От същия автор
Бюлетин
„Либерален Преглед“
в неделя
Дискусии - Култура
Копейки, чужди пари и двойни стандарти

Има една особеност на българския политически живот, която от години ме занимава и все по-често ме кара да се питам доколко сме усвоили принципите на демокрацията, за която иначе толкова обичаме да говорим. Става дума за удивителната лекота, с която превръщаме политическото несъгласие в подозрение за чужда зависимост. Не харесваме нечии убеждения, следователно зад тях трябва да стоят пари. Не приемаме нечия позиция, следователно някой плаща, за да бъде тя защитавана. Въпросът кой е прав постепенно отстъпва пред далеч по-удобния въпрос кой на кого служи.
За тази цел дори си имаме специална лексика. Едните са „копейки“, другите са „соросоиди“. Две думи, родени от противоположни политически лагери, които обаче изпълняват една и съща функция: освобождават ни от необходимостта да приемаме противника си като самостоятелно мислещ човек. Неговите убеждения вече нямат значение, защото сме открили предполагаемия им финансов източник. Оттук нататък спорът става излишен. С платени хора не се спори, те се разобличават.
Нека започна с пределно ясно заявяване на собствената си позиция. Аз съм убеден привърженик на западната ориентация на България. Смятам членството ни в Европейския съюз и НАТО за едно от най-важните постижения на страната след 1989 г. и съм категоричен противник на руската имперска политика, особено в нейната днешна, откровено агресивна форма. Нямам никакви илюзии относно намеренията на Кремъл. Руската държава полага систематични усилия да подкопава доверието в демократичните институции, да насърчава политическата поляризация и да отслабва европейското единство. България е особено уязвима към подобно въздействие заради историческите си зависимости, слабите институции и дълбоко вкоренените митове за отношенията ни с Русия.
Същевременно съм категорично против законите за така наречените „чуждестранни агенти“. Смятам за недопустимо граждански организации, медии, издателства и отделни личности да бъдат поставяни под специално политическо подозрение само защото получават средства от чужбина. Подобни закони превръщат един обикновен факт от обществения живот в основание за заклеймяване. Само по себе си чуждестранното финансиране не доказва нито нелоялност, нито зависимост, нито незаконна дейност.
Тези две позиции не си противоречат. Но съвместяването им изисква интелектуална дисциплина, която твърде често липсва в нашия политически живот.
Когато убежденията се превръщат в доказателство
Нека вземем един конкретен пример. За сайта „Гласове“ на Явор Дачков има публикувано изследване, документиращо систематичното препубликуване на материали от санкционирани руски медии[1]. Това е сериозен факт, който заслужава обществено внимание. Той позволява да обсъждаме ролята на изданието в разпространението на руски пропагандни послания, неговата редакционна политика и отговорността му за съдържанието, което предлага на българската публика.
Но доказва ли този факт, че „Гласове“ получава пари от Москва? Не. Доказва ли, че Дачков изпълнява нареждания на руски държавни структури? Отново не. За подобни твърдения са необходими други доказателства.
Разликата е огромна, макар че в политическия ни разговор почти никой не желае да я забележи. Човек може да разпространява руска пропаганда, защото искрено вярва в нея. Може да го прави поради идеологическа близост, политическа изгода, лични пристрастия или обикновена неспособност да разпознава манипулацията. Възможно е, разбира се, да го прави и срещу заплащане. Но тези възможности не са взаимнозаменяеми и никоя от тях не може да бъде обявена за доказана само защото ни изглежда най-вероятна.
Тъкмо тук се проявява една от най-неприятните особености на политическата пристрастност. Ние обикновено настояваме за безупречни доказателства, когато обвиненията са насочени срещу хора от нашия лагер. Когато става дума за противниците ни, изведнъж започваме да се задоволяваме с косвени признаци, подозрителни съвпадения и многозначителни намеци.
Ако някой нарече независима българска организация „соросоидна“, защото получава финансиране от западна фондация, с основание ще възразим, че това не доказва никаква незаконна зависимост. Но когато става дума за медия, която систематично разпространява руски пропагандни послания, изкушението да я обявим за платена от Кремъл става почти неудържимо.
И точно в този момент трябва да бъдем особено внимателни.
Чуждите пари и чуждата воля
Тук възниква въпрос, който е неудобен дори за самия мен. Ако приемаме за нормално български организации да получават подкрепа от западни фондации, на какво основание бихме обявили самото финансиране от руски източници за доказателство за нещо укоримо[2]?
Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда. Русия днес е авторитарна държава, която води агресивна война и използва информационното влияние като инструмент на външната си политика. Съвсем естествено е финансиране, свързано с руски държавни структури, да поражда по-сериозни опасения от подкрепата на независима европейска фондация. Не всички политически режими са еднакви и демокрацията няма никакво задължение да се преструва, че са.
Но от тази оценка не следва, че можем да отменим изискването за доказателства. Ако определено финансиране нарушава санкционен режим, прикрива незаконни плащания или представлява част от операция за чуждо политическо влияние, държавата има задължение да разследва и санкционира съответната дейност. Ако обаче става дума за законна подкрепа, която е публично известна и не е обвързана с незаконни действия, политическата ни неприязън към нейния източник не е достатъчно основание за репресия.
Трябва да разграничим поне три неща: произхода на средствата, степента на контрол върху получателя и законността на конкретната дейност. Чуждестранните пари могат да създават зависимости, но не всяка зависимост е незаконна, както и не всяко идеологическо сходство предполага финансова връзка.
Има и още една особеност, която често пропускаме. Пропагандата може да бъде напълно доброволна. Хората не се нуждаят непременно от заплащане, за да защитават авторитарни идеи, да разпространяват лъжи или да обслужват интересите на чужда държава. Понякога го правят с убеждението, че защитават истината, справедливостта и собствената си родина.
Това е далеч по-неприятно обяснение от удобната теория за платените агенти. Защото ни принуждава да признаем, че проблемът се намира и вътре в собственото ни общество.
Случаят „Катехон“
Тези въпроси придобиха особена актуалност покрай публичния спор между Манол Пейков и Любен Козарев относно издателската поредица „Катехон“ на „Изток-Запад“.
Нека бъда ясен и тук. Смятам, че въпросът, повдигнат от Пейков, е напълно основателен. Когато едно уважавано издателство систематично публикува произведения на автори, свързани с руския империализъм, радикалния антилиберализъм и идеологическото оправдаване на авторитарната власт, обществото има всички основания да поиска обяснение за тази редакционна политика. Издателството има право да публикува подобни книги, а неговите читатели и колеги имат същото право да поставят под съмнение мотивите, контекста и последствията от тези решения.
Но в писмото на Пейков имаше един момент, който ме смути. В него беше въведена, макар и чрез отрицание, възможността поредицата да получава нерегламентирано финансиране от санкционирани руски олигарси. Конкретни доказателства не бяха представени[3].
Подобна реторическа конструкция е особено коварна. Тя позволява на говорещия формално да отрече подозрението, като същевременно го въведе в съзнанието на публиката. След като веднъж е произнесена, хипотезата започва да живее собствен живот. В следващите коментари тя лесно може да се превърне от предположение в почти установен факт.
Не твърдя непременно, че това е очевидното намерение на Пейков. Но публичният ефект на едно внушение не зависи единствено от намеренията на автора му.
Именно тук виждам противоречието, което заслужава по-сериозен размисъл. Ако се противопоставяме на законодателство, което превръща чуждестранното финансиране в основание за политическо заклеймяване, трябва да внимаваме да не възпроизвеждаме същата логика в собствената си публична реторика.
Разбира се, между държавната принуда и гражданската критика съществува огромна разлика. Пейков има пълно право да задава неудобни въпроси, да призовава към бойкот и да изразява моралното си възмущение. Другите имат същото право да не се съгласяват с него. Но свободата да отправяме обвинения не ни освобождава от отговорността за тяхната обоснованост.
Има още нещо. Ако смятаме определени книги за опасни, най-сериозният отговор е да покажем защо са опасни. Да прочетем авторите, да анализираме аргументите им, да разкрием противоречията и интелектуалните им манипулации. В противен случай рискуваме да заменим критиката на идеите с морално подозрение към хората, които ги публикуват.
Демокрацията и изкушението да използваме чуждите методи
Спомням си много живо първите години след 1989 г., когато непрекъснато спорехме какво трябва да се прави със старите комунистически структури, с техните институции, привилегии и мрежи на влияние. Мнозина настояваха, че срещу хора, които десетилетия са потискали свободата, трябва да се действа със същата безпощадност. Че демокрацията няма да има шанс, ако не унищожи противниците си с техните собствени средства.
Още тогава не вярвах в тази логика. Не вярвам в нея и днес.
Разбира се, демокрацията има право да се защитава. Хората, живеещи в нея, не са длъжни да търпят незаконно финансиране, корупция, политическо насилие или операции, организирани от чужди разузнавателни служби. Но колкото по-сериозна е заплахата, толкова по-важно става да запазим разграничението между доказана незаконна дейност и политическо убеждение, между действителна зависимост и предполагаема лоялност.
Защото средствата, които използваме, постепенно започват да определят обществото, което изграждаме. Ако свикнем да приемаме подозрението за доказателство, ще получим общество, в което всеки може да бъде обявен за чужд агент. Ако започнем да разглеждаме политическите противници като хора, които по определение действат срещу заплащане, ще изгубим способността да разбираме действителните причини за несъгласието си.
А тези причини често са много по-дълбоки от парите.
Руското влияние в България не се крепи единствено на финансови канали, медийни операции и политически посредници. То намира опора в исторически митове, в културни навици, в недоверието към демократичните институции, в носталгията по авторитарната сигурност и в нежеланието на значителна част от обществото да поеме отговорност за собственото си политическо бъдеще.
Никаква забрана на книги и никакво разобличаване на предполагаеми „копейки“ няма да премахне тези предпоставки. Те могат да бъдат преодолявани само чрез образование, критическо мислене, историческо познание и продължително обществено съзряване.
Това е бавен процес. Понякога – непоносимо бавен. Но демократичната култура не може да бъде въведена с административна заповед, нито наложена чрез морално сплашване.
Правото да бъдем пристрастни
Не вярвам в политическата безпристрастност като универсална добродетел. Има въпроси, по които не желая да бъда безпристрастен. Между демокрацията и диктатурата, между европейската интеграция и руския империализъм, между свободата и политическото подчинение имам съвършено ясни предпочитания. Не виждам никаква причина да ги прикривам зад престорена неутралност.
Но политическата пристрастност не ни дава право на фактическа пристрастност.
Мога да бъда убеден, че определено издание разпространява вредни идеи, без да твърдя, че получава тайно финансиране. Мога да осъждам издателската политика на една поредица, без да обявявам всички автори на издателството за съучастници в нея. Мога да подкрепям граждански бойкот, без да смятам, че онези, които отказват да участват, са морално подозрителни.
И мога да бъда категоричен противник на руската пропаганда, без да приемам, че всеки неин разпространител е платен агент на Москва.
Всъщност тъкмо това ми се струва едно от най-трудните изпитания пред българската демократична култура. Да се научим да водим ожесточени политически спорове, без да отменяме правилата на почтеното аргументиране. Да не изискваме от противниците си морални стандарти, които самите ние не сме готови да спазваме. Да не превръщаме убеждението си, че сме на правилната страна на историята, в разрешение да използваме всякакви средства.
Признавам, че невинаги съм сигурен къде точно минава границата. Има ситуации, в които подозренията са основателни, но доказателствата трудно могат да бъдат получени. Има пропагандни операции, които причиняват огромни обществени вреди, без непременно да нарушават закона. Има моменти, когато демократичните институции изглеждат безпомощни пред противници, които без никакви угризения използват свободата срещу самата свобода.
Тези трудности са реални. Но те не отменят необходимостта да правим разграничения. Напротив, правят я още по-важна.
Искам България да принадлежи към западния демократичен свят. Искам руското политическо влияние да отслабва, а обществото ни постепенно да се освобождава от историческите и културните зависимости, които го поддържат. Готов съм да защитавам този избор открито, последователно и без извинения.
Но не искам да използвам срещу политическите си противници аргументи, които бих отхвърлил с възмущение, ако бъдат използвани срещу мен.
Защото може би най-трудната част от политическата почтеност е именно тази: да останем пристрастни в убежденията си, без да ставаме пристрастни към фактите.
[1] Според изследване на Digital Forensic Research Lab (DFRLab) към Atlantic Council, обхващащо периода 2024–2026 г., сайтът „Гласове“ систематично е разпространявал съдържание от санкционирани руски медии, сред които РИА Новости и „Известия“. Анализът отчита 1082 препратки и 583 уникални материала, като част от препратките са публикувани в читателски коментари. Тези данни свидетелстват за разпространението на руски информационни източници, но сами по себе си не доказват финансови зависимости или координация с руски държавни структури. Вж. „Според анализ: Сайтът „Гласове“ системно разпространява съдържание от санкционирани руски медии“, „За истината“, 28 март 2026 г.: https://zaistinata.com/според-анализ-сайтът-гласове-сист/
[2] Държа да уточня, че нито аз, нито „Либерален преглед“ са получавали каквато и да било институционална финансова подкрепа през цялото време на съществуването на изданието.
[3] „Въпреки относително ниските цени, на които се продават книгите от тази поредица, аз съм далеч от мисълта, че вие получавате за издаването й нерегламентирано финансиране от санкционирани руски олигарси.“
Източник: Манол Пейков, „Открито писмо до Любен Козарев и издателство ‚Изток-Запад‘“, 17 ноември 2026 г., публикувано и в „Либерален преглед“

Книгите му могат да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.