От Редакцията:
В разговора с Константин Вълков представям основната идея на книгата „Философия на новата българска история“: че българската история не трябва да бъде разглеждана като поредица от национални светини, а като исторически процес, подчинен на определена вътрешна логика. Вместо да питаме какво се е случило, можем да се опитаме да разберем защо се е случило именно така.

Разговорът засяга ролята на националните митове, мястото на Априлското въстание и Санстефанския договор в българското въображение, връзката между памет, срам и историческа отговорност, както и въпроса дали националният проект, оформил България през XIX и XX век, не е изчерпал историческата си функция.

Константин Вълков:
Добър вечер от „В бюрото на Константин Вълков“.

Всяко общество разказва истории за себе си. България, разбира се, не прави изключение. В нашия разказ вероятно има всичко, което трябва: митическо начало, героични фигури, години и векове на страдание, моменти на пробуждане. Разказ, в който сме жертви на несправедлива или изопачена история, народ с особена съдба и достойнство.

Гостът ми днес, Златко Енев, смята, че този разказ е удобна илюзия. С новата си книга той се заема да я разнищи – не за да обвинява и не за да морализира, а за да зададе един по-труден въпрос: каква е логиката, която свързва всичко това? Не какво се е случило, а защо се е случило по един или друг начин и защо се случва отново и отново.

Вероятно отговорът му ще бъде неудобен.

Златко Енев е мой гост тази вечер. Много се радвам, че си в „Бюрото на Константин Вълков“. Добър вечер.

Златко Енев:
Добър вечер. За мен е чест. Благодаря.

Константин Вълков:
Книгата се казва „Философия на новата българска история“. Звучи академично, но е адресирана към широкия читател. Какво точно философстваш тук и защо сега?

Златко Енев:
Книгата се появява в този момент, нямам представа по какви точно причини. За повечето хора тя вероятно ще изглежда като нещо внезапно, някакъв вид комета. За мен тя е резултат от минимум петнадесет години сравнително напрегната, макар и не винаги съзнателна мисловна работа.

Хората, които следят моето издание „Либерален преглед“, едно от онлайн изданията за политика и култура в България, вероятно са забелязали, че пиша по тази тема най-късно от 2010 година насам.

Нещата се натрупваха малко като критична маса. Сега, постфактум, мога да обяснявам колкото си искам, но никога не съм преживявал този процес като особено съзнателен. Темата ме занимаваше с изключителна интензивност, бих казал дори болезнено, в продължение на много години.

Решаваща роля винаги играеха реакциите на хората. Те бяха различни – всички сме различни. Понякога положителни, но в повечето случаи хората реагираха изключително алергично на всяко докосване до тези теми. Това ме накара с времето да стана доста предпазлив.

Може би именно това е едно от обясненията защо тонът на книгата е издържан в толкова академичен регистър. Стремил съм се да избягвам всякакви поводи за обвинения в партизанство, политически, културни или каквито и да било други пристрастия.

Все още ме съпътства едно много приятно и странно усещане. Казват, че Микеланджело обяснявал как, когато му донесат поредното парче мрамор от кариерите в Карара, той вече вижда фигурата вътре в него.

Би било доста надуто от моя страна да твърдя, че съм видял подобна фигура вътре в безформената маса на българската история. Но след като я намерих, живея с усещането, че съм открил някакъв обяснителен принцип.

Дали е верен или не, това ще покаже времето. Нещата са много сложни. Но при всички случаи основната амбиция на тази книга не е да прави пореден преразказ на българската история.

Тя дори не е историческа книга. Самият аз не съм историк по образование и не бих могъл да си приписвам знания, които не притежавам. Занимавал съм се с тези теми в продължение на много години, но съм далеч от школовката, която притежават колегите историци.

Въпреки това в един момент като че ли ми се спусна някакво обяснение. Принципът, който предлагам като обяснение на българската история, е сравнително прост. За него вероятно ще говорим в хода на разговора.

Теорията, която предлагам, се основава на една от най-динамично развиващите се области на съвременните социални науки – теориите на национализма. От времето, когато Ърнест Гелнър и Бенедикт Андерсън написаха своите класически книги „Нации и национализъм“ и „Въобразени общности“, в това поле са се появили буквално хиляди нови изследвания.

Аз възприемам собствената си книга не толкова като историческо изследване, колкото като опит за надграждане на една от най-авторитетните теории в тази област – теорията на чешкия историк и мислител Мирослав Хрох, която според мен е и единствената от големите теории на национализма, приложима към Балканите.

С това ще приключа въведението, защото нещата вече започват да стават твърде технически. Но това е базата на книгата.

Константин Вълков:
Имам усещането – възможно е да греша – че наблюдаваме един утешителен разказ за България. Разказ за националния проект, който в даден момент може би е изчерпал себе си и точно затова е станал утешителен.

Имаше ли колебание, докато пишеше книгата, че тя може да се окаже прекалено безпощадна в някои свои нюанси?

Златко Енев:
Не. Откровено казано, подобни опасения не са ме съпътствали.

Първата асоциация, която ми хрумва, е за ролята на хирурга. Какво означава да бъдеш прекалено безпощаден, когато трябва да режеш? Не става с мехлеми.

Утешителната, компенсаторна роля на българската историография е неин порок по рождение. Това не е нещо, което се е появило през последните години.

Рожденият дефект на българската нация е свързан с факта, че нейното оформяне, създаването на българската държава, не е извоювано със собствени средства и собствена сила. Както и да го наричаме, то е подарено отвън.

Една малка, дотогава несъществувала общност на Балканите изведнъж придобива статус, който за няколко кратки месеца през 1878 година – между март и юли – я поставя буквално на върха на балканската пирамида на националните конкуренции. Но след това всичко се срива буквално за броени часове като пословичната къщичка от карти. И това е рожденият порок на цялата наша национална историография, митология и на цялото ни колективно усещане. До ден днешен българската нация, българският народ, е като че ли белязан с това проклятие да изживява съществуването си под знака на загубата.

Нещо, което според мен е дълбоко неоправдано.

Сан Стефано ни дава за много кратко време илюзията, че можем да бъдем изключително велики, гигантски, епични. И тази илюзия изчезва за броени минути. Оттам нататък цялата българска история се преживява като история на загубата.

Оттук идва и компенсаторната роля на българската историография, чиято основна задача, поне в моето разбиране, е да ни даде компенсация за това изключително болезнено усещане, че съдбата ни е била несправедлива; че може да сме малки и незначителни, но имаме достойнство и с нищо не сме заслужили тази несправедлива съдба. Оттук идват и разказите за героичните подвизи, за това, че свободата не ни е подарена, че сме я платили с кръв и така нататък.

Това са основополагащите митове на нашата историография. Тяхната роля е много ясна и няма нужда от особени обяснения. Когато човек се дистанцира от тях, не изпитва и някаква особена потребност от срам. Тази историография действително е изпълнявала определена функция.

Друг е въпросът, че историческите условия, които са я породили, са се променили. Минали са повече от сто години, а в някои случаи продължаваме болезнено да се придържаме към същите принципи, мечти и блянове за Велика България, България на три морета. Карти, жестове, изпуснати фрази, включително на публични места и в медиите, продължаващи спорове около Македония и така нататък. Всичко това вече не отговаря на времето, в което живеем.

Един от важните аспекти на книгата е, че цялата тази перспектива на героичност е подкопала в значителна степен способността ни да мислим за съвсем обикновени неща – например за нормалността в ежедневието.

Константин Вълков:
Само една бележка. Каква част от обществото според теб не може да приеме, че този блян вече е част от миналото?

Златко Енев:
Много ми е трудно да преценявам подобни неща, защото начините, по които България достига до мен, са доста повърхностни.

Живея на две хиляди километра оттук вече повече от тридесет и пет години. До голяма степен съм се превърнал в чужденец, преживявам България по малко странен начин. Тази дистанция ми позволява да я анализирам с лекота, която вероятно е недостъпна за хората, които живеят вътре в нея. Аз съм извън казана.

Основният начин, по който съдя за това как се приемат подобни идеи, са реакциите в социалните мрежи. Това, разбира се, е много повърхностен източник на информация. Но моето усещане е, че в България вече има солидна маса от хора на прилично европейско ниво. Хора, които знаят езици, пътуват, сравняват, чиито деца живеят навън и им дават съвсем различен поглед към света.

Общо взето, аз съм оптимист.

Константин Вълков:
Ти не разказваш история, а търсиш логиката зад нея. Каква е разликата на практика и какво усеща читателят, който за първи път се сблъсква с подобен подход?

Златко Енев:
Това сигурно зависи от нагласите на хората и от степента, в която са склонни да приемат нещо сравнително непознато. Всеки от нас има две очи и вижда, че Земята е плоска. Това виждаме всеки ден. Изведнъж идва някой и казва: „Не, тя не е плоска.“ Част от хората ще бъдат готови да се замислят, защото зад подобно твърдение стоят определени аргументи. Но ще има и немалко други, които ще кажат: „Какви са тези глупости? Не виждаш ли, че Земята е плоска?“

Затова и хоризонтът на тази книга в никакъв случай не е краткосрочен. Вероятно не е и средносрочен. Нямам никакви очаквания. Не очаквам тя да бъде приета с особен ентусиазъм.

Макар че за мен самия е огромно преживяване фактът, че разговарям с вас сега, че съм гост в студиото на Константин Вълков. Следя работата ви от години и никога не съм си представял подобно нещо. Изведнъж една книга ме поставя вътре в този разговор.

Константин Вълков:
А и вече си говорим на ти.

Златко Енев:
Това само по себе си е указание, че в България има групи от хора – в никакъв случай не средностатистически – които са напълно подготвени за един такъв тип, ще си позволя голяма фраза, коперниканско преобръщане на погледа към българската история.

Поне на мен не ми е известно нещо подобно да е правено досега. Същото ми казва и един от световно утвърдените специалисти по българска история – белгийският учен Раймон Детрез, който е и първият рецензент на книгата. Такова нещо досега просто не е имало.

Това, разбира се, е нож с две остриета. Какво точно ще се случи, предстои да видим. Но при всички случаи ще бъде много интересно да се наблюдава съдбата на тази книга.

Константин Вълков:
Пишеш, че националният проект в един момент губи историческата си валидност, но продължава да съществува.

Това означава ли, че имаме нещо, което продължава да работи и да вирее без съдържание вече десетилетия наред?

Златко Енев:
Да, особено след 1989 година. Но според мен българският национален проект прекратява фазата на активното си съществуване още през 1945 година.

Може би първо трябва да обясним какво означава самият израз „български национален проект“.

Най-просто казано, това е идеята за създаване на българска нация – от Паисий насам, през всички фигури на Възраждането, просветители, революционери, по-късно националреволюционери, през цялата машина за създаване и утвърждаване на българската национална идея.

Тази идея започва да работи истински ефективно едва след Освобождението.

Преди това трудно може да се говори за реално формирана българска нация. Това е един от големите парадокси на нашата история, който винаги е обърквал историците, особено чуждестранните.

[А всъщност] самият национален проект работи изключително последователно според логическите модели, предложени от теоретиците на национализма, и най-вече от Мирослав Хрох.

Но тук няма да се отклонявам, защото въпросът е друг.

Важно е, че след Освобождението този проект започва да действа с изключителна интензивност.

Специфичната съдба на България – на Балканите и в света – е, че това е нация, която в продължение на около тридесет години – между 1912 и 1945 година – с изключителна ярост се опитва да докаже на себе си и на света, че заслужава статута на велика нация.

И че ще даде абсолютно всичко – кръв, смърт, жертвеност, всичко – за да изгради този модел на велика нация, който в собствените ѝ представи е бил зададен някъде „от вековете“.

Това ни струва три национални катастрофи, изключително много жертви и придобиването на статута на разбойника на Балканите, особено между 1918 и 1934 година. В тези години България се превръща в най-големия износител на терор на Балканите. Неслучайно това е един от периодите в българската история, който е изключително слабо разглеждан.

Има и поне два или три опита за окупации на съседни страни. България никога не е била окупирана от съседни страни, но ние сме окупирали съседни страни. В нашата история тези действия обикновено се назовават с други понятия – освобождение, завръщане и така нататък. Но това са си чиста проба окупации. И те ги помнят.

Всичко това се провежда с изключителна енергичност и ярост, въпреки нищожните шансове за успех и логичните загуби.

Това е опитът за реализация на българския национален проект в неговата най-чиста форма.

След 1945 година светът изведнъж се преобръща и шансовете за установяване на тази Велика България се превръщат в нула. Вече имаме „голям батьо“, който гледа отгоре и казва: „Не, няма да пипате там, че иначе…“

България вече не е свободна страна. Тя не е страна, която сама може да определя нито външната, нито вътрешната си политика. Става невъзможно повече да напада Гърция, Сърбия и така нататък.

В този момент цялата тази енергия се обръща навътре и започва един бавен, но изключително мъчителен процес на „прочистване на нацията“, чийто апогей е така нареченият „възродителен процес“.

Всички тези неща имат една и съща логика – логиката на българското национално изграждане, доведена до абсурд.

Константин Вълков:
Как едно общество живее с това знание?

Златко Енев:
Ами то го няма. Знанието го няма.

Има ги фактите, но ги няма гласовете, които да ги подредят в една логична система и да покажат, че целият този процес е подчинен на една и съща логика от 1830 година насам. След четири години ще станат двеста години.

Независимо с какви бои, знамена и лозунги са се украсявали различните управници на България – дали са се наричали фашисти, комунисти, или каквото и да било – с малки изключения, най-значителното от които са земеделците на Стамболийски, които неслучайно биват унищожени по толкова жесток начин –, всички те са били преди всичко български националисти. И едва след това всичко останало.

Константин Вълков:
Паисий, Левски и Каравелов националисти ли са?

Златко Енев:
Не. Не. Именно това е много интересното.

Развитието на българската национална идея протича по много логичен начин, ако човек е отворен за такива идеи. Тези хора са патриоти и революционери. Левски, Каравелов и Раковски са революционери. Останалите преди тях – от Паисий до Бозвели, през Петър Берон, Васил Априлов и така нататък – са просветители.

[Но може би] най-първо трябва да определим каква е разликата между патриотизъм и национализъм.

Има разлики между всички тях, но най-грубо казано, разликата между патриотизъм и национализъм е в това, че в патриотизма няма омраза към хората, които не принадлежат към нашата общност.

Константин Вълков:
А омразата ефект от национализма ли е, или е средство?

Златко Енев:
Омразата е инструмент. Средство.

Константин Вълков:
Тоест тя е въведена съзнателно?

Златко Енев:
Едва ли съзнателно. Но тя е въведена почти навсякъде, където има остър национализъм.

Същата е историята в Германия. Същата е историята във Франция в периодите, в които Франция изпада в болезнени национализми. Редки са, но ги има. Донякъде това се вижда и в Съединените щати. В момента например Съединените щати преживяват фаза, в която ги тресе доста остър национализъм – абсолютна нетърпимост към чуждите: [една система от разбирания], която всъщност е чужда на цялата градивна идея на това общество. Но въпреки това тези настроения се утвърждават, защото хората са гонени от страх. Те не знаят откъде ги брули вятърът. Това е моето най-грубо разбиране.

Но да се върнем към България.

Развитието на българския национализъм е много интересно и показателно, защото основополагащите фигури, ранните първопроходци на българската национална идея, не са националисти.

Започвайки с Паисий. Неговата основна идея дори не е национална в строгия смисъл. Той няма за цел да обособи някаква специфична българска национална група. За него най-важното е да разграничи българите като общност от гърците, които в този момент са доминиращи на целия Балкански полуостров и буквално задушават културните попълзновения на останалите етнически групи.

Те твърдят, че всички трябва да приемат гръцката култура като водеща – единствената на Балканите, която е поне отчасти цивилизована. Разбира се, с това не са съгласни никои други освен тях.

В Паисий няма да намерим омразата, която се появява по-късно. Той, разбира се, говори за това, че османците, турците са поробили българите. Думата е съвсем ясна: „поробили“. Но го няма този патос на потребността от освобождение.

„Поробителите“ като централна фигура се появяват едва в по-късните фази на българското въображение. Бих казал, че решаващият момент в това отношение идва едва след смъртта на Левски.

Но нека вървим поред.

След Паисий идва следващата значителна фигура – Софроний. При него вече имаме допълнителна стъпка: излизането на тази идея от рамките на манастира. Имаме нейната секуларизация, опит за директното ѝ вкарване в обществото.

Софроний плаща много скъпа цена за това. В „Житието“ си описва всички преследвания и страдания, на които е подложен, защото това е директна конкуренция, борба срещу гръцкото духовенство. И те не му я прощават.

Следващите фази са три. Първата е Петър Берон, който създава първия учебник в България и дава възможност образованието да бъде унифицирано – българската идея вече да бъде преподавана. От момента, в който една идея става способна да бъде преподавана, тя вече може да бъде превърната във фундамент.

След това идва Габровската гимназия, идеята на Васил Априлов, около която се появяват и съответните институции. Бозвели вече извежда цялата идея на ниво национална борба. Имаме борба за собствена екзархия, за собствена църква, която, както знаем, завършва с изключителен успех.

Според мен това е реалното съдържание на Българското възраждане. Не искам да говоря в проценти, но това е огромната му част.

Революционният момент, борбата за национално освобождение и национално формиране, която постфактум е превърната в определящ момент на цялото Възраждане, според мен е митология.

Нека да говорим социологически.

Българското общество от XIX век е изключително селско. Над 90 процента от населението не е грамотно. Изключително малко хора са способни да четат.

Типичен пример е Кочо Чистеменски, който вкъщи имал библиотека, но не можел да чете. Това, разбира се, изобщо не му пречи да бъде български патриот и дори националист, защото тази идея е изключително прилепчива. Той отива в театъра, гледа „Иванко“, вижда, че българите са имали царе, и изведнъж първата идея, която му минава, е: „Как така ще ме управляват чужди?“

Тези неща са много ясни. Но проблемът е, че няма социална групировка в какъвто и да било смисъл, която би могла да стане гръбнак на една национална революция. Именно в това е големият проблем.

Константин Вълков:
Замислих се за това, което казваш за Софроний. Ти започна с Паисий. Ако приемем, че Паисий пише за нацията, Софроний я живее. А в днешно време кой е този Софроний, който превежда, адаптира на говорим, разбираем български – радикален избор за времето си – онова, което се случва?

Златко Енев:
Предполагам, че са хиляди хора. Не съм сигурен, че има нужда да търсим аналогия, защото времето, в което живеем, е определено постсофрониевско.

И в това е основният патос на тази книга: националната идея като обединяващ принцип вече е надживяла времето си. Всъщност тя го е изживяла.

Онова, което в хода на нашата история винаги е било пренебрегвано, е простичката идея за нормалност: функциониращо общество, функциониращи институции, неподкупно чиновничество, липса на необходимост да плащаш навсякъде под масата, политици и водещи фигури, които са реално отчетни, а не вътрешно вързани в някакви мрежи. Цялата тази безумна идиотщина, която – няма българин или българка, които да не са вбесени от нея днес –, не започва след 1989 година.

Моето разбиране е, че и тя е порок по рождение.

Самият факт, че още от първия момент ние изнасяме на най-високо ниво, на самия пиедестал, идеята за възстановяване на изгубеното на всяка цена, за героична жертвеност, за виждане на самите себе си като вечните жертви, като ъндърдоговете, които непрекъснато трябва да се борят, за да постигнат поне някакво равенство – всичко това отрича, негира, поставя на второ място простата идея за нормалност.

Дори архитектурата на българските градове – това е нещо много интересно, което срещнах, макар че не мога да си спомня при кой от нашите историци – е много временна. Градят се някакви мижави канали, комуникации, всичко е временно: „Като оправим нещата, като изградим Велика България, като си вземем обратно Македония, Тракия и всичко останало, тогава вече ще градим нормални градове.“

Дотогава може да живеем както дойде, но имаме велика цел.

И тази умонагласа продължава да живее до ден днешен под формата на разбирането, че не е толкова важно да имаме нормалност. Важното е да имаме велики цели.

Сега, малко ми е неудобно да говоря така, защото вече не познавам страната си до такава степен, че да си позволя да бъда говорител на българската душа. Напълно възможно е да не я познавам. Хората може да се почешат по главата и да кажат: „Абе, аланкоолу, много знаеш как живеем тук.“ И аз няма да им се разсърдя. Вероятно ще бъдат прави.

Но според мен е крайно време в центъра на българското обществено внимание да застане простичката идея за нормалност. Не национални величия, не пухване от земята на сърби, гърци, османци и не знам още кого, а просто ставане на нормални европейски граждани.

И това е нещото, за което пледирам в последните глави на книгата.

Константин Вълков:
Като казваш „последните глави“ – може би ти ще ми обясниш нещо, за което досега нямам обяснение.

Когато получих книгата, прочетох началото, дори два пъти, но не знам по каква причина първото, в което се задълбах, беше глава 18. Вероятно заради срама. Може би такъв е бил денят, може би такава е била нагласата.

Но това разграничение, което правиш – че не носим вина за миналото, но носим отговорност, а между тях стои срамът, който блокира и двете – ме закова в някакъв смисъл. Все още необяснимо за мен.

Златко Енев:
Шапки долу. Това може би е една от ключовите идеи в книгата.

Фактът, че я формулирам по този начин, може да се обясни най-просто с това, че живея в Германия – страната, чиято следвоенна история до голяма степен е определена именно от тази дихотомия: вина и отговорност.

Доскоро изглеждаше така, сякаш Германия е намерила квадратурата на кръга. Германците биха казали: mit Abstand – с огромна преднина това беше страната в Европа, която изглеждаше, че е успяла да надвие, да преодолее цялото тежко историческо бреме, с което е натоварена по напълно разбираеми причини.

Но нека се върнем към самия проблем.

Това е триъгълник: вина, срам, отговорност. Той е много интересен и изключително важен. Без да се разбере връзката между тези понятия и тяхната вътрешна динамика, няма как да се излезе от порочния кръг, в който изпадат повечето хора.

„Ама чакай, аз не съм виновен. Откъде накъде сега трябва да поемам някаква отговорност за делата на Тодор Живков? Аз не съм потискал турците с нищо. Да не би аз да съм организирал Възродителния процес? Ай сиктир. Какво, искаш да ми приписваш някаква вина?“

И тук трябва да се разбере разликата между тези неща.

Вината е юридическо понятие. Тя не може да бъде прилагана към общности, защото тогава стигаме до сталинските разбирания за право, при които цели общности са виновни, хващат се за яката и се пренасят от Крим някъде в Далечна Азия. Имаше общност – няма общност, няма проблем.

Това е недопустимо. Извършени са достатъчно много престъпления под този тип чадър на мислене. Не можем да си позволим да ги повтаряме.

Вината е индивидуално понятие. Тя се доказва в съда. За нея има наказания и тя се носи от отделни личности.

Отговорността е нещо напълно различно. Тя е изцяло общностна категория. Отговорността е разбирането, че макар да не сме извършили престъпленията, с които ни е натоварила историята, ние сме задължени да поемем отговорност за тях в смисъл, че нашата задача е да възпитаваме себе си и децата си в духа на „никога повече“.

Неслучайно това е и мотото на Европейския съюз.

Константин Вълков:
Като спомена няколко пъти Възродителния процес – той ли е огледалото, в което се вижда незатвореният край на националния проект?

Тоест паниката около ДПС всъщност не е за ДПС, така ли е?

Златко Енев:
Тук навлизаме в подробности, по които рискувам да вървя по много тънък лед. Моето собствено усещане е, че ДПС е абсолютно нормална българска партия – в смисъл, че е точно толкова корумпирана, колкото са и всички останали партии в България. В нея има достатъчно хора, които са склонни да крадат и да прибират всичко, което не е заковано. Но това се отнася и за всички останали български партии.

Единствената разлика е, че тази партия, противно на Конституцията и на всичко останало, си е етническа. И всичко, което се случва вътре в нея, веднага се разглежда през лупа, която го увеличава стократно.

„О, чакай, тия са турци, дето са крали. Те не са българи.“

Фактът, че първо, те са прекалено малко, за да могат да вършат чак толкова големи зулуми, и второ, че нашите хора вършат десетократно по-големи зулуми, изведнъж изчезва на заден план и става маловажен.

Призмата на етническото противопоставяне, разбира се, е в много голяма степен решаваща.

Аз си спомням и до днес годините на управлението на царя, когато имаше коалиция между него и ДПС – до каква степен хората бяха озлобени и разярени. Никой не говореше откровено, че „ни управляват турци“, но според мен това беше усещането.

Разбира се, те не са глупави хора. Говоря за Ахмед Доган. Веднага усетиха, че нещата не стават по този начин, изтеглиха се на заден план и сега си управляват по техни начини.

Но вече се впускам в неща, които не са от моя компетентност. Откровено казано, не би трябвало да говоря за всичко това.

Константин Вълков:
Има ли договор, който продължава да управлява решения, взимани и днес?

Златко Енев:
В какъв смисъл договор?

Константин Вълков:
Първото, което ми хрумва, е Санстефанският. В смисъл договор, който продължава да управлява решения, взимани и днес.

Златко Енев:
На символно ниво – абсолютно. И може би точно това е решаващото.

Според мен има две ключови събития в новата българска история. Първото е Априлското въстание, или така нареченото Априлско въстание, защото по този въпрос може да се говори много. Второто е Сан Стефано.

Далеч по-решаващо от двете е Сан Стефано.

Априлското въстание може да бъде героизирано. То може да бъде превърнато в символ, светиня и всичко останало. Сан Стефано няма как. То е ултимативният, окончателният символ на поражението и загубата.

Като такъв той може да бъде превърнат единствено в негативен пример за това срещу какво трябва да се борим. Но това, разбира се, са традиционните начини за преработване на тази травма.

Моят призив и моето разбиране за тези неща са други: стига толкова идиотщина, стига толкова борба с призраци.

Сан Стефано е бил някога. Сан Стефано е идея фикс. Целият този свръхгигантски проект е бил абсолютно илюзорен, въпреки утвърждаваната теза, че Сан Стефано на практика повтаря границите на Българската екзархия.

Тук има толкова много неща.

Да вземем Македония. Македония е етнически най-разпокъсаната част от Империята. Това е географски обяснимо, защото тя е търговски път. В продължение на три-четири века оттам е минавало куцо и сакато. Хората и общностите са се смесвали до такава степен, че ако човек погледне етническите карти на Македония от края на XIX век, те изглеждат като юрган – кръпка до кръпка.

Има много студии, които показват резки разлики. Първо, като цяло населението там не се е идентифицирало национално. Етнически хората вече имат някаква представа – да речем, те са християни славяни. Едните говорят по-скоро български, макар и западнобългарски, другите по-скоро сръбски. Третите, които са малко по-заможни, искат да бъдат гърци.

Градското население в Македония, особено власите и по-заможните среди, се идентифицира основно с гръцка идентичност. Селските населения са разделени на минимум три групи.

Значителна част от тях действително се идентифицират като българи по това време. Основната причина за това е, че България е много успешна.

България е изградила в продължение на петдесет години едно малко стопанско чудо. Това е нещо, което трябва да се каже ясно.

Има изследвания на Майкъл Паларет, известен шотландски икономист и изследовател, който показва черно на бяло, че само за петдесет години България значително надминава повечето от съседите си. Макар че гърците имат вековна традиция в морската търговия, каквато ние никога не сме имали, и затова именно те са първите, които внасят идеите от Запада, основно от Франция. Национализмът влиза на Балканите през Гърция, не от друго място.

Но нашите хора установяват много успешни бизнеси. Български бизнеси са основните снабдители на армията с аби – огромните покривала, които през зимата могат да те спасят от смърт. Цялата армия се снабдява от българи. Търговията с едър и среден добитък е изключително успешна – овце, крави и така нататък.

Има и по-дребни бизнеси като производството на гайтани и други подобни неща, но тук вече се впускам в детайли, които не са за моята уста лъжица.

При всички случаи България излъчва в целия регион имидж на солидност, буржоазност и успешност. Точно това, което по-късните национални развития започват да отричат и негират.

Това са много солидни бизнесмени. Като цяло те са против идеята за национална революция, защото имат само да губят.

Не е случайно, че сред българските революционери почти няма лекари. Изключително малката група български лекари, образовани по това време, получават много добри и доходни постове в турската армия. Те няма срещу какво да се борят.

От друга страна, успешната бизнес класа, чорбаджиите, също няма интерес от революция.

Социалната прослойка, която носи революцията на гърба си, са хора с високо образование, но на практика безработни. Или са селски учители, или, като Ботев, интелектуалци, които просто нямат какво друго да правят, освен да точат сабите и да скърцат със зъби.

Това е българската интелигенция от времето. Цялата българска национална революция се носи от хора, които са губещи – икономически губещи.

Но като цяло българската етническа група носи със себе си солидна аура на успех. Това е причината в Македония толкова много хора да са съгласни да се идентифицират като българи. Те виждат: българите са яка работа, там има пари, бизнес, добруване. Всеки иска да живее нормално.

Друг е въпросът, че има и други групи – като минимум още две, които също са славяни. Едните се определят по-скоро като сърби, а другите, най-опасните от наша гледна точка, казват: „Мамка ви на всички, ние сме македонци. Не щем сърби, не щем българи.“

Всичко това е един врящ казан, който картата на Екзархията вкарва в една рамка и казва: „Това е наше. Ето я България, ето го Сан Стефано.“

Каква България, бе, човек? Те ще си изпокъсат главите там. Това е простичката истина.

Константин Вълков:
Знаеш ли, сега ще си позволя да кажа нещо директно, което не сме обсъждали. Говорим вече едно полувреме – 45–50 минути – и ми се ще да те поканя за втора част.

Златко Енев:
С удоволствие, разбира се.

Константин Вълков:
Да спрем дотук обаче. Ще ми бъде интересно да ми помогнеш със заглавие на този епизод – дори провокативно. Знаеш, социалните мрежи и YouTube работят по особен начин. Разбира се, няма как и не бива непрекъснато да бъдем техни поданици.

Заглавия като „Паисий, Левски и Каравелов не са националисти“ или „Блян ли е България на три морета?“ биха били секси, така да кажем.

Златко Енев:
Аз бих бягал от секси заглавия.

Константин Вълков:
Но кое е това, което би накарало и теб, и мен да се чувстваме комфортно на базата на този наш разговор?

Златко Енев:
Абсолютно простичко заглавие: „България не е изключение“.

България е съвсем нормална европейска страна, която се развива абсолютно по правилата, по които се развиват и всички останали. Разбира се, тук има конкретен момент: историята ни е наказвала за неправомерната амбициозност.

Но България не е изключение. За мен това е най-простото и най-адекватно заглавие на всичко това.

Няма защо да се борим да виждаме себе си като някаква много странна порода европейци, жертви на Европа или каквото и да било. Ние сме абсолютно нормални, стандартни европейци, които са имали малшанса да излапат доста кютек. Но всичкият той е бил заслужен.

Константин Вълков:
Да. Нека така да завършим. Много се радвам, Златко, че бяхме заедно. До скоро, до втора част.

Златко Енев:
Ще ми бъде много приятно. Лека вечер.

Константин Вълков е български журналист, радиоводещ и медиен мениджър, дълги години свързан с Дарик радио, където от 2006 до 2025 г. е програмен директор. Започва работа в радиото още като тийнейджър и се утвърждава като едно от най-разпознаваемите имена в българската електронна журналистика. Работил е още за BBC World Service, списание „Егоист“, Transitions Online и редица международни медии. Завършил е Софийския университет и магистратура по медия мениджмънт в Берлин, със специализации в Deutsche Welle, Reuters и други водещи журналистически институции. Освен журналист е автор, фотограф и създател на подкаста „Бюрото на Константин Вълков“.