Няма да крия, че тъй нареченият „литературен“ дебат от последно време ме отвращава. Отвращава ме по две причини. Първа сред тях е неговата несистемност. Позициите на най-радикалните участници (доколкото е възможно те да бъдат системно проследени, тъй като често изненадват в гръб, съвсем по партизански, от прикритието на най-неподозирани платформи) имат съмнителното адаптивно свойство да се променят с онази гъвкавост, която е позната от камуфлажната тактика на един известен боливийски терорист и, може би, от неизчерпаемото тактическо вдъхновение на Карлос Чакала за дегизировъчни метаморфози. Литературните награди и „Литературен вестник“ се оказаха най-болезнените провокатори на революционен гняв. Ако не надценяваме и без друго пренебрежимо ниската финансовата стойност на тъй наречените награди, вероятно за общ знаменател на двата стимула за хейтърска активност трябва да обявим литературната слава с нейните неизбежни последствия като маркетингово позициониране в полето на литературния живот и законодателна инициатива в ценностната ориентация там. С други думи, дори да не става дума за пари – нещо, което в днешния твърде неразумно устроен книжовен живот притежават предимно книжари, познати най-вече като производители на канцеларски кубчета и тоалетна хартия, във всеки случай става дума за стремеж към, тъй да се каже, законодателна власт в стремително обедняващата сфера на литературния вкус. Този етап на първа (и трябва да признаем, честна и откровена) революционна активност мина под метафоричния знак на зооморфните конструкции, чието разпространение и от двете страни на Рейн през Първата световна война разбираемо озадачава в началото на 20-те У. Липман. Когато обаче изровените атавистични уподобявания започнаха да падат върху самата барикада, от която биваха изстрелвани, там набързо, със завидна революционна интуиция заговориха с отработения език на недефинитивния, но все още неизвестно защо омразен дотогава академизъм. Някак неочаквано, изненадващо откриха поредно речево превъплъщение, вероятно загрижени за сериозно увредената си публична репутация на хора, така или иначе, зачевани в Академията, формирани там и венчани с нея във вечен и неразкъсваем консервативен брак. Или пък, още по-вероятно, неправилно сметнаха, че властта е взета и е настъпил моментът за светска легитимация чрез съдействието на незнаен, но спешно мобилизиран arbiter elegantiarum.
Втората причина за отвращението ми от тази срамна махленска гюрултия се състои в недостойния и анахроничен „революционен“ избор етичните представи на опонента за чест и лично достойнство да бъдат атакувани чрез argumentum ad hominem и това всъщност е действителният повод за реакцията ми, която твърде дълго време се самозаблуждавах, че няма особена нужда да бъде публично споделяна. След като обаче позицията на А. Кьосев бе поместена в „Либерален преглед“ под заглавието „Литературни страсти á la Bulgarie“, сметнах, че жребият е хвърлен.
Припомням, че според Аристотел източници на логическите аргументи са тъй наречените топи (места). В „Реторика“ Стагиритът ги разделя на две групи – общи места (обикновено, разсъждения по абстрактни политически, нравствени и пр. теми, напр., почитта към боговете, законите или пък заветите на Димитров, Тимур, командата му и др.) и места на конкретните дела (напр., човек с академичен произход не може да каже такива и такива неща, освен ако не е подбуден от нездрави страсти като честолюбие, властолюбие, страхувам се да кажа завист, тъй като дори не бих могъл да предположа защо и за какво). Именно втората група топи (местата на конкретните дела) е известна като довод към човека или argumentum ad hominem. Така твърди първият дял на класическата реторика – inventio (euresis, по Аристотел), чийто основен предмет е намирането на материала. В този смисъл, ако окажем неочаквана чест на който и да е почтен литератор, като го назовем, например, „човек-плъх“, със сигурност ще стане ясно, че го извеждаме извън присъщия му ценностен ред, а още по-сигурно, че просто свирим популистки сбор за всички освирепели и изпусталяли от литературен глад мишелови, като ги насъскваме срещу му („дръжте тогова!“). И онези лековерници, като викнат, та запеят, ум да ти зайде. В общи линии преди години така се аргументираше институтът на политическото офицерство – спецификаторски аргументи (напр., „безсмислено е да пренасяме камъните оттук там и оттам тук“) той „парираше“ с неспецификаторски довод към човека (напр., „нали те видях как се изхлузи от последната манифестация“). Така се аргументират булките на Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза, като си хвърлят една на друга през комшулука трескателни анадолски гюллета-попръжни, които нямат нищо общо с окачения на портата гръбнак от шаран. Тази аргументативна традиция храбро отстояват в прекалено интересното ни съвремие както гневни шофьори по нашенските сокаци, където всеки миролюбив човек с нормална сексуална ориентация може изненадващо за самия него да бъде публично заклеймен като хомосексуалист заради това, че спазва правилата за движение, така и отчаяни съпруги, чието пък изострено от ревност обоняние намира за мръснишки безпорно благоуханния аромат на „Гучи“, долавящ се от възглавниците на техните благо(не)верни.
Подсетете ме, но аз наистина не си спомням известната академична квалификация на Цв. Стоянов от 60-те „шаячна интелигенция“ да е засегнала някого лично. Със сигурност обаче и след 50 години оттук насетне адресатът на квалификации като „редосеялки“ и „естетически планктон“ ще бъде поименно известен. Дори най-тежкият литературен грях – плагиатът – е тъй академично, макар и страстно коментиран от Б. Пенев някога, че дори директно обвиненият Л. Стоянов съхранява личното си достойнство. Съхранява достойнството си обаче и самият Б. Пенев, тъй като статията му „За литературния плут“ (1922 г.) не съдържа нито един неспецификаторски аргумент. Едно от възможните обяснения защо тогава и най-горещият дебат не надхвърля рамките на светската почтеност се състои в обстоятелството, че до поредното ни освобождение от 1944 г., освободило ни впрочем и от академичното задължение да учим реторика, тази дисциплина е била неизменна част от университетския тривиум. Общообразователната неизбежност на реториката като фундаментален подстъп към квадривиума се чете дори у пролетарския критик Г. Бакалов, който издава брошурата си „Ораторско изкуство за работници“ (1924 г.). В това заглавие по всяка вероятност има известна прокоба, защото след 1944 г. реториката наистина като че ли става изкуство, предназначено преди всичко за работници, ако си спомним къде, от кого и от колцина се изучаваше тя през следващите 45 години. С две думи, няма нищо чудно, ако все още не сме компенсирали липсващия автоматизъм на иначе насъщни от 2500 години образователни стереотипи.
Допустимо е да сме забравили, че още в самото начало на 80-те Ю. Хабермас в „Теория на комуникативното действие“ посочи argumentum ad hominem като препъни-камък пред публичния консенсус. Не вярвам да сме забравили обаче една култова реплика от „Таралежите се раждат без бодли“ (1971 г.). Десет години преди Хабермас я произнесе героят на Димитър Цонев – Митко. На онези, които не си я спомнят, ще подскажа. Бакалинът бай Танас (представете си Саркис Мухибян с всичката му телесна маса!) се държа грубиянски с едно от децата, след като го завари в приземния склад на неприкосновената си бакалница. Детският съвет за реагиране в кризисни ситуации реши на бъде написан плакат с хомойотелеутонен слоган: „Бай Танас – торба с мас“. На твърде радикалното предложение Митко отговори съвсем в духа на консенсусно ориентираното общуване, описано от немския философ: „Не съм съгласен да се подиграваме с физическите недостатъци на хората“.
Липсата на етични ограничителни рамки в процеса на публичното общуване Ж. Липовецки свързва с постмодернисткия нарцисизъм, изгубил някъде по пътя великите си цели, намерения, чувства и запълнил зейналата празнота със стъписващо по мащабите си историческо и нравствено безразличие. Нарцистичното себеусещане за самодостатъчно, но парадоксално щастие той обяснява с парадоксализма на обществото на вакуума, което ни потапя в безсмислената нищожност на една пигмейска екзистенциална драма, лимитирана от крайното материално охолство и усещането за пълна липса на щастие. Информационния превод на този парадокс бихме могли да видим у Ж. Бодрияр като свят с все повече и повече информация и все по-малко и по-малко смисъл.
Когато търсим разумния смисъл в довода към човека, нека преди всичко да не забравяме самия човек. Нарцисизмът на обществото на вакуума не ни освобождава от това елементарно нравствено задължение.