Те имаха нормалността

Спомням си първите си месеци в Западен Берлин, малко след падането на Стената. Прекарвах цели часове в магазините, без да купувам нищо – откъде пари? – а просто да се дивя на хилядите финтифлюшки, за чието съществуване дотогава дори не бях подозирал. После открих библиотеките и там беше същото. „Бре, чудо!“, бях написал по-късно за онези години. Днес всичко това звучи почти комично. Тогава не беше.

Всеки от нас има различен спомен за първата си среща със Запада. За едни това беше Германия, за други Австрия, Италия или Франция. Един помни супермаркетите, друг магистралите, трети чистотата, влаковете или обществените тоалетни. Конкретните открития бяха различни, но преживяването беше общо. Бяхме попаднали в свят, в който не просто имаше неизмеримо повече неща. Самият живот изглеждаше по-естествен, по-подреден, освободен от постоянното присъствие на системата, което дотогава бяхме приемали почти като природен закон.

Имаше една дума, която през първите години след 1989-а произнасяхме непрекъснато: нормално. Нормален живот. Нормални заплати. Нормални магазини. Нормални отношения между хората. И най-вече – нормална държава. „Кога и ние ще станем нормална държава?“ Никой не питаше какво точно означава това. Всички знаехме. Знаехме и къде се намират нормалните държави.

Те имаха нормалността. Ние живеехме живот, подчинен на идеологията.

И това не беше западна присъда, която неохотно приемахме. Ние самите мислехме така. 1989-а означаваше не само освобождение от един режим, но и обещание, че разстоянието може да бъде преодоляно, че след достатъчно промени и време ние също ще се окажем от другата страна.

И ние ще станем нормални.

Как нормалността смени притежателя си

През деветдесетте движението изглеждаше еднопосочно. Границите се отвориха и Западът нахлу в живота ни с всичко наведнъж: стоки, телевизии, музика, автомобили, фирми, реклами, начин на обличане и говорене, но също институции, правила и представи за това как би трябвало да функционира едно общество. Подражанието не се преживяваше като унижение. В него имаше огромна надежда. Западът беше бъдещето, което най-сетне беше станало достъпно.

Постепенно „да станем като тях“ придоби по-конкретен смисъл. Започнаха преговорите за НАТО и Европейския съюз, дойдоха критериите, реформите, докладите, оценките за напредъка. Нормалността, която отначало изглеждаше като обещание, се превърна в списък с домашни задания. Едни определяха правилата, други трябваше да доказват, че са ги усвоили. Асиметрията беше вградена в самия процес на присъединяване.

Но колкото повече се приближавахме до Запада, толкова по-малко загадъчен ставаше той. Милиони източноевропейци вече не го посещаваха, а живееха там. Германците, французите и англичаните престанаха да бъдат представители на някаква по-висша форма на човешко съществуване и станаха колеги, съседи, началници, приятели, съпрузи. Оказа се, че и там има глупост, предразсъдъци, бюрокрация, лоши политици и неработещи институции. Финансовата криза от 2008 г. допълнително разклати представата, че онези на Запад по някакво природно право знаят как се правят нещата. Появи се почти еретичната дотогава мисъл: не всичко при тях е за подражание.

Междувременно се променяше и самият Запад. Еднополовите бракове станаха законна реалност в много държави, езикът на джендъра и идентичността навлезе в институциите, миграцията и мултикултурализмът се превърнаха в централни политически въпроси, започна преосмисляне на колониалното минало, промениха се представите за семейство, национална принадлежност и допустимо публично поведение. Не всички западни общества, камо ли източните, се движеха с еднаква скорост. Разстоянието отново започна да се увеличава. Само че вече не беше очевидно кой изостава.

И в главите ни все по-често започна да почуква тази невъобразима по-рано идея: Може би проблемът не е само при нас.

Появи се и езикът, който превърна това съмнение в цялостен разказ. „Традиционни ценности“, „джендър идеология“, „диктатът на Брюксел“, „мултикултурният експеримент“ – понятия, чрез които разликата вече можеше да бъде описана не като наша недостатъчност, а като тяхно отклонение. Путинова Русия и Орбанова Унгария не измислиха недоволството, но му дадоха политически речник и геополитически смисъл. Социалните мрежи свършиха останалото: нелепо изказване в американски университет, краен случай от шведско училище или безумна административна разпоредба във Великобритания можеха за часове да се превърнат в София или Будапеща в диагноза за състоянието на целия Запад.

Преди няколко дни една българка, която живее в Барселона и чиито деца учат там, спомена във Фейсбук училищния orientador – консултант, който според нея се занимавал най-вече с това да „ориентира“ тийнейджърите по въпросите на сексуалната им ориентация. В тона ѝ прозираше прикрито осъждане и недоволство. Това ме върна към първите месеци в Западен Берлин, но с разменени знаци. Аз гледах онзи свят и се чудех как е възможно хората да живеят така. Трийсет и пет години по-късно тя гледаше същия Запад – и питаше същото.

Само че тогава въпросът беше: Кога и ние ще станем като тях?

А днес все по-често е: Как можаха те да станат такива?

Погледът продължава да пътува на запад, но присъдата вече пътува в обратната посока. Някога там беше мерилото, спрямо което установявахме собственото си отклонение. Днес все по-често ние заставаме на мястото му.

Те имат идеологии. Ние имаме нормалност.

Но нека се замислим за момент: каква част от тези наблюдения е вярна?

Западът наистина се промени

Най-лесно би било да обясним всичко това с познатата история за източноевропейската изостаналост. Не сме успели да извървим докрай пътя на западните общества, старите ни предразсъдъци са оцелели и сега се бунтуваме срещу свят, който е продължил напред без нас. В това обяснение има истина. Но то предполага, че през цялото това време Западът е стоял на едно място.

Не е стоял. Западна Европа от началото на деветдесетте действително беше различна. Еднополовите бракове не съществуваха никъде. Днешният език на джендъра и сексуалната идентичност тепърва предстоеше да се появи. Миграцията беше далеч по-малко видима като обществен и политически проблем. Отношението към колониалното минало, расизма, националната история и самата национална идентичност беше друго. Религията имаше различно място, семейството изглеждаше по-разпознаваемо за човек от Изтока, а границите на допустимото в публичния език бяха поставени другаде.

Затова човекът от моето поколение, който днес казва „Това не е Западът, който помня“, не страда непременно от лоша памет. Западът наистина се промени, при това дълбоко.

Няма причина предварително да приемаме, че всяка от тези промени е добра само защото е дошла по-късно. „Прогресът“ също може да се превърне в дума, с която една историческа посока се представя като единствено възможната. Някои промени разшириха човешката свобода и премахнаха очевидни несправедливости. Други са предмет на легитимен спор. Трети може да се окажат грешни. Западните общества не са престанали да произвеждат догми, морални моди, интелектуални крайности и политически експерименти само защото някога сме ги взели за образец.

Взето само по себе си, подозрението към нещо, което идва от Запада, не е непременно провинциализъм. Критиката към миграционната политика не прави човека непременно ксенофоб, несъгласието с определена представа за джендъра – мракобесник, нито всяка тревога около начина, по който училището разговаря с децата за сексуалността, е фалшива.

Първата половина на новата източноевропейска присъда следователно може да бъде вярна:

Те имат идеологии.

Проблемът започва с неизречената втора половина:

А ние нямаме.

Но откога насам ние нямаме идеологии?

Тук е истинският проблем. В новия поглед към Запада има забележителна асиметрия. Тамошните промени почти винаги имат название: „джендър идеология“, „мултикултурен експеримент“, „социално инженерство“, „политическа коректност“. Те са нечий проект, нечия теория, нечия намеса в естествения ход на нещата. Собствените ни представи сякаш не се нуждаят от нещо такова. Те са просто „нормалността“.

Само че „традиционното семейство“ също има история. Представите за това какво трябва да бъде един мъж или една жена имат история. Националната държава има история. Начинът, по който свързваме етнос, религия и национална принадлежност, също има история. Дори неща, които помним от детството си и затова ни изглеждат вечни, понякога са по-млади от бабите и дядовците ни. Това не ги прави лоши или непременно отживели. Прави ги исторически.

Тук е големият номер. Чуждите убеждения са идеология, собствените – здрав разум. Чуждият начин на живот е резултат от социални експерименти, нашият е „както винаги е било“. Те променят човешката природа; ние я пазим.

Те имат идеологии. Ние имаме нормалност.

Ето затова уточнението на жената от Барселона е толкова показателно: „Само да уточня, че аз не съм консервативна.“ Нямам причина да се съмнявам в искреността ѝ. Тъкмо това прави репликата интересна. Тя не възприема собствената си позиция като една от възможните позиции в спор за възпитанието, сексуалността и ролята на училището. От едната страна вижда идеологическа намеса, а от другата – живота такъв, какъвто би бил, ако никой не се намесваше.

Може би това е най-сигурният начин една идеология да стане невидима: когато престане да изглежда като убеждение и започне да изглежда като самата действителност.

Но защо тази размяна на местата се оказа толкова съблазнителна за общества, които допреди няколко десетилетия гледаха на Запада като на адреса на нормалността?

Голямото освобождение: ние не изоставаме

Повече от трийсет години Източна Европа живя в речника на догонването. Преход, реформи, критерии, мониторинг, европейски стандарти, напредък, недостатъчен напредък. Зад всички тези думи стоеше една и съща схема: някой вече е там, а ние още не сме.

Това беше разбираемо, а в много отношения и необходимо. Разликите в благосъстоянието, институциите, свободата и сигурността бяха прекалено очевидни, за да бъдат отричани. Но продължителното догонване има цена. То означава постоянно да измерваш собственото си общество с чужда мярка. Друг определя критериите, друг оценява напредъка, друг знае как изглежда крайната цел. Дори успехът се измерва с това колко си намалил разстоянието между себе си и него.

Трудно е човек, а вероятно и цяло общество, да остане безкрайно дълго в ролята на ученик. И тогава се появява една освобождаваща възможност: Ами ако не сме изостанали? А след това и по-силната: Ами ако те са отишли прекалено далеч?

С това преобръщане на перспективата може да бъде пренаписан целият стар баланс. Изостаналостта става съхранение. Провинциализмът – вкорененост. Патриархалността – семейни ценности. Национализмът – суверенитет. Нежеланието за промяна – устойчивост. Недостатъкът не просто изчезва. Той се превръща в предимство.

Тук става разбираемо и удоволствието от преобръщането. То освобождава периферията от една от най-досадните присъди на последните десетилетия: че е вечно закъсняваща. Не е нужно да наваксваш, ако онзи, когото си преследвал, е поел по грешен път. Не е нужно да се срамуваш, че не си стигнал дотам. Можеш да се гордееш, че си останал тук.

Не. Аз не съм закъснял. Ти си се изгубил.

Орбанисткият и путинисткият разказ дължат немалка част от силата си на това обещание. Те не предлагат просто „традиционни ценности“, а преобръщане на йерархията. Бившият ученик вече не чака поредната оценка. Той сам пише оценката на учителя.

Това е нещото, което наричам отмъщението на периферията.

Само че в победата се съдържа парадокс. Сменили сме съдията, без да поставим под въпрос съда.

Нормалността няма столица

Грешката не започва с днешния източноевропеец, убеден, че Западът се е побъркал. Тя присъства още в онзи възторжен поглед, с който самите ние гледахме на Запада преди трийсет и пет години.

Западна Германия от 1990 г. не беше „нормалността“. Тя беше конкретно общество в конкретен исторически момент, с огромни преимущества пред комунистическа България: свобода, демокрация, благосъстояние, функциониращи институции. Няма нужда да заличаваме тези разлики или да превръщаме демокрацията и диктатурата в равностойни „културни особености“.

Но за човек, идващ от комунистическия свят, объркването беше почти неизбежно. По-свободният живот изглеждаше като самия нормален живот. Конкретният Запад от онзи момент се сливаше в съзнанието ни с представата за нормалност изобщо.

Днес част от Източна Европа извършва същата операция с обратен знак. Собствените ни представи за семейство, нация, сексуалност или обществен ред се превръщат в нормалността, а промените в западните общества – в отклонение от нея. Съдържанието се е сменило. Структурата е същата.

1990 г. изглеждаше така, сякаш в Бон, Париж или Лондон се издаваше сертификатът за нормалност, а ние чакахме да го заслужим. Днес все повече хора в София, Будапеща, Белград или Москва са убедени, че могат да отнемат този сертификат от Запада и да го издадат сами.

Само че не нормалността се е преместила. Преместила се е претенцията кой има право да я определя.

Ето затова няма как тази история да завърши със „Западът беше прав“, или с „Изтокът най-сетне прогледна“. И двете твърдения запазват една и съща предпоставка: че някъде съществува готов образец на нормалния човешки живот и въпросът е единствено кой го притежава.

Преди трийсет и пет години бяхме убедени: Те имаха нормалността. Ние живеехме живот, подчинен на идеологията.

Днес все по-често чуваме: Те имат идеологии. Ние имаме нормалност.

Може би най-упоритата заблуда през всичките тези години е била не в това, че сме търсили нормалността на грешното място, а че сме вярвали, че тя изобщо има собственик.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.