На пръв поглед в завръщането на останките на цар Самуил в България няма нищо особено загадъчно. Българската държава ги иска от десетилетия, Гърция най-сетне се съгласи да ги предаде, а в замяна получи 48 църковни ценности, изнесени от гръцки манастири по време на Първата световна война. Кириакос Мицотакис дори свърза размяната с много по-голямата гръцка кауза за връщането на мраморите от Партенона – скулптурите от атинския храм, изнесени в началото на XIX век от британския дипломат лорд Елгин и днес съхранявани главно в Британския музей. От десетилетия насам Гърция настоява те да бъдат върнати в Атина и превърна спора в един от най-известните международни казуси за собствеността и реституцията на културно наследство. Така Мицотакис представи предаването на Самуиловите останки и връщането на гръцките църковни ценности не просто като сделка между две държави, а като пример за принципа, че историческите ценности трябва да се завръщат там, където принадлежат.

Напълно достатъчни причини, за да не бързаме да търсим зад случилото се някакъв таен българо-гръцки план.

И все пак картината, която се получи, е твърде многозначителна, за да бъде сведена до двустранен акт на културна реституция. Останките са открити през 1969 г. в базиликата „Свети Ахил“ на Малкото Преспанско езеро, в днешна Гърция. Политическият център на Самуиловата държава обаче се намира в Преспа и Охрид, тоест в пространство, което днес свързваме преди всичко със Северна Македония. Самият Самуил отдавна заема централно място в македонския национален исторически разказ. А когато идва моментът костите му да напуснат Гърция, държавата, на която те са предадени като останки на български владетел, е България.

Това превръща иначе напълно обяснимата размяна в нещо повече. Дали при договарянето ѝ Атина и София изобщо са мислели за някаква съвместна офанзива срещу Скопие, не знаем, а и едва ли има особен смисъл да гадаем. Видимият резултат обаче е достатъчно интересен сам по себе си: получава се символна сцена, в която двете някогашни съпернички за Македония се оказват от едната страна, а самата Македония – от другата. По-важният въпрос следователно не е дали някой е режисирал тази сцена, а как отношенията между трите държави са се променили дотолкова, че тя вече изглежда почти естествена.

Отсъстващата трета страна

От македонска гледна точка тази сцена трудно може да изглежда невинна. Самуил не е просто средновековен владетел, около чиято държавна принадлежност спорят специалисти. В продължение на десетилетия той е вписван в самия разказ за историческата приемственост на македонската нация, а Охрид и Преспа са сред най-силните географски опори на този разказ. Когато костите му се предават от Гърция на България, Северна Македония неизбежно се оказва не просто отсъстваща от церемонията, а изключена от символното разпределение на наследството.

Това не означава, че македонската версия за Самуил трябва да бъде приета само защото македонците я преживяват като своя. Историческият въпрос за характера на Самуиловата държава е отделен и не може да бъде решен нито с национални чувства, нито с пренасяне на кости през една съвременна граница. Но тъкмо тук започва политиката на паметта: предмети, останки, паметници и годишнини получават значения, които далеч надхвърлят онова, което могат да докажат исторически.

Затова македонската чувствителност около случая не бива нито автоматично да се приема за исторически аргумент, нито да се отхвърля като поредна проява на национална истерия. За една сравнително млада държава, чиято национална легитимност постоянно е оспорвана от съседите ѝ чрез историята, подобни жестове лесно се превръщат в знак за нещо много по-голямо: че миналото, върху което тя е изградила представата за себе си, постепенно се разпределя между другите. И тук гръцката и българската позиция започват да се пресичат по един исторически доста необичаен начин.

От съперничество към сближаване

Историческата ирония е, че в продължение на десетилетия България и Гърция са всичко друго, но не и съюзници по македонския въпрос. В края на XIX и началото на XX век те се борят за влияние върху едни и същи територии и населения чрез училища, църкви, въоръжени организации и конкуриращи се исторически разкази. В тази борба миналото не е академична подробност. То е аргумент за бъдещето: доказателство кому принадлежи населението и следователно кому трябва да принадлежи земята.

След Балканските войни и особено след Втората световна война тази основа постепенно изчезва. Границите вече не са реално оспорвани, а България и Гърция нямат териториален конфликт помежду си. Старото съперничество за Македония губи практическата си цел. Но историческите разкази, създадени в хода на това съперничество, не изчезват заедно с него. Те остават и продължават да изпълняват друга функция: да определят кое минало принадлежи към собствената национална история и кое не.

Тук настъпва любопитното преобръщане. Двете държави, които някога са се борили една срещу друга за Македония, вече могат да се окажат от една и съща страна спрямо нея по определени въпроси. Не защото българската и гръцката историческа версия са станали еднакви – те не са, – а защото основното противоречие между тях е изгубило политическата си острота. На негово място се появява друго: и София, и Атина имат причини да отхвърлят части от историческия разказ, чрез който съвременна Северна Македония изгражда собствената си приемственост. Ето тук започва да се оформя новият триъгълник.

Разделяне на миналото

Гръцкият и българският спор със Северна Македония обхващат различни части от миналото. За Гърция решаващият фронт дълго време беше Античността. Самото име Македония, Александър Велики и наследството на античното Македонско царство бяха възприемани като част от гръцкото историческо наследство, а опитът на новата държава да ги включи в собствената си национална генеалогия предизвика конфликт, който стигна до блокиране на членството ѝ в НАТО и до Преспанското споразумение от 2018 г.

Българският спор започва много по-късно по историческата ос. Той засяга Средновековието, османския период и най-вече XIX и началото на XX век: езика, църковните борби, революционното движение и идентичността на личности като Гоце Делчев. В основата на българската позиция стои не толкова оспорването на съществуването на съвременна македонска нация, колкото отказът да се приеме начинът, по който нейният официален исторически разказ пренася тази идентичност назад във времето и превръща хора и събития, разбирали себе си по друг начин, в части от една непрекъсната македонска история.

Така се получава особен вид допълване. Гърция оспорва македонската национална приемственост в най-дълбокото минало, България – в по-близките исторически пластове. Между двете остава сравнително малко пространство, в което един непрекъснат национален разказ може да се движи необезпокояван. Самуил попада почти идеално в точката на съприкосновение: владетел на държава, която българската историография определя като българска, погребан на територията на днешна Гърция и превърнат в една от централните фигури на македонската историческа памет.

Тъкмо затова костите му придобиват значение, което самите те, разбира се, не могат да носят.

Късното пристигане в историята

Но тук има една несправедливост, която лесно се губи, ако гледаме само кой е „прав“ в отделните исторически спорове. Северна Македония се появява като национална държава много по-късно от съседите си и наследява територия, чието минало вече е подробно разпределено между техните национални истории. Античността е присвоена от гръцкия национален разказ, средновековните царства – от българския или византийския, а голяма част от възрожденските и революционните дейци вече са включени в българския национален пантеон. Когато македонската нация започва да изгражда собствен голям исторически разказ, най-престижните места в него вече имат собственици.

Оттук идва силното изкушение да се търси непрекъснатост там, където историческата действителност е много по-разхвърляна: от античните македонци през Самуил до революционерите от ВМОРО и съвременната македонска нация. Някои от тези връзки трудно издържат историческа проверка. Но самата потребност от тях не е някаква специфично македонска патология. Точно така са строени и останалите балкански национални истории – чрез превръщане на сложни, променливи и често противоречиви идентичности в дълга родословна линия, водеща към съвременната нация.

Така Северна Македония се оказва в неблагодарното положение на закъснял участник в игра, чиито правила не е измислила тя. Съседите ѝ вече са превърнали миналото в национална собственост, а след това изискват от нея да доказва своята историческа легитимност, без да посяга към тази собственост. Това не прави всяка македонска историческа претенция убедителна, но помага да разберем защо всеки Самуил, всеки Делчев и дори всяка шепа кости могат да се превърнат във въпрос за самото право на една нация да има минало.

Какво всъщност показват костите

Така стигаме отново до Самуил. Най-малко интересният въпрос тук е дали пренасянето на останките му доказва, че той е бил „български“, а не „македонски“ владетел. Подобни въпроси се решават чрез исторически източници, а не чрез това в коя съвременна държава се намира един гроб. Костите на Самуил не променят с нищо онова, което знаем за XI век. Но тяхното пътуване от Гърция към България казва доста за Балканите през XXI век.

Преди малко повече от столетие София и Атина водят ожесточена борба за Македония. Днес териториалният спор между тях е приключил, а историческите им интереси вече не се сблъскват по стария начин. Напротив, по някои въпроси те започват да се допълват. Дали зад това стои съзнателно съгласуване на позиции, отделни политически сделки или просто съвпадение на национални интереси, може да се установява само конкретно, случай по случай. Няма нужда да измисляме общ българо-гръцки заговор, за да забележим самото сближаване.

И може би точно тук е истинското значение на тази странна история. Старият балкански въпрос е бил кой ще притежава Македония. Днешният спор все по-често е кой ще притежава нейното минало. В него България и Гърция, някога противници, могат да се окажат от една страна на масата, а Северна Македония – сама от другата.

Самуиловите кости не ни казват почти нищо ново за Самуил. Но начинът, по който ги разпределяме между себе си, казва твърде много за нас.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.