От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Високо в Родопите на границата между България и Гърция има пещера, наречена Дяволското гърло, през която Орфей е слизал в подземния свят. Всички, които са опитали да го последват, са изчезнали. В този район планинските върхове служат като гробници на тракийски царе. Смели воини, но несвикнали на завоевания, траките са шокирали съседите си, гърците, като пиели неразредено вино. Не са ни оставили писания, от които да ги помним: само злато, но пък огромни купове от него, умело оформени в маски, ритони и пегаси. Днес хълмовете са пълни с ловци на съкровища, а обиците на тракийските царици си намират нови убежища в Берлин, като спечелените по този начин пари плащат за вилите на бивши гранични служители и комунистически полицейски шефове.

В някои от селата на този район хората живеят до невероятна възраст, толкова дълго, че смъртта на 90 години тук изглежда ранна. За известно време група японски изследователи ще идват и ще прекарват тук лятото, ще пият тукашната вода и ще правят кисело мляко по местния метод, за да се опитат да разберат дали тайната на дълголетието е в киселото мляко, в изворите или в нещо друго. Местните хора настояват, че тайната е човек да има три сърца: „Едно, да обичаш хората. Друго, да обичаш себе си. И третото – да обичаш планините.“

Границите плашат; границите привличат. Въпреки заглавието си, прекрасният пътепис на Капка Касабова, Граница: Пътуване до ръба на Европа, е книга и за двете неща. Тя проследява едно пътуване из зоната, където се срещат Гърция, Турция и нейната родна България – място, което Касабова нарича „последната граница на Европа“. Освен това тя е и пътуване във времето, защото, както Касабова пише, „в умовете на онези, които не са живели или пътували там, тази граница е друга страна – малко като миналото, където нещата се вършат по друг начин.“

 

2018 06 kassabova Border 2
Капка Касабова в разговор с жителите на региона. (Снимка: NEDRET BENZET)

 

Тази област, на гръцко-турско-българската граница, е място, отдавна пренебрегвано от туристите и третирано скъпернически от правителствата, но през последните години то е придобило ново геополитическо значение. Някога то е било южният край на Желязната завеса. България е била заобиколена от електрифицирана, снабдена с алармени инсталации ограда от бодлива тел: официалното ѝ име е било просто Съоръжението, или Инсталацията. Пред него се е простирала ивица гола земя, грижливо изорана, така че върху нея е можело да се видят и птичи следи; то е било известно като „Браздата на смъртта“. Сега същата тази ограда маркира югоизточния край на Европейския съюз. Загражденията, които някога са удържали хора, опитващи се да избягат от живота в народните демокрации, сега се опитват да спират потока от имигранти от Ирак, Сирия и другите съсипани зони в Близкия изток. Касабова е пристигнала през 2014, точно когато този теч „започваше да се превръща в кръвоизлив“.


Small Ad GF 1

Разказвайки историята на тези две миграции, Касабова не се опитва да следва определен ред или да онагледява някаква теория. Тя просто слуша. В Берлин е чула историята на Феликс С., източногерманец от Ерфурт, който е бил хванат, докато се опитвал да пресече границата през 1971, и впоследствие затворен и бит в продължение на месеци в специални затвори под надзора на източногерманската тайна полиция. От българската страна на границата тя разговаря с гранични служители, контрабандисти, трафиканти на хора, местни овчари и дърводелци, от които по времето на комунизма се е очаквало да предават евентуалните бегълци. От турската страна тя се среща с бежанци, които се опитват да прекосят същите граници в наши дни. В кафенето на Али, „При Рик“[1] на турската граница, тя разговаря с млади мъже от Сирия и кюрди, бягащи от Ирак. В турско кафене на българската граница тя изслушва историите на кюрдите, които бягат от Ирак към Запада. „В Кюрдистан никога не сте прекалено млада, за да станете вдовица“, казва майка на осем деца. Обратно от българската страна, в един пилчарник, управляван от син на сирийски баща и българска майка, Касабова се пита: „А дали опустошената периферия не е космополис[2]? Ако е така, то това беше странен космополис на хора, които се бяха впуснали в принудително приключение и пътищата им се бяха сближили тук, на пресечната точка между шанса и катастрофата.“

Този вид опърпан космополитизъм някога е бил типичен за граничните зони из цяла Източна Европа, от полските креси[3] до динарските Алпи. Българските гранични зони са зони със „смесени населения“ още от времето на древните траки. Както посочва Касабова, едва когато империите (в този случай османците) са започнали да се превръщат в национални държави, това дългогодишно етническо разнообразие е станало политически проблематично. Проблемите продължават да съществуват в дните на комунистическото управление, което, въпреки предполагаемата си универсална мисия[4], разглежда етническите малцинства като източник на политическа нестабилност. През 1986, по време на смъртните гърчове на комунистическия режим, България е прогонила огромна част от голямото си турско малцинство, принуждавайки хиляди хора да напуснат страната, понякога с имота си на гръб или на каруци. Касабова нарича тази кампания за експулсиране „безсмислена и отровна, един начин за полицейската държава в упадък да отвлече вниманието на населението от реалните проблеми на деня“, и го сравнява с ролята, която е играела войната на Фолклендските острови за аржентинската хунта. „Едно малцинство“, отбелязва тя, „винаги е лесна плячка“.

 

2018 06 kassabova Border 1
На границата (Снимка: NEDRET BENZET)

 

Враждебността към „неудобните“ малцинства има дълга история в този регион. Много преди експулсирането на българските турци, България и съседните ѝ държави са гледали с особена подозрителност на друга една мюсюлманска група: помаците, местни балканци, които са приели исляма преди векове. През 20-и век Гърция и България са решили, че тази група представлява заплаха за тях. Българите смятат, че помаците са „петата колона на Турция и ориентализма“. Гърците пък смятат, че те са „петата колона на България и комунизма“. И от двете страни на границата помаците са депортирани от родните си села и принудени да сменят имената си: от едната страна – от такива, които звучат турски, към славянски, а от другата – от такива, които звучат славянски, към турски. Днес мнозина от тях са прегърнали по-тясно една „турска“ идентичност, вместо славянско-мюсюлманската, като последна оставаща възможност в един свят, отнасящ се със силна подозрителност към хибридността и пресичането на граници. „Това изглежда като връщане към старото преплитане между етноса и религията“, пише Касабова. Но пък „национализмът е такъв – той просто не оставя хората на мира“.

* * *

Колкото и добра да е Касабова, когато разказва трудните истории на мигранти, бежанци и бягства, тя е още по-добра, когато се задържи на едно място и започне да абсорбира ритмите и фините му особености. За наше щастие, тя го прави често – и резултатът е, че Граници е чиста наслада. Езикът на Касабова е красив навсякъде; тук например тя описва раздялата с един от многото си пътуващи герои, археолог, който някога е работил за една от тайните служби, а сега контролира транзита на товарите с въглища през Сирия и Анадола:

Гледах как той отива към колата си – в ръката му малка пластмасова торбичка със спринцовка и доза инсулин. Докато вървеше, нозете му описваха малки кръгообразни шарки, сякаш се въртеше около себе си, и в един миг на бленуване го видях в някакъв отдалечен манастир на Анадола, въртящ се в бяло наметало като отворено лале, а лицето му, под високите арки, изпълнено с израз на неописуемо блаженство.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Граници е това най-рядко нещо: пътепис със съвест, който освен това е и сборник с чудеса. Той е задълбочен като Черно агне и сив сокол на Ребека Уест, отворен към света като Между горите и водата на Патрик Лий Фермор, красив в повествованието като Пътувания в Сибир на Иън Фрейзър. По страниците му човек среща прокълнат мост и чешма, родена от обречена любовна история, змейове, които променят облика си и се появяват като огнени топки, за да примамват хората в пещерите си, както и вещица, която може да се превърне в кокошка, а всичките си деца – в пилета.

Тези легенди идват най-вече от дългите столетия на османско владичество, макар че отекват в настоящето. Времената, близки до нашите, като например 35-годишното управление на комунистическия диктатор Тодор Живков, също предлагат изненади. В началото на 80-те години, разказва Касабова, дъщерята на Живков Людмила започва да търси скрито египетско съкровище в южните български планини на място, наречено „Голямото място“. За тази цел тя търси помощта на местна пророчица на име Ванга, която е добила способност за предсказания, след като в детството си е била вдигната във въздуха от силен ураган. Това я е ослепило, но по-късно тя е започнала да води постоянен диалог с невидимия свят, което ѝ е позволило да добие познания за лечебните растения, както и за бъдещето. В продължение на десетилетия Ванга е била държана изкъсо от комунистическия режим, докато в крайна сметка те са решили да използват пророческите ѝ дарби, като я поставят на щат в „Държавния институт по сугестология“ през 1967 г. Историята мълви, че Ванга е успяла да помогне на дъщерята на диктатора да открие съкровището. Но то е било прокълнато, Людмила умира, а съкровището изчезва (ако изобщо някога е съществувало).

За „Голямото място“ продължават да се носят слухове. Изглежда, че то упражнява мощно привличане върху всички, които се приближат до него, както и чувство на страх, подобен на онзи, внушаван от самата гранична инсталация. Някои казват, че онова, което Людмила е открила,  всъщност е древна гробница или междугалактически портал, или гробница на богинята Бастет (онази с котешката глава и предупредително повдигнатия пръст). Според друга история, мястото е защитено чрез ограда от живи змии – специално обучени усойници от Узбекистан. Други твърдят, че не е било открито нищо, имало е само празна яма. По думите на Касабова Голямото място е „празнота“, върху която хората проектират „трескавостта на помътеното колективно безсъзнателно“.

Районът, където се предполага, че всичко това се е случило, се нарича Странджа. Район на отдалечени, слабо населени хълмове, Странджа се простира на границата между България и европейска Турция. Днес голяма част от територията е национален парк. От българска страна живеят само 8 000 души. Пътуванията на Касабова там съставят края на Граница. Тя го нарича „последната планинска верига“ в Югоизточна Европа. Това е дом на хора, които изпълняват специален огнен ритуал, наречени нестинари на български и анастенариди на гръцки език. Веднъж в годината, обикновено в началото на лятото, жаждата към огъня ги обсебва и ги насочва към горящите въглени. Ходенето боси върху нажежени въглени освобождава другите им дарби, за пророчество и песен. Ритуалът все още се изпълнява и днес, въпреки че редиците на нестинарите оредяват.

През 14 век един светец, наречен Григорий от Синай, идва от Египет в тези планини и създава манастир на място, наречено Парория. Там той започва да преподава мистична дисциплина, наречена исихазъм, „форма на психосоматична молитва, подобна на екстатичната медитация.“ Исихастите били отхвърляни от опонентите си като „гледачи на пъпа си“, заради безкомпромисната им концентрация върху вътрешно-психическите преживявания (и навика им да се взират в собствените си тела). Но това е несправедливо, защото исихастите са били истински търсачи на просветление. Извършена правилно, с подходящата дисциплина и съсредоточаване, исихастката молитва е била предназначена да създаде визия за божествената светлина. През 1360-те исихастките монаси са били разпръснати от напредващите османските армии. Мястото на манастира им е изгубено днес, но Касабова открива следи от тяхното екстатично съзерцание сред жестовете, символите и преди всичко „разтварянето на егото“, практикувано от все още живите нестинари от Странджа планина.

В Граница самата Касабова е постигнала нещо подобно на откровението, търсено от тези забравени монаси и хора, ходещи по огън: тя е накарала егото си да отстъпи на сетивата, ако ли не и да се разтвори напълно. Книгата ѝ е продукт на скитническо око и остър слух. Това е шедьовър на нещото, което бих нарекъл бавна география. То съчетава величието на стария ренесансов жанр на космографията или описанието на света, с чувствителността към личната трагедия на най-добрите хуманитарни писания. Той разкрива границата като бездънен кладенец с истории, дълбок като странджанска пролет и лесен за изгубване в него като пещерата на Орфей.

 

Източник

 

[1] „При Рик“ (Rick's Coffeeshop) е известно кафене в Амстердам. Бел. пр.

[2] Голям град, където има масово смешение на етноси и култури. Бел. пр.

[3] Креси се наричат граничните области между Полша и Украйна, Беларус и Литва, които са се измествали на няколко пъти в хода на 20 век. В един момент те са съставлявали около половината от територията на страната. Бел. пр.

[4] Тоест мисията на марксизма като [първоначално] универсално учение на световното сплотяване и обединение, под знака на „общата класа“, без значение на етноси и народности. Бел. пр.

 

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.


Pin It

Прочетете още...