Двама български президенти са хипер активни през новия политически сезон. Настоящият, Росен Плевнелиев и предишният, Георги Първанов. Те са непрекъснато в заглавията и коментарите на българските медии, освирквани или възхвалявани от протестиращи и контрапротестиращи, от управляващи и опозиция, и не на последно място – от русофили и от русофоби. Колкото повече се развихрят дебатите около кризата в отношенията на ЕС и НАТО с Русия и колкото повече наближава датата на изборите за Европейски парламент, толкова повече нараства публичният интерес към позициите на двамата президенти.
И това далеч не е случайно. Директният национален мажоритарен избор на президента му придава огромна политическа тежест във взаимоотношенията с избирателите, с медиите и гражданското общество, с другите власти и държавни институции, но най-вече в международните отношения. Въпреки сравнително ограничените конституционни пълномощия на институцията, президентът „олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения.“ Дори само от това единствено изречение би трябвало бъде ясно, че първото и основно изискване към президента е дейността му да бъде подчинена единствено на националните интереси и международния авторитет на страната.[1] Нещо повече, точно международната активност и изразяването на външнополитически позиции позволява обществената значимост на личността на президента да се запази и след изтичане на мандата му, а не провизорното му връщане към партийно-политическа кариера.
В книгата си „Държавничеството“, в главата „Държавниците сами по себе си“ проф. Тодор Танев пише: „Големият въпрос е съществува ли изобщо системно понятие за държавничеството като нещо отделно и нещо важно, или е вярно, че става дума просто за похвален епитет?“.[2] Според него държавниците са онези политици, които са съсредоточили дейността си изключително върху държавното управление и забележимо по-малко върху партийните борби за завоюване и задържане на политическата власт. Те са тези политици, които проектират протяжните хоризонти пред цялостното обществено развитие и управляват макропроцесите, които водят нататък. „Властта за политиците-партийци е цел, за държавниците тя е средство“
Очевидно трябва да дойдат наистина критични моменти за държавата във външната политика, за да се оценят по достойнство качествата и капацитета на един президент като държавник. Отново ще цитирам проф. Танев: „Положителният ефект на кризите за по-пълноценно държавническо управление е добре известен. Даже понякога изключителните успехи на отделни държавници се обясняват тъкмо с положителния ефект на кризите, от които трябва да се излезе“. Никога няма да забравя положителния международен отзвук от светкавичната и изключително точна публична реакция на президента д-р Желев към опитите за реставрация на комунизма в Русия при военния преврат срещу Михаил Горбачов на 19 август 1991г., направена при пълното мълчание и негласната подкрепа на преврата от страна на БСП. Друг блестящ пример за държавнически подход от историята на прехода са годините между 1995 и 1997г. Тогава, по времето на правителството на Жан Виденов, евроатлантическата ориентация на България бе защитавана единствено от президента д-р Желев и то при изключително трудни условия, при непрестанен саботаж от страна на външно министерство и при яростната съпротива на социалистическото мнозинство в 37-то НС.[3]
Днешните драматични събития в Украйна, безцеремонната намеса на Путин във вътрешните й работи, анексирането на Крим и опитите за повторение на Кримския сценарий в в Донецк, Харков и Луганск поляризираха до неузнаваемост политическите настроения в България от категорично проевропейски до еднозначно и многозначно проруски. Независимо дали ни очаква „студена война“ или „студен мир“ между Запада и Русия, около източната граница на ЕС и НАТО и специално в България ше бъде много, много горещо. На дневен ред излиза ключовият въпросът какъв сигнал ще даде България при изборите за новия Европейски парламент.[4] След всичко, което се изписа и изговори по винаги болезнено актуалната за българското общество тема «Русия», имам сериозния съмнения, че сегашният ни политически елит ще бъде в състояниене да гарантира стратегическия европейски курс на страната ни. Така че от всяка гледна точка позициите на последните двама български президенти при европейския дебат ще бъдат сериозен тест за държавническия потенциал и стратегическата визия на страната ни.
За голямо съжаление обаче, а може би за още по-голяма радост, Росен Плевнелиев и Георги Първанов не само, че защитават различни възгледи и позиции, те просто са представители на две коренно противоположни ценностни системи, на две различни цвилизации. «Два свята, единият е излишен», както се шегувахме по време на комунизма.
Да започнем с предишния президент. Позицията му за събитията в Украйна, изразена във Велико Търново в деня на обявяването на листата на АБВ за европейските избори е не само „сюрреалистична“ във всяко едно отношение. Тя просто излъчва страстно проруска обществена енергия, необяснима за днешното ни битие на неразделна част от Свободния свят. [5] Да се твърди, че по темата за анексиирането на Крим, Консултативният съвет по национална сигурност е приел „най-антибългарската позиция, произвеждана от националните институции от Освобождението насам“ и че в годините на прехода не е имало такава позиция, в която антируското да прозира отвсякъде, не е само абсурдно, то е безотговорно. Особено в дните, когато отбелязваме десетгодишнината от приемането ни в НАТО.
Няколко дни по-късно, на преконференция в Добрич Първанов надмина всички допустими „червени“ граници. [6] Според него се създава впечатлението, че правителството заедно с президента се нареждат сред най-големите ястреби на Запада в отношенията си към Русия. И още, по думите на Първанов БСП ще загуби предстоящите избори заради непоследователното и неадекватно отношение по руската тема. Никога не съм си правел илюзии до къде може да стигне агент „Гоце“ в постигане на целите си, но все пак не съм очаквал, че ще се опита да унищожи председателя на партията на европейските социалисти (ПЕС) Сергей Станишев като му отнеме електората с атака по линията „русофилство – русофобство“.
Сега всичко си идва на мястото. Очевидно рестартирането на проекта АБВ в синхрон със събитията в Украйна далеч не е случайно. В продължение на 10 години (от 2001 до 2011 г.) основното представителство на руското лоби се осъществяваше точно от президента Първанов и неговия съветническо-посланически икономически и политически кръг, доминиран от агентите на ДС. Едно от най-потресаващите публични събития през втория му мандат бе посещението на Путин в България в началото на 2008г. Публично демонстрираните тогава отношения между двамата президенти, отношения от типа „водещ офицер – агент“ бяха наистина потресаващи.
С миналото си, свързано с комунистическата ДС и с проруските си политически възгледи и контакти, Първанов нямаше необходимия авторитет на държавен глава пред нашите съюзници, като особено през втория си мандат се намираше в международна изолация. Нещо повече, за обезличаването на президентската институция допринесе и фактът, че през двата му мандата беше постигнат абсолютен рекорд на броя на дипломатите от комунистическо време, едновременно съветски възпитаници и бивши сътрудници на ДС, които да бъдат на стратегически дипломатически постове и да работят в президентската администрация. [7]
Напълно очаквано, президентът Росен Плевнелиев е на другия полюс. Той подходи наистина като държавник, като през тези бурни дни успя да защити ясно и категорично авторитета и достойнството на страната ни като член на ЕС и НАТО. Непосредствено след анексирането на Крим от Русия, той посети Лондон, Виена и Брюксел, даде интервю за предаването HARDtalk на BBC, изнесе една много интересна лекция пред Дипломатическата академия във Виена, участва в предаването „Панорама“ на БНТ и признесе великолепно слово на конференцията по повод на десетгодшнината от приемането ни в НАТО. Не на последно място президентът успя да постигне и приемането на едно разумно и политически коректно за страна член на ЕС общо становище на Консултативния съвет по национална сигурност.
Във всичките си публични изяви у нас и в чужбина държавният глава заяви недвусмислената си позиция, че няма как да си затваряме очите, когато виждаме анексирането на територия от една независима държава, че България няма да признае анексирането на Крим, че Крим е част от Украйна, а Украйна е Европа... Много медии цитираха думите му: „Ние не можем да стоим в ъгъла на европейската политика, да се крием и да се снижаваме. Защото някой път ще ни се наложи не да се снижаваме, а да крещим“. И още: „ЕС трябва да покаже, че ние сме готови да защитаваме ценностите, ако трябва – и да забравим калкулациите и да се обърнем към това кои сме ние и кои са нашите ценности.“
„В България имаме нужда от повече НАТО и нейните ценности за укрепването на демокрацията, гарантирането на свободата и стабилността. България силно подкрепя политиката на разширението“, заяви президентът по повод на дестгодишнината от приемането ни. „Принципите, които обединяват държавите от НАТО са демокрацията, човешкото достойнство и върховенството на закона, като тези принципи ни правят силни заедно“, категоричен бе Плевнелиев. Той припомни, че демокрацията и нейните ценности не са даденост. „Демокрацията е процес и всяко усилие си струва и политиците трябва да си задават въпроса как ще се отразят решенията им на идните поколения. [8], [9]
Когато преценяваме личността на един „държавен глава“ по неговите политически становища, не би трябвало да оставаме само на нивото на емоционалната политическа симпатия или антипатия, колкото и силна да е тя. Признавам си, че до сега подценявах президента Плевнелиев, като съм изразявал недоверието си към него и в политически дискусии, в които съм участвал, и в някои от публицистичните си материали. Що се отнася до вътрешнополитическия ни живот, изпитвам резерви към него, тъй като никога не е успявал да се издигне над тяснопратийните си интереси и да среже пъпната си връв с политическа партия ГЕРБ. Но в крайна сметка външната политика е неговото амплоа. И там той доказа себе си като държавник и то по един блестящ начин.
Докато си мислех как най-убедително да коментирам фундаменталната ценностна разлика между настоящия и предишния президент, си припомних една великолепна изповед на голямата актриса Славка Славова (1924–2002), озглавена: „Славка Славова за себе си и поколението на двете революции“, публикувана в „Култура“. [10] Ето два цитата от тази изповед вместо коментар:
„Компромисът е абсолютно необходимо зло. Компромис, когато не преминава границите на почтеността. Компромис в името на някакво разбирателство. Но да отстъпиш от естетически позиции – за мен това е непростим компромис. Да отстъпиш от политически позиции, това е престъпление направо – не говоря за такъв компромис. Говоря за житейския компромис, без който не може да съществува никакво съжителство“
„Аз сега много често се изпускам да кажа, че по-голяма мръсотия и по-курвенска работа от политиката няма на света. И въпреки това не мога да кажа, че стоя вън от политиката. В никакъв случай не мога да остана без позиция при дадени обстоятелства. Не мога да си представя, че мога да бъда неутрална. Непременно трябва да бъда от едната или другата страна на барикадата.“
През последните години по различни обективни и субективни причини България вече не изглежда толкова авторитетно на международната сцена, колкото изглеждаше по времето на приемането ни в НАТО и приключването на преговорите за членство в ЕС. Но през онези години международният ни авторитет в никакъв случай не се дължеше на президента Първанов, а на мистър „Европа“. Днес от дистанцията на времето, можем да кажем, че България никога не е била представлявана пред света по по-впечатляващ държавнически начин, отколкото при управлението на Симеон Сакскобургготски. Поради вечните „конспирации“ в българската политика, той не можа да се кандидатира за президент, но съчетаваше премиерския си пост с амплоато си на държавен глава, което никой не може да му отнеме. Завръщането на последния български цар Симеон Втори в политиката бе наистина огромен късмет за България, особено в областта на външната политика [11].
Въпреки огромните икономически и политически трудности, които преживяваме днес, ние сме неразделна част от свободния свят и бъдещото ни е в задълбочването на европейската и евроатлантическата ни интеграция. Очевидно ролята на личностите в политиката ще нараства. Тази роля е както в детайлите, така и в типа лидерско поведение, но най-вече в стратегическото умение да се мисли с няколко хода напред за реализирането на националните ни интереси. Тук точно се крие и фундаменталната разлика между настоящия и предишния президент. Предишният ли, кой беше той?
[1] Аспарух Панов: „Какъв президент ни е нужен?”, Култура - Брой 32 (2650), 30 септември 2011
[2] Тодор Танев: „Държавничеството”, стр. 228, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2013
[3] Аспарух Панов: „СДС и НДСВ – героите и жертвите на прехода”, стр. 73, Изд. „Изток-Запад”, 2009
[4] Аспарух Панов: „Темата „Русия” нажежава страстите преди европейските избори”, http://clubz.bg/1792-temata_ârusiqâ najejava_strastite_predi_evropejskite_izbori blocked::http://clubz.bg/1792-temata_„rusiqâ€Â najejava_strastite_predi_evropejskite_izbori">http://clubz.bg/1792-temata_%E2%80%9Erusiq%E2%80%9D%C2%A0najejava_strastite_predi_evropejskite_izbori
[5] „Първанов: Парламентът да обяви единна позиция за кризата в Украйна”, http://glasove.com/politika/34977-pyrvanov-parlamentyt-da-obqvi-edinna-poziciq-za-krizata-v-ukrajna
[6] „Първанов: БСП ще загуби предстоящите избори заради неадекватно отношение по руската тема”, http://www.dnevnik.bg/izbori2014/2014/04/03/2274547_purvanov_bsp_shte_zagubi_predstoiashtite_izbori_zaradi/
[7] Аспарух Панов: „Първанов - Калфин не реформират левицата, а активират руско лоби”, http://e-vestnik.bg/19724/dvoykata-parvanov-kalfin-ne-reformira-levitsata-a-aktivira-rusko-lobi/
[8]„Плевнелиев: Русия може да окупира България подобно на Крим”, http://glasove.com/politika/34658-plevneliev-rusiq-moje-da-okupira-bylgariq-podobno-na-krim
[9] „Плевнелиев поиска повече сили на НАТО в България”, http://www.mediapool.bg/plevneliev-poiska-poveche-sili-na-nato-v-bulgaria-news218740.html
[10] „Славка Славова за себе си и поколението на двете революции”, приложение към в. Култура, бр. ½, 10 януари 2003 г.
[11] Аспарух Панов: „Различният министър-председател. Рзаговори със Симеон Сакскобургготски”, Изд. „Изток-Запад”, 2013 г.