За ужасите на иранския режим и сложността на превантивната война
Трудно е да се избегне усещането, че навлизаме в нова ера в Близкия изток. За да отбележим една седмица от началото на военните действия, публикуваме две лични есета – днес това на нашия изпълнителен директор Дейвид Хамбургер, който се оказа в Израел малко преди избухването на войната; утре – друго, написано от анонимен ирански автор с роднини в Техеран.
– Редакцията на сп. Persuasion
Настъпи петък в Йерусалим – една седмица след като сирените за въздушна тревога пронизаха пространството над страната и прекъснаха предутринната тишина.
Бях пристигнал в Тел Авив няколко дни по-рано за сватба на роднина, насред периодичните ракетни атаки от Йемен, и в първия момент помислих, че ставам свидетел на поредно нападение от подкрепяната от Иран милиция на хусите. Но с постепенното избистряне на ума в тричасовия нощен мрак чух началника на Генералния щаб да обявява по телевизията, че Израел е нанесъл превантивен удар по иранските ядрени инсталации.
Първите ми мисли бяха насочени към предстоящия ирански ответен удар. Проверих бетоновото убежище в апартамента, който бях наел, но чувството за сигурност бързо се изпари – изглежда предишен наемател беше решил, че укрепената стоманена врата е излишна и я беше премахнал. За миг обмислих да запуша отвора с дюшек, но реших, че е безсмислено. Вместо това започнах да пълня тенджери и съдове с вода, в очакване, че съвсем скоро кибератака или въздушен удар ще извадят от строя електричеството и водоснабдяването.
Когато няколко часа по-късно излязох навън, бях смаян да открия, че бакалията долу е отворена и работи с умерен, но необезпокоен поток от клиенти. Купувачите избираха дини така, сякаш зрелостта им все още има значение, дори когато над сто ирански камикадзе-дронове бавно навлизаха в израелското въздушно пространство. На разположените по тротоара маси няколко семейства спокойно пиеха кафе. Може би долових нотка на напрежение, а може би само си въобразявах.
Към обед първоначалният шок вече започна да отстъпва място на предпазлив оптимизъм. Израелските медии съобщиха, че вълна от над сто дронове е била прихваната. Може би всичко вече е приключило? С напредването на следобеда подготовката за традиционната петъчна шабат вечеря се преплиташе с постоянен поток новини от телевизията: израелското разузнаване е изградило бази за дронове на иранска територия, водещи ядрени учени и военни ръководители са били убити, военновъздушните сили атакуват военни обекти и ядрени инсталации в Иран.
Оптимизмът ми се оказа краткотраен. Малко след вечерята сирените отново зареваха. Навън, на път към убежището, за първи път видях ракетен залп: серия от огнени дъги, които изглеждаха странно пасващи на фона на ясното, обсипано със звезди небе. През следващите дни видях ракети още поне шест пъти, но усещането си остана същото – сюрреалистична небесна елегантност, съчетана с рационалното знание, че след секунди някои от тях ще се забият в земята – в семеен дом (в събота), в институт за медицински изследвания (в неделя) или в болничен комплекс (вчера).
За щастие се оказа, че съм бил далеч от местата на ударите. Но дори успешните прехващания от противовъздушната отбрана разтърсваха сградите и караха стените да потреперват. И това на все по-непредвидими интервали – понякога по два пъти посред нощ, друг път веднъж посред бял ден – телефоните иззвъняваха с тревожен сигнал, последван от въздушна сирена, сигнализираща за приближаващи ракети. Ниското бучене на самолети бешее постоянен фон по всяко време на денонощието.
Така премина седмицата: смесица от сюрреалност и трагедия, прекъсвана от моменти на комична абсурдност – напомняне, че да, това е война, но това е и реалният живот. В общото убежище, където потърсих подслон на втората вечер от ракетния обстрел, панджабски работници постилаха одеяла до местна младежка група. Лишаването от сън е национално споделено състояние: популярно сатирично предаване показа монтаж от водещи, които объркват репликите си от изтощение, и политически коментатори, заспиващи в ефир. Един приятелка на приятел ми предложи да се възползвам от затвореното въздушно пространство, като си сваля Tinder и се отправя към курорта Ейлат на юг, където единствената опасност били от време на време по някой хуситски дрон или ракета – опасност, която тя сякаш отхвърли с небрежен жест, сякаш не си струва да се каже и дума.
Някои критици, включително моят колега Сам Кан, твърдят, че кампанията на Израел е грешка – отстъпление от реда, основан на правила, и то от страна на един от неговите уж защитници; акт на войнствен лидер, решен да си осигури политическо оцеляване чрез все по-демонстративни прояви на сила.
Опитите да се приравнят Иран и Газа, както и призивите от разстояние за „още един опит“ в международното сътрудничество срещу реалполитиката, пропускат много по-широката картина.
Не е трудно да се разбере защо световни наблюдатели, станали свидетели на трите години на безпомощно управление и себичност от страна на премиера Нетаняху, се питат дали действията му не са водени повече от политическа целесъобразност, отколкото от екзистенциална необходимост за Израел. Да, моментът на нападението едва ли би могъл да бъде по-благоприятен политически за Нетаняху – той му позволи да потуши бунта на ултраортодоксални членове на правителството си срещу набора в армията, бунт, който заплашваше да доведе до предсрочни избори. Да, поразителната дързост на първите израелски удари възстанови част от ореола на Нетаняху като „Господин Сигурност“ – имидж, сериозно накърнен след клането на 7 октомври. И да, може би най-тревожното – откриването на нов фронт срещу Иран удобно отклони вниманието от заложниците, стратегическото блато и хуманитарната криза в Газа.
Да чуем сега, че е необходимо да се удари Иран – и то от премиер, чиито действия през последното десетилетие са допринесли за самата тази необходимост – е иронично до болка. Първо, като се бореше срещу дипломатическите усилия за овладяване на ядрената програма; после, като помогна да бъде саботиран постигнатия договор; и през цялото време – като не предприе решителни действия и отблъсна Съединените щати, най-важния партньор и дарител на Израел.
Но опитите да се приравнят Иран и Газа, както и призивите от разстояние за „още един опит“ в международното сътрудничество срещу реалполитиката, пропускат много по-широката картина. Дори когато преговаряше и уверяваше, че няма намерение да въоръжи ядрената си програма, Иран настояваше, че няма да се откаже от капацитета си за обогатяване на уран. МААЕ съобщи миналата седмица, че Иран е единствената страна в света без ядрено оръжие, която обогатява уран до нива далеч отвъд каквото и да било гражданско приложение – в нарушение на задълженията си по Договора за неразпространение. Германският канцлер Фридрих Мерц заяви, че Израел „върши мръсната работа вместо всички нас“. Еманюел Макрон – без каквито и да било топли отношения с правителството на Нетаняху – каза, че „Иран носи тежка отговорност за дестабилизацията на целия регион“ и определи възможността за ядрен Иран като заплаха за френската сигурност.
Ако има един-единствен урок, който защитниците на либералния международен ред би трябвало да извлекат от неуспехите след руската инвазия през 2022 г., той е следният: достоверните заплахи срещу този ред – колкото и невероятни да изглеждат на рационалния ум – трябва да се третират като реални.
Още от атентата срещу еврейския културен център в Буенос Айрес през 1994 г., иранският режим разширява глобалната си терористична мрежа за атаки срещу евреи, дисиденти и израелци – без разлика. Той е отвличал посетители като разменна монета в политически игри. Вербувал е убийци с цел ликвидиране на правозащитници на американска територия. Мрежата му от проксита, заклета в омраза към САЩ и посветена на унищожението на Израел, е създадена, за да обкръжи еврейската държава и да я заличи окончателно (през 2017 г. в Техеран беше поставен часовник, отброяващ времето до унищожението на Израел). Само нетърпението на „Хамас“, който избърза с клането на 7 октомври, изглежда е предотвратило координирана атака.
Запасът от хиляди далекобойни ракети на „Хизбула“ се стовари върху цивилни и представляваше почти екзистенциална заплаха за Израел – заплаха, която беше обезвредена не благодарение на неизпълнена резолюция на ООН, а благодарение на години сериозна работа на израелските разузнавателни служби. И ако някой е имал нужда от навременна демонстрация – действията на Иран само през последната седмица: целенасочени удари срещу болница, цивилни обекти и инфраструктура; балистични касетъчни боеприпаси над градове; над 1000 камикадзе-дронове от същия тип, който Иран изнася за Русия с цел тероризиране на украински градове – всичко това подчертава колко ужасяваща би била възможността тази страна да разполага с ядрени оръжия[1].
Изправени пред подобен режим и неговото упорито посвещение на ядреното обогатяване, изказването на Рафаел Гроси, директор на МААЕ, че агенцията не е открила „доказателства за систематични усилия за изграждане на ядрено оръжие“, както и заключението на американските разузнавателни служби, че Иран все още не е решил дали да обедини отделните компоненти в ядрена бойна глава – всичко това предлага утеха, равнозначна на съсед, който е заплашил да запали двора ви, вече е подредил всички съставки на огнехвъргачка в градината и сега ви вика през оградата, че „още не е решил“.
И все пак, докато дните се превръщат в седмици, кампанията на Израел рискува да стане жертва на собствения си успех.
Започнала с ясно дефинираната цел да унищожи ядрените способности на Иран и програмата за балистични ракети, която ежедневно праща израелци в убежища, тя вече проявява признаци на растящи амбиции. Подхранени може би от самоувереността на ранните и впечатляващи успехи, може би от тактически съображения, в Израел сякаш се обсъжда смяна на режима в Иран. В понеделник израелски удар унищожи основна сграда на държавната телевизия в Техеран. В сряда Израел обяви, че е атакувал щаба на вътрешната репресивна полиция на Иран – орган, отговорен за голяма част от насилието по време на протестите „Жена, живот, свобода“. Хакнати телевизионни канали излъчиха призив към иранския народ да се вдигне срещу правителството. В четвъртък министърът на отбраната Исраел Кац заяви, че не може да се „допусне да продължи да съществува“ върховният лидер на Иран, Али Хаменей, и го нарече „модерен Хитлер“. Днес Кац отиде още по-далеч, като каза, че е разпоредил на израелската армия да „дестабилизира“ иранския режим.
Нека не се заблуждаваме: само малко режими са толкова покварени, колкото този в Техеран. Ако в някакъв момент той падне под натиска на иранско демократично народно движение, това ще бъде повече от навременно.
Но дори ако този режим няма да бъде оплакван, растящият ентусиазъм към външно наложена смяна на властта носи собствени опасности. За Израел това означава риск от продължаване на операцията в безсрочна кампания, която ще трае месеци, а не дни. Без подкрепа от САЩ за унищожаване на укрепени ядрени обекти, смяната на режима може да се превърне – в очите на Израел – в „следващата най-добра опция“ за трайно елиминиране на иранската ядрена заплаха. За иранския народ това означава риск от нова вълна на страдание, срив на обществения ред и разпадане на основните услуги в страна с 90 милиона население. А дори при успех, несигурността кой ще дойде на власт, разпръскването на оръжия и технологии, и евентуалното нахлуване на недържавни сили в създалия се вакуум – всички тези опасности са добре познати.
Съществуват и по-широки основания за предпазливост. Дълбоката народна враждебност към Израел в голяма част от арабския свят само нараства в почти двете години след 7 октомври. За лидерите на арабските държави, които се стремят към сближаване с Израел, обещанията за икономически възможности и тиха сигурност в съюз срещу иранското влияние досега са надделявали над риска от вътрешно недоволство. Но колко още?
Пропускайки възможност след възможност да укрепи Авраамовите споразумения в името на собственото си политическо оцеляване, Нетаняху сега твърди, че победата над Иран ще бъде решителният удар, който ще доведе до нов Близък изток. Може и да е прав – почти сигурно е, че ядрен Иран би предизвикал дестабилизираща надпревара за ядрено въоръжение в региона. Но докато израелската кампания в Газа продължава и политическата цена на взаимодействие с Израел расте, премахването на центростремителната сила зад регионалното пренареждане без ясен план за изход е опасен залог. Също както и започването на безсрочна военна операция.
След час-два, докато пиша това, слънцето ще залезе над Йерусалим, отбелязвайки началото на еврейския шабат. Както и миналата седмица, ще седна и ще споделя традиционния поздрав „Шабат шалом“ – нека това бъде събота на мир. Евреи по целия свят ще изрекат молитва, в която молят Божественото да разпростре над света „покривало на мир“.
Дали това наистина ще бъде събота на мир, зависи от младите войници в Израел, които тази нощ стоят на бойните си постове, както и от лидерите в Техеран (и Йерусалим). Но заради всички онези – израелци и иранци – които тази вечер, без сами да са избрали, ще прекарат нощта в убежища или в страх, нека се помолим това покривало да издържи.
Дейвид Хамбургер е изпълнителен директор на сп. Persuasion.
[1] Въпреки трагичните жертви сред цивилното население при въздушната кампания на Израел, приравняването на умишлените удари на Иран срещу цивилни цели с атаките на Израел срещу военни и правителствени обекти в Иран е напълно погрешно. Според иранските власти, които не правят разлика между цивилни и бойци, израелските удари са убили над 200 иранци от началото на конфликта. Израел съобщава, че е извършил над 1100 удара и се е стремял да публикува предупреждения на персийски преди нападения над обекти в гъсто населени райони.
