуват от него по-малко в сравнение с родителите си“. И макар че младите севернокорейци продължават да се подчиняват на законите и публично оказват респект на режима, според младите бегълци приятелите им у дома често се надсмиват на правителството зад затворени врати.
Контрабандирането на истината
За да може обаче в страната да се получи някакъв вид политическа промяна са необходими колективни действия – едно огромно предизвикателство, като се имат предвид безмилостните забрани за каквито и да било групови дейности, които не са изрично санкционирани от властите. Режимът забранява формирането на неофициални студентски групи или спортни отбори. Без специално разрешение не са позволени каквито и да е социални събирания късно вечерта или преспиването в чужд град, в дома на друг човек. Освен това за севернокорейците е изключително трудно да се доверяват едни на други, тъй като режимът е създал масивна мрежа от доносници и шпиони на съседско ниво, предлагайки награди за всякакъв вид информации относно хората, които биха си позволили да критикуват правителството. Накрая, всякакви дигитални комуникации се следят много стриктно, което прави извънредно трудно изпращането на поверителни съобщения, да не говорим пък за каквито и да е организации.
Ако Северна Корея ще се промени, то тази промяна трябва да дойде отвътре. Увеличаването на потока от външна информация и културни продукти може би ще се окаже единственият най-реалистичен и разумно скъп начин за окуражаване на всичко това. Правителствата, филантропичните групи и отделните дарители, заинтересувани от бъдещето на Северна Корея, би трябвало да помислят за финансиране на неправителствени организации в Южна Корея, Съединените щати и по други места, които работят с цел вкарване на дигитални технологии и чуждестранни медии в страната.
Критиците на подобни усилия твърдят, че севернокорейските власти едва ли ще имат трудности с потискането им, ако стигнат до извода, че е пресечена някаква граница и че в страната се промъква прекалено много информация отвън. Но тази позиция не взема на сериозно огромната жажда за чужди медии, която се демонстрира от хората там. Трудно е да се види по какъв начин режимът би могъл да потисне това: ако досегашните сурови мерки не са успели да възпрат хората да консумират забранени медии, то не е ясно какво точно може. Севернокорейците вече са опитали забранения плод и са показали ясно, че искат още, рискувайки сериозни наказания, само за да могат да хвърлят по някой и друг поглед към външния свят, криейки се в затъмнени и заключени помещения, с надеждата, че никой няма да ги открие.