© Христо Комарницки
На Гергьовден, за пореден път и то със специално „напудрена“ национална гордост отбелязахме „Деня на храбростта и Празника на българската армия“. Оттук нататък обаче, ще ни е нужна и значителна допълнителна доза „гражданска храброст“, за да успеем „да изтрезнеем“ от празничния възторг и да се върнем към политическите ни реалности. А те, най-често са със съвсем други, далеч по-песимистични измерения.
Някак си „на един дъх“ се изтърколи една година от поредните парламентарни избори (предсрочни, разбира се) и съставянето на новото правителство (на Бойко Борисов, разбира се, този път под номер 3)…Какво ли не се изписа и изговори през това бурно и динамично време за успехите и постиженията на управляващите, сякаш бе настъпила някаква забележителна и изненадваща политическа промяна. Но за съжаление не бе!
Наистина, последните 5 месеца от новия управленски мандат на Борисов бяха успешно подплатени от шестмесечното ни ротационно председателство на Съвета на ЕС. Като категоричен успех бяха определени действията на премиера за приобщаването на страните от региона на Западните Балкани към ЕС, както и при подготовката, и провеждането на дългоочакваната софийска среща на върха във формат „ЕС – Западни Балкани“, която се състоя на 17 май и бе второто подобно събитие след Солунската среща през 2003 г.
Без съмнение срещата бе „политическият връх“ на българското председателство, каквото и това да означава. Подписаната съвместна декларация и приложението към нея, наречено „Приоритетна програма от София“ и озаглавено „Засилване на подкрепата за принципите на правовата държава и доброто управление“ са огромен успех за българската регионална политика.[1] Но след месец председателството приключва и е крайно време е да се върнем към нашите вътрешнополитически реалности.
А за огромно съжаление, те продължават да са дълбоко разочароващи и често твърде отдалечени от принципите на европейската политическа култура и стандартите на институционалната демокрация, залегнали в току що цитираното приложение към софийската декларация. „За кой ли път, за кой ли път“ ставаме свидетели на незачитане на върховенството на закона и разделението на властите. И то както на държавно, така и на областно, и общинско ниво.
А що се отнася до „прочутия“ вътрешнополитически управленския стил на премиера, той е твърде различен от „медиаторската“ му външнополитическа роля по време на председателството. В него няма нищо ново в сравнение с предишните два, така и незавършени мандата. Той продължава да демонстрира „самородния“ си талант да реди публично думи след думи, някои от тях недопустими дори да бъдат помислени от един министър-председател на държава, член на ЕС.
Изразяваните многократно намерения на правителствата Борисов 1, 2 и 3 (в първата му година) да проведат очакваните с години реформи в страната (особено в съдебната система и прокуратурата, в сигурността, в борбата с корупцията и не на последно място в здравеопазването и образованието) са все още твърде далеч от своята (евентуална) реализация.
Отново и отново се оказваме неволни участници в една амбициозна, цинична и безскрупулна вълна на елементарно популистко дърдорене. И при управляващи, и при опозиция! Дори и при премиера, или по-точно, най-често при него. Той винаги намира (вербално, разбира се) и „входа“, и „изхода“ на проблемите. Ако не ги намери днес, по времето на „Борисов 3“, то ще ги намери утре или в други ден по времето на „Борисов 4, 5 и т.н.“ Просто е удивително колко „болезнено“ заразен се оказва неговият популистки политически стил за всички държавни институции.
Достатъчно е само да хвърлим един поглед на блудкавите „трагикомични спектакли“, които се разиграват в новото 44-то НС, за да разберем за какво иде реч. Едва ли не ежедневно ни се поднасят какви ли не примитивни сблъсъци между цъфтящите от популистка страст „гербери“ и разюзданите националисти, от страната на управляващото мнозинство и ортодоксалните левичари и неизлечими комунисти – от страната на опозицията, ръководена от „яхналата метлата“ желязна другарка Корнелия Нинова.
А когато стане дума за „изпълненията“ на патологичните русофили от типа на Таско Ерменков и Волен Сидеров, се объркваме напълно кой откъде идва и за какво се бори… Към целия този псевдополитически цирк трябва да прибавим, разбира се, и конюнктурните „заигравки“ на избраниците на контролирания етнически и корпоративен вот от ДПС и „Воля“. Макар че разполагат с най-малките парламентарни групи, двете партии се самопреценяват като достатъчно „велики“ и наистина имат с какво да се „гордеят“…
Да започнем с ДПС. Благодарение (и) на систематичните усилия на техния „най-важен сред важните“ народен представител, който дори не намира за нужно да посещава парламента, небезизвестният олигарх, медиен магнат и нереализиран шеф на ДАНС Делян Пеевски, България се срина до 111-о място в световната класация на „Репортери без граници“ за свободата на словото.
Въпреки, че в момента България председателства Съвета на ЕС, тя не само е на последно място от всички страни-членки, но дори е по-назад и от страните в Западните Балкани, които тепърва (ще) кандидатстват за членство в съюза. И нещо повече. В доклада на „Репортери без граници“ Делян Пеевски и медийната му група са споменати отделно с контрола си върху 80% от медийното разпространение в България.
И като похлупак на всичко, парламентарните групи в НС се оказаха единодушни, че трябва да се контролира медийното съдържание. В скандални дебати за свободата на словото около приемането на годишния отчет на Съвета за електронни медии (СЕМ), те за пореден път демонстрираха порочните си представи за демокрация и твърдата си решимост да наложат още рестрикции на независимите медии.[2]
А дали са останали изобщо свободни медии в България? На фона на този печален медиен консенсус, замислен от 44-то НС и модериран от Делян Пеевски, като че ли единствените наистина независими и критични медии са само седмичникът „Стършел“ и органът на невъзпитаните карикатуристи „ПРАС-ПРЕС“. Все повече разчитаме на тях, въпреки режисираните трудности с тяхното разпространение, особено извън София.
Ето какво писа напоследък в „Стършел“ Румен Белчев в статията си „Селфи с дупка“: „Та, като се сетим за 54-тото място и дереджето на родния футбол, по-лесно ще разберем какво означава 111-ото ни място в света по свобода на словото. Речено на прост български – 111-ото място означава, че всеки според грамотността си може да напише и публикува ода в чест на началството, както и че всеки, според грамотността си, може и трябва да напопържа на соросоид, продажник, фабрикант на фалшиви новини и национален предател неблагоразумника, който не ще да пише оди.“[3]
Колкото до „Воля“ като партия, която е за първи път в Народното събрание (дано да е за последен), тук водещата роля е на нейния председател, аптекарският и бензинов олигарх Веселин Марешки, който е и зам. председател на парламента. Неслучайно той избра точно разгара на българското ротационно председателство на Съвета на ЕС, за да обяви публично и демонстративно „волята“ на партията „Воля“ ди инициира референдум за излизане на България от НАТО.
„Това ще бъде една от големите ни инициативи в кампанията за европейските избори. Ние считаме, че НАТО на практика нищо не ни дава, а ни ограбва.“ заяви в националния радиоефир този нов „измислен“ и абсурден герой на все по-странната българска политика, малко преди да се появи на 9 май в цялото си величие на Червения площад в Москва…Да се смееш ли, да плачеш ли?!?
С моя дългогодишен опит на „стара политическа муцуна“ отдавна очаквах, че корпоративно-мафиотската партия на Марешки ще „забие нож в гърба“ на евроатлантическата ни солидарност и то по особено перфиден начин. Докато Марешки има 12 депутати, не е толкова страшно. Но ако на следващите избори успее да си купи 40 народни представители, докъде ли ще я докараме…
В цялата тази суматоха не можем по никакъв начин да пропуснем игричките „Тука има, тука нема“ на президентската институция, която става все по-известна като „аспартамът и глутаматът“ на прочутата българска система за „здравословна политика“. В този дух на „закачливи“ разсъждения, никога не трябва да забравяме, че на сакралната дата „19 януари 2017 г.“ ние се превърнахме в единствената по рода си уникална „държава на двамата генерали“.
На тази дата встъпи в длъжност новоизбраният президент генерал Румен Радев или може би по-точно – „индиректно назначеният“ държавен глава. И то не от някого друг, а лично от премиера генерал Бойко Борисов, който ще остане завинаги в най-новата ни политическа история с „параноичното“ си достолепно твърдение: „Загубихме президентските избори, защото не искахме да ги спечелим.“
Като „дисидент на свободна практика“ не мога да не задам за пореден път логичния въпрос: Нима е добре за институционалната демокрация, когато в една парламентарна република, и министър-председателят, и държавният глава са О.З. генерали, единият в системата на отбраната, другият в МВР? Такъв абсурден политически казус няма в нито една друга европейска държава, а вероятно и в целия цивилизован свят. Добре поне, че някой не се е сетил да им постави обща восъчна фигура в някой ретро музей между фигурите на Путин и Ангела Меркел…
Отдавна на всички ни е ясно, че тезата на Борисов за „двете първи цигулки, които свирят в една обща тоналност“ е обект единствено на политическата фантастика, а „дуетът на двамата генерали“ не само звучи повече от фалшиво, а вече дори и „хич го няма“. И тук не става дума само за болезненото им генералско „мегаломанско“ его. Проблемите са много по-сложни и са свързани с конституционното разделение на властите, националните ни интереси и най-вече с евроатлантическата ни солидарност.
С демонстративното подценяване на президентските избори „футболно-политическият“ стратег Борисов си вкара такъв страхотен автогол, че няма да може да го оневини дори големият „левскар“ и депутат от ГЕРБ, прочутият фен на Виктор Орбан, Георги Марков. Неслучайно той излезе наскоро със специална декларация в парламента, в която изтъкна качествата на лидера на ГЕРБ, неговата красота и скромност, влияние в Европа и какво ли още не.[4]
Когато един партиен лидер като Борисов печели всички избори след 2009 г., той не може да си позволи подобна стратегическа грешка, като едва ли не „подарява“ президентския пост на политическите си противници. А след това да се оправдава с наивни закачливи реплики от типа: „Дядо ми казваше, че винаги е по-добре два коня да теглят каруцата, отколкото един“. Може би за „два коня“ това е възможно, но за двама болезнено амбициозни и обсебени от политиката генерали – никога!
Още от момента на встъпването в длъжност на генерала – президент се сблъскахме със скандалните му опити да налага на българския национален политически елит демонстративните си проруски позиции. А действията му с всеки изминат ден стават все по-рискови за националната ни сигурност и представляват открито посегателство срещу ценностите на отдавна направения от България евроатлантически цивилизационен избор.
Както пише Рангел Михайлов в статията си за „Фактор.бг“, озаглавена „Яловият опит на Румен Радев да подхлъзне политическия елит по руска писта“, заседанието на КСНС на 19. 04. 2018 г. при президента Радев е било скандално. Скандално, защото е разкрило колко масово и дълбоко Москва е превзела вътрешнополитическия процес у нас и колко навътре е проникнала в работата на българските държавни ведомства, начело разбира се, с президентската институция, която трябва да олицетворява единството на нацията.
По-нататък авторът обръща специално внимание на опитите на държавния глава да компрометира България като член на НАТО и ЕС с предварително раздадения на участниците проект за Становище за КСНС и да наложи на участниците в Съвета позиция, която да е удобна за Кремъл и която по никакъв начин не може да бъде надеждна позиция на държава-съюзник в НАТО![5]
В този конфликтен политически момент прави чест на ГЕРБ, че в лицето на Цветан Цветанов успя убедително да се противопостави на проруската позиция на президента Радев. При деликатната външнополитическа позиция на премиера като ротационен председател на Съвета на ЕС, Цветанов все повече се утвърждава като движеща сила на политиката на ГЕРБ. Нещо особено важно в контекста на усложнените коалиционни отношения.
Това констатира Институтът по социология „Иван Хаджийски“ в първите дни на месец май. Според неговия анализ „Линията на Цветанов се опитва да изземе и един от основните аргументи на отново коалиращата се стара десница – необходимостта от защита на евроатлантизма и борба с русофилията.“ Нещо повече, за разлика от нюансите при Борисов, „Цветанов еднозначно и при всеки повод се идентифицира с партньорите от ЕС и НАТО“.[6]
Когато говорим за „игричките“ на президентската институция, не можем да не споменем скандала с руския патриарх при посещението му в България за 140-годишнината от Освобождението. Той бе подробно и разнопосочно описан, едва ли не във всички възможни медии и социални мрежи. Аз ще си позволя да споделя част от разсъжденията на Владимир Шопов във великолепната му статия „Редник Радев“ за „Редута.бг“.
Според автора, съучастието на президента в удобното организиране, цялостна сценография и тезисно обезпечаване на посещението на руския патриарх е унижение за институцията. Нещо повече, президентът вече дори не звучи като представител на страна, която членува в ЕС и НАТО, а по-скоро като несръчен говорител на адаптираните опорни точки от „големия брат“.
Владимир Шопов не пропуска и рисковете, свързани с готвеното посещение на Румен Радев при Путин за 24 май, което е точно в момент на задълбочаваща се изолация на режима в Москва. Според него е очевидно, че именно вменената му оттам изпълнителска роля ще определи бъдещата му политическа траектория.[7]
След темата за „зейналите пробойни“ в отношенията, свързващи най-важните институции в парламентарната ни република – парламент, правителство и президент, логично стигаме до любимата на целия български народ, тема за „дупките“. Както по „пътните“, така и по „политическите настилки“. След като широко обсъжданата китайска космическа станция „Тянгун 1“ изгоря в земната атмосфера в началото на април без да причини никакви съпътстващи щети, точно обратното се случи със стопяването на мартенския сняг.
Една нормална, сравнително кратка и мека зима причини огромни щети по пътните ни настилки в София, в много градове и села и не на последно място по „прочутите“ български магистрали. На много места дупките бяха толкова големи, че за тяхната дълбочина можеше само да се предполага. Като че ли най-изненадан се оказа самият Борисов 3, който днес се занимава с външна политика, а когато бе в ролята на Борисов 2, бе строител на пътища и „резач на лентички“.
Според Иван Стамболов (Сула), премиерът Борисов говори два вида истина – планирана и изтървана. Първата е тази, която хората трябва да чуят, за да осъзнаят как, накъде и с каква скорост плава държавният кораб. Втората, изтърваната истина, е онази, която показва какво всъщност става в главата на капитана и как той си представя плаването. Такава истина е нареждането, което е дал премиерът на министрите си по повод зачестилите дупки по пътищата: „Полицай и чиновник до всяка дупка, докато не се оправят!“
Сула е напълно прав, че няма по-лаконична и по-ярка словесна картина на съвременното държавническо мислене. Всеки проблем се решава с полиция и администрация, въпреки всички декларации и обещания, че ще се намалява административната тежест, ще се съкращава администрацията и ще се реформира полицията. На практика обаче винаги се случва точно обратното. И ето че идва момент, в който г-н Борисов, воден единствено от желанието да заеме патетична поза пред лицето на несгодите, изрича всъщност важна истина и показва механизмите на политическото мислене: държавата се крепи на полиция и администрация.[8]
След като такова е държавническото мислене при щетите по пътните настилки, какво ли е при политическите. Там „дупките“ са много повече и значително по-дълбоки. Те са както в законодателството и неговото приложение, така и в (реално) незапочналата и никога несвършваща борба с корупцията, в независимостта на прокуратурата, в съдебната система, която не е в състояние да осъществява надзорната си функция по гарантиране на върховенството на закона, във функционирането на местната власт, в системите на осигуряване, здравеопазване и образование, в правоохранителните органи, в прочита на историята и къде ли още не…
Може би всичко това звучи прекалено песимистично, но в никакъв случай процесите не са необратими. Докато сме членове на ЕС и НАТО и сме неразделна част от свободния свят, реформаторската политика и животът по правилата са винаги възможни. Стига да направим подходящия политически избор. А в държавата на двамата генерали това далеч не е лесно постижимо.
Особено, ако продължаваме да наблюдаваме безучастно как партийни и корпоративни интереси се представят като национални и как пред невиждащия ни поглед се връща дори политическият език от коридорите на комунистическата власт, от който лъха на евтина пропаганда и казионен оптимизъм.
В духа на тези разсъждения ще ви предложа (вместо заключение) някои размисли от статията на Мария Спирова от Лондон „За ползите от вайкането в българската политика“, публикувана във в-к „Стършел“ от 11 май 2018 г., които не се нуждаят от специален коментар.[9] Главни герои на статията са точно двамата генерали.
Въпреки че не е коментирана толкова злободневната „руска тема“, сравнението между двамата е достатъчно показателно за политическите ни реалности. Авторката, която е редактор в юpидичecĸo издателство в Лондон, носител е на международни награди за аналитична журналистика и е член на „ДА България“, приема вайкането „за основен риторичен похват сред управляващите у нас“.
Според нея тревожният, хленчещ и възмутен президент е превърнат от речописците си в огледало на народните настроения, люшкащи се объркано от усещането, че сме вечно под обсадата на някакви големи, мистични и неконтролируеми феномени – „тежестта на историята“, „кръстопътя на географията“, „моралната криза“. Изобщо, „тинтири – минтири“.
Премиерът Бойко Борисов също се вайка профилактично. Неслучайно, за Мария Спирова той е „оригиналната оплаквачка на българския народ, другото са бледи копия“. На Борисов поетическото вдъхновение му иде свише, импровизира блестящо, няма нужда да назубря речи. Всеки път, като се върне от Брюксел, вади звънката лира, подръпва струните и започва да опява своето ходене по мъките и неблагодарния си труд.
„Борисовото вайкане затвърждава фолклорната представа, че политиката е лошо, трудно, страшно и изтощително нещо – сиреч, никому няма да се хареса да е на негово място. Той се е жертвал, нали, да си тури главата в торбата и ние трябва да му съчувстваме и да си налягаме парцалите, че ще вземе да се откаже и тогава наистина ще я вапцаме.“
„Президентът дълбае в същата богата литературна жила на политическото вайкане, но от по-мързеливата позиция на церемониален оплаквач на моралното разложение на нацията, който се появява само по големи празници, въздиша и ни повежда във вечния напев: „Ех, спомняте ли си преди тринайсет века какво гордо племе бяхме?“
[1] ЕС даде старт от София на програмата за Западните Балкани (Пълният текст на софийската декларация); https://offnews.bg/politika/es-dade-start-ot-sofia-na-programata-za-zapadnite-balkani-palniat-tek-680841.html
[2] „Депутатите ще нахлузят намордник на свободата на словото“; http://www.segabg.com/article.php? id=904924
[3] Румен Белчев: „Селфи с дупка“; http://starshel.bg/? pos=8&artid=2163
[4] „Борисов е красив и скромен, хвалят го ГЕРБ“; https://news.bg/politics/borisov-e-krasiv-i-skromen-hvalyat-go-gerb.html
[5] Рангел Михайлов: „Яловият опит на Румен Радев да подхлъзне политическия елит по руска писта“; http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/yaloviyat-opit-na-rumen-radev-da-podhlazne-politicheskiya-elit-po-ruska-pista
[6] „Народняшкият“ Цветанов измества „европейския“ Дончев“ на западния фланг на ГЕРБ https://news.bg/politics/narodnyashkiyat-tsvetanov-izmestva-evropeyskiya-donchev-na-zapadniya-flang-na-gerb.html
[7] Владимир Шопов: „Редник Радев“; http://www.reduta.bg/%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b8%d0%ba-%d1%80%d0%b0%d0%b4%d0%b5%d0%b2/
[8] „Двата вида истина на Борисов“; http://sulla.bg/2018/03/24/4204.html
[9] Мария Спирова, Лондон: „За ползите от вайкането в българската политика“; http://starshel.bg/? pos=8&article&artid=2167