Преди началото на учебната година отново се разгарят позатихналите през летните горещини дискусии на тема образование. Те са най-емоционални за тези, които ще бъдат в 11 и 12 клас, като са особено деликатни и противоречиви за обученията по литература и история, поради вечния им политически и идеологически привкус. Бъдещите абитуриенти са „деца на свободата“, родени са след 1989 г. и нямат понятие за идеологизирания прочит на литературата от времето на комунизма.

Но както казва Евгени Канев в един свой пост във Фейсбук: „Не влезе ли истината за комунизма в учебниците, не се ли изучава тя, не влезе ли литературата от този период в учебниците по литература – нашата държава няма да създава граждани.“ И е напълно прав. Особено, когато семейната, гражданско-политическата и културната среда, в която формират личността си днешните абитуриенти, далеч не е изчистена от рецидивите на комунистическото мислене, доминирало, а защо не и още доминиращо образованието и професионалния живот на техните родители и преподаватели.Вече 25 години развитието на образованието, особено по история и литература, изпитва вопиюща нужда от публични дебати и анализи, които така и не могат да се състоят. Все още не сме в състояние не само да реформираме процеса на образование, но и да постигнем поне някакво обединяващо становище какви реформи са ни необходими. Без съмнение, блудкавата носталгия към времето преди 1989 г., заливаща публичното ни пространство, е основната причина и за проблемите в образованието.

Затова бих искал да ви върна 60 години назад, като ви представя христоматията по литература за ХI клас на общообразователните училища за 1955 г. Фактът, че тази христоматия е автентична, я превръща в четиво, от което на човек му настръхва косата. Нима е възможно наистина да е съществувал такъв учебник, в който стремежът на младостта към познание да е използван за толкова агресивно и брутално налагане на комунистическата политическа идеология. Да, не само е съществувал, но и негови автори-съставители са Георги Цанев и Симеон Русакиев, едни от корифеите на българската литературна история и критика след 9 септември 1944 г.

Погледнете сканираните страници на съдържанието, за да се убедите сами за какво става дума. Интересно колко от днешните учители по български език и литература и от експертите в МОН имат реална представа за учебниците от петдесетте години на миналия век и какво наистина означава политизирано образование по време на комунизма.

Предлагам на вниманието ви няколко цитата от тази потресаваща христоматия. Нека започнем с Ленин и статията му „Партийна организация и партийна литература“, сп. „Новая жизнь“, ноември 1905 г.:

„… Литературата трябва да стане партийна. В противовес на буржоазните нрави, в противовес на буржоазния предприемачески, търгашески печат, в противовес на буржоазния литературен и кариеризъм и индивидуализъм, на господарския анархизъм и на стремежа за печалби – социалистическият пролетариат трябва да издигне принципа на партийната литература, да развие този принцип и да го прокара в живота във възможно по-пълна и цялостна форма…

… Долу безпартийните литератори! Долу литераторите-свръхчовеци! Литературната работа трябва да стане част от общопролетарското дело, „колелце и винтче“ на един единен, огромен социалистически механизъм…“

Като особено важен текст в христоматията е включено постановлението на ЦК на КПСС от 1946 г. за списанията „Звезда“ и „Ленинград“. Невероятен по своя партиен цинизъм материал, насочен срещу Ана Ахматова, една от най-значителните представителки на руската поезия и Михаил Зошченко, признат за класик в руската литература:

„… В сп. „Звезда“ през последно време наред със значителните и сполучливи произведения на съветски писатели се появиха много безидейни и идеологически вредни произведения. Груба грешка на „Звезда“ е, че предостави литературна трибуна на писателя Зошченко, чиито произведения са чужди на съветската литература. На редакцията на „Звезда“ е известно, че Зошченко отдавна се е специализирал в писането на празни, безсъдържателни и вулгарни неща, в проповед на гнила безидейност, вулгарност и аполитичност, предназначени да дезориентират нашата младеж и да отровят нейното съзнание…

…Сп. „Звезда“ също така по всички начини популяризира произведенията на писателката Ахматова, литературната и общественополитическа физиономия на която, твърде отдавна е известна на съветската общественост. Ахматова е типична представителка на чуждата за нашия народ, празна, безидейна поезия. Нейните стихотворения, пропити с дух на песимизъм и упадъчност, изразяващи вкусовете на старата салонна поезия, застинала на позициите на буржоазно-аристократичния естетизъм и декадентство – „изкуство за изкуството“, нежелаеща да върви в крак със своя народ, нанасят вреда на делото за възпитание на нашата младеж и не могат да бъдат търпени в съветската литература…

… ЦК отбеляза, че особено лошо се ръководи списание „Ленинград“, което постоянно предоставя своите страници за вулгарните и клеветнически прояви на Зошченко, за празните и аполитични стихотворения на Ахматова. Както и редакцията на „Звезда“, редакцията на сп. „Ленинград“ допусна крупни грешки, като публикува редица произведения, проникнати с дух на низкопоклонничество по отношение на всичко чуждо…“

Може би от гледна точка на днешния гражданско-политически и културен дебат, най-интересно би било да проследим избора на Георги Цанев и Симеон Русакиев на шестте стихотворения, включени в раздела „Българо-Съветската дружба и борбата за мир в нашата литература“. Освен известната творба на Христо Смирненски „Северния Спартак“, публикувана още през 1922 г., останалите пет са убедително доказателство докъде може да стигне поетичното творчество, когато е обладано и доминирано от комунистическите догми.

Две от стихотворенията са на акад. Людмил Стоянов, председател е на Съюза на българските писатели (1946 – 1949) и директор на Института за българска литература при БАН (1949 – 1959). Първото е „Сталин“. Ще цитирам последния му куплет:

„Съмва се, човечество! Преваля
страшната хилядогодишна нощ.
Тъй окриля ни другарят Сталин
наш учител, съдия и вожд“.

Второто е озаглавено „Към руския народ“. Ето два характерни куплета:

„Дойдоха те и ни всичко простиха,
и ни подадоха братска ръка –
руската ярост е шеметен вихър,
руската обич е буйна река.

Честност, другарство, правдивост, сърдечност –
Те ще пребъдат в грядущия век.
Руската правда е правда човешка –
с нея израснах и станах човек.“

С едно стихотворение „Прослава на руския език“ е представен и Димитър Полянов, един от първите социалистически поети, починал през 1953 г.:

„Богат си ти с думи крилати и кратки,
Но всеки днес вредом повтаря безспир
Две думи чаровни, любими и сладки –
Едната е С т а л и н, а другата – м и р!“

В тази внимателно „изпипана“ малка антология за „Българо-съветската дружба“ са включени и две поетеси. Едната е Бленика (псевдоним на Пенка Денева Цанева, известна българска поетеса и преводачка, съпруга на единия от съставителите на христоматията Георги Цанев). Нейното стихотворение е „Русия“:

„По болката тогаз разбрах, че ти си в мен,
в сърцето ми, ведно с моята родина,
че като нея в мен е твоят лик внедрен –
незнаен образ скъп: на майка и светиня!“

Без съмнение, най-интересното и неслучайно попадение на съставителите е голямата българска поетеса, „играещата със стихиите“ Елисавета Багряна. През 50-те години тя е вече толкова известна, популярна и обичана от младото поколение, че включването ѝ в христоматията е от огромно политическо значение. Нейното стихотворение „Пет звезди“ и едноименната ѝ стихосбирка, издадена през 1953 г., показват колко трудно е в такива времена да се устои на перфидния политически натиск на властта:

„Но ний знаем Съветите знаят. – И с обич безмерна
към живота, децата, родината и пролетта,
там разцъфна – над бойни полета, над ровове черни,
пролетта на човешкия род, пролетта на света.
Тя нахлува – през граници, суша, морета, забрани. –
Над петте континента, пет греят от Кремъл звезди. –
И заплахата с атом, барут, водород и ураний
тя с вика ни за мир сред народите ще победи.“

Прочитът на историята на човешките ценности и политически убеждения трябва да бъде едно постоянно предупреждение за всички ни. Няма нищо по-опасно от политизирането на образованието и науката, от превръщането на глада за знание в жажда за власт. При случващата се пред очите ни радикална промяна на социалния и културния контекст, в който живеем, при отварянето ни към света и проблемите на глобализацията като цяло, образованието, в частност литературното и историческото трябва най-сетне да промени своята философия. За какво са литературата и историята, ако не ни научат да лекуваме раните си и рецидивите от миналото, да се познаваме и да живеем заедно в рамките на различни културни, социални и професионални общности? Не може шестицата на матура да е целта за нашите абитуриенти – нито като личности, нито като част от едно свободно и демократично общество.

Източник

Роден на 20 октомври 1949 г. в София. Завършил химия в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. До 1990 г. работи в БАН. Има десетки научни публикации в най-реномирани международни списания. В края на 1989 г. започва политическа кариера като член на Радикалдемократическата партия в България, чийто заместник-председател е до 1996 г. Депутат е в ХХХVІ Обикновено народно събрание. Бил е ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, вицепрезидент на асамблеята и на либералната й група. От 1994 до 1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. От 1998г. до 2013г. работи в германската политическа фондация за свободата „Фридрих Науман“. Участвал е в реализирането на проекти на фондацията в България, Македония и страните от южен Кавказ. Член на УС на Българо-германския форум. Автор е на 3 книги и редица публикации в периодичния печат в областта на политическата система, международните отношения и човешките права.