Предварителна уговорка

Кратко и ясно: изворовата история на „Балканджи Йово“ не е мое откритие. По нея са работили български фолклористи и литературоведи, а особено много дължа на Бойко Пенчев, който отдавна е проследил превръщането на Славейковата обработка в „народна песен“.

Моят въпрос е малко по-различен: как една отдавна разобличена мистификация не само оцелява, но продължава да функционира като част от националната памет?

Къде всъщност е народната песен?

„Даваш ли, даваш, Балканджи Йово...“

Едва ли има българин, който да не разпознава тези думи. За поколения наред това е една от емблематичните народни песни за „турското робство“ – сгъстен до няколко строфи разказ за насилие, вяра и непреклонност. Турците искат хубава Яна, Йово отказва да я даде, отсичат му ръцете и краката, изваждат му очите, но той не отстъпва. Силата на песента обаче не идва само от съдържанието ѝ. Огромна част от нея се съдържа в една дума, която почти неизменно стои пред заглавието: народна.

Тази дума променя статута на текста. Ако „Балканджи Йово“ беше стихотворение на възрожденски или следосвобожденски автор, щяхме да го четем като литературна представа за миналото – силна, въздействаща, може би основана върху реален исторически опит, но все пак създадена от конкретен човек в конкретно време. Народната песен претендира за нещо повече. Тя идва сякаш направо от преживяното: хората са видели, запомнили и предавали разказа от поколение на поколение. Зад нея не стои автор, когото можем да поставим в исторически контекст. Зад нея стои народът.

Добре тогава. Нека потърсим тази народна песен.

Следата ни отвежда до 1860 г., когато в Белград Стефан Веркович издава сборника Народне песме македонски Бугара. Под №199 действително намираме песен с добре познатия сюжет, но тя започва по различен начин: „Море даваш Никола, хубава Яна на турцка вера?“ Балканджи Йово не съществува. Героят се казва Никола, а според Веркович песента е записана от Дафина от Просеник, Серско.

Тук възниква първият сериозен проблем. Къде са останалите следи от тази стара народна песен? Устната традиция по правило произвежда варианти: текстът се движи между певци и селища, имена и подробности се променят, строфи отпадат или се прибавят. Именно тази множественост позволява да проследим живота на една песен независимо от отделния ѝ запис. При „Море, даваш, Никола“ не виждаме подобна картина. По-късните публикации, които успяваме да проследим, отвеждат обратно към един и същ източник – Веркович, №199. Не намираме независим по-ранен запис, паралелна версия от друг събирач или поредица от варианти, свидетелстващи за самостоятелен живот на песента преди отпечатването ѝ.

Следователно в началото на родословието, което по-късно ще произведе една от най-известните „народни песни“ на България, стои не вековна и богато засвидетелствана традиция, а една-единствена нишка: Дафина от Просеник, Веркович, №199, 1860 г. За текст, който днес приемаме почти като пряк глас на вековната народна памет, това е начало, което би трябвало поне да ни накара да се запитаме колко всъщност знаем за неговия произход.

Нека веднага поставим границата там, където трябва. Фактът, че засега не откриваме друг независим запис на „Море, даваш, Никола“, не доказва, че песента е измислена от Дафина или Веркович. Възможно е тя да е била разпространена само в малък район, останалите ѝ варианти да не са били записани или просто да са изчезнали. Възможно е и Дафина, както често става в устната традиция, да е променяла и дооформяла наследен материал. Нито една от тези възможности не може да бъде изключена.

Тук обаче има една подробност, която трудно може да бъде подмината. Веркович е същият човек, който няколко години по-късно ще започне да публикува прочутата „Веда Словена“ – огромния корпус от уж древни песни на родопските българи мюсюлмани, в които се появяват Орфей, Александър Македонски, преселения от Индия, езически богове и цяла фантастична праистория на славяните. Автентичността на този корпус е оспорена още през XIX век, а впоследствие „Веда Словена“ се превръща в класически случай на фолклорна мистификация, свързвана преди всичко с Иван Гологанов.

Това, разбира се, не превръща автоматично всяка песен, публикувана от Веркович, във фалшификат. Подобен аргумент би бил толкова несериозен, колкото безусловното приемане на №199 за автентичен само защото Веркович го е нарекъл народен. Но когато единственото свидетелство за произхода на толкова важен текст идва от един източник, а около същия събирач по-късно възниква една от най-грандиозните фолклорни мистификации на епохата, известна предпазливост е най-малкото, което изворовата критика изисква.

Затова няма да твърдим, че „Море, даваш, Никола“ е фалшификат. Не разполагаме с доказателства за такава присъда. Разполагаме обаче с напълно достатъчно основания да не приемаме автентичността ѝ като установен факт. В началото на историята стои един изолиран запис, чието родословие отвъд 1860 г. не можем да проследим.

Дотук – подозрения. Оттук нататък започват фактите.

Как Никола става Балканджи Йово

Оттук нататък почвата става значително по-твърда. Някъде в началото на XX век към публикуваната от Веркович песен посяга Пенчо Славейков. Резултатът е текстът, който днес познаваме като „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“.

Веркович:

Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
Море глава си давам, войвода,
Яна не давам на турцка вера.

Славейков:

Даваш ли, даваш балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!

Сравнението между двата текста не оставя особено място за съмнение какво се е случило. Никола от Веркович става Балканджи Йово, а сравнително разтеглената песен е съкратена, стегната и драматургично организирана. Повторенията са редуцирани, репликите придобиват по-голяма ударност, отделни подробности са променени или добавени. Славейков запазва основния сюжет – искането хубава Яна да бъде дадена „на турска вяра“, отказа и последвалото жестоко осакатяване, – но му придава онази пределно ясна и запомняща се форма, благодарение на която неговият Балканджи Йово ще засенчи напълно Верковичевия Никола.

В това няма нищо нередно. Славейков не е етнограф, който тайно подправя теренен запис, а поет, който използва фолклорен материал като литература. Точно така работи огромна част от европейската литература на XIX век: тя взема предания, песни и легенди, преработва, съкращава, дописва и ги превръща в авторски произведения. Няма причина да искаме от Славейков нещо различно.

Няма и особени основания да го подозираме в опит да скрие какво е направил. При издаването на Книга на песните д-р Кръстьо Кръстев изрично посочва източника на „Балканджи Йово“: Веркович, №199. Който е искал да провери откъде идва текстът, е можел да го направи. Никола и Йово са стояли на две библиографски крачки един от друг.

Странното започва след това. Защото през следващите десетилетия Славейковият текст ще продължи да живее, но името на човека, който му е дал познатата днес форма, постепенно ще се отдели от него. Литературната обработка ще остане, авторът ще изчезне, а освободеното от него място ще бъде заето от далеч по-могъщ авторитет.

Народът.

Как литературата се превръща обратно във фолклор

След Славейков започва най-интересната част от историята. Неговият „Балканджи Йово“ се разпространява, печата се, рецитира се и постепенно влиза в общия културен репертоар. Само че по пътя се случва нещо съществено: връзката с автора отслабва, докато накрая практически изчезва.

През 1953 г. Димитър Осинин и Иван Бурин издават сборника Горо ле, майко хайдушка. Народни песни. Сред народните песни там е поместен и „Балканджи Йово“ – вече без Пенчо Славейков. Преработката е запазена, но преработилият я поет го няма. Текстът, който няколко десетилетия по-рано може съвсем ясно да бъде проследен от Славейков до Веркович, вече е получил нов статут: той е фолклор.

Само година по-късно става нещо още по-забележително. През 1954 г. вариант на „Балканджи Йово“ е записан в Санданско от устно изпълнение. В това само по себе си няма нищо загадъчно. Един текст, който от десетилетия циркулира в печата и популярната култура, напълно естествено може да бъде научен, запомнен и запят. Писмената и устната култура никога не са живели зад непробиваеми стени. Но тъкмо тази естественост произвежда удивителния резултат: литературната обработка е влязла в устното обращение, а когато фолклористът я записва оттам, тя се завръща в науката вече като фолклорен материал.

През 1965 г. авторитетната поредица Българско народно творчество може съвсем добросъвестно да публикува „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ с внушително научно родословие: „Санданско; трапезна (Архив ИМ-БАН, 1954 г.)“. Има място на записа, жанрово определение, година и архив. Всичко е точно. Само че тази точност прикрива странния път, по който текстът е стигнал дотам. Архивът удостоверява, че през 1954 г. някой в Санданско е пял „Балканджи Йово“. Но това съвсем не означава, че песента е дошла до този певец през вековна устна традиция, независима от Славейков.

Така се затваря почти съвършен кръг: народна песен (?) → Веркович → Славейков → печатна и популярна култура → устно изпълнение → фолклорен архив → народна песен. Не е необходим заговор и дори не е необходимо някой по веригата съзнателно да лъже. Достатъчно е произходът постепенно да бъде забравен.

Получава се нещо почти парадоксално: първо литературата имитира фолклора, после обществото забравя имитацията, а накрая фолклорът започва да имитира литературата. От този момент нататък мистификацията вече разполага с най-силното възможно доказателство за собствената си автентичност – самата народна традиция, която междувременно е успяла да произведе.

Как една литературна творба получава предци

След архива идва училището и там преобразяването практически завършва. „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ продължава да присъства в българското образование като народна песен, включително в обучението по история. За ученика сложното родословие на текста вече не съществува. Той не научава за единствения засега известен запис у Веркович, за Никола от Просеник, за Славейковата преработка и последвалото ѝ завръщане в устната култура. Вместо това, без много обяснения, получава крайния продукт: „народната песен Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“.

На пръв поглед разликата може да изглежда дребна, почти библиографска. Всъщност тя е огромна. Когато един текст бъде определен като народен, той придобива нещо, което никой писател не може сам да си осигури: предци. Славейков има биография, дата на раждане, литературна среда и собствена представа за българското минало. Народната песен няма подобна дата. Тя идва „от народа“, а оттам лесно започва да изглежда като наследено свидетелство за преживяното през самата османска епоха. Литературната обработка постепенно се превръща в документ на колективната памет.

Тук трябва да поставим една ясна граница, защото иначе спорът неизбежно ще бъде изместен към нещо, което изобщо не твърдим. От историята на „Балканджи Йово“ не следва, че през османския период не е имало насилие, отвличания, религиозна принуда или насилствени обръщания във вярата. Съществуването и мащабът на подобни явления се установяват чрез исторически извори и са отделен въпрос.

Но това не решава проблема с произхода на текста. Историческата правдоподобност на един сюжет не превръща литературната му обработка в старо свидетелство. Ако роман, написан през 1900 г., описва достоверно събития от 1700 г., той не става поради това извор от 1700 г. При „Балканджи Йово“ се е случило нещо подобно, само че колективното авторство, приписано чрез думата „народна“, заличава тази очевидна дистанция.

Затова въпросът не е дали насилието, описано в песента, е можело да се случи. Въпросът е откъде знаем, че този конкретен текст носи до нас паметта на хората, които са го преживели. А тъкмо там родословието се оказва удивително кратко.

Един текст не може да стане на триста години само защото следващите поколения имат нужда да бъде на триста години.

Когато изчезне авторът, започва да говори „народът“

Дотук проследявахме историята на един текст. Но истинският проблем с „Балканджи Йово“ не е библиографски. Същественото е какво се случва със статута на казаното, когато авторът изчезне.

Ако „Балканджи Йово“ беше останал това, което можем да проследим документално – Славейкова обработка на публикуван от Веркович текст, – той пак би могъл да бъде великолепна творба. Но щеше да бъде литература, а литературата има автор. Авторът принадлежи на определено време, живее в определена културна среда, има идеи, пристрастия и намерения. Можем да питаме защо Пенчо Славейков е избрал точно този сюжет, защо го е променил по този начин и как създаденият от него образ се вписва в националната култура на неговата епоха. С други думи, можем да го подложим на историческа критика.

При „народната песен“ тази дистанция изчезва. На мястото на конкретния автор застава един колективен и практически недосегаем субект – народът. И тогава „Ето как Пенчо Славейков литературно представя едно минало“ неусетно се превръща в „Ето какво българският народ помни за своето минало“. Разликата е огромна. Във втория случай текстът вече не е само художествено произведение, а започва да функционира като свидетелство: така е било, защото така го е запомнил народът.

А „Балканджи Йово“ е почти съвършен за подобна употреба. В няколко строфи той събира основните елементи на един от най-устойчивите български разкази за османското минало: друговерецът посяга към българската жена и към вярата ѝ; българинът отказва; следват отсечени ръце, отсечени крака, извадени очи; физически той е унищожен, но нравствено остава непобеден. Насилието поражда мъченичество, а мъченичеството доказва нравственото превъзходство на жертвата.

Тъкмо тук е отровата. Не в жестокостта на песента, а в това, че литературно оформеният разказ получава авторитета на наследено свидетелство. Ако това е Славейков, имаме литературна интерпретация на османското минало, създадена в епохата на изграждането на националната култура. Ако е „народна песен“, сякаш самите поколения, живели под османска власт, ни казват какъв е бил техният свят.

Така се затваря вторият кръг. Първият превръща литературата във фолклор. Вторият превръща този новопроизведен „фолклор“ в доказателство за историческата картина, която го е породила. Митът започва да доказва сам себе си.

Тук е и по-дълбоката отрова. Миналото не остава в миналото, а доставя готови роли за настоящето. „Турчинът“ престава да бъде конкретен човек от конкретна историческа ситуация и се превръща във вечния насилник; „българинът“ – във вечната невинна жертва. Пет века различни отношения между милиони хора се сгъват в една морална схема, в която етническата и религиозната принадлежност предварително разпределят вината и правотата.

Когато тази схема се предава през училище, антологии, чествания и публична реч като наследена памет, тя започва да определя и начина, по който гледаме на живите хора около нас. Историческата неприязън вече изглежда не като нещо научено, а като естествен отговор на вековен опит. Така една литературна конструкция може да участва в производството на напълно реални подозрения, дистанции и враждебности поколения след създаването си.

И цялата тази огромна допълнителна тежест се крепи върху една привидно невинна дума пред заглавието.

„Народна“.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.