От редакцията:
През 2015 г. „Ню Йорк Таймс Магазин“ възлага на норвежкия писател Карл Уве Кнаусгор да проследи следите на викингите и норвежката имиграция в Северна Америка. Резултатът е „Моята сага“, литературен пътепис, в който се съчетават репортаж, автобиографичен разказ и есеистика. В първата част Кнаусгор пътува от Нюфаундленд до американския Среден запад, среща далечни роднини и непознати хора и размишлява върху историята, паметта и американската идентичност. Наблюденията му са проникновени, често комични, а самоиронията е неизменна част от разказа.

 

Преди повече от година изгубих шофьорската си книжка. Постоянно губя разни неща. Кредитни карти, паспорти, ключове за колата, пари, книги, чанти, лаптопи. Това не ме тревожи, обикновено рано или късно се намират. Последния път, когато бях в Ню Йорк, забравих раницата си в едно такси. Бях взел със себе си три от децата, така че, когато слязохме, бях малко разсеян. В раницата бяха паспортите на всички ни, както и лаптопът ми, в който се съхранява всичко, което съм написал през последните двайсет години. Никога не разговарям с таксиметровите шофьори, но този беше толкова дружелюбен, че накрая започнах да го разпитвам. На един червен светофар дори извади снимка на децата си и ми я показа. Когато същия следобед се върнахме в хотела, попитах рецепциониста какво можем да направим. Той само поклати глава и каза, че мога да забравя за раницата си. Това е Ню Йорк, каза. Но шофьорът беше от Непал, възразих аз. И имаше две деца. Съжалявам, каза рецепционистът, но едва ли това ще помогне особено. Разбира се, можете да съобщите за загубата. В този момент се приближи портиерът, който беше дочул разговора ни, и каза, че познава няколко непалци. Да им се обади ли? Обади им се и малко по-късно се срещнах с тях пред хотела. По описанието ми разпознаха шофьора и на следващата сутрин раницата ме чакаше на рецепцията.

Такива неща ми се случват често и според моя опит винаги завършват добре. В Норвегия има една поговорка, че който губи пари, ще получи пари, и аз мисля, че е вярна, защото, когато губиш разни неща, това означава, че не си постоянно нащрек, че не се опитваш да контролираш всичко, че не си чак такъв педант през цялото време. А когато не си такъв и вместо това си позволяваш да бъдеш отворен към света, може да ти се случи всичко.

Знам, че е вярно, но същевременно знам и че причината да го твърдя е желанието ми да превърна всичките си недостатъци и слабости в достойнства. Хубаво е, че ме е страх да говоря по телефона с когото и да било освен с най-близките си приятели. Хубаво е, че винаги отлагам плащането на сметките. Хубаво е, че никога не осребрявам чековете, които получавам. Това означава, че съм писател, мисля си; че не съм толкова погълнат от житейските грижи, а това на свой ред означава, че някой ден може би ще напиша шедьовър.

Така че, когато шофьорската ми книжка все не се намираше, причислих и тази загуба към същата мислена категория. Тя стана част от онова, от което е направен един писател. Пък и можех да шофирам без нея. Там, където живея сега, в Швеция, полицейските проверки по пътищата са рядкост.

Когато през декември от „Ню Йорк Таймс Магазин“ се свързаха с мен и ме попитаха дали бих предприел пътуване през Съединените щати, за да напиша репортаж за тях, отначало изобщо не се сетих за изгубената книжка. Редакторът предложи да отида до Нюфаундленд и да посетя мястото, където са се заселили викингите, след това да наема кола и да потегля на юг, към Съединените щати, а оттам на запад, към Минесота, където се е установила голяма част от норвежките имигранти в Америка, и после да напиша за всичко това. „Един Токвил с намигване“, както се изрази той. Предложи също, докато съм в Минесота, да видя спорния рунически камък от Кенсингтън. Той се намира в малко градче на име Александрия, недалеч от мястото, където през 1898 г. един фермер твърди, че го е открил. Ако е автентичен, камъкът би могъл да бъде доказателство, че викингите са се заселили не само в Нюфаундленд, но са достигнали чак до средата на континента. Вероятно е фалшификат, каза редакторът, но ще бъде хубаво да го видя, за да завърша разказа си с него.

Приех предложението веднага. Тъкмо бях чел и писал за исландските саги и възможността да видя истинското място, където отчасти се развива действието на две от тях, областта, която наричат Винланд, беше неустоима.

Няколко седмици по-късно вече седях в самолет от Лондон за Торонто. Имах температура и след като същата сутрин с болки по цялото тяло си бях пробил път през всички опашки и проверки за сигурност на „Хийтроу“, ми се искаше полетът никога да не свършва. Исках само да седя, да гледам филми и да подремвам, далеч от всичко. От време на време спирах филма и превключвах на картата, за да видя къде се намираме. Прелетяхме над Исландия, после се насочихме към Гренландия и след това над северноамериканския континент. Маршрутът беше горе-долу същият, по който преди хиляда години са плавали викингите.

Когато в училище учехме за пътешествията на викингите, никога не си представях, че всичко това действително се е случило. Дори когато в девети клас отидохме да видим истинските викингски кораби в музея в Осло. Сякаш корабите, с масивните си дървени корпуси, резбованите драконови глави и редиците отвори за веслата, принадлежаха на материалния свят, докато всичко, което бях чел за викингите и техните дела, принадлежеше на нематериалния свят на книгите и фантазията. В този свят Исландия беше „Исландия“, Гренландия беше „Гренландия“, а откриването на Америка беше приказка. През 1960 г. изследователят Хелге Ингстад открива точното място, където викингите са построили къщите си, на северния край на Нюфаундленд, в малко селище, което днес се нарича Л’Анс о Медоуз. Съпругата му, Ан Стине Ингстад, ръководи разкопките там и премахва всякакво съмнение, че приказката е истина. Но за мен всичко това само прибавяше още един пласт към легендата. Бях чел много за Л’Анс о Медоуз, но нито веднъж не ми беше хрумвало, че човек действително може да отиде там.

А сега бях на път  за там.

След като прекарах нощта в Сейнт Джонс, Нюфаундленд, на разсъмване се качих на малкия самолет за Сейнт Антъни. Пейзажът под нас беше равен и пуст, съставен предимно от оголени, изгладени от стихиите скали, тук-там с по някое петно от закърнели смърчове. На различни места се виждаха малки заледени езера, много от тях без сняг, вероятно защото ветровете откъм океана го бяха отвели. Но никъде нямаше къща, нито лодка, нито какъвто и да било признак на живот.

Обикновено бих бил въодушевен. Обичам пустите пейзажи. Но сега нещо ме разсейваше.

Коледа беше толкова напрегната, че не ми бяха останали сили да подам заявление за нова шофьорска книжка. Вместо това няколко дни преди Нова година изпратих имейл до шведското посолство във Вашингтон с въпроса дали могат да уредят нещата вместо мен. Не можеха. Затова бях решил, щом пристигна на летището в Копенхаген, да се обадя на Шведската транспортна агенция. Това щеше да бъде първият работен ден след празниците. Те трябваше да изпратят документите по факс до посолството, а оттам да ми ги препратят по имейл. Така и направих, а те ми обещаха да ги изпратят след два дни.

Но спасителният имейл, който щеше да удостовери, че действително притежавам шофьорска книжка, все още не беше пристигнал. Какво щях да правя, ако изобщо не дойдеше?

Разполагах с десет дни, за да стигна от викингските селища до Минесота, откъдето трябваше да излетя обратно за дома.

Без книжката целият план отиваше по дяволите.

Как можах да бъда толкова глупав, че да не се погрижа за това, преди да замина? Колко трудно можеше да бъде?

Ще трябва просто да изчакам до понеделник, помислих си, докато гледах надолу към бруления от ветровете пейзаж. Не беше кой знае каква катастрофа, щях да изгубя само един ден и пак щях да успея да хвана самолета за дома от Минесота.

След като изминах трийсет мили с автобус от летището през безкрайни редици смърчове и пристигнах в хотела си в Сейнт Антъни, попитах жената на рецепцията дали има такси, което да ме закара до Л’Анс о Медоуз по-късно същия ден.

„Но там е затворено“, каза тя. „Сега ли искате да отидете?“

Кимнах. Тя посегна към телефона, докато ме оглеждаше. Беше около шейсетте, носеше очила, имаше къдрава, червеникаво-сива коса и изглеждаше доста строга. „Съмнявам се, че ще могат да ви закарат чак дотам.“

„Няма проблем“, казах.

Тя все още държеше телефона.

„И ще ви излезе скъпо. Искате ли да ви изчака там?“

Кимнах. Най-сетне тя се обади. Изглежда, нямаше проблем. Можеха да го направят за двеста долара.

Стаята ми беше голяма и имаше кухненски бокс, където човек можеше сам да си готви. Душкабината беше нещо, каквото не бях виждал досега. Стените и коритото бяха отлети като едно цяло и за миг останах да се чудя как са успели да я вкарат в стаята. Никъде не се виждаше никаква сглобка, но как беше възможно това?

Телефонът звънна и побързах да вдигна.

„Ало?“, казах.

„Елате на рецепцията“, каза жената.

Оказа се, че съпругът ѝ можел да ме закара до Л’Анс о Медоуз. Имал кола с двойно предаване, с която можел да стигне чак дотам, стига пътят да не е затворен, разбира се, и нямало да ми вземе толкова, колкото таксиметров шофьор, каза тя.

Казваше се Пиърс, беше около шейсетте, с дълбоко набраздено лице и добри очи зад очилата. Каза, че за следващия ден очакват обилен снеговалеж и че това вероятно е последната възможност да се стигне до мястото за дълго време напред. Тръгнахме към колата. Предното стъкло искреше в светлината на ниското зимно слънце.

„Хубава кола!“, казах, докато се качвах. Той се усмихна, запали двигателя и потегли нагоре по леко издигащия се терен, едва покрит със сняг. Отляво, от другата страна на главния път, който минаваше през градчето, се виждаше голяма сграда от жълтеникаво-сиви тухли. Досетих се, че трябва да е болница. Знамето отпред беше спуснато наполовина.

„Вие ли сте собствениците на хотела?“, попитах.

Пиърс поклати глава и се засмя.

„Не“, каза.

Разбрах го така, че работи там като нещо средно между портиер и човек за всякакви ремонти, но не бях сигурен, защото говореше на особен диалект, който трудно разбирах.

Няколко минути по-късно вече бяхме извън града. Пиърс говореше непрекъснато, а аз кимах и издавах неопределени звуци на съгласие, докато се мъчех да сглобя някакъв смисъл от малкото думи, които разбирах. Беше живял в този край през целия си живот, израснал в близко село и се преместил в Сейнт Антъни преди няколко години, работил в риболова и корабостроенето, вероятно и в автосервиз, и му бяха поставили пейсмейкър. Толкова успях да схвана.

След известно време завихме надясно на едно кръстовище и забелязах табела, че Л’Анс о Медоуз е наблизо.

Скоро се появиха още табели, рекламиращи места за нощуване и хранене, повечето с имена, свързани с викингите. На една пишеше „Къщичките на Снори“ и се зачудих дали името се отнася до Снори Стурлусон, исландеца от XIII век, написал „Хеймскрингла“, важна история на древните норвежки крале, или до друг Снори, който според една от сагите се ражда във Винланд през първата есен след пристигането на викингите. Само на няколко мили оттук се е родил Снори Торфинсон, първото дете от европейски произход в Америка, преди почти точно хиляда години.

Сигурно е било напълно логично викингите рано или късно да открият северноамериканския континент. Те идват от просторния, суров атлантически бряг на Норвегия, където лодките са естественото средство за придвижване, а риболовът е основен поминък. С течение на времето развиват корабостроенето и започват да строят плавателни съдове, способни да прекосяват океана, както бойни, така и товарни, и с тях постепенно разширяват света си. Достигат Хебридските, Оркнейските и Шетландските острови, стигат до Ирландия, Шотландия, Англия и Франция. Към края на IX век колонизират Исландия, а няколко поколения по-късно откриват Гренландия и се заселват и там. Пътуването от западния бряг на Гренландия до северноамериканския континент отнема само още два дни по море. Сигурно са се питали откъде идват дърветата, които морските течения изхвърлят по бреговете на Гренландия. А ако не са отплавали умишлено по-далеч на запад, водени от нужда или жажда за приключения, твърде вероятно е да са стигнали дотам случайно. Те не разполагат нито с магнитен компас, нито със секстант, ориентират се по слънцето и звездите, а в мъглата, която е често явление в тези води, нерядко се отклоняват далеч от курса си. Според двете исландски саги, които разказват за откриването на новия континент, „Сага за гренландците“ и „Сага за Ерик Червения“, се случва точно така. Един кораб се отклонява от курса си и открива земя, каквато никой на борда не е виждал, нито дори е чувал за нея. Мореплавателите не слизат на брега, а продължават на север покрай крайбрежието на новата земя, преди да поемат обратно на изток и да пристигнат във викингско селище в Гренландия. Там разказват какво са видели и на следващата година екипаж от трийсет и пет души отплава, за да проучи откритието. Първата земя, която съзират, наричат Хелеланд (по всяка вероятност остров Бафин), следващата наричат Маркланд (вероятно Лабрадор), а третата Винланд. Там, на северния ѝ край, слизат на брега, построяват дълги къщи и живеят няколко сезона, преди да се върнат в Гренландия. Следват още две експедиции. Те използват същите постройки и престоят им е също толкова кратък. След това и дългите къщи, и континентът изчезват от историята, сякаш никога не са съществували, освен в тези два разказа.

Слънцето стоеше ниско в югозападната част на небето, когато пристигнахме в Л’Анс о Медоуз. Пиърс зави наляво по малък път. Имаше бариера, но беше вдигната. Това сякаш го изненада и той продължи бавно по пътя навътре, който на места беше покрит с гладък лед. Толкова близо до океана дърветата растяха нарядко и бяха ниски и закърнели.

На върха на полегат склон, под една скална издатина, стоеше сива дървена сграда. От комина ѝ излизаше дим. Пиърс спря колата.

„Пристигнахме“, каза.

Слязох. Сградата очевидно беше някакъв музей или посетителски център. Зад нея се простираше обширна равнина, а отвъд равнината беше океанът, изцяло покрит с лед. Дървена пътека с настилка от дъски водеше от сградата надолу към равнината, където се намираха самите останки от селището. На места беше затрупана от преспи, на други беше чиста. Опитах вратата. Естествено, беше заключена.

Спуснах се по склона, стигнах до дървената пътека и я последвах чак до равнината.

Пред мен лежеше свят, толкова красив и толкова жесток, че сетивата ми сякаш се вцепениха. Необятната ледена шир, тъмносиният океан отвъд нея под бледосиньото небе, островите в далечината, отвесните скали, издигащи се от водата, и после ивицата земя, която се виждаше на север и която трябваше да е Лабрадор.

Цареше пълна тишина.

Стоях дълго, без да помръдна, и гледах към морето. Тишината променяше пейзажа по някакъв особен начин. Обикновено винаги се чува нещо. Вятърът, който преминава над земята и свисти покрай всеки хребет или възвишение по пътя си. Крясъците или чуруликането на птиците. И морето, непрестанният му шум, денем и нощем, който понякога, по време на буря, се превръща в рев и съскане.

Но тук всичко беше неподвижно.

Всички звуци принадлежат на мига, те са част от настоящето, от света на промените, докато безмълвието принадлежи на неизменното. В тишината се крие древността.

Хиляда години са нищо, помислих си.

Докато гледах към морето, никак не ми беше трудно да си представя викингски кораб, който се приближава към брега. Зелена, буйна трева, синьо и спокойно море, въздух, изпълнен с крясъците на чайки, гладки скали, отрупани с тюлени.

Какво ли са си мислели, докато са разглеждали всичко това?

„Сага за гренландците“ ги описва като нетърпеливи. Корабът им навлиза в плитчина и засяда, когато приливът се отдръпва. „Но толкова силно желаели да слязат на сушата, че не си дали време да изчакат водата отново да повдигне кораба, а веднага изтичали на брега, на място, където река изтича от езеро. Щом водата отново се вдигнала под кораба, те взели лодките, загребали към него, отвели го нагоре по реката и оттам в езерото, където хвърлили котва, свалили от кораба кожените си постели и си направили заслони.“

По-нататък се виждаше ниска къща с провиснал покрив, която трябваше да е възстановка на викингско жилище. Но къде бяха развалините, основите на истинските постройки? Огледах се. На около петдесетина метра имаше редица земни възвишения. Дали не бяха те?

Очаквах огради, табели, нещо като увеселителен парк, някакъв знак, че това е туристическа забележителност. Все пак това беше мястото, където европейци за пръв път са стъпили на този континент.

Тръгнах към възвишенията. Шалът, който бях завързал около лицето си, вече беше станал твърд от леда, образуван от влагата на дъха ми. Точно както си мислех. Това бяха останките от дългите им къщи. Ненатрапчиви табелки предлагаха съвсем прости печатни обяснения, например „Жилище и малка ковачница“.

Възможно ли беше? Наистина ли беше това?

Да, трябваше да е. Тук, преди хиляда години, е живяла малка група северняци. Донесли са със себе си добитък и различни инструменти. Сигурно са живели точно както у дома, ловували са, събирали са диворастяща храна и дърва през цялото лято, подготвяйки се за суровата зима.

И все пак са били далеч от дома, много, много навътре в неизвестното.

Светът сигурно им е изглеждал съвсем различен, помислих си. Сигурно им се е струвал напълно открит, безграничен, несигурен. Плават на запад и стигат до пустата Гренландия с огромните ѝ ледници, където никой от техния народ не е стъпвал преди. Плават още по-далеч на запад, без да знаят какво ще срещнат, и слизат на брега тук.

Страхували ли са се?

Сигурно. Строежът на къщи като онези у дома, животът по съвсем същия начин, сигурно са били и средство да овладеят страха си от неизвестното, да не му позволят да ги завладее, начин да направят непознатото познато.

***

Когато рано на следващата сутрин се събудих в хотелската си стая, навън вилнееше снежна буря. Снежинките се гонеха във въздуха, завихряха се и се носеха с бясна скорост по земята. В тъмнината проблясваха фаровете на снегорините, чуваха се ревът на двигателите, предупредителните сирени, тежките удари, когато масивните гребла на снегорините или кофите на тракторите се блъскаха в земята. През нощта температурата се беше повишила от минус седемнайсет до минус четири градуса.

Набрах номера на службата за шофьорски книжки към Шведската транспортна агенция, въведох личния си идентификационен номер и седнах на бюрото, като започнах да преглеждам норвежки вестници в интернет, докато чаках реда си.

Включи се записан глас, който ме осведоми за работното време, след което връзката прекъсна.

Какво, по дяволите?

Да не бяха затворили?

Но в Швеция не можеше да е по-късно от един следобед.

Проверих сайта на Транспортната агенция. За мой ужас открих, че утре в Швеция е празник, Trettondagsafton, навечерието на Богоявление, а днес работят само половин ден.

Това означаваше, че няма да мога да получа удостоверението за шофьорската си книжка поне още три дни, а по-вероятно четири.

О, не.

Още дори не бях стигнал до Съединените щати, все още бях в Канада!

Отпуснах се по гръб на леглото и се втренчих в тавана. Трябваше да изпратя имейл до „Таймс“ и да обясня положението. Може би щяха да намерят решение. Но не можех. Просто не можех да се заставя да им призная, че съм се захванал с тази голяма задача, пътуване с кола през Съединените щати, без да имам шофьорска книжка. Щяха да ме помислят за пълен идиот.

Във всеки случай днес нищо не можех да направя.

Когато навън се развидели, от терасата, където стоях и пушех, видях, че знамето пред болницата отново е спуснато наполовина. Зачудих се дали е в памет на същия покойник, или е починал още някой.

Предишната вечер бях вечерял в ресторант „Джангъл Джимс“. Когато влязох, всички вдигнаха поглед към мен. Нещо като вълна премина през помещението, глави се повдигнаха, вратове се извърнаха, а после всичко утихна, когато седнах на една от масите. Стените бяха облицовани с бамбук, тук-там имаше пръснати пластмасови палми, а някои от ястията носеха имена, свързани с джунглата. Контрастът с тъмното и пусто градче отвън, с мразовития въздух, от който дишането причиняваше болка, със снега и огромното небе, обсипано със звезди, не можеше да бъде по-голям. Няколко телевизора работеха с изключен звук и показваха хокейния полуфинал между Швеция и Русия от световното първенство за младежи. Всички в заведението, с изключение на сервитьора, бяха дебели, някои толкова дебели, че непрекъснато се улавях как ги поглеждам. Никога преди не бях виждал толкова дебели хора. Странното беше, че никой от тях не изглеждаше да се опитва да прикрие огромните си размери. Тъкмо обратното, няколко души носеха тесни тениски, под които големите им кореми гордо изпъкваха.

Не можех да се ориентирам в много от ястията, всички тези пилешки крилца и барбекюта. Не знаех кое с какво се яде и не станах по-мъдър, след като огледах какво ядат другите, защото изглежда бяха поръчали безброй различни неща, поднесени в кошнички. Някои маси бяха изцяло покрити с тях, на места дори бяха натрупани една върху друга. Затова избрах спагети. С тях поне знаех какво да очаквам. Ястието се състоеше предимно от сирене и имаше вкус на нещо, което сам бих могъл да си приготвя навремето, когато още бях студент и си забърквах храна от каквото намеря в хладилника.

Тази вечер ядох в заведение, наречено „Пица Дилайт“. Намираше се в търговския център „Викинг Мол“ и бях единственият клиент. Сервитьорката, момиче на около осемнайсет години, изглеждаше неизменно изумена от всичко, което казвах и правех. Поръчах пица. Тя ме попита няколко пъти дали това е всичко, което ще ям. Да, казах. Когато донесе пицата на масата и започнах да ям, тя застана зад бара и ме поглеждаше крадешком. Знаех, че правя нещо нередно, но нямах представа какво.

Бях взел със себе си още една книга, разказа на холандския журналист Херт Мак за пътуването му през Съединените щати през 2010 г. по стъпките на Джон Стайнбек. Бях я взел, за да видя как го е направил. Мислех, че мога да я използвам като нещо като образец, не за съдържанието, а за формата. Сега тя ме изпълваше с непоносим срам. Той просто слиза от самолета, взема колата под наем, качва се и потегля. Никаква температура, никаква несигурност, никаква тревожност, никаква изгубена шофьорска книжка, никакви пропилени дни, през които се крие в хотел, без работодателите му да знаят, докато чака празниците в родината му да свършат. В книгата му имаше цели абзаци със статистически данни за Америка и американците, цитираше най-различни книги, включително Токвил, и най-важното, имаше какво да каже за Америка, умееше да постави видяното в икономически, политически и културен контекст.

А аз не знаех нищо. Не знаех нищо за Съединените щати, още по-малко за Канада. И единственото ми наблюдение дотук беше, че хората тук са по-дебели, отколкото у дома. Какво беше това, ако не най-голямото клише за Америка?

Докато прибирах книгата в раницата си и тръгвах да търся сервитьорката, която от известно време не се виждаше никъде, бях бесен и отчаян. А сега, на всичкото отгоре, идваше и въпросът с бакшиша. Мразех да оставям бакшиши, не защото бях стиснат, напротив, а защото никога не знаех колко да дам или как да го направя, ако плащах с кредитна карта, а терминалът нямаше функция за добавяне на бакшиш. Най-лошо обаче беше, когато някой отнасяше багажа ми до стаята. Никога не можех да се заставя да му дам пари, ситуацията беше прекалено неудобна, струваше ми се, че ако пъхна няколко банкноти в ръката му, само ще го унижа.

Този път имах в джоба си банкнота от десет долара, която оставих на плота, след като платих, уж небрежно, между другото, изпълнен със срам, защото се отнасях с нея като със слугиня.

На следващия ден получих имейл от редактора в „Таймс“, който се интересуваше как вървят нещата. Не виждах друг изход, освен да му кажа истината. Вече трети ден бях блокиран в Сейнт Антъни без шофьорска книжка, но се надявах до ден да получа документ, който да ми позволи да шофирам. Той предложи фотографът, който трябваше да тръгне по стъпките ми два дни по-късно, вместо това да долети дотук, а аз да пътувам с него обратно на юг. Отговорих, че предпочитам да пътувам сам, че може и да няма друг изход, но че ще наема кола веднага щом документите са готови.

Снежната буря бушуваше през целия ден. Изпратих написаното дотогава на норвежкия си редактор и няколко часа по-късно той отговори, че описанието било „малко сковано“, което в неговия речник означаваше пълна катастрофа. Легнах на леглото и започнах да чета за викингите, докато гърдите ми се изпълваха с отчаяние. От „Таймс“ ми писаха, че е невъзможно да се намери кола под наем в Сейнт Антъни, поне такава, с която да мога да напусна острова, и че вероятно ще трябва вместо това да летя до Съединените щати.

Ако имаше нещо, което очаквах с особено нетърпение и върху което възнамерявах да изградя статията си, това беше приключенското звучене на американските географски имена. Мейн, Върмонт, Ню Хемпшир, Ню Йорк, Пенсилвания. През целия си живот ги бях срещал отново и отново и когато ги виждах написани, в мен се разтваряха необятни пространства. Имената бяха романтични, екзотични, далечни и все пак толкова близки, странни, но същевременно познати. Именно за това исках да пиша, как изглежда в действителност този почти митологичен пейзаж. Трябваше да бъде преживяване, каквото се случва веднъж в живота. Сега от всичко това не беше останало нищо.

Когато се събудих на четвъртия ден, снеговалежът беше спрял, но отново беше ужасно студено. Толкова ме беше срам, че едва успях да стана от леглото. Спомних си колко горд бях в новогодишната нощ, когато седях на светлината на свещите и разказвах за тази поръчка, как „Таймс“ ме е поканил да напиша не каква да е статия, а дълъг, задълбочен материал за броя, с който списанието щеше да представи обновения си облик, и колко се бях зарадвал, когато приятелят ми Томас ме попита колко ще ми платят, така че да мога да кажа на всички, без да изглежда, че се хваля. А ето ме сега, повече от половината от определеното време беше изтекло, а аз още дори не бях стъпил в Съединените щати, още нищо не бях видял, защото бях проявил такова невероятно малоумие да долетя дотук без шофьорска книжка и без да кажа на никого. Не бях използвал времето и за да поговоря с някого или да се разходя и да опозная градчето, така че поне да мога да опиша нещо, ако не Съединените щати, то поне съседката им Канада.

Грабнах телефона и набрах номера на Транспортната агенция. Поне вече работеха. Може би все още можеше да се спаси нещо от цялата каша.

Едва успях да се свържа и линията прекъсна.

Опитах да изпратя есемес. „Изпращането на съобщението е неуспешно“, съобщи мобилният ми телефон.

Кредитът ми беше свършил.

Използвам предплатени карти, защото никоя шведска телефонна компания не иска да сключи договор с мен. В кредитното ми досие има прекалено много просрочени плащания. Нито една банка не би ми отпуснала заем, за да си купя къща или кола. Трябва да плащам всичко в брой.

Отидох на сайта на телефонната компания и попълних формуляра за зареждане на кредит.

Не се получи.

Какво, по дяволите?

Опитах отново.

Същото.

Какъв кошмар.

Облякох се, излязох на терасата и изпуших една цигара. Когато се върнах, отидох до тоалетната. Не бях ходил по голяма нужда, откакто пристигнах в Америка, така че резултатът беше внушителен. Избърсах се старателно и пуснах водата.

Вместо да изчезне с характерното бълбукане, преди тоалетната чиния отново да се напълни, водата започна да се покачва. Гледах я дълго. Нивото ѝ изобщо не показваше признаци, че ще спадне. Тоалетната беше запушена. Пуснах водата още веднъж с мисълта, че може би така налягането ще се увеличи достатъчно. Вместо това водата преля през ръба на чинията, потече от двете ѝ страни и се разля по пода. Попих я с една хавлия, хвърлих хавлията във ваната и се огледах за някакъв подходящ инструмент. Нямаше никакъв начин да се обадя на рецепцията заради това. Претърсих всички чекмеджета и шкафове, но не намерих нищо, с което да се опитам да отстраня запушалката от изпражнения и тоалетна хартия, която сигурно задръстваше канала. Вместо това увих ръката си в найлонова торбичка и я пъхнах в ледената вода, която се надигаше в тоалетната чиния.

Ръката ми не стигаше достатъчно далеч.

Колко лош късмет може да има един човек?

Хвърлих найлоновата торбичка в кошчето, измих старателно ръцете си, затворих вратата на цялата тази отвратителна каша и излязох към рецепцията. Усмихнах се на възрастната жена зад плота и я попитах как се набира външен номер от стаята ми. Тя каза, че трябва да набера деветка. Отговорих, че не става. Каза, че просто трябва да изчакам, скоро щял да се включи оператор.

Малко по-късно вече бях заредил телефона си и изпращах есемес на жената от Транспортната агенция, с която поддържах връзка. Била изпратила факса още в петък, но може би е сбъркала телефонния код? Проверих. Точно така. Ето защо. Бях забравил да добавя кода на страната. Тя обеща да го изпрати отново.

В банята обаче положението си оставаше непроменено.

Постоях известно време и се чудех дали да рискувам да пусна водата още веднъж. Накрая го направих. Но нищо не се беше променило. Водата се надигна, преля през ръба и потече от всички страни. Попих я. Огледах отново стаята за някакъв подходящ инструмент, постоях известно време със закачалка за дрехи в ръка, като пълен идиот. Закачалката беше прекалено голяма за канала. Ами ако опитах да я счупя?

Извадих друга найлонова торбичка от куфара си, изпразних я от мръсното бельо, увих я около ръката си и се опитах този път да бръкна по-дълбоко в канала. Без успех.

Не ми оставаше нищо друго, освен да кажа на рецепцията.

В края на краищата вината не беше моя.

Сигурно се случваше непрекъснато.

Но не можех да се заставя да го направя. Вместо това легнах на леглото и продължих да чета за викингите в Гренландия. Няколко часа по-късно отново проверих банята. Дотогава проблемът се беше разрешил от само себе си, цялата вода се беше оттекла. Пуснах водата и тоалетната чиния се напълни с прясна, чиста вода. В пощата си намерих удостоверението за шофьорската книжка, както и самолетните билети за Сейнт Джонс късно същата вечер, а оттам за Торонто и Кливланд на следващата сутрин.

„Хареса ли ви престоят тук?“, попита ме шофьорът на хотелския микробус, докато прибираше куфара ми в багажното отделение по-късно същата вечер, под мразовито небе, пълно с искрящи звезди.

„Да, много“, отговорих. „Имате невероятно място тук.“

***

Новият план беше да летя до Кливланд, да се срещна с фотографа и да пътувам с него до Минесота, за да видя руническия камък в музея в Александрия. Не знаех съвсем какво да очаквам от камъка. Повечето специалисти по староскандинавска култура и рунически надписи го смятат за фалшификат. Но има и хора, които се борят за признаването му за автентичен и смятат, че специалистите са повлияни от съображения за престиж и академичен консерватизъм, че са предубедени и никога не са дали на надписа справедлив шанс. Въпреки това ми се струваше интригуващ. Надписът върху камъка, кратък, но епичен, гласи следното:

Осем гьоти и двайсет и двама норвежци
на изследователско пътешествие от
Винланд на запад. Разположихме
лагер край два скалисти островчета, на
един ден път северно от този камък.
Един ден бяхме излезли на риболов. Когато
се върнахме, намерихме десет мъже, облени
в кръв и мъртви.
Аве, Дево Марийо, спаси ни от злото.
Оставихме десет мъже край морето да пазят
кораба ни, на четиринайсет дни път
от този остров. Годината е 1362.

Обичам апокрифните версии на действителността и хората, които упорито посвещават живота си на това да докажат правотата им. Една от любимите ми книги е написана от Феличе Винчи, италиански ядрен инженер: „Балтийският произход на Омировите епоси“. Неговата теория е, че събитията, описани в „Илиада“ и „Одисея“, всъщност са се случили в северните земи. Че Итака е била датски остров, а протокът между Сцила и Харибда всъщност е Москстраумен, проток далеч на север от Норвегия. Идеята на Винчи е, че описанията в Омировите поеми не съответстват на географията на Средиземноморието. Но ако преместим действието на север, всичко си идва на мястото. Според Винчи обяснението е, че гърците първоначално са живели на север, но са били принудени да се преселят на юг по климатични причини. Там са дали на местностите имена, донесени от предишната им родина, точно както имигрантите в Америка използват имена от родните си места, когато пристигат на новия континент през XVIII век. Ню Йорк, Ню Хемпшир, Ню Амстердам, но също и просто Париж, Осло, Рим, Лондон или Александрия.

Идентичността не е нещо, което влагаме в пейзажа, в езерото, гората или планината. Тя се крие по-скоро в представите ни за пейзажа и в имената, които му даваме – имена, наситени с многобройни пластове значение. Назоваването очевидно е начин да направим непознатото познато, да създадем чувство за принадлежност, но имената скоро заживяват собствен живот, въплъщавайки история, митове, представи и заблуди. Пиша „Ню Йорк“ и това, за което си мислите, едва ли е всекидневното сменяне на пелени, стомашните неразположения или влажният филтър за кафе, който се къса и утайката се разсипва по пода. Погледнато в тази светлина, нямаше значение дали руническият камък от Кенсингтън е автентичен, или фалшив, защото той свидетелстваше за факта, че някои хора искат да бъде смятан за автентичен, че някои хора искат викингите да са достигнали до Минесота. И тези хора по всяка вероятност са били скандинавци, които по този начин вече нямало да бъдат просто бедни селяни, прогонени в новата страна от нуждата, а хора с гордо минало, преки потомци на първите европейци в Америка, които не са се задоволили само да прекарат една зима върху тясна ивица земя далеч на североизток, а са стигнали чак до Средния запад, където в крайна сметка се установяват почти всички скандинавци. Така те са искали да си придадат история, което е една от многото форми, които приема чувството за принадлежност.

На следващия ден по обяд гледах през прозореца на самолета от Торонто към покрайнините на Кливланд, към безкрайни редици улици с еднакви къщи под мръсносивата светлина на мъгливото, мразовито небе.

Най-сетне бях в Съединените щати. А в раницата ми лежаха документите, доказващи, че имам шофьорска книжка, подпечатани от шведското посолство във Вашингтон. Бях се съгласил да се срещна с фотографа на летището и да пътувам с него един ден, но след това щях да се опитам да наема кола и да продължа сам.

Всъщност не обичам особено да разговарям с хора, поне с непознати, и мисълта да прекарам следващите пет дни в кола с човек, когото не познавам, ме тревожеше донякъде. В този случай освен това имах предчувствието, че фотографът в много отношения е моя пълна противоположност. Бяхме си разменили няколко есемеса за това къде да отидем и какво да видим. Първото, което ми беше написал, гласеше:

Здрасти, човече, Питър е, фотографът от Ню Йорк Таймс. Пиша ти, за да имаш номера ми. Иншаллах, дано съобщението стигне до теб. Лек път.

Иншаллах?

Детройт е страшно интересен. Познавам там едно диво и прекрасно семейство. Четиринайсет души живеят в една къща. Пушат много трева. В Уисконсин познавам един ветеран, голям образ. Както и да е, в тази страна е доста лесно да попаднеш в странни и интересни ситуации...

Аз исках да видя горите, ливадите и малките градчета на Мейн и Върмонт, а последното, което желаех, беше да попадна в онова, което той наричаше „странни и интересни ситуации“. Изпитвах дълбоко вкоренен страх от наркотиците, под каквато и да било форма. За мен те представляваха един вид прекрачване на границата, което ме смущаваше до дъното на душата ми. Самото виждане на думата „хероин“ ме разтърсваше из основи, имаше нещо дяволско в нея. Тъй като през цялото време живеех толкова близо до хаоса, от нищо не се страхувах повече, отколкото от нещата, които можеха да го отприщят. А знаех, че хероинът щеше да ми хареса, както ми харесваше всичко, което ме откъсваше от настоящия момент. Бях изградил живота си върху отказа от всякакви изкушения, като това да си взема почивка, да отида на ваканция, да изпия нещо следобед, да стоя до късно през нощта. Нима щях да седя в някаква западнала къща с четиринайсетчленно семейство, в което всички пушат марихуана? И какво щях да кажа на горкия ветеран? Как беше на войната? С какво се занимавате сега?

В терминала се спрях пред една книжарница, за да разгледам пътеводителите. Все още не бях решил накъде да тръгна. Единственото сигурно беше, че в понеделник трябва да стигна до Александрия, а някой пътеводител можеше да ми предложи маршрути и да ми даде сведения за местата, през които щяхме да минаваме. Една от любимите ми книги за Съединените щати е „Лолита“ на Владимир Набоков, която, наред с много други неща, е и своеобразен роман за пътуване. Тя описва пътешествие из света на малките градчета в следвоенна Америка, където главният герой, Хумберт Хумберт, непрекъснато търси развлечения за малолетната си любовница и затова спира пред безкрайна поредица от забележителности, каквито изглежда притежава всяко градче. Най-големият сталагмит в света, обелиски в памет на битки, възстановка на дървената колиба, в която е роден Линкълн, най-дългата пещера в света, самоделните скулптури на някаква местна жена. Погледът на Хумберт е европейски, изключително изтънчен, образован и древен, но също така извратен и болен, докато нещата, които наблюдава по време на пътуването си през Америка, са повърхностни, по детски лишени от самосъзнание, невежи по отношение на историята, но също така невинни и притежаващи свежестта на новото.

„Лолита“ излиза в Съединените щати през 1958 г., една година след друг роман за пътуване, „По пътя“ на Джак Керуак. Колкото и да е странно, пътешествията, описани в двете книги, започват по едно и също време: и Хумберт с Лолита, и Сал с Дийн потеглят по американските пътища през 1947 г. Трудно е да си представим два по-различни художествени пейзажа. Причината е, че Керуак описва Америка отвътре, без никаква дистанция. Това е Америка, в която е израснал, и той е толкова неразделна част от нея, че сякаш въплъщава самата ѝ душа. Душа млада, неспокойна, гладна, отворена към света. С тази Америка романът на Набоков няма никакви допирни точки и ако човек чете двете книги едновременно, причината става очевидна. В „Лолита“ всичко е преструвка, съществуват само знаци, всичко означава нещо друго, а единственото, може би, автентично нещо, действителността на детето, е обект на желание от непреодолима дистанция, чието прекрачване я унищожава напълно. В „По пътя“ пред автентичното не стои нищо освен правилата на установения живот. Щом те бъдат преодолени, искрящата нощ се разтваря пред всеки, който пожелае да влезе в нея. Наивността на това е поразителна, но също толкова поразителна е и силата му.

Сега и книгата на Набоков, и тази на Керуак бяха вече почти шейсетгодишни и сами се бяха превърнали в част от историята на страната. Но конфликтът между живота и имитацията на живот, както и невъзможният копнеж по автентичност, продължаваха да бъдат изследвани в американската литература, където цели човешки съдби можеха да се разиграват сред декорите на исторически тематични паркове и където отново и отново извратеният психологически език на искреността и загрижеността се сблъскваше с уклончивите, непризнати чувства на действително изживения живот, често по комичен начин,  друг път по начин, който изглежда отчаян и задушаващ.

Не намерих никакви пътеводители и вместо това купих бележник и химикалка, платих и ги прибрах в раницата си. После отново излязох в широкия коридор и се отправих към мястото за получаване на багажа.

„Карл Уве?“, обади се глас зад мен.

Обърнах се. Там стоеше млад мъж на около трийсет години, облечен в тъмно, леко овехтяло палто, с къдрава коса и очила, и ме гледаше.

„Питър, фотографът“, каза той и протегна ръка. „Помислих си, че може да сте някъде тук.“

Изпушихме по една цигара пред залата за заминаващи. Навън беше толкова студено, че само след няколко секунди мускулите ми започнаха да се стягат. Питър каза, че се радва, задето пуша, така пътуването щяло да бъде много по-лесно.

„Нали нямаш намерение да пушиш в колата?“, попитах.

Той кимна.

„Не е ли малко прекалено разпуснато?“, казах.

Той се засмя леко, може би не беше сигурен дали говоря сериозно, и каза, че няма да има проблем, ако оставим прозорците съвсем леко открехнати, не пушим през последния ден и напръскаме купето с освежител за въздух, преди да върнем колата. Правил го бил и преди, нямало проблем.

Поразпитах го и научих, че е израснал в предградие на Вашингтон, в щата Мериленд, сред семейства от средната класа, че баща му е холандец, а майка му американка.

Извадих от раницата си книгата на Херт Мак и му я показах, понеже беше наполовина холандец, но той не беше чувал нито за книгата, нито за автора.

Пред офиса за коли под наем натоварихме куфарите в багажника на огромен джип „Форд“, а Питър закрепи навигацията, въведе адрес и бавно потегли от паркинга. Гласът на навигацията принадлежеше на възрастна жена и беше дразнещ, звучеше така, сякаш непрекъснато се кара на шофьора.

„О, не“, каза Питър. „Така няма да стане.“

Той спря колата, изключи навигацията и няколко секунди се занимава с мобилния си телефон, после го постави върху таблото и продължи.

Женският глас, който изпълни колата, звучеше младо и обещаващо.

„Звучи доста секси“, казах.

Той ме погледна.

„Прав си“, каза.

Когато няколко часа по-късно напускахме Кливланд, бях разтревожен. Все още не бях видял нищо, за което да мога да пиша. За да опишеш нещо, трябва да изпитваш някаква емоционална привързаност към него, колкото и слаба да е тя. Външното трябва да пробуди нещо вътре в теб. Нищо няма значение само по себе си, смисълът на описваното се поражда от отзвука, който то предизвиква в душата и в езика. Кливланд не означаваше нищо за мен. Въздухът беше мразовит, прозорците на небостъргачите проблясваха, хората бързаха поединично по почти пустите улици. До една кола на паркинг лежеше купчина нарязан бял хляб, заобиколена от ято птици. Те излетяха, когато Питър отвори вратата на колата, за да ги снима. Внезапното им излитане приличаше на разтварянето на ветрило.

Бяхме спрели да обядваме в едно заведение в центъра, всеки с купа гореща супа пред себе си. Питър остави фотоапаратите на масата и свали шапката, шала и палтото си. Аз направих същото.

„Е, какъв е планът ти?“, попита той.

„Всъщност нямам план“, казах. „Да караме към Минесота, това е всичко. А утре или вдругиден може би ще си наема кола и ще продължа сам. Ако нямаш нищо против, разбира се.“

„Няма проблем.“

„Малко съм срамежлив“, казах. „Обикновено не говоря много. Казвам ти го, за да знаеш какво те очаква.“

„Не ми се струваш чак толкова мълчалив“, каза той. „Но мен ме устройва. Мога и да говоря, и да мълча.“

Продължихме да ядем мълчаливо, той провери нещо на телефона си. После вдигна поглед към мен.

„Значи идеята ти е да прекосиш Америка и да пишеш за нея, без да разговаряш с нито един американец?“

„Да“, казах.

„Това ще бъде предизвикателство“, каза той.

„Знам“, казах.

На връщане към колата се отбихме на още едно място за кафе. Разказах му за последния път, когато бях в Ню Йорк и един известен американски писател ме покани на обяд. Бях взел със себе си три от децата си, нито едно от които не говореше английски. Предполагах, че може да имаме известни затруднения, но се надявах на най-доброто. Той дойде да ни вземе от хотела и с метрото отидохме до Чайнатаун, където намерихме подходящ ресторант. Отчаяно се опитвах да измисля какво да кажа. Трябваше да имаме нещо общо, бяхме приблизително на една възраст, занимавахме се с едно и също, пишехме романи, макар че неговите бяха със значително по-високо качество от моите. Но не, не можех да измисля нито една тема за разговор.

Той говореше по малко, аз слушах, кимах учтиво от време на време и казвах: „А, наистина ли? Така ли?“, като през цялото време трябваше да общувам и с децата, които също не бяха свикнали с непознати.

Когато се върнахме в Швеция, получих имейл от него. Извиняваше се, че ме е поканил на обяд, бил осъзнал, че изобщо не е трябвало да го прави, и ме молеше да не отговарям на писмото му.

Отначало не разбрах какво има предвид. Струваше ми се, че си бяхме прекарали добре. Защо тогава се извиняваше?

После осъзнах, че сигурно е приел мълчанието ми лично. Вероятно си е помислил, че не смятам разговора с него за заслужаващ времето ми.

Отговорих му и го попитах дали е гледал филми на Бергман. Там също никой не говори. А във Финландия е още по-зле, там хората изобщо не си говорят. Написах му, че винаги съм такъв, че никога не казвам нищо на хора, които не познавам, дори когато са ни на гости за вечеря. Той така и не отговори.

„Кой беше?“, попита Питър.

Казах му.

„Знаеш ли, да не водиш непринудени разговори е дълбоко неамериканско. Това е много важна част от културата на тази страна. Малко ми напомняш за баща ми. Когато пристигнал тук, той също не умеел да си бъбри с хората. Или може би не е искал. Но сега го прави.“

Питър сметна предложения от мен план, да караме дванайсет часа обратно на изток до Мейн, за да зърна мечтания американски пейзаж, за напълно нереалистичен. И с право, както осъзнах с внезапен пристъп на срам. Същевременно имах чувството, че той много иска да ми покаже Детройт. А защо не? Беше само на няколко часа на север, така че можехме да стигнем още същия следобед.

Докато карахме през заснежения пейзаж, заобиколени от коли, от чиито ауспуси се виеха струйки дим, под сиво-бялото небе, покрай редици западнали сгради, между които се редуваха групички безцветни дървета, стърчащи сред безцветни полета, ме обзе чувството, че тук нещо е приключило, че нещо е било изпразнено от съдържание и че още не е започнало нищо ново. Но може би беше прекалено сурово да съдя цяла страна, след като бях прекарал в нея само три часа?

„Жалко, че правим това през зимата“, каза Питър. „През лятото всичко е много по-отворено. Хората седят навън вечер, тогава е много по-лесно да завържеш разговор.“

„Представям си“, казах.

Той затърси с едната ръка пакета цигари, който лежеше в отвореното отделение пред скоростния лост.

„Обикновено бих бил прекалено изтощен, за да приема тази поръчка“, каза той. Беше пътувал по целия свят. „Но в „Таймс“ бяха страшно въодушевени от теб. Отнасяха се с такова благоговение, нямаш представа. Стана ми любопитно. Исках да разбера какъв човек си всъщност.“

„Депресиран норвежец“, казах. „Нищо, за което си струва да пишеш вкъщи.“

Той не коментира, а леко наведе глава и запали цигара.

„Имаш ли нещо против и аз да запаля?“, попитах.

„Давай“, каза той. „Само отвори малко прозореца.“

Зарових в джоба си, намерих пакета, изтръсках една цигара, напипах запалката, която беше в джоба на панталона ми, свалих прозореца с няколко сантиметра, сложих цигарата в устата си и я запалих.

Както винаги, с мисълта си проследих първата глътка дим, докато я вдишвах дълбоко в дробовете си, и съпротивата, която тя срещна там под формата на кратко пробождане от болка, както винаги ме изпълни с мимолетен прилив на нещо радостно, последван от също толкова кратък прилив на тъга. Всичките ми деца през неравни интервали ме молеха да спра цигарите. Веднъж, на рождения ѝ ден, обещах на най-голямата си дъщеря, че ще ги откажа, но не успях. Малко неща ме карат да се срамувам повече от това. От друга страна, веднъж си бях направил генетичен тест и резултатите показаха, че рискът да развия рак на белите дробове е значително по-нисък от този при средностатистическия човек.

Подадох фаса през прозореца, той изчезна мигновено назад и отново затворих стъклото.

Докато наближавахме Детройт, рекламните билбордове ставаха все по-многобройни, край пътя се появяваха все повече сгради, големи складове и търговски центрове, типични за покрайнините на големите градове, а светлината в небето над нас бавно угасваше.

Започна да вали сняг.

Изведнъж отляво се отвори пропаст. Под огромни черни облаци дим се простираше гигантски промишлен комплекс. Цялото ни зрително поле беше изпълнено със стоманени тръби, метални стени, резервоари и кули. Изглеждаше сякаш гори, на няколко места се издигаха пламъци, оранжеви петна светеха и трептяха под притъмняващото небе на фона на издутите черни облаци.

„Погледни само!“, казах.

„О, да“, каза той. „Човекът е ужасен и отвратителен биологичен вид.“

„Но е толкова красиво!“

Никога не бях виждал подобно нещо. Извивах шия, за да го задържа в полезрението си колкото може по-дълго. Колата се изкачи по лекия наклон на бетонен мост, а когато слязохме от другата страна и спряхме на едно кръстовище, отвсякъде ни заобикаляха тухлени сгради. Бяхме в Детройт.

„Предлагам просто да покараме известно време из града. Скоро ще се стъмни, така че ако сега се настаним в хотела, няма да видим нищо.“

„Нямам нищо против“, казах.

Вятърът завихряше падащия сняг, докато карахме през града. Снегът образуваше странни шарки върху хлъзгавото платно, разкъсваше се на парцали, висеше като воали във въздуха. Минахме под няколко небостъргача, които бяха прекалено раздалечени, за да създават усещане за градски център. Или може би това впечатление се дължеше на многото празни парцели или на големите административни сгради, целите надраскани с графити и с множество счупени прозорци. Приличаше повече на периферия, отколкото на център, помислих си. Продължихме по пустата, брулена от вятъра главна улица, после завихме надясно и навлязохме в жилищен квартал. Не се виждаше жива душа, нито някаква светлина.

„Тук е по-добре да внимаваме“, каза Питър. „В този район често крадат коли.“

Той отби встрани и спря. На една морава край пътя стоеше малко ято пластмасови фламинго.

„Кажи ми, ако видиш някой да идва“, каза той и грабна фотоапарата си.

„Точно зад нас има човек“, казах.

Той се обърна и погледна мъжа, който току-що беше излязъл от една от къщите и сега ни наблюдаваше втренчено.

„Хайде да покараме още малко“, каза Питър и отново излезе на пътя.

Обиколихме още няколко призрачни квартала, върнахме се и пак паркирахме до фламингото. Аз изпуших една цигара, докато Питър снимаше. Когато се качих обратно в колата, треперех от студ. Студът проникваше дълбоко, сякаш се загнездваше в костния мозък, и дори след час в топлата кола все още го усещах, сякаш през цялото време дебнеше някъде наблизо и му бяха нужни само няколко секунди леден въздух, за да се събуди отново, да свие мускулите ми и да накара зъбите ми да затракат.

Мъжът отново стоеше там, тъмен силует на фона на сиво-черното небе, изпълнено с едри снежинки.

„Да тръгваме ли?“, извиках.

Питър кимна и се качи. Въведе адреса на хотела, докато колата бавно се спускаше по наклона.

„Трябва да е някъде съвсем наблизо“, каза той.

Хотелската стая беше малка, спретната и красива, но ледено студена. Лежах известно време под завивките, без да мога да се стопля. Вятърът виеше и свистеше по улицата отвън, от време на време стените скърцаха, снежинките се носеха стремглаво през въздуха в светлината на уличните лампи. Съблякох се и влязох под душа, пуснах водата на максимална температура и стоях неподвижно под струята топла вода двайсет минути. Това помогна. После си направих чаша кафе, изпих го и отново легнах на леглото.

Разбира се, и преди бях виждал бедност, дори невъобразима бедност, като тази в бедняшките квартали край Мапуто, в Мозамбик. Но никога не бях виждал нещо подобно. Ако онова, което бях видял тази вечер, къща след къща след къща, изоставени, опустели, рушащи се, сякаш е настъпила някаква катастрофа, ако това беше бедност, значи трябваше да е някакъв нов вид бедност, може би по същия начин, по който богатството, натрупано тук през XX век, е било нов вид богатство. Никога не бях разбирал напълно как една нация, която толкова възхвалява индивида, може да заличава всички различия по начина, по който го правеше тази страна. В система на масово производство отделните работници са заменими, а продуктите са еднакви. След еднаквите автомобили идват еднакви бензиностанции, еднакви ресторанти, еднакви мотели, а като тяхно продължение и еднакви телевизионни екрани, които висят навсякъде в тази страна и излъчват еднакви развлечения и еднакви мечти. Дори Съветският съюз в разцвета на могъществото си не беше успял да създаде толкова единна, колективна идентичност като онази, в чиито рамки американците живееха живота си. Когато времената станеха тежки, човек можеше да изостави един град и да се премести в друг, а новият град пак щеше да представлява същото.

Това ли означаваше домът тук? Мястото, местното нямаха значение, важни бяха културата, общото?

Когато майка ми е ходела на училище, в учебниците ѝ Норвегия е била описвана като една от най-бедните страни в Европа. Братът на баща ѝ, Магнус, емигрира в Съединените щати, както мнозина други от този край и от онова време. Между 1825 и 1928 г. приблизително 800 000 норвежци пристигат в Америка, почти всички, за да избягат от бедността, теснотията и безработицата. Те възприемат новата култура по различни начини. Някои дават на новите си градове норвежки имена, празнуват норвежките празници и спазват всички норвежки традиции. Други стават американци в мига, в който стъпват на американска земя. По-големият брат на дядо ми е от вторите. На кораба среща норвежко момиче, двамата се влюбват и когато пътищата им се разделят, тя се установява в Чикаго и започва работа като домашна прислужница в заможно семейство, а той се хваща на случайна работа по на север, в Графтън, Северна Дакота, и околностите му, те си пишат писма на английски. Когато отново се събират, женят се и им се раждат деца, никога не им говорят на норвежки, само на английски. Тези деца ще бъдат американци.

Магнус изчаква повече от четирийсет години, преди да се върне в старата родина. Това не означава, че не е изпитвал чувства към родното си място. В писмо, изпратено от Графтън до семейството му в Норвегия през декември 1928 г., той пише:

Тази събота вечер отидох на кинематограф и гледах норвежкия филм „Сватбеното шествие в Хардангер“. Когато видях Берген и Бюгстад, Флатрокер и тъй нататък, ме обзе такъв силен копнеж, че не можах да сдържа сълзите си. Много хора плакаха онази вечер в кино „Странд“... Никой не знае какво представляват Салбу и Офьорден и колко струват, докато не се озове на хиляди мили от тях. Имам толкова много спомени от дома и от живота в нашето село, че понякога плача от радост, когато си представя деня, в който отново ще се срещнем.

Срещнах Магнус само веднъж, почти шейсет години след написването на това писмо. Беше дошъл на гости на брат си, моя дядо, в малката му ферма в Норвегия. Двамата много си приличаха, и двамата бяха разговорливи и весели, но същевременно между тях имаше някаква пропаст. Магнус говореше с американски акцент и когато една вечер го видях да седи сам на пейката пред къщата и да гледа към полята, ми заприлича на чужденец. Сигурно тогава е копнеел за Графтън.

Питър беше проучил нещата и беше намерил зала за боулинг, където сервираха храна и организираха концерти. По време на вечерята решихме на следващата сутрин да напуснем Детройт и да се отправим към Минесота.

„Можем да караме покрай езерото, казват, че маршрутът бил много живописен“, каза Питър.

Перспективата доста повдигна настроението ми. Трябваше да пиша за Америка за американски вестник и последното, което исках, беше да изглеждам като затворен в себе си европеец, който се оплаква колко ужасно е всичко тук. Исках да видя нещо вълшебно, исках да видя нещо красиво. Исках да пиша как силата и свободата на тази страна са ме оставили без дъх.

Може би още същата вечер щях да преживея нещо характерно за нея. Щяха да свирят три групи, а къде другаде можеше човек да усети американската музика по-добре, отколкото в Детройт, родното място на „Мотаун“, града на Иги Поп и „Студжис“?

Когато първата група излезе на сцената, разбрах, че няма да стане. Свиреха някакъв блус рок с препратки към звученето от началото на седемдесетте, нещо като „Грейтфул Дед“, но на равнището на гимназиален абитуриентски купон. Музикантите умееха да свирят, но по начина, по който умеят да свирят четиринайсет-петнайсетгодишни.

Това сериозно ли беше? Нали бяхме в Детройт?

След концерта прекосихме заснежената улица с наведени глави и се качихме в колата. Докато Питър завърташе ключа за запалването, се надявах да не е толкова пиян, колкото бях аз. От друга страна, хотелът беше само на няколко пресечки. Но явно не отивахме там. Той продължи по улицата, търсейки магазин за алкохол. Аз останах в колата и седях усмихнат, докато той пазаруваше.

Продължихме да пием в стаята на Питър. Той изтръгна телефона от мястото му и го използва, за да подпира прозореца отворен, така че да можем да пушим, без да ни глобят, а после ми подаде своята фотокнига със снимки от войните в Афганистан и Ирак, които беше отразявал в продължение на десетилетие, както и от живота на ветераните след завръщането им в Съединените щати. Разлиствах я и се опитвах да измисля какво да му кажа. Накрая казах, че той търси сложността, вместо да се стреми към емблематични образи, и че това придава на фотографиите му изключителна самобитност. Изражението му не се промени, когато го казах, така че беше невъзможно да разбера дали съм го зарадвал, или обидил.

Той остави книгата на леглото и отвори нова бира.

„Е, каква е позицията ти по въпроса за Бога?“, попита.

Станах, угасих цигарата си и оставих наполовина празната кутийка бира върху ниската масичка.

„Мисля да си лягам“, казах. „Беше дълъг ден.“

Една от радостите на живота на север идва след зимна буря, когато небето, освободено от товара си, избледнява, а сиянието на невидимото слънце се отразява навсякъде в снега, така че всички неща изпъкват отчетливо и ясно. Беше изненадващо да преживея това в Детройт, някогашния център на световната автомобилна индустрия. Но го почувствах още щом се събудих. Светлината в стаята беше различна и когато дръпнах завесите и погледнах към улицата, по която бавно вървеше жена, увита в дебели дрехи, с по една пазарска торба във всяка ръка, усетих старото, познато обещание за ново начало, което носеше тази светлина.

„О, Боже“, каза Питър и вдигна опакото на дланта си към очите, когато излезе навън.

Искаше ми се да предложа аз да карам, но колата беше с автоматична скоростна кутия, с каквато не бях свикнал, и не ми се искаше да разкривам неумението си, като моля за инструкции.

Качихме се в джипа, Питър запали двигателя и въведе координатите в навигацията. Планът беше да се отправим на север към Шебойган и да пренощуваме там. Скоро вече бяхме на магистралата, пушехме по местата си, докато Питър бавно лавираше между тежките, мудно движещи се тирове, чиито кабини приличаха на сложно устроени малки къщи. Откакто бях кацнал в Кливланд предишния ден, пейзажът си оставаше един и същ, някаква разлята, полуурбанизирана територия без център, съставена от магистрали, жилищни квартали, търговски центрове, складове, бензиностанции и фабрики. Ако викингите наистина са напуснали селищата си горе в Нюфаундленд и са изследвали континента, следвайки реките и езерата на запад, както подсказва присъствието на руническия камък от Кенсингтън в Минесота, те са се движили през свят, напълно различен от онзи, през който пътувахме ние. Опитах се да си го представя, да изключа от съзнанието си шума на магистралата, скоростта на колата, бетона и стоманата, но мястото, което тогава се появи пред вътрешния ми поглед, пейзаж, недокоснат от човека, беше прекалено романтично, за да е истинско. Американците отпреди Колумб също са имали градове, имали са пътища, а според някои историци, поне преди да ги покосят болестите, донесени от Колумб и неговите наследници, тук са живели повече хора, отколкото в Европа. Затова наистина забележителното при викингите не е, че откриват Америка, а че я напускат, почти без да оставят следа.

Ами ако Колумб беше направил същото?

Помислих си: ами ако властите в Европа в края на XV век, когато Колумб им съобщава какво е видял и преживял, бяха решили да оставят Америка на мира? Да не я завладяват, да не я колонизират, да не я експлоатират?

Немислимо е.

Ако от нещо може да се извлече изгода, ако тази изгода е постижима, никоя сила на земята не може да удържи онези, които се стремят да я получат. Да оставиш неизползвана печалба, територия или какъвто и да било ресурс, дори научно откритие, е нещо дълбоко чуждо на човешката природа.

Но ако си представим, противно на всичко, което знаем за човешката природа, че европейците от XVI век просто бяха казали: „Нека оставим Новия свят на мира, от уважение към хората там и техния начин на живот“, как ли щеше да изглежда континентът днес?

 следва продължение...