В миналото, през 60-те и 70-те години, беше част от добрия консервативен тон левите интелектуалци да бъдат ругани за това, което често бяха: атеисти. Ненавистници на религията, ниски презрители на висшата истина, безбожници, лишени от традиция и студени по душа. За враговете на Запада [твърдяха десните], всяка религия е просто „опиум за народа“.
Днес, в нажежения дискурс, ролите изглежда са разменени. Който цитира Библията – и особено революционните ѝ пасажи – може да си навлече сериозни неприятности. Мигом бива обявен за опасен фанатик и подривен идеалист, с две думи: луд човек. Такъв, който се вкопчва в изгубени илюзии и изнудва доброжелателните съвременници с библейски хиперморал.
Израелско-германският философ Омри Боем в момента изпитва това на свой гръб. Роден в Хайфа, потомък на оцелели от Холокоста, той проявява обезпокоителна слабост към Еврейската Библия и подозрителна близост с еврейските пророци. Освен това Боем има дързостта да сравнява древни текстове с настоящата ситуация в света, и по-специално със събитията в Израел. Без предупреждение. Това, че според интелектуалните стражи на реда той поддържа твърдо леви възгледи, само усложнява нещата.
Когато миналата година Боем беше поканен да изнесе реч по време на Виенските празници, стана онова, което трябваше да стане: избухна скандал. Израелската култова общност се опита с всички сили да му попречи да говори, обвинявайки го, че демонизира Израел и оскърбява паметта на Холокоста.
В неделя [19 април 2025] Боем трябваше да изнесе реч по случай 80-годишнината от освобождаването на концлагера Бухенвалд – но под натиска на израелското посолство беше изключен от програмата на мемориала. Обосновката на посолството, публикувана в сряда, звучи познато: Омри Боем, прикривайки се зад науката, размивал значението на възпоменанието за Холокоста и го лишавал от неговата историческа и морална стойност. Освен това, казва се, Боем бил приравнил изтреблението на евреите с Накба – прогонването на палестинците при създаването на държавата Израел. „Ако паметта за избитите бъде изопачавана и осквернявана, ние няма да гледаме настрани.“ Участието на Боем в Бухенвалд би било „фрапантна обида за възпоменанието на жертвите“.
Израелският посланик Рон Просор продължи с нападките в петък: бил горд, че „показва червен картон на едно възпоменание за Шоа, което омаловажава страданията на оцелелите или поставя под въпрос държавата Израел“. Просор нападна Боем лично: „Където и да се появи Омри Боем, след него остава разбит порцелан.“ Идеята „именно той да получи трибуна за 80-годишнината от Бухенвалд е абсурдна“. Просор атакува и ръководителя на мемориалния център, Йенс-Кристиан Вагнер, който първо поканил философа, а после – под натиска на посолството – отново го отзовал: „Става съвсем абсурдно, когато Вагнер, от страх, се крие зад оцелели от Шоа, за да оправдае личното си решение.“ Въпреки че знаел „колко спорно е решението му, Вагнер се надявал на безпроблемно възпоменание – но ние няма да му направим тази услуга“. И още от Просор: „Шоа без евреи и свят без еврейска държава може да е съблазнителна идея – особено ако се представя от евреин – но аз не участвам в това.“
Важно е да се знае нещо за тези изказвания на посолството и на самия посланик: Боем е категоричен критик на Бенямин Нетаняху и на „систематичното и умишлено разрушаване на условията за живот в Газа“. Във FAZ той написа, че в продължение на седмици израелската армия е убивала „жена и дете на всеки шест минути“, а преди това високопоставени правителствени политици са нарекли Хамас „животни в човешка форма“ и призовали да се спре хуманитарната помощ („Да ги оставим да умрат от глад“).
Боем е свикнал с критиката
В речевия си сборник Реалността на идеалите (2024), Омри Боем – някогашен войник в израелската армия – говори за „невъобразими престъпления“ в ивицата Газа. „Моите палестински приятели знаят, че всеки, който нарича това, което страната ми върши в Газа, ‘самоотбрана’, дълбоко опозорява моята идентичност.“ Затова, казва той, е крайно време да си припомним хуманистичните максими на юдаизма, на библейския монотеизъм. Не само израелското правителство, а и морално изчерпаният Запад като цяло трябва да го припознае като свое „живо наследство“.
На това място Боем се позовава на писателя Навид Кермани, който е прав в оплакването си, че мястото на пророческия космополитизъм е празно и вече не играе роля в политико-интелектуалната критика. „Нито американският, нито европейският интелектуален свят“ – казва Боем – са възприели радикалния универсализъм на Библията „от кантианската традиция насам; постколониализмът още по-малко, а мисля, че и Франкфуртската школа днес вече не го носи в себе си“.
Радикален универсализъм е и заглавието на публикувана през 2022 г. остра, на моменти полемична интервенция на Боем. Съответно, критиката не закъсня. Възраженията срещу нормативния подход на Боем бяха очевидни. Неговите идеали, твърдяха критиците, били субективно добронамерени, но обективно безпомощни – витаели в метафизически вакуум, без допир с реалната политика. Накратко: читателят на Библията Омри Боем е идеалистичен мечтател. Той не разбира нищо от прекрасното сложно съвремие.
Но Боем познава критиката – и тя не го наранява. За него хората, които смятат само осезаемата реалност за истинска, са слепи за културното въображаемо, слепи за моралните убеждения и хуманистичните идеали. В действителност обаче, казва той, именно тези идеали са дълбоко реални – не митове, а част от социалната ни практика, дори когато ѝ противоречат. Така Боем преобръща логиката: онзи, който отрича реалността на идеалите, митологизира реалността. Той я замъглява като фатална съдба, като маскарад на анонимни сили, като безутешно мятане между празна надежда и явна безизходица.
Единственият начин да осмислим живота на хората от едната страна като безкрайно важен, е да признаем живота на хората от другата страна за също толкова безкрайно важен.
Въпросът: как се е появил радикалният универсализъм?
Боем, трябва да му се признае, има ясна представа за това как радикалният универсализъм е дошъл на този свят. Той е възникнал в т.нар. „осово време“ преди две и половина хиляди години – по-точно: в епохата, когато авторите на Еврейската Библия – поне в централните ѝ пасажи – започват да атакуват архаичните митове и да ги заменят с етични идеали.
За разлика от очакванията, Боем не се позовава на Изхода – на освобождението на евреите от египетско владичество; той се позовава на жертвоприношението на Исаак – заповедта на Бог към Авраам да заколи собствения си син. Боем решително отхвърля обичайните тълкувания и вярва, че може да докаже, че този библейски пасаж е бил впоследствие променен и преобърнат в своята противоположност. Авраам съвсем не е искал да изпълни смъртоносната божествена заповед – напротив, той ѝ се е противопоставил. Авраам е оказал съпротива на Бога.
Тази интерпретация предизвиква дебат, който продължава и до днес – и причината е ясна: според Боем „най-голямото интелектуално постижение на монотеизма“ не е в това, че той твърди, че „има само един истински Бог, а всички други са псевдо-божества“. Революционната новост се състои в нещо друго: че монотеизмът първо се обвързва с единствен, абсолютен Бог – за да го подчини впоследствие на по-висша, стояща над него справедливост. Висшата справедливост, възникнала от непокорството на Авраам към Бога, е „идеята за човечеството“ – или, както казва Имануел Кант, „дългът към човечеството“. За Боем тя е сърцевината на радикалния универсализъм: „Единственият начин да осмислим живота на хората от едната страна като безкрайно важен, е да признаем живота на хората от другата страна за също толкова безкрайно важен.“
В една извисена хуманистична нагласа едва ли някой би искал да оспори това. Но провокацията идва, когато – както прави Боем – приложим тези принципи с брутална конкретност към исторически примери. В книгата си Израел – една утопия, той противопоставя еврейската себеидентификация на Накба – кървавото прогонване на палестинците след основаването на израелската държава през 1948 г.
Боем не оставя и капка съмнение, че след Холокоста евреите са имали пълното право да се защитят и да възстановят „достойнството си като народ“ чрез създаването на еврейската държава. Но именно при тази легитимна самозащита се е случила несправедливостта, която Хана Аренд е предвидила с пророческа проницателност: след победата на ционистката десница на палестинците не остава друг избор, „освен да емигрират доброволно или да живеят като граждани втора ръка“ – при което „доброволно“ е просто евфемизъм за принудително изселване.
За Боем е неразбираемо
че израелското общество – включително неговите леви и либерални интелектуалци – „никога не се е изправило пред тази история“. „В представите на израелското население стотици хиляди палестинци просто изчезнаха по чудо от домовете си, след като започна Войната за независимост (…) На нас ни беше внушено, че трябва да се възприемаме като жертви – каквито без съмнение бяхме – но никога като извършители, каквито също бяхме (…) Само малцина израелци знаят, че около 350 арабски села са били изоставени и разрушени.“ И още в Израел – една утопия: ако в бъдеще трябва да има мир, основан на равни граждански права, Израел трябва да помни не само Холокоста, но и собствената си вина. „Това не означава да се откажем от ционистката цел за национално самоопределение, но изисква трансформация на ционизма – отвъд днешното му ограничаване до една еврейска държава.“ „Етническият еврейски национализъм“ няма бъдеще – той води единствено до анексия и апартейд.
Именно тези пасажи карат критиците да обвинят Омри Боем, че омаловажава Холокоста и го сравнява с Накба (което той не прави). В Израел – една утопия има и друга мисъл, която – при последователно зложелателно четене – може да създаде недоразумение: както и много други, Боем настоява, че взаимното признаване на страданията е условие за мир – не бива да се отрича травмата нито на едната, нито на другата страна. И в никакъв случай една травматична памет не бива да служи като алиби за ново насилие.
Оттук Боем заключава: за да не се превърне паметта в пречка за мира и окови на бъдещето, двете страни – както израелци, така и палестинци – ще трябва някой ден да „забравят“. Да, думата изглежда неудачно подбрана, но трябва да се чете внимателно. Боем всъщност говори за форма на памет, която не заличава и не отрича миналото, а го съхранява в съзнанието – като едно вечно „Никога повече“.
Боем критикува и постколониалната левица
Израел – една утопия излиза през 2020 г., три години преди кървавото нападение на Хамас в Израел. Това нападение беше радикално зло не само защото в него загинаха над хиляда души, но и защото Хамас, със садистична жестокост, искаше да пробуди еврейската памет за погромите и завинаги да направи невъзможно всяко съвместно съществуване между евреи и палестинци.
И все пак Боем вярва, че само едно двунационално, еднодържавно решение може да донесе мир на Близкия изток – една конституция от (полу)суверенни нации, вдъхновена от европейския модел, при която тези нации не биха били принудени да се откажат от идентичността си. Но защо вярва в това? Именно тук радикалният универсализъм на Боем рискува да се откъсне от реалността – да ослепее за планината от болка и омраза, която блокира всяко бъдеще.
За Боем катастрофа е както 7 октомври 2023 г., така и последвалата война в Газа с десетки хиляди палестински жертви: „Тя разклати дори категориите, с които обикновено възприемаме, разбираме и обсъждаме политическата реалност“ – пише той във въведението към Реалността на идеалите.
Но не разклаща ли тя и собствените му категории? Днес вече никой не говори дори за решение с две държави – и така може би ще се сбъдне най-големият му страх: окончателното прогонване на палестинците. В цитирания текст за FAZ, Боем нарича плана на Доналд Тръмп за преселване – с цел създаване на „Ривиера на Близкия изток“ – проект за „етническо прочистване“, „явен призив към престъпление срещу човечеството“.
Омри Боем се изразява доста безкомпромисно. Никой, дори либералите и левите, не е пощаден от него. От германските политици той изисква: „държавният интерес на Германия“ не бива да бъде претекст за словоохотливо равнодушие към действията на израелското правителство; Германия не бива да поставя „ангажимента си към еврейската държава“ над „ангажимента си към международното право“ – тя е „поради миналото си дълбоко задължена пред авторитета на Международния наказателен съд (МНС)“. А това може да означава само едно: ако Бенямин Нетаняху стъпи на германска земя, той трябва да бъде арестуван – съгласно заповедта за арест, издадена от МНС през ноември 2024 г.
Ако интелектуалци от лагера на постколониализма решат да подкрепят Боем в това искане, за него те ще бъдат най-неподходящите съюзници. Боем няма нищо общо с тях – напротив, обвинява ги в предателство, в сладострастно демонизиране на хуманистичните идеали. Защо? Защото за постколониалната левица „проблемът с Просвещението не е, че е провалено – а че изобщо е било предприето“. Сега те се надпреварват с консерваторите кой пръв да замени универсализма с „конкретна идентичност“: докато десницата се бори в името на традиционни ценности, „левицата се бори в името на пол и раса“. Никой вече не се интересува от хуманизма на Мартин Лутър Кинг.
И затова Боем не се учудва, че след 7 октомври части от постколониалната левица претърпяха морален крах. Те празнуваха клането на невинни като въоръжена съпротива и определиха – както го направи прочутият шведски хумано-еколог Андреас Малм – войната в Газа като унищожение, задвижено от Запада, не само на човечеството, а на самата „Земя“. В такива изказвания, пише Боем, евреите се превръщат в новия световен враг. С тях може да се постъпва както с всяка друга дехуманизирана група.
И сега, когато еврейският философ Омри Боем не получава думата в Бухенвалд – по настояване на правителството на Нетаняху – заслужава си да си припомним на кого именно се дава думата в днешен Израел. Например: наскоро министър Амихай Чикли организира т.нар. „Конференция срещу антисемитизма“ – но тя се оказа семейна сбирка на крайнодесни „патриоти“. Сред тях беше и президентът на Република Сръбска, Милорад Додик, който отрича геноцида в Сребреница. Топло посрещане получиха и унгарската политичка от „Фидес“ Кинга Гал, депутатът от крайнодясната испанска партия „Вокс“ Херман Терш, както и Жордан Бардела – лидер на френския „Национален сбор“.
Тези хора се познават и харесват. На парламентарните избори във Франция Амихай Чикли горещо подкрепи Марин Льо Пен – и с това подкрепи партия, чиято учредителна програма е дълбоко вкоренена в антиюдаизма. Един от основните ѝ идеолози в миналото беше философът Ален дьо Беноа – същият, който вижда в монотеизма корена на всяко зло, защото той поставя универсалните ценности над националните митове.
Мястото на конференцията? Йерусалим.
