Остров Юра, част от Вътрешните Хебриди на Шотландия, представлява мозайка от блата и мочурища, разположени върху огромна кварцитна скала. Намира се на близо 650 километра от Лондон, дъждът го шиба почти непрестанно, а елените са повече от хората. Всички причини, поради които човек не би искал да се засели там, са тъкмо причините, поради които Джордж Оруел го прави. Указанията, които изпраща на гостите си, заемат по няколко абзаца: пътуване със самолет, влакове, таксита, един ферибот, после още един, а накрая километри пеша по разбит селски път, който често е практически непроходим. Очевидно човекът е искал да избяга от нещо. Но от какво?

Самият Оруел понякога изпада в сантименталност, когато говори за копнежа си да избяга („Все си мисля за моя остров в Хебридите“, записва веднъж във военния си дневник), а друг път е поразително прям. След Хирошима пише на свой приятел:

След десетина-двайсет години ще избухне тази проклета война и каквото и да стане, страната ни ще бъде изтрита от картата. Единствената надежда е да имаш къща с няколко животни някъде, където не си струва да хвърлят бомба.

Добре е да си припомним и в какво душевно състояние се намира Оруел, когато през май 1946 г. окончателно се премества на Юра. Четири месеца преди Хирошима е починала съпругата му Айлин, а малко след хвърлянето на атомната бомба излиза „Фермата на животните“.

Така почти едновременно Оруел остава вдовец, обзема го ужас от задаващата се следвоенна действителност и става известен, като славата, изглежда, му носи единствено досада. Новите му страхове се прибавят към тревогата, която изпитва още от 1943 г., когато научава за Техеранската конференция. Срещата му се струва зловеща: тя го навежда на мисълта, че Рузвелт, Чърчил и Сталин ще си поделят следвоенния свят и ще установят глобално господство на три свръхдържави. Можем да простим на Оруел, че влага цялата си скръб, самосъжаление, параноя (според една литературна легенда той смята, че Сталин може би е приготвил и за него ледокоп като онзи, с който убиват Троцки) и озлобен егоизъм в съдбата на най-новия си герой, Уинстън Смит.

Не е изненадващо, че биографите изследват подробно годините на Оруел на острова, след като този период завършва едновременно с неговия шедьовър и със смъртта му. Но книгата на Лес Уилсън „Островът на Оруел: Джордж, Юра и 1984“ разглежда тези години като тема, която заслужава самостоятелно внимание. От страниците ѝ изплува образ, който трудно се съвместява с представата ни за Оруел като безстрашен журналист. Виждаме човек, който ревниво пази усещането, че по самата си природа стои настрана от останалите, докато описва ужасите на един свят, в който човешката способност да бъдеш отделен от другите е преследвана и унищожавана.

Уилсън е бивш политически журналист, а не литературен критик. Живее на съседния остров Айла, прочут със своето уиски. Той полага особени усилия да покаже как на Юра Оруел преодолява един от най-повърхностните си предразсъдъци. Писателят, който преди това използва всеки удобен случай да се подиграва на шотландците с техните „потоци, хълмове, килтове, кожени чантички, двуръчни мечове и гайди“ (а кой умее да съставя подигравателни списъци по-добре от Оруел?), започва да се оплаква, че радиото излъчва твърде малко предавания на шотландски келтски език.

Шотландската култура вече означава за него нещо повече от сантименталния селски кич, характерен за литературната традиция, известна като kailyard. Тук живеят хора, които все още се съпротивляват на пълното заличаване на особената си идентичност, процес, който започва с обединението в Кралство Великобритания и продължава с настъпването на самата модерност. Поне на Юра дребните земеделци и рибарите все още живеят в мащабите на селската общност. А що се отнася до предположението, че преместването на острова е своеобразно самоубийство, понеже Оруел е хронично болен, а къщата му „Барнхил“ се намира на четиридесет километра от единствения лекар на острова, Уилсън отхвърля тази версия. Според него въздухът на Юра е „по-благотворен за съсипаните бели дробове на Оруел от задушения в смог Лондон“, където хората горят каквито дърва успеят да намерят, за да се стоплят.

В „Барнхил“ Оруел създава нещо като общество в миниатюра, като превръща своето стопанство от около шест и половина хектара в опит да осъществи идеала си за самодостатъчност. Скоро след преместването при него пристигат сестра му, двегодишният му осиновен син и една бавачка. Сред всеобщите, често мъчителни лишения в следвоенна Европа те се радват на собствен малък рог на изобилието. Хранят се, както пише Уилсън, с „риба, омари, зайци, еленско месо, прясно мляко и яйца“, а често се отопляват с торф, който Оруел сам изрязва от земята. Той възнамерява да остане там до края на живота си, да отгледа сина си и да се радва на съществуване, в което няма да бъде зъбно колело в капиталистическата машина.

Живее без електричество и телефон, стреля по зайци „за тенджерата“, както се изразява Уилсън, отглежда гъски, които после коли и скубе, и лови риба с малка лодка в околните води. Изработва си торбичка за тютюн от животинска кожа и лъжичка за горчица от еленова кост, а на смаяните си гости поднася желиран десерт от морски водорасли. Постепенно бягството на Юра и написването на „1984“ се превръщат в две проявления на едно и също предчувствие: че наближава свят, в който всичко ще бъде погълнато от огромни, всеобхватни структури. Както отбелязва най-новият биограф на Оруел, Д. Дж. Тейлър, в книгата си „Оруел: Новият живот“, романите на писателя преди „Фермата на животните“ следват общ модел: чувствителен млад човек се изправя срещу безсърдечно общество и неизменно губи. Именно Айлин му помага да намери нов, по-увлекателен и дори по своему игрив тон. Според едни тя предлага „Фермата на животните“ да бъде написана като басня, според други просто смекчава тежкия му начин на писане.

Загубата на Айлин несъмнено е свързана със завръщането на онова самосъжаляващо се алтер его на Оруел, което познаваме от ранните му романи. И действително, с „1984“ той създава най-оруелския си роман и в двата смисъла на думата, само че сега и героят, и положението му са доведени до абсолютна крайност. Младият мъж е носител на последната останка от човешка автономия, ако вярваме на неговия мъчител О'Брайън, в общество, което е напълно покварено и същевременно предявява претенции за пълно господство над цялото му същество.

Резултатът от тази крайност, разбира се, не е поредният старомоден роман в духа на късната едуардианска епоха, подобен на по-ранния „Да живее фикусът!“, а необуздан, гневен шедьовър на антиутопичното въображение, в който има и силен еротичен заряд. Колкото и странно да звучи предвид непрестанните мъчения, описани в книгата, „1984“ бързо се превръща в бестселър. До голяма степен това се дължи на обстоятелството, че първите читатели, особено в Америка, намират романа за успокояващ. Той им носи облекчение, подобно на онова, което човек изпитва в тъмната кинозала, когато си припомни, че всъщност никой не го преследва с моторна резачка. Читателят може да вдигне поглед от книгата, да установи, че около него няма полиция с неограничени правомощия или съдилища, които произнасят предварително определени присъди, и да си каже: „Ние не сме като тях.“

През 2024 г. подобно самодоволство вече се постига трудно. Не е толкова лесно и да мислим за Оруел, прочут с прозрачната яснота на прозата си и с пророческата проницателност на есетата си, като за въплъщение на здравия разум. Ако препрочетем „1984“ през призмата на годините му на Юра, започваме да подозираме, че Оруел е бил много по-странен човек, а последният му роман много по-странна книга, отколкото сме си давали сметка.

Според общоприетите представи за романа „1984“ не е добра книга, а и няма как да бъде. Романите обикновено разказват за сблъсъка между вътрешните стремежи на отделния човек и обществената действителност, която ги отрича или осуетява. „1984“ показва разпадането на самата тази основа на романовото повествование, рухването на границата между вътрешния и външния свят във всичките ѝ проявления. Неслучайно главният герой е толкова бегло очертан: личността на Уинстън е лишена от социалната среда, която би могла да ѝ придаде плътност и измерения.

Вместо роман в обичайния смисъл получаваме нещо като роман за съзряването, чиито отделни части едва успяват да пробият на повърхността. Това са копнежите, спомените и сетивните пориви на Уинстън, които режимът по някакъв начин все още не е успял да унищожи. Цялата държавна система за психологическо насилие в Океания, която действа почти по павловски, е посветена на една цел: да заличи и последните останки от този вътрешен живот.

Онова подобие на живот, което Уинстън все пак успява да води, съществува благодарение на поредица от места, където може да остане насаме със себе си: изоставена църква, поляна в гората, стая над магазин за стари вещи. Последното от тези убежища се оказва капан, устроен от режима. Романът неумолимо се движи към последното възможно лично пространство, последната отбранителна линия на Уинстън, а и на всеки човек в тоталитарното общество: скритото убежище на собственото му съзнание.

Когато всичко друго се провали, остава последното убежище: човешкото съзнание, до което никой друг няма пряк достъп. То е черна кутия във всяко отношение. Неслучайно последната защита на Уинстън, възможността да се скрие в собствената си глава, е първата защита на самия Оруел. Докато се мъчи да завърши „1984“ на остров Юра, писателят очевидно се връща към „Такива, такива бяха радостите“, своето дълго и безпощадно есе за нещастните години, прекарани в пансиона „Сейнт Киприън“. Изпращат го там на осемгодишна възраст. Той е едно от онези умни момчета от обеднели, но все още държащи на благоприличието семейства, попаднали в училище, което иначе е истински рай за класовите сноби. Освен това нощем се напикава, за което, както сам разказва, го наказват жестоко. Нищо чудно, че се научава да открива достойнство в способността да остане сам и независим от другите. Биографията на Тейлър проследява по забележителен начин връзката между детските спомени на Оруел и „1984“.

В есето Оруел описва училището като място, където възрастните нахлуват и в най-съкровените кътчета от живота на децата. Именно там той изгражда убеждението, че човек носи „в самата сърцевина на сърцето си“, както пише, „едно неподкупно вътрешно аз“, което може да устои дори на властта на деспотична директорка. По-късно, като полицай в Бирма, общ работник в парижки кухни и любител етнограф в Северна Англия, Оруел си остава човек, който предпочита собствената си компания дори когато се намира сред други хора. Затова и околните обикновено трудно успяват да го разберат.

В какво се състои геният на този човек, ако не в способността му да вземе дребните тревоги на Ерик Блеър, както е истинското му име, и да ги превърне в моралната яснота на Джордж Оруел? Страхува се, че толкова скъпата му лична независимост може да бъде погълната и заличена. Затова пренася собствения си страх върху една по-обща фигура, която нарича „автономния индивид“ и за която още в есето си „Вътре в кита“ от 1940 г. предрича, че „ще бъде заличена от лицето на земята“. След това добавя:

Литературата на либерализма върви към своя край, а литературата на тоталитаризма още не се е появила и едва ли изобщо можем да си я представим. Що се отнася до писателя, той седи върху топящ се айсберг; превърнал се е в анахронизъм, в отживелица от буржоазната епоха, обречена на изчезване също толкова сигурно, колкото и хипопотамът.

Съдбата на автономния индивид, на „писателя“, на литературата на либерализма: Оруел отнася всички тези тревоги на Юра и ги стоварва върху главата на бедния Уинстън Смит.

Оруел прекарва часове наред на горния етаж, където пише на машина, седнал върху желязното си легло, облечен в овехтял халат и с цигара след цигара от силен насипен тютюн. През май 1947 г. смята, че е написал около една трета от първата чернова, а през ноември вече разполага с цялостен вариант. През декември постъпва в болница край Глазгоу, където му поставят диагноза „хронична“ туберкулоза. Това може би още не е смъртна присъда, но собственикът на къщата, която Оруел обитава на Юра, подозира, че писателят вече знае, че умира.

През юли следващата година, след изтощително лечение и престой в санаториум, Оруел се завръща на Юра в малко по-добро състояние, макар и далеч от оздравяването. Лекарите категорично му нареждат да се щади. Черновата на романа обаче представлява хаос от страници, изпълнени с поправки и драсканици. За да подготви чист ръкопис за издателя, трябва да наеме машинописка и да следи отблизо работата ѝ. Но никоя от кандидатките не иска да предприеме дългото пътуване до Юра, а Оруел отказва да напусне острова. Затова сам преписва „1984“ на машина, въпреки че написването на романа вече почти е изчерпало силите му.

„Трябваше да лежи в леглото“, казва Уилсън, но вместо това Оруел седи „подпрян с възглавници на дивана“ и пише по пет хиляди думи дневно. Сред всички ужасяващи сцени в романа, които достигат кулминацията си в стая 101 на Министерството на любовта, най-решителният акт на изтезание е един обикновен поглед в огледалото. Уинстън вярва, и това е една от последните му утехи, преди да бъде окончателно пречупен, че във Вселената съществува някакъв изначален принцип, който не позволява на система, основана единствено върху жестокостта и стремежа да увековечи собствената си власт, да тържествува вечно. О'Брайън спокойно го уверява, че греши, че той е „последният човек“. И за да му докаже това, както и че „човешки дух“ просто не съществува, го принуждава да се погледне в огледалото:

Към него се приближаваше прегърбено, сиво, подобно на скелет същество. Видът му беше ужасяващ, и то не само защото знаеше, че това е самият той. Пристъпи по-близо до огледалото. Лицето на съществото сякаш стърчеше напред заради прегърбената стойка. Окаяно лице на затворник, с изпъкнало, неравно чело, което преминаваше в плешив череп, с крив нос и изпити, сякаш пребити скули, над които очите гледаха свирепо и бдително. Бузите бяха набраздени от дълбоки бръчки, устата беше хлътнала. Несъмнено това беше собственото му лице, но му се струваше, че то се е променило много повече, отколкото се беше променил самият той отвътре. Изражението му щеше да показва чувства, различни от онези, които действително изпитваше.

Последната преграда между вътрешния и външния свят започва да се разпада. Можем да прочетем „1984“ като своеобразна автобиография на Оруел, разказана наобратно: вместо да проследява как се изгражда един човешки живот, романът показва как той постепенно се разглобява до най-основните си съставни части. Тялото се съсипва, гласът губи способността си да изразява чувства и мисли. Още по-страшно е, че скоро лицето няма да има какво да изразява, защото и последните механизми на съзнанието, чрез които човек се приспособява към света, ще станат собственост на Океания.

„1984“ е сбогуването на Оруел със самия себе си и поразително убедителен портрет на унищожаването на автономния индивид. Той завършва преписването на романа на машина в началото на декември 1948 г. Последният запис в дневника му от Юра, направен на Бъдни вечер същата година, отбелязва теглото на коледната гъска „преди изкормването и оскубването“, а след това завършва с думите: „Кокичета навсякъде. Показват се няколко лалета. Някои шибои още се опитват да цъфтят.“ На следващия месец Оруел отново постъпва в санаториум. Година по-късно вече е мъртъв. Умира на 46 години.

„1984“ излиза преди 75 години. Изненадващо, романът почти веднага надминава „Фермата на животните“ както по признанието на критиката, така и по търговски успех. Един след друг съвременниците на Оруел, сред които В. С. Притчет, Ребека Уест и Бъртранд Ръсел, признават постижението му. Едно от редките изключения е Ивлин Уо, който пише на Оруел, че намира книгата за лишена от морално съдържание. „Вие отричате съществуването на душата (или поне Уинстън го отрича) и можете само да противопоставите материята на разума и волята.“ Затова и страданията на главния герой не успяват да накарат Уо да потръпне от ужас. Какво всъщност е заложено на карта, пита той косвено?

Ето как човек може напълно да пропусне същността на една книга. Никъде в творчеството на Оруел няма доказателство за съществуването на някаква неизменна, още по-малко вечна същност, която ни прави хора. Точно затова Уинстън, този толкова несъвършен наш представител, може да бъде изцяло преработен, сякаш създаден отново. Както подсказва романът, ние сме същества, оформени от обстоятелствата до най-дълбоките пластове на личността си. Дори споменът за спомена за свобода, автономия, способност да изграждаме себе си, съзнание и воля за действие, с една дума, за всичко, което ни прави такива, каквито сме, може да изчезне, без накрая да остане дори усещането, че сме загубили нещо. Оттук идва и ужасът да бъдеш „последният човек“: ти си живият край на нещо, единственият останал носител на език, който съвсем скоро ще бъде мъртъв.

Скъпоценен език, който изразява начин на съществуване в света, заслужаващ да бъде съхранен, поне ако си Джордж Оруел. Ако съдим по годините му на Юра и по „1984“, за него е жизненоважно да докаже, че никога няма да се откаже от навика да бъде самият себе си, с всичките си странности и несъответствия с околния свят. Може да бъде човек, който стои настрана от другите, но същевременно е дълбоко привързан към своето място и обича да бъде баща; да върши онова, което смята за „разумни“ занимания, например да построи кокошарник; да се отдава на мрачните си натрапчиви страсти, като пушенето на тютюн и писането на книги. За душата като вечна частица от божествената същност няма място в тази представа за човека.

Уо не е единственият читател, който не разбира книгата. След Берлинската блокада и създаването на НАТО, а после и след взривяването на първата съветска атомна бомба, читателите, особено американските, може би жадуват за някаква антисталинистка приказка за лека нощ. Но Оруел вече е написал такава приказка. Ако годините му на Юра ни говорят за нещо, то е, че в „1984“ той ни предупреждава да се пазим от съсредоточаването на прекомерна власт и да следим внимателно публичния език, но най-вече да защитаваме правото си да бъдем сами от всеки, който би посегнал на него, независимо дали е сталинист, или не.

Наред с тревогата от властта, която се спуска отгоре, от задаващата се нова управляваща свръхкласа, целият роман е пронизан и от една друга тревога, която идва отдолу, от самия човешки живот: колко крехка е възможността да останеш насаме със себе си, нещо, което не може да бъде сведено нито до абстрактно право, нито до материално благо. Парадоксално, именно усилията на Уинстън да съхрани блаженството на тази отделеност придават на книгата неочакваните ѝ моменти на красота и човечност. („Сладкият летен въздух галеше бузата му. Отнякъде далеч долитаха приглушени детски викове; в самата стая не се чуваше нищо освен насекомоподобния глас на часовника.“) При цялото безстрашие на Оруел, при физическата му смелост и яснотата на неговия език, най-непоколебимият му антифашистки инстинкт се крие тъкмо тук: в ужаса от мисълта, че може никога повече да не остане сам.

Източник

Стивън Меткалф е американски литературен и културен критик, журналист и есеист. Дългогодишен автор и водещ критик в списание Slate, където пише за литература, кино, политика и култура и води популярния подкаст Culture Gabfest. Завършва Университета на Вирджиния и следва английска литература в Йейлския университет. Негови текстове са публикувани и в The Atlantic, включително есето „От какво всъщност се страхува Оруел“ (2024).