След като политическата възбуда и медийната логорея около кончината на Президента д-р Желю Желев започнаха да отшумяват, дойде времето за трезвите изводи и анализи. Дори и със самата си смърт, д-р Желев ни изнесе няколко поучителни политически урока с огромен подтекст и значение. Остави ни поводи за размисъл преди всичко за България и нейната (възможна) роля на европейски флагман на Балканите. Неслучайно настоящи и бивши президенти и политически лидери с огромно влияние и авторитет от Македония, Албания, Румъния, Косово и Босна и Херцеговина дойдоха лично да се сбогуват с д-р Желев.

Те искаха да ни кажат на нас, на България, че стратегическата визия на д-р Желев за политическото и икономическо развитие на Балканите като неделима част от обединена Европа е жива и по-актуална от всякога. Въпреки нарастващите трудности в процеса на европейска интеграция, те ни дадоха сигнал, че очакват от България (да продължи) да бъде гарант за европейския стремеж на балканските страни. Въпросът на въпросите тук е дали нашият напудрен и накокошинен политически елит, който се „просна на килимче“, за да пише сърцераздирателни послания в книгата за съболезнования пред очите на телевизионните камери, наистина чу и разбра този сигнал.

На всички ни е ясно, че при кризата, която разтърсва еврозоната и нарастващите противоречия в процеса на европейска интеграция, при настъплението на национал-популизма, радикализма, ксенофобията и антимиграционните настроения в общоевропейски мащаб, е изключително трудно да се кроят планове за „Европейски Балкани“. Днес, когато повечето балкански държави се тресат от политически напрежения, когато се оказва, че последиците от кървавите войни и зловещите етнически прочиствания в края на ХХ век далеч не са преодолени и забравени, самата идея за приобщаване на Балканите към ЕС звучи повече като политико-културна фантастика.

За каква европейска интеграция на Балканите можем да мислим, когато не се знае дори „класиката в жанра“ Гърция накъде отива и какви антиевропейски щуротии може да натвори. Новата гръцка управляваща коалиция между леви и десни радикали е поредното доказателство, че разликата между „ляво“ и „дясно“ в политиката се размива все повече и повече. Единственият ясен критерий за оценка на една партия или коалиция остава отношението към свободата и отговорността! И точно тук Гърция има огромни проблеми. Това ли е европейска свобода и политическа отговорност, да живееш години на ред на вересия и да искаш някой друг да ти плаща дълговете, или пък отведнъж да спреш най-големите си приватизационни сделки и да планираш бомбастично увеличение на данъците, между които данъка върху печалбите на фирмите до 45% и данъците на богатите до 75%.

А какво се случва на Западните Балкани? Накъде отива Сърбия със своята бисексуална разкрачена позиция между Европа и Русия? Все повече наблюдатели смятат, че основно чрез Сърбия, (а вече не чрез България) Русия се опитва да си върне част от изгубеното влияние в югоизточна Европа. Москва неслучайно разчита на Белград, който е благодарен, тъй като Русия не признава независимо Косово. Да не забравяме, че през последните години руснаците изкупиха някои от най-важните сръбски предприятия. Нещо повече, правителството в Москва се опитва да обвърже Сърбия по-тясно и чрез военно и енергийно сътрудничество.

Огромни са проблемите и в Босна и Херцеговина. Масовите протести през миналата година разтърсиха цялата федерална държава и повдигнаха много въпроси както за (отдалечаващите се) европейски перспективи, така и за нерешените с години проблеми с „Дейтънската“ държавна и административна конструкция на страната. Европейската интеграция все още се подкрепя от повечето граждани на Босна и Херцеговина като единствената надежда за насочване на страната в правилната посока. Само реалните шансове обаче, за започване на преговори за членство в ЕС са в състояние да мобилизират демократичните политически сили и гражданското общество за извършване на реформите, изисквани и очаквани от ЕС.

И така стигаме до „изпепеляващата ни любов“ Македония. Развитието на Македония през последните години е нагледен пример за нарастващи авторитарни и популистки тенденции в управлението на страната. Когато през 2005 г. социаллибералната коалиция извоюва статута на страна кандидатка за еврочленство, Македония беше отличник за стандартите на Западните Балкани. Особено след като се размина с гражданска война през 2001 г., подхождайки европейски и разширявайки правата на албанската етническа общност. Днес обаче, правителството на Никола Груевски от ВМРО-ДПМНЕ не само контролира всички власти, включително съдебната система и изборната администрация, но безцеремонно отнема свободата на медиите и напълно игнорира различните позиции и гледни точки на опозицията и гражданското общество.

Груевски дойде на власт през 2006 г. с програма за възраждане на страната, повишаване на жизнения стандарт, нови работни места и членство в ЕС и НАТО. Осем години по-късно няма и следа от обновяване и растеж на икономиката. Безработицата продължава да се движи около границата на 30-те процента, а на хоризонта не се виждат никакви шансове за евроатлантическа интеграция. Без съмнение сривът на македонската демокрация се дължи до голяма степен и на гръцкото вето, което блокира членството на Македония в НАТО, въпреки че още през 2008 година страната беше изпълнила необходимите условия, а Международният съд в Хага се произнесе с 14:1 гласа в полза на Македония по спора за името с Гърция. Разочарованието сред македонците е огромно, а надеждите за започване на преговори за членство в ЕС стават все по-малки.

Опитах се накратко да представя част от проблемите в Гърция, Сърбия, Македония и Босна и Херцеговина. Не по-малко сложни и многопластови са те и в Косово, Албания и Черна гора. Това обаче, в никакъв случай не (трябва да) обрича на безперспективност реализирането на проекта „Европейски Балкани“ в измеримо бъдеще. Напротив, убеден съм, че въпреки изброените трудности, европейската и евроатлантическа интеграция продължава да бъде единствената успешна външнополитическа стратегия за всички страни от Западните Балкани. Особено при събитията в Украйна и засилващата се антиевропейска агресия от страна на Русия.

Политиката на една държава се определя не само от собствената й икономическа, социално-културна и политико-историческа рамка, но също така и от геополитически и регионални външнополитически съображения. В една страна, която се чувства заплашена от съседите си, се взимат принципно други политически решения и се развиват съвсем различни политически идеи в сравнение със страни, които живеят в дългогодишен мир и регионално сътрудничество. За съжаление тук, на Балканите, през ХХ век се водиха пет войни. Със „студената“ война стават шест. Балканската война в 1912 година, Междусъюзническата война в 1913-та, след това Първата световна война, Втората световна война, половинвековната „Студена“ война и войната или войните на територията на разпадаща се Югославия, които не бяха по-малко кръвопролитни и жестоки. Между балканските съседи са натрупани такива дълбоки предразсъдъци, предубеждения, подозрения, недоверия и потенциална враждебност, че единствено членството в НАТО и ЕС, би могло да изчисти цялото това негативно наследство. И то на региона като цяло. Ако останат страни нечленки, те неминуемо ще се превърнат в острови на нестабилност.

В състояние ли е днешна България и има ли визията и капацитета да генерира нови конструктивни идеи и проекти за европейското развитие на Балканите като цяло? И то точно в този политически момент, когато не само започваме подготовката си за предстоящото ни през 2018 г. председателство на ЕС, но и когато отбелязваме десетгодишнината от подписването на договора за присъединяване към обединена Европа. Според мен – твърдо да! Въпреки все още нерешените ни вътрешнополитически проблеми със спазването на върховенството на закона, със забавените реформи в съдебната система и с участието на олигархията в политическия живот, ние имаме огромното предимство на една независима и разкрепостена външна политика, вече с двадесет и пет годишна история. Имаме голям конструктивен опит в сътрудничеството с европейските институции и можем не само да съдействаме за разработването и финансирането на нови инфраструктурни проекти на Балканите, но и да лобираме за ускоряване на европейската интеграция на този толкова деликатен с нестабилността си регион, разположен в сърцето на Европа.

За разлика от Гърция, която става член на ЕС през 1981 г. с политически бонус след преодоляването на „режима на полковниците“ и възстановяването на демокрацията, членството на България в ЕС и НАТО е извоювано след пространен преговорен процес, като са изпълнени всички необходими политически и икономически критерии. Излизането на страната ни от международната изолация по време на комунизма, разработването и прилагането на една принципно нова външнополитическа стратегия и последвалите външнополитически успехи се дължат на системни политически усилия, като евроатлантическата ориентация е отстоявана от всички държавни институции и от преобладаващото мнозинство от политическите партии. Освен всичко друго, на фона на жестоките междуетнически конфликти при разпадането на Югославия, България предложи на Европа един модерен етнополитически модел, базиран не на квоти и позитивна дискриминация, а на равнопоставено участие на малцинствата в политическите избори на национално и общинско ниво.

Така че по отношение на Западните Балкани ние не може да имаме никакъв друг национален интерес, освен тяхната възможно най-бърза евроатлантическа интеграция. Само когато всички страни от региона са членове на ЕС, когато заедно сме в Шенгенското пространство (колкото и абсурдно да звучи това днес) и между нас няма граници, всичко в нашите отношения ще си дойде на мястото. Затова бе и толкова важно България първа да признае независимостта на Република Македония, заедно с тази на Хърватска, Словения и Босна и Херцеговина. И това беше направено още на 15 януари 1992 г. въпреки тогавашната позиция на ЕС против признаването на Македония. Може би това звучи наивно за някои „изтънчени евродепутатски уши“, но в подкрепа на евроатлантическата интеграция на Западните Балкани бе и цялостната ни българска политика през последните 25 години.

Всичко това ни позволява днес да се ползваме с високо политическо доверие в ЕС и евроатлантическата общност и да бъдем стабилна източна граница на Съюза в едни трудни времена на прага на (възможна) нова студена война. Успяваме да запазим международния си авторитет, въпреки истерията на руското лоби в България, което се опитва отново и отново да модерира политическите и икономическите процеси в България. За щастие безуспешно, въпреки някои политически колебания през 2012 – 2013 г.

В момента, когато завършвам статията си (7 февруари вечерта), в Мюнхен се провежда ежегодната международна конференция по сигурността, в която участват около 400 високопоставени делегати, между които около 20 държавни и правителствени лидери, 60 министри на външните работи и отбраната, представители на икономически и научни кръгове, както и на правозащитни организации от цял свят.

Росен Плевнелиев е първият български държавен глава, който участва в Конференцията като ключов говорител. Той взе участие в президентския дебат на Конференцията, заедно с колегите си от Финландия Саули Нийнистьо, от Литва Далия Грибаускайте и от Украйна Петро Порошенко.

Преди началото на дискусията президентът Плевнелиев се срещна с вицепрезидента на САЩ Джо Байдън. Двамата са споделили позицията, че кризата в Източна Украйна има потенциал да дестабилизира региона на Югоизточна Европа и затова е необходимо задълбочаване на връзките между балканските страни и ускоряване процеса на интеграция. Вицепрезидентът Байдън е подчертал още, че България е фактор на стабилността в региона.

Както и се очакваше, участието на българския президент беше в контекста на кризата в Украйна и отношенията Европа – Русия, което прави ролята на България в Югоизточна Европа още по-важна. Ето два особено впечатляващи (поне за тезата, която защитавам) цитата от казаното от Президента Плевнелиев, които бяха разпространени от повечето български медии:

Първият е от президентския дебат: „Преди 25 години Берлинската стена падна и Европа започна да пише история. Демокрацията се разпространи на Изток. Бившите комунистически държави станаха демократични и свободни. Европа се превърна в най-голямата икономика на света и в глобален лидер. Европа обаче трябва да се събуди, защото през последните години губим посока и задълбаваме в собствените си проблеми, пишем по-скоро бюрократични правила, отколкото история. Но ако спрем да правим история, някой друг ще я прави вместо нас. Нека повярваме, че живеем в исторически времена и да останем единни в защитата на собствените си ценности“.

И вторият – от срещата на Президента с министъра за евроинтеграция и регионални връзки на Бавария д-р Беате Мерк: „България е отговорен член на ЕС и може да даде пример на страните от Западните Балкани, които трябва да получат тласък по пътя на европейската си интеграция. Необходимо е да засилим връзките помежду си, за да избегнем риска от изолация и разделение“.

Коментарите и анализите на политици и експерти за участието на България в лицето на държавния си глава в тазгодишната Мюнхенска конференция тепърва предстоят. Но поне за мен това участие е едно добро и оптимистично потвърждение на възможностите за България да бъде фактор на Балканите, а защо не и заявка за нейната активна роля в дългоочакваната европейска интеграция на Балканите. Чета последните изречения отпред назад и отзад напред и не вярвам на очите си. От много години не бях писал политическа статия с оптимистичен край и то в толкова песимистични времена. Надявам се да не звучи прекалено наивно. Защото, както съм казвал много пъти, наивността не е порок, но винаги пречи. Особено в политиката.

Източник

Роден на 20 октомври 1949 г. в София. Завършил химия в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. До 1990 г. работи в БАН. Има десетки научни публикации в най-реномирани международни списания. В края на 1989 г. започва политическа кариера като член на Радикалдемократическата партия в България, чийто заместник-председател е до 1996 г. Депутат е в ХХХVІ Обикновено народно събрание. Бил е ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, вицепрезидент на асамблеята и на либералната й група. От 1994 до 1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. От 1998г. до 2013г. работи в германската политическа фондация за свободата „Фридрих Науман“. Участвал е в реализирането на проекти на фондацията в България, Македония и страните от южен Кавказ. Член на УС на Българо-германския форум. Автор е на 3 книги и редица публикации в периодичния печат в областта на политическата система, международните отношения и човешките права.