Азербайджан – страната на огъня. Огънят, чиито пламъци в логото на страната изписват името на Аллах. Една уникална страна за пътника, тръгнал да изследва чудатостите на Изтока.
И аз, като всеки любопитен човек, реших да опозная тайните на Изтока. А какво знаех ли? По-скоро възприемах Азербайджан като една от републиките в състава на бившия СССР. Поизбледнелите ми знания по география пък ми напомниха, че една от границите на Азербайджан е Каспийско море, чието надморско ниво е под нулата. Толкова. Почти нулева информация.
Пътят към лелеяния Изток започна за мен с един проект, свързан с отричания в много европейски страни мултикултурализъм. И както казва една турска поговорка: „Ако Аллах ти затвори сребърната врата, ти отваря златната.“ В края на курса по мултикултурализъм директорът на центъра по азербайджански език и култура ни информира за възможността да посетим лятно училище в Азербайджан. Преживяла вече три официални отказа от страна на Турция за обучение, реших като на шега да си подам документите и дори бях убедена, че точно мен няма да одобрят, но ето, че Аллах ми отвори златната врата и бях одобрена за обучението заедно с още петима колеги от ЦИЕК. Получихме визи в последния възможен момент – ден преди заминаването. Работата ми висеше като нарицателния Дамоклев меч над главата и едва дишах насред лятната жега в София. Ето ти шанс да поема едно неочаквано пътешествие. А къде отивах всъщност? Никой от приятелите и познатите до този момент не беше ми споменавал, че е ходил в тази чудата страна, на Изток от Константинопол. Дори се пошегувах с мой приятел и му казах: „Нормалните хора пътуват на запад, лудите – на изток!“ А може би не трябваше да си правя подобна шега?
20.07.2015 г. – денят преди заминаването.
Била съм два дни на море, на моето любимо море. Помъкнала съм си плавниците, маската и шнорхела, които съм решила да влача до Баку. Ами нали ще бъдем на Каспийско море, може ли да мине без плуване и гмуркане? Пътувала съм с нощния автобус до София и сутринта се суетя излишно. Почва едно чудене какво да сложа в куфара. Не мога да си позная къщата, всичко е разхвърляно, сякаш оттук е минала фъртуна. „Спокойно, имаш цял ден!“, успокоявам се, сякаш има някаква файда. Получила съм съобщение за среща в центъра в 13.00 часа. Трябва да си взема паспорта с визата. Едва от няколко часа знам, че са ни дали визи. Е, щом имаме визи, значи наистина отиваме. Иначе само с билетите можехме да отидем до там, да разгледаме летище „Хейдар Алиев“ и да се върнем. След много чудене дали да ходя с Мóмчето, както го наричаше лекторката ни, до посолството, решавам да го предупредя да отива без мен.
Вече е обяд, багажът ми, както никога досега, още не е готов, но трябва да тръгвам. Първия културен шок изживявам още в центъра. Събрали сме се всички и уточняваме детайлите по пътуването и програмата, която са ни подготвили домакините. Нашата любезна Ханъм ни предупреждава за подаръците, които трябва да подготвим за организаторите и предлага да вземем поне две бутилки червено вино и шоколадови бонбони. „Ама какви шоколадови бонбони? Ще се разтекат в куфарите? Аз бонбони няма да нося.“ – възроптава Всичкознаещата. „Трябва да вземете бонбони“ – настоява Ханъм „И толкоз!“. Почва една препирня кой какво ще носи и никой и не иска да чуе за шоколадови бонбони насред лято, при това в куфар, който ще бъде хвърлян. „Еее, добре, аз ще ги взема. Хайде стига сте правили от мухата слон.“ – казвам, само и само да се сложи край на разправията. Следва втора разправия за бутилките вино. Мóмчето отказва, тъй като той вече си изчерпил лимита за алкохол. Този път се жертва Сладура, както решавам да го кръстя. Дългото бедро – най-високото и красиво момиче от групата – тръгва да вземе поръчаните по интернет сувенири, Сладура тръгва да купува вино, така че групата ни оредява, а разрешаването на някои важни въпроси тепърва предстои. Нашата Ханъм, която всеки момент трябва да роди, ни информира, че майка ѝ ще прати някакъв багаж. „Ама разбира се, щом ще праща нещо за бебето, няма проблем, ще го донесем.“ – заявявам аз. „Не, то няма да е за бебето, ще бъдат други неща.“ – отговаря тя. „Какви?“ – някой от групата беше изстрелял въпроса, който аз не смея да задам. „Ами два килима, чугунен тиган и одеяло.“ „Ама какъв чугунен тиган? – вече съм премаляла. Не стигат шоколадовите бонбони на отиване, ами сега килими и чугунен тиган на връщане. – Защо Ви е чугунен тиган? Тук има всичко по магазините!“ „Такъв няма. – настоява нашата Ханъм – Няма чугунен тиган за палачинки.“ „Е как да няма, като по Нова година ходих на Мéтро и там имаше чугунени тигани и тенджери!“ „Няма. – отговаря простичко Ханъм – Аз не намерих.“ Другите също нещо се опъват. Вече съм се отказала, но нашата Ханъм продължава: „Ама вие какво ще правите, какво толкова ще носите шест човека за 180 кг?“ След дълги разправии решаваме, че който има по-лек куфар, ще пренесе като свой багажа на любимата ни Ханъм. В крайна сметка се разделяме с нея и тръгваме всеки по своите задачи.
Из цялата ми къща цари пълен безпорядък. Пръснала съм всевъзможни вещи, оформила съм си дори малки купчинки и се налага да правя избор кое да сложа в куфара и кое да отпадне. Ограничението на багажа до 30 кг е нещо, с което не мога да се справя. Ето затова предпочитам да пътувам с автобус – там никой не ти тегли куфарите и не ти иска пари затова, че си надхвърлил пустото ограничение за тежест. Сложила съм си кантара и правя две измервания – първо стъпвам аз, а след това стъпвам, държейки куфара. След дълъг и труден избор, най-накрая куфарът пада под 25 кг. Правя си сметка, че оттам ще се изкуша да взема някоя и друга книга, а книгите имат неприятната особеност да тежат. А, и да не забравям, че ще купувам коняк. Ех, съвсем бях забравила и багажа на нашата Ханъм. Справям се с големия куфар. Идва ред и на ръчния багаж. Този път минавам точно с две стъпвания на кантара.
21.07.2015 г. – първите часове на деня.
Наближава 02.00 часа. „Ако искам да не закъснявам, мисля си аз, трябва да си лягам.“ Още ми е рано за сън, но лягам и си натискам парцалите.
06.00 часа.Часовникът и двата телефона звънят неудържимо, а аз едва отварям очи. Как можах снощи да имам глупостта да навия всичко, което може да звъни? Неестествено време за ставане, но самолетът няма да ме чака. 50 минути по-късно вече чакам таксито. На какъв любезен шофьор само случвам – поздравява ме и дори вдига тежкия куфар. Ама нали пътувам до летището, а откакто пуснаха метрото поръчките сигурно са намалели. Докъде стигнахме – шофьорът ми благодари за поръчката! Просто не мога да повярвам на ушите си!
07.10 часа. Куфарът ми вече е увит във фолио и се оглеждам припряно за другите. Решавам да изчакам още 5-10 минути и да се наредя на вече успялата да се образува опашка за Търкиш Еърлайнс. Почвам да се ядосвам на сладурите, че закъсняват. Станала съм като баба, която се опитва да контролира ситуацията. Ама няма да им ставам настойник, я! В 07.20 часа търпилото ми се е изчерпало и се нареждам на опашката. Пред мен вече има някакво семейство с деца и огромна камара от куфари. Тези къщата ли пренасят? А, ето го Сладура – баща му го изпраща. Махам му да дойде при мен на опашката, която вече е набъбнала до около 30-40 човека. Минава 07.45 часа, когато се появяват и останалите слънца. Щастлива съм, че ще пътувам с 20-годишните си колеги. Чувствам се на тяхна възраст, макар отдавна да съм я прехвърлила. Забранявам си да се държа с тях като с по-възрастна. Ето петима от туркологията и един от арменистиката – заминаваме на лятно училище, където ще доучаваме мултикултурализма. Всичкознаещата и Мóмчето вече са били в Азербайджан и за тях е като завръщане на старо и познато място. За Сладура, Дългото бедро, Усмивчицата и мен е ново преживяване, свързано с първото посещение в огнената страна. Излизам с тях навън, за да пушат по цигара, да си кажем по някоя умнотия преди полета и се отправяме към гейта.
Времето е с нас – слънчево и безоблачно. Идеално е за полет и за начало на нашето пътешествие на изток от Истанбул. Говорим оживено. Изведнъж стюардесите са ми направили впечатление със съвършените си фигури и казвам на Мóмчето: „Не мога да повярвам, тук има само слаби туркини!“, а той ми отговаря: „Имаше и една пълна.“ Смея се: „Тя е за първа класа.“ Докато се кикотим на глупости, самолетът рулира по пистата. Излитането минава гладко. Отворила съм си вестник „Хюрриет“ и чета заглавната страница, посветена на атентата, при който загинаха около 30 млади хора. Ама че депресиращо е да четеш за смърт рано сутринта, при това в самолет. „Я да видя какво има отзад и завъртам вестника. Виждам картинка и анекдота за деня. Започвам да се смея. Мóмчето проявява интерес и му чета анекдота: „Може ли да играя с вас? – пита кравичката, а овчиците ѝ отговарят: – Може, но няма да удряш с глава, имаме само една топка.“ Следва мълчание. „А на какво точно се смееш?“ – пита ме Мóмчето. „Ами кравичката има рогца, затова ѝ поставят условие.“ Заливаме се от смях.
По някое време ни сервират закуската със спасителна чашка кафе.
В някакъв момент, след като вече са отсервирали остатъците от закуската, виждаме Усмивчицата да се отправя към края на коридора разстроена. На връщане очите ѝ са зачервени и Дългото бедро я пита: „Има ли нещо? Защо плачеш?“ При отговора „Не можах да си изям закуската, взеха ми я“ – се чудя да плача ли, да се смея ли. Гледам я, че едва си стои на краката. Преди полета ми беше казала, че се върнала сутринта от дискотека и успяла да поспи само час, когато трябвало да става. Успяваме да я успокоим и тя се връща на мястото си.
Полетът до Истанбул минава почти неусетно в разговори за пътувания на изток от България.
Цариград. Босфорът, погледнат от птичи поглед, е забулен в лятна мараня, макар че още е предиобед. Кръжим над Истанбул, изчаквайки свободна писта за кацане.
Ето го и огромното летище Ататюрк. Приземяваме се. Бурните ръкопляскания за пилотите ми напомнят, че още сме в Европа. Терминал 2 вече ми изглежда като гаричка на фона на изумяващото с мащаба си летище Ататюрк в Истанбул, където е трансферът ни.
Качваме се на автобуса и Усмивчицата започва да се чуди къде трябва да си вземе багажа. Почва да се тюхка, че трябва да си вземе багажа на летището в Истанбул, защото е забравила да каже коя е крайната ѝ дестинация. Разрешавам въпроса, като ѝ казвам да си провери бордната карта за Баку, където трябва да е стикера за багажа ѝ, на което Усмивчицата възкликва: „А, вярно, забравила съм.“
Навлизаме в летището и се включваме сред цветния поток от пътници с различни националности. Всичкознаещата се е цанила за водач и върви хаотично сред потоците от хора. Знам със сигурност, че няма по-шумно летище в света. Едва ги догонвам, мъкнейки осемкилограмовата си ръчна чанта. Успявам да разбера, че търсят място за пушене и то Всичкознаещата, която не пуши, се е разтичала. „Чакайте – казвам аз – така не може да вървим напред назад като гламави! Ще питам.“ и се отправям към първия служител, който ми зърват очите. Служителят любезно ми обяснява къде се намира изходът за пушачи. По-мизерно място едва ли има на територията на летището: десетки комини от работещите кухни избълват мазно-сладникав въздух, придружен с мирис на загоряло олио, десетки пепелници преливат от фасове, които буквално се търкалят по високите маси и пода, десетици наблъскани един до друг приемащи лепкавата тютюнева маз, която пропущат по изтръпналите си от чакане гърла, за да достигне до запълнените от отрова дробове… И всичко това под палещото юлско слънце на Истанбул, без тента, а насред обгърната с тел от около десетина квадрата площ на някаква тераска. Оставям пушачите да си вземат дозата никотин и милата Всичкознаеща да затвърди позицията си на лидер.
Е, докато сервитьорите в „Китченете“ се наканят яваш-яваш да ме обслужат, отказвам се от мерджимека за 18 лири, който в центъра на Истанбул е на поне четири пъти по-ниска цена, и пак хукваме из цветния лабиринт на летище Ататюрк. Някой се сеща, че му се пие вода. Първо цигари, сега вода. Да ама водата струва две лири. „Ами купете си.“ – не се въздържам аз. „Не можем. Нямаме лири.“ То кой да се сети, че имаме престой около пет часа и да си купи турски лири от София. Като не са се сетили, сега им обменят доларите по трънския курс. Преди обмяната обикаляме две-три чейнджбюра. Че те комшиите да не са луди да обявяват на всяко бюро различен курс? То тук всичко е вързано. Запътваме се към кафене, където цените изглеждат поносими. Вземам си симит и чай буквално на петорна цена, но иначе не съм била в Истанбул. Никой от останалите слънца не си купува нищо. Пак се сещат, че им се пуши. „Отивайте, аз ще бъда тук.“ – обръщам се към тях почти с досада заради това безцелно ходете напред назад.
Група германци са окупирали празни маси без консумация и говорят високо. Пред мен сяда красива източна жена и държи в ръка няколкомесечното си бебе, а с другата подканва по-голямото дете да отиде при нея, като почти зарязва бебешката количка и някакъв куфар. След малко се появява съпругът и придърпва багажа. В следващия момент жената отваря куфара, в който цари пълен безпорядък от бебешки памперси, раздърпана кукла, бебешко одеялце и какво ли не. Жената придържа бебето с едната ръка, клекнала до куфара, явно т.нар. ръчен багаж, а с другата започва усърдно да бърка със свободната си ръка като в ръчна перална машина, докато достига заветната цел – празно бебешко шише. Мъжът стои абсолютно безучастно и си хапва симита, преглъщайки го с чай, а по-голямото дете вече се търкаля по пода и си играе с някаква играчка. Потресена от гледката, безмълвно си държа чашката вече няколко минути, без да отпия от чая. Стряскам се от капката кехлибарен чай, която безвъзвратно се приземява върху бялата ми рокля. Все забравям, че комшиите не могат да уцелят чая в чашата и винаги има обилно количество в чинийката. Сега вече съм лекьосана като всички турци, фарк йок. Ето че излиза информацията и за гейта ни, а той е само на 20 метра от нас. Късмет!
Само няколко минути ни отделят от полета до Баку и новия, неизвестен за повечето от нас Изток. Чака ни по-дълъг полет, а ето че на борда има и готвач. Нé гюзель! Мислите ми подсъзнателно вече текат на турски език. Хубаво, ама аз ще ходя по на изток от Константинопол, а там дали ще се разбирам с домакините? Поживьом, увидим! Сега пък руски фразеологизъм. Еха, че тюрлю гювеч ще стане с моя турско-руско-английски! Жалко, че не знам и някой друг език, за гарнитура.
Летим безпроблемно. На малкия екран пред мен съм избрала програма, която да ми показва данните от полета. Така във всеки един момент виждам на колко метра надморска височина сме, каква е температурата навън и прочие. Няма нито едно облаче. Слънцето се плъзга ту над крайбрежието на Северна Турция, ту над Черно море и като че ли очертава пътя ни. Ето ги и планинските склонове на Грузия и Азербайджан. Виждат се и бреговете на Каспийско море и Баку – градът на ветровете. Златиста ивица пясък по крайбрежието на Баку проблясва под нас, окъпана от последните слънчеви лъчи. Виждат се нискоетажни постройки. И летище като летище. Кацаме. Любимият ми Истанбул остана някъде на около 1800 км зад нас. Пристигам в напълно непозната страна без да знам какво ме очаква.
Летище „Хейдар Алиев“ ни посреща с пълния си блясък. Ръкавът е покрит с пухкав мокет и маратонките ми потъват в него. Предстои ни граничен контрол. Усмивчицата е преди мен и бере страх заради посещението си в Армения. „Как можаха да ми сложат азербайджанската виза точно срещу арменската? – не спира да се ядосва тя. – Сега ако ме питат ходила ли съм в Армения и какво съм правила там, какво да отговарям?“ пита ме тя. „Отговаряй им само ако те питат нещо. Нали имаш печати върху визата, значи си ходила. Не се притеснявай.“ Притеснението на Усмивчицата обаче е написано на лицето ѝ. Дочувам, че я питат нещо на руски език, а тя вече е пуснала най-чаровната си усмивка. Казва по някоя и друга дума на руски и ето, че ѝ слагат печат. Идва моят ред. Служителят ме пита на руски дали това е първото ми посещение в Азербайджан и аз му отговарям положително. „А ходили ли сте в Русия?“ – пита онзи. „Не“ – отговарям аз и почвам по нашенски да въртя глава, при което онзи ме гледа многозначително. „Де да бях ходила или да ми излезе късмета да отида!“ – мисля си аз. Най-накрая и на моя паспорт лъсва едно мастилено петно. Другите вече ни чакат. Насочваме се към изхода да си вземем багажа. Слизайки по ескалатора виждам куфарът ми в ярко зелен цвят да се врътка самотен на лентата. Като стигам до него ми премалява – лепенката за чупливи вещи е изтръгната от фолиото, а куфарът очукан като като пинг-понг топка. Не повярвах на нашите на летището, които, след като разбраха, че ще пътувам с Търкиш Еърлайнс, ме предупредиха, че куфарът ще бъде съсипан. Правим си снимка за спомен и се отправяме към изхода. Там ни чакат две млади и усмихнати момчета – нашият отговорник на група Серханбей и Теймур. Ето го и шофьорът Елцин. „Елцин ли?“ – питам аз Всичкознаещата, която вече е била тук. „Елцин, като руския президент?“ „Не, не е Елцин, а Елчин. – обяснява ми тя шушукайки – В някои от районите от вътрешността вместо „ч“ произнасят „ц“.“ Обръщам се към Серханбей на турски с някакъв дежурен въпрос по настаняването. „Ще говорим на английски. Езикът на нашето лятно училище е английският.“ – заявява ми Серханбей. „А аз като ти говоря на турски, ти разбираш ли ме?“ – не отстъпвам аз. Получавам същия отговор. „Тогава да говорим на английски. – продължавам вече на английски – Да знаеш, че никой няма да проверява на какъв език си говорил, като си ни посрещал.“ „За какво да ме проверяват?“ – пита той. „Няма значение“ – вече съм убедена, че милият ни домакин има още да учи. Щом така са го инструктирали, така да бъде, ще му говоря на английски, мултикултурализъм, какво да го правиш, дано да ме разбира. Натоварват багажа на микробуса, качваме се и потегляме. Сега пък светкавици. Теймур е хванал телефона и прави ли прави снимки. Ама не искам, не съм за снимки, нямам червило, пък и съм като повехнала марулка след това тичане и чакане на летище Ататюрк. Не ми харесва да ме снимат, когато не искам. Теймур обаче не се отказва, явно държат да документират всичко. Някаква по-рязка маневра на Елчин го отказва.
Движим се по магистрален път с три ленти във всяка посока. В една и съща отсечка виждам два различни знака за ограничение на скоростта – стационарният показва 130 км, а светлинният, поставен над пътното платно – 100 км. Хм!? Навлизаме в града. Редуват се средноетажни и високоетажни сгради, старо и ново строителство. Като във всеки един град. Широки булеварди, с големи отстояния между отделните сгради. Новите модерни сгради стоят величествено на фона на стари уютни дървени постройки, отстъпващи мястото си на тонове бетон и желязо. И автомивки. Много автомивки, които работят до късно през нощта. Турците са маниаци на чистотата на колите си, явно и тук е така.
Ето го и четиризвездния хотел „Модерн“. Настаняват ме с Дългото бедро в стая на втория етаж. Посреща ни застоял въздух с мирис на цигари, охладен от работещия климатик. Първата ни работа е да се погрижим за освежаване на въздуха в стаята. Наличието на пепелници ми подсказва, че тук пушенето в закрити помещения е разрешено. Стаите са огромни за разлика от множеството новопостроени хотели в България. Нашата е около 20-25 кв.м., а банята само е около 8 кв.м. Налице са всички екстри за тази категория хотели, но тук, за разлика от България и Турция, стандартите са спазени. Нямаме много време, тъй като нашите преуморени на вид домакини ни очакват за късна вечеря в ресторанта на хотела.
Качваме се на седмия етаж на хотела, където е ресторантът. Чудесна гледка към нощен Баку. Сервират ни салата, която наподобява шопската, но без лук и сирене. Поднасят ни мерджимек (супа от леща, пасирана). Тукашният мерджимек е по-гъст от турския и без лютия червен пипер, който те кара да бълваш огън. Основното ястие е долма (пълнени с овче или шилешко месо, домати, пиперки и патладжани). И долмата е лишена от изсипани бол бол подправки, при това е умерено мазна. Ястията ни засищат. Предлагат ни и богат избор на плодови сокове. Разбира се алкохолните напитки липсват. Такива няма да има на нито едно от официалните събития, които ще последват. След вечерята и обичайните любезности по посрещането позволяваме на домакините ни да се оттеглят. На Серханбей му предстои да посрещне още една група участници в обучението рано сутринта.
За нас обаче двучасовата разлика показва, че е твърде рано, така че решаваме да се разходим. Момичетата сме готови първи (както обичайно) и чакаме момчетата. Когато отиваме да разберем какво става, какво да видим: едно момче от обслужващия персонал човърка нещо в гардероба. „Хайде, какво се мотаете? Какво става тук?“ „Сейфът им е развален – отговаря Мóмчето. – Докато не го оправят никъде не тръгвам!“ След около десетина минути сейфът е поправен и се отправяме към първата си нощна разходка в Баку. Да, ама не съвсем. Защото дочувам зад гърба си: „Чакайте!“ Към Мóмчето и Усмивчицата се доближили двама мъже и им казали, че не можем никъде да ходим, било им забранено да пускат когото и да било от хотела. „К’во?“ Всички зяпаме като в забавен каданс. Казвам на тези, които са до мен да не се връщат и изчакваме встрани. Обръщам се и правя знаци да тръгваме, а онези двамата звънят по телефоните. Всичкознаещата се опитва да ги успокои, че е била в Баку и познава града. Те обаче съвсем не притесняват, че ще се изгубим. Най-накрая се оказва, че единият е успял да се свърже с организаторите и вече имаме карт бланш за разходка, но при условие, че ще се върнем скоро. Нашите двама пазаванти ни предлагат да ни отведат с леките си коли. „Никакви коли, – мърморя аз. Вървим всички заедно и толкоз.“ Вече съм ядосана. Настояването продължава. „Вижте, обръщам се към единия от тях, Хапнахме доста и ни е необходима разходка. Благодарим Ви, но предпочитаме да повървим пеш.“ Явно успявам да ги убедя в ползата от подобна гимнастика, тръгваме, макар до края на разходката да не мога да се отърва от усещането, че някой върви след нас.
Улиците на Баку са превъзходно осветени. Правят ми впечатление високите 20 см бордюри, липсват кошчета за боклук, но липсва и самият боклук. Стигаме до малък парк с паметник на Кьороглу, където, макар и вече късно, има много семейства с деца, които тичат и създават радостно оживление. Стоим в парка известно време, колкото да си разкажем по някоя лакардия и решаваме да се върнем, но пътьом ще си купим вода. Но кой да се сети да обмени някой долар на летището. Влизам със Сладура и се опитвам да обясня на продавача нелепата ситуация, в която се намираме – току-що сме пристигнали в Баку, а нямаме обменени пари. Събират се някакви мъже, които започват нещо да се суетят, едно от младите момчета вади 60 гепика (местната монета) и продавачът ни маркира бутилката вода. Благодаря и настоявам момчето да вземе някакво евро, което ми се мотае в джоба, а то се дърпа. Ама кой, моля ви, у нас ще плати водата на чужденец, би ли ни хрумнало дори? Навремето мой преподавател по турски език ми беше разказал интересен случай. Наредил се той на опашка в едно ресторантче в Турция, нещо като нашата Българска национална кухня, и не му достигали няколко куруша. Някаква жена бръкнала в джоба и доплатила сметката. Не ми се вярваше, но сега разбирам, че източното гостоприемство съвсем не е като нашето, макар да се бием в гърдите. Споделената вода като че ли замеси от групата ни жилаво тесто, което щеше да ни държи като лепило по време на престоя ни в страната на огъня.
22.07.2015 г.
Два телефона звънят рано сутринта през 10 минути, но никоя от двете ни не помръдва. Два часа часова разлика са си два часа. Така и не успявам да се справя с нея до края на престоя си тук. Надигам се едва-едва и будя Дългото бедро. Някак не върви да закъсняваме още първия ден, а и съм си наумила да използвам един промеждутък в днешната програма преди отпътуване от хотела да прескоча до близка банка, която съм набелязала по време на нощната ни разходка.
Закуска – подобаваща на хотела, с изключение на кафето. Тук се сервира чай, но за разлика от Турция няма нито еспресо, нито шварц, нито турско кафе, а само нес кафе, пестеливо отсипано в малка купичка в близост до машината за подгряване на чай. На всяко място, което тепърва ни предстоеше да посетим, се намира подобна машина на чай с две канелки – от едната си слагаш настойка от запарен черен чай, а от другата – гореща вода, с която се разрежда поставената в чашата настойка. Така или иначе след като има нес кафе, решавам да пропусна чая.
Появява се Серханбей, който е отговорник на българската група, и ни връчва баджовете, които трябва да носим по време на престоя си. То да бяха баджове, каквито съм свикнала да нося по време на различни обучения, а те направо си бяха табелки като за слепци с размери 10/15 см в стил търси се. Тук всичко е гигантско. Усмихвам се любезно, допивам си кафето и се измъквам от хотела. Разполагам с час и си мисля, че имам достатъчно време за банка. Правя се, че не забелязвам мъж на средна възраст с раирана в черно и бяло блуза, който стои до паркирана пред хотела кола. Без съмнение новият ми познат се закрепва за мен и спазва дистанция.
В банката – други порядки: предпочитат да говорят на руски, турският ми не им харесва. Служителката е любезна, но се понацупва, когато си искам бележка за обмена на валута. Курсът щатски долар-манат (местната валута) е почти едно към едно, с малка комисионна, е, все пак сме в страна на петрол. Напускам банката и се опитвам да си намеря карта за уличен телефон. Посещавам няколко малки бакалийки и два магазина за телефони. Продавачите са много любопитни откъде съм и какво правя тук. Разменяме си по няколко думи, но аз търся карта за уличен телефон. Уви! Навсякъде удрям на камък. Явно хората в тези места не използват вече уличните телефони. Едва в края на престоя си в Баку ще забележа жена, която да говори от такъв телефон, но така и няма да разбера от къде да закупя карта. След неуспешните опити поглеждам часовника си и преценявам, че е време да потеглям. Нещо ми щуква да се върна и почти да се сблъскам челно с новия ми чифт очи, човекът подминава, но главата му някак странно се извърта към мен. Абе тези не са ли гледали филми! Дали пък не си въобразявам?
Връщам се в хотела и в лобито му не виждам никого от групата ни. В стаята намирам спътничката си. Оказва се, че трябва да вземем всички сувенири сега, защото няма да се връщаме в хотела, а следобед е официалното откриване. Всичкознаещата вече е изпратила съобщение по фейса, че всички чакали само нас. Пълни глупости! Има цели 40 минути до тръгването. Решили били да тръгнем по-рано. Нашите домакини направо ни разбиват. В желанието си уж да бъдат точни, до края на обучението ще ни събират по-рано от обявеното време. Сещам се за мита за бавнотечащото време на Изтока, пък то… Явно Серханбей иска нещо да доказва, защото по лицето му е изписано задоволство, че сме първи на стартовата площадка. „Контроль едерим (Проверявам, контролирам).“ – Серханбей вече спокойно ни говори на азербайджански и е забравил снощното си настояване да говорим на английски и щастливо се разбираме.
Два големи автобуса са паркирали точно пред хотела и чакат своите пътници. Потегляме към Бакинския славянски университет, където се очаква да бъде първата ни среща с домакините. За първи път виждам Баку през деня. Минаваме покрай строени по време на соца пететажни сгради, с типични за бакинската архитектура балкони. Високи мраморни бордюри на височина поне 20 см от пътното платно, вероятно с цел да не се качват коли на тротоара. Аха, целта очевидно е постигната, обаче пък какво катерене и какъв фитнес за пешеходците е това!
Пристигаме в университета и ни настаняват в зала, където ни приветства завеждащата катедрата по мултикултурализъм в университета Айтен Кахраманова. Запознава ни с основните цели на политиката на Азербайджан по мултикултурализъм. След приветствието ни канят да разгледаме културните центрове в университета. Посещаваме руския и украинския център. Изявяваме желание да разгледаме и българския. Теймур с удоволствие ни отвежда до българския културен център, предлагат ни да разгледаме и гръцкия, на същия етаж. Всички отказваме в един глас. Никакво разбиране към южната ни съседка, част от чийто външен дълг трябва да плащаме. Домакините ни остават учудени и не разбират категоричния ни отказ. Що за европейска солидарност? А нямаше дори репетиция, но пък какво единство! А после казват, че нас българите не ни бивало в отборните изпълнения. Не съм присъствала на по-категорично изразена позиция. Слизаме на първия етаж, където домакините с гордост ни показват специално подреден кът, посветен на Хейдар Алиев. Разходката из университета продължава и някой изговаря магнетичните думи „Хайде да пушим по цигара“. Теймур веднага предлага да излезем във вътрешния двор. Мястото се оказва прохладно, доколкото изобщо може да се усети прохлада при температура на въздуха над 30 градуса. Има фонтан, големи дървета, които хвърлят сянката си и няколко пейки, разположени в оформените алеи. Чисто е, няма шушка, следичка от човешка немарливост. Теймур ни обяснява, че входът откъм улицата е само за преподаватели, а този откъм вътрешният двор – за студенти. Чувстваме се поласкани от оказаната чест да влизаме в университета през парадния вход.
Отнякъде пристига запъхтян Серханбей, търсил ни навсякъде, но сега отново контроль едервал и хайде да сме ставали, защото било време за обяд и всички нас чакали. Вече имам някакви съмнения за словника му. Опитваме се да го убедим, че трябва да обменим пари, макар че вече съм свършила тази работа. Серханбей се инати като магаре на мост „За какво са ви пари? Тук всичко е уредено.“ След 10-минутно пререкание най-накрая кандисва, че ни трябва местна валута и ни води до банка. Банката е на ъгъла откъм улицата, където са автобусите. Ама то не било чак толкова сложно! То е повече от ясно: нямаш пари, нямаш мозък. Без пари си лесен за манипулиране. Ние обаче отдавна живеем при условия на демокрация – хубава, лоша, но демокрация. И аз обменям още малко пари за парлама. Пак бързаме. Отиваме в стола, който се полза само от преподаватели. Масите са застлани със снежнобели покривки и част от блюдата вече са сервирани. Нетърпелива съм да изследвам храната на местните. Вече позната салата, плюс руска салата и пресни подправки. Опитвам парче кючю, приготвено от зеленина, каквато се намира през сезона – спанак, зелен лук, магданоз, кориандър и яйца. Местните консумират кючюто с кисело мляко. Превъзходен вкус за зажаднялото ми от любопитство небце. Останалите от групата не харесаха кючюто. Какво пък, ще си хапна още едно парче. Носят ни студена супа, нещо като нашия таратор, но не съвсем. Приготвен е с предварително попарена зеленина, а в млякото е поставено брашно. Не е галета или натрошен сухар, каквито добавки може да има към таратора у нас. Супата не ми допада, отказвам се. Поднасят ни пилаф с шафран, а в отделен съд – шилешко, задушено със спанак и пресен лук. И тук има само безалкохолни напитки – вода, плодови сокове от вишни и праскови. Плодовите сокове и компотите тук задължително са в стъклени буркани. Вкусът е различен. Напомня ми детството, когато повечето хранителни продукти и у нас се продаваха в стъклени опаковки. Сега всичко е в пластмаса и няма вкус, напротив – Е-та, канцерогени, полиетилени… – а тук вкусът е съхранен. Липсва десерт, какъвто винаги се предлага в Европа. Тук просто третото от менюто липсва. Докато се храним ми прави впечатление, че нашите отговорници и някакви непознати мъже вървят измежду масите с кръстосани отзад ръце. Дали пък не следят всичко ли ще си изядем – като в пионерски лагер? Каним Серханбей да седне при нас да обядва, но той категорично отказва. Контроль едервал. Решаваме да излезем навън на въздух, а и пушачите да пушат по цигара. Тъкмо сме си подали носовете навън и ни спират някакви мъже, като ни обясняват, че не можем да ходим никъде. Стига вече! Не ни се нрави, но онези изглеждат неотстъпчиви. При нас вече са дотичали Серханбей и Теймур и ни питат наред ли е всичко. Ама разбира се, че да! Те се правят на ударени, и ние също. Когато си в Рим, прави каквото правят римляните! Казват ни, че вече е време и пак закъсняваме за следващата част от програмата. Отправяме се към Актовата зала на университета. Пак сме от първите и чакаме подобаващите 30 минути. Най-накрая организаторът на лятното училище Хикмет Бабаев ни приветства и ни представя отговорниците на групи. Започва едно разяснение на правилата на школата, раздават ни програми, съставени на азербайджански, английски и руски език. Нови разяснения за това към кого да се обръщаме. Да не сме малки деца или от онези, пази Боже, със забавено развитие? То разяснения като за първолаци. Айде сега пък към автобусите, че ни чакали във Фонда на знанието за официалното откриване и коктейла. И… пак ще ядем. На толкова обучения съм присъствала, но на такава заетост се радвам за първи път. Юруш по автобусите!
Кратко пътуване и пристигаме в същинския център на Баку. Съзерцаваме множество прекрасни сгради, които са истински архитектурни шедьоври. Очертанията на Ичери шехер (Вътрешния град) напомнят, че сме на изток от Константинопол. Новият Баку обаче е един съвременен град, чийто център е изпъстрен със сгради с европейска архитектура от началото на ХХ век. Ето го и входът на метрото, чиято стъклено-метална конструкция съвсем естествено се е вместила между Ичери шехер и съвременната архитектурна среда. Докато всички се наслаждават на гледката, ни казват, че ще имаме време след официалната част да разгледаме центъра и отново ни подкарват като стадо овце. Една гега и няколко кучета ще свършат работа. Някак е обидно за възрастни хора, които имат програма и си гледат часовника. Ей, този часовник, пак изостава от времето на организаторите! Ще трябва да го сменя!
Минаваме през подлез и с Мóмчето се заглеждаме в книгите на някакъв павилион. Тук книжарниците са кът, за разлика от София и Истанбул, а цените са едни такива космически, че по-добре да не ги коментирам. Спират се и други, но тях някак бързо ги подкарват напред. Ние се залепяме като за магнит. Едно, две, три, и … имам по-бърза реакция. Книжката с поговорки и приказки е моя! Мóмчето ме гледа завистливо, тъй като няма втори екземпляр. Успявам да разчета няколко поговорки и съм щастлива. Продавачът ни гледа с любопитство. Двамата вече са ни изпуснали. Добре, че си гледаме часовниците и виждаме, че е време да тръгваме. Леко пообъркване на посоките. Руският и турският език тук ти отварят вратите. Дай Боже скоро и азербайджанският! В далечината виждаме сервитьори, които носят храна и тръгваме към сградата, пред която е суетнята. Отказваме се от възтесния асансьор, в който едва се побират двама сервитьори с подноси. Каква храна, още не са минали два часа от обяда, о, боже, пак ли ще ни хранят? Такова гостоприемство виждам за първи път. Наистина нищо не липсва, като изключим онова юруш и дур, под чиято мантра ще премине престоя ни тук. Не, че ние като народ не сме гостоприемни, но източното гостоприемство надхвърля българските представи.