Skip to main content

Бюлетин

„Либерален Преглед“
в неделя


Дискусии - Култура

Барух Спиноза – Богословско-политически трактат (1670)

 

2026 11 On Censorship 02

 

Поредица „Класически размисли върху цензурата“

Цензурата е стара почти колкото самото писано слово. През вековете са се сменяли нейните оправдания, институции и методи, но неизменно е оцелявало убеждението, че някой трябва да решава вместо нас какво имаме право да четем, знаем и мислим.

С тази поредица „Либерален преглед“ ще представи класически текстове, посветени на свободата на мисълта и словото, подредени хронологично. От XVII век до наши дни ще проследим как се е развивала съпротивата срещу цензурата, какви аргументи са издигали нейните противници и как всяко поколение е трябвало отново да защитава свободи, които предишното е смятало за извоювани.

⸻ ❦ ⸻

„Богословско-политически трактат“ излиза анонимно през 1670 г. в Нидерландската република, една от най-свободните европейски държави по онова време. Но религиозната нетърпимост и влиянието на калвинистката ортодоксия продължават да ограничават свободата на мисълта. Самият Спиноза е отлъчен от еврейската общност в Амстердам през 1656 г., а през 1674 г. нидерландските власти официално забраняват трактата му.

В последната глава Спиноза защитава убеждението, че държавата може да управлява действията на гражданите, но не и техните умове. Преследването на убежденията поражда лицемерие, фанатизъм и съпротива, като подкопава самата политическа власт. Същевременно той настоява за спазване на законите и поставя граници пред политическото неподчинение. Именно това напрежение между свободата на мисълта и гражданското послушание определя своеобразието на неговата защита на свободното слово.

⸻ ❦ ⸻

Глава XX. За това, че в свободната държава всеки може да мисли каквото желае и да казва каквото мисли

Ако човешките умове можеха да бъдат управлявани толкова лесно, колкото езиците, всеки крал би седял спокойно на престола си и не би имало нужда от принудително управление. Защото всеки поданик би живял според намеренията на своите владетели и би смятал за истина или лъжа, за добро или зло, за справедливо или несправедливо единствено онова, което те му повеляват.

Но както вече показахме в седемнадесета глава, ничий ум не може да бъде изцяло подчинен на чужда воля. Никой не може доброволно да отстъпи естественото си право да разсъждава и съди свободно, нито може да бъде принуден да го направи.

Ето защо управлението, което се опитва да властва над умовете, с право се смята за тиранично. Опитът да се предписва на поданиците какво да приемат за истина и какво да отхвърлят като лъжа, или какви убеждения трябва да ги ръководят в почитането на Бога, представлява злоупотреба с върховната власт и посегателство върху техните права. Всичко това принадлежи към естествените права на човека, от които той не може да се откаже дори по собствено желание.

Признавам, че човешката преценка може да бъде повлияна по най-различни начини и понякога до почти невероятна степен. Така умът, макар да остава свободен от пряка външна принуда, може да попадне под толкова силното въздействие на чужди думи, че с основание да кажем, че е управляван от друг човек. Но колкото и далеч да стига подобно влияние, то никога не е успявало да опровергае истината, че разумът на всеки човек принадлежи на самия него и че умовете са толкова различни, колкото и вкусовете.

Мойсей, не чрез измама, а благодарение на божествената си сила, придобил такава власт над съзнанието на народа, че бил смятан за свръхчовешко същество, което говори и действа по Божие вдъхновение. И въпреки това дори той не успял да избегне ропота и злонамерените тълкувания. Колко по-малко биха могли да ги избегнат останалите владетели!

Ако изобщо е възможна подобна неограничена власт, тя би могла да принадлежи най-вече на монарх, а най-малко на демокрация, където целият народ или голяма част от него упражнява властта съвместно. Мисля, че всеки може сам да разбере защо е така.

Следователно, колкото и неограничена да е властта на един владетел, колкото и безусловно да му се доверяват като тълкувател на закона и религията, той никога не може да попречи на хората да съдят според собствения си разум или да изпитват едни или други чувства.

Вярно е, че владетелят има право да третира като врагове всички, чиито възгледи не съвпадат напълно с неговите. Но тук не обсъждаме какви са формалните му права, а как трябва да постъпва разумно. Допускам, че той има право да управлява с най-голяма жестокост и да осъжда гражданите на смърт за най-незначителни провинения. Никой обаче не би твърдял, че подобно поведение може да бъде одобрено от здравия разум.

Нещо повече, тъй като такива действия не могат да бъдат извършвани без огромна опасност за самата власт, можем дори да отречем, че владетелят притежава неограничената способност да ги извършва, а следователно и неограниченото право да го прави. Защото правата на върховната власт се простират само дотам, докъдето се простира действителната ѝ сила.

И тъй, след като никой не може да се откаже от свободата си да съди и да чувства, след като всеки човек по силата на неотменимо естествено право е господар на собствените си мисли, оттук следва, че хората, които мислят различно и често противоречиво, не могат да бъдат принуждавани да говорят единствено според повелите на върховната власт, без това да доведе до пагубни последици.

Дори най-опитните хора, да не говорим за множеството, не умеят винаги да мълчат. Общочовешка слабост е да доверяваме намеренията си на други, дори когато би трябвало да ги пазим в тайна. Затова най-сурово би било онова управление, което лишава човека от свободата да казва и да преподава онова, което мисли, докато умерено би било управлението, което му предоставя тази свобода.

Все пак не можем да отречем, че властта може да бъде накърнена както с думи, така и с дела. Следователно, макар свободата, за която говорим, да не може да бъде напълно отнета от поданиците, нейното неограничено упражняване също би могло да бъде пагубно. Затова трябва да изследваме докъде тази свобода може и трябва да бъде допусната, без да се застрашават мирът в държавата и властта на управляващите. Както казах още в началото на шестнадесета глава, именно това е главната ми цел.

От изложеното по-горе за основите на държавата ясно следва, че крайната цел на управлението не е да господства над хората, да ги държи в страх или да изтръгва от тях покорство. Напротив, неговата цел е да освободи всеки човек от страха, за да може той да живее във възможно най-голяма сигурност. С други думи, да укрепи естественото му право да съществува и да действа, без да вреди нито на себе си, нито на другите.

Не, целта на управлението не е да превръща разумните същества в зверове или марионетки, а да им даде възможност да развиват спокойно ума и тялото си, да използват разума си без окови, без омраза, гняв и измама, без да бъдат наблюдавани с подозрение и несправедливост.

Истинската цел на държавата е свободата

Вече видяхме, че при създаването на държавата законодателната власт трябва да бъде поверена или на цялото гражданство, или на част от него, или на един-единствен човек. Защото, макар свободните човешки преценки да са твърде различни и всеки да е склонен да мисли, че единствен той знае всичко, и макар да е невъзможно всички да бъдат напълно единодушни в мислите и думите си, мирът не може да бъде запазен, ако отделните хора не се откажат от правото да действат изцяло според собствената си преценка.

Следователно човек с основание отстъпва правото си на самостоятелно действие, но не и свободата си да разсъждава и съди. Никой не може да действа против властите, без да застраши държавата, но може да мисли и чувства различно от тях. Може дори открито да им възразява, стига да го прави по убеждение, основано на разума, а не чрез измама, гняв или омраза, и стига да не се опитва самоволно да налага промени.

Да предположим например, че някой докаже, че определен закон противоречи на здравия разум и затова трябва да бъде отменен. Ако представи мнението си на преценката на властите, които единствени имат правото да приемат и отменят закони, и междувременно не предприема нищо против този закон, той е извършил услуга на държавата и е постъпил като добър гражданин.

Но ако обвинява властите в несправедливост и подбужда народа срещу тях или ако се стреми бунтовнически да отмени закона без тяхното съгласие, той е просто подстрекател и бунтовник.

Така виждаме по какъв начин човек може да заявява и да преподава онова, в което вярва, без да накърнява властта на управляващите или обществения мир. Нужно е само да остави в техни ръце цялата законодателна власт по отношение на действията и сам да не върши нищо против законите им, дори когато често е принуден да постъпва против онова, което смята и открито признава за най-добро.

Подобно поведение не накърнява нито справедливостта, нито гражданския дълг. Напротив, именно така би постъпил справедливият и съвестен човек. Вече показахме, че справедливостта зависи от законите, установени от властта, и следователно никой, който нарушава признатите от нея постановления, не може да бъде наречен справедлив. А най-висшият израз на гражданския дълг, както посочихме в предишната глава, е опазването на обществения мир и спокойствие. Те не биха могли да се запазят, ако всеки живееше както му хрумне. Ето защо да постъпваш против законите на собствената си страна означава да пренебрегваш гражданския си дълг, защото, ако подобно поведение стане всеобщо, държавите неизбежно ще загинат.

Следователно, докато човек се подчинява на законите на своите управници, той по никакъв начин не противоречи на собствения си разум. Защото именно по повелята на разума е прехвърлил от себе си върху тях правото да определят действията му.

Това учение се потвърждава и от обичайната практика. Когато се съвещават органи на властта, независимо дали са големи или малки, решенията рядко се вземат единодушно. И все пак всички участват в изпълнението на онова, което е било решено, независимо дали са гласували за него, или против. Но да се върнем към основната мисъл.

От основните принципи на държавното устройство установихме как човек може да упражнява свободата на преценката си, без да накърнява върховната власт. Въз основа на същите принципи можем също толкова лесно да определим кои възгледи са бунтовнически.

Очевидно това са възгледите, които по самата си природа обезсилват договора, чрез който човек е отстъпил правото си на свободно действие. Например, ако някой твърди, че върховната власт няма никакви права над него, че обещанията не трябва да се спазват или че всеки трябва да живее както пожелае, както и ако изповядва други подобни учения, пряко противоречащи на споменатия договор, той е бунтовник. И то не толкова заради самите си мнения и съждения, колкото заради действията, които те предполагат. Защото човек, който поддържа подобни възгледи, на практика отменя договора, който мълчаливо или изрично е сключил със своите управници.

Другите мнения, които не предполагат действия в нарушение на договора, като например възгледи, породени от жажда за отмъщение, гняв и други подобни чувства, не са бунтовнически. Такива могат да станат само в някоя покварена държава, където суеверни и властолюбиви хора, неспособни да понасят учените и просветените, се радват на такава популярност сред множеството, че думата им тежи повече от закона.

Не отричам обаче, че съществуват учения, които привидно се отнасят единствено до отвлечени въпроси за истината и заблудата, но се проповядват и разпространяват с недостойни намерения. Този въпрос вече разгледахме в петнадесета глава и показахме, че въпреки това разумът трябва да остане свободен от окови.

Ако се придържаме към принципа, че верността на човека към държавата, също както верността му към Бога, трябва да се съди единствено по делата му, тоест по любовта и добротата му към ближните, не можем да се съмняваме, че най-доброто управление ще допуска свободата на философското размишление също толкова, колкото и свободата на религиозните убеждения.

Признавам, че от подобна свобода понякога могат да произтекат неудобства. Но имало ли е някога въпрос, уреден с такава мъдрост, че от решението му да не могат да възникнат никакви злоупотреби?

Който се стреми да урежда всичко със закон, по-скоро ще разпалва пороците, отколкото ще ги поправя. Най-разумно е да се допуска онова, което не може да бъде изкоренено, дори когато само по себе си е вредно.

Колко злини произтичат от разкоша, завистта, алчността, пиянството и други подобни пороци! И все пак те се търпят, защото не могат да бъдат премахнати със законови разпоредби. Колко повече тогава трябва да бъде допусната свободата на мисълта, която сама по себе си е добродетел и която никоя сила не може да унищожи!

Освен това вредните последици от нея могат лесно да бъдат ограничавани от светската власт, както ще покажа по-нататък. Да не говорим, че подобна свобода е абсолютно необходима за напредъка на науките и свободните изкуства. Защото никой не може да се занимава успешно с тях, ако способността му да съди не е напълно свободна и необременена от ограничения.

Но нека допуснем, че свободата може да бъде потъпкана и хората дотолкова подчинени, че да не смеят да прошепнат нито дума без разрешението на своите управници. И все пак никога няма да бъде възможно да бъдат принудени и да мислят според техните повели.

Неизбежната последица ще бъде, че хората всекидневно ще мислят едно, а ще говорят друго. Така ще бъде разрушена искреността, тази главна опора на държавното управление, и ще бъдат насърчени отвратителното ласкателство и вероломството, от които се раждат коварството и покварата на всяко достойно човешко занимание.

Невъзможно е всички да бъдат принудени да говорят еднакво. Колкото повече управниците се стремят да ограничат свободата на словото, толкова по-упорита съпротива срещат. И то не от алчните, ласкателите и останалите глупци, които виждат върховното блаженство в това да напълнят стомасите си и да се любуват на кесии, натъпкани с пари, а от хората, които доброто възпитание, здравият морал и добродетелта са направили по-свободни.

Човешката природа е така устроена, че хората най-тежко понасят обявяването за престъпни на убеждения, които смятат за истинни, и заклеймяването като нечестиво на онова, което ги вдъхновява към благочестие пред Бога и към доброта спрямо ближните.

Затова те са готови да отхвърлят законите и да заговорничат срещу властите, като смятат за почтено, а не за позорно да предизвикват бунтове и да извършват всякакви престъпления в името на тази цел.

Щом такава е човешката природа, виждаме, че законите срещу убежденията засягат преди всичко благородните умове, а не злодеите. Те са по-пригодни да озлобяват почтените хора, отколкото да възпират престъпниците, и затова не могат да бъдат поддържани без огромна опасност за държавата.

Нещо повече, подобни закони почти винаги са безполезни. Защото онези, които смятат забранените убеждения за правилни, не могат да се подчинят на закона, докато онези, които и без това ги отхвърлят като неверни, приемат забраната като своеобразна привилегия. Те започват толкова шумно да се хвалят с нея, че впоследствие властта се оказва неспособна да отмени закона, дори когато пожелае.

Към тези съображения можем да прибавим и казаното в осемнадесета глава при разглеждането на историята на евреите.

И накрая, колко разколи са възникнали в Църквата заради опитите на властите да решават със закон заплетените богословски спорове!

Ако хората не бяха изкушавани от надеждата да привлекат закона и властта на своя страна, да тържествуват над противниците си пред възторженото множество и да се сдобият с почести и отличия, те не биха се борили с такава злоба и умовете им не биха били обзети от подобна ярост.

На това ни учи не само разумът, но и всекидневният опит. Защото закони, които предписват в какво трябва да вярва всеки човек и забраняват да се говори или пише против него, често са били приемани като отстъпка пред гнева на онези, които не могат да понасят просветените хора. С помощта на подобни сурови и несправедливи разпоредби те лесно превръщат религиозното усърдие на множеството в ярост и го насочват срещу когото пожелаят.

Колко по-добре би било да се възпира гневът и ожесточението на тълпата, вместо да се приемат безполезни закони, които могат да бъдат нарушавани единствено от хората, обичащи добродетелта и свободните изкуства! Така държавата сама се осакатява, докато накрая в нея не остава място за талантливите хора.

Можем ли да си представим по-голямо нещастие за една държава от това достойни хора да бъдат прогонвани като престъпници само защото имат различни убеждения, които не могат да прикрият?

И какво, питам аз, може да бъде по-пагубно от това хора, които не са извършили никакво престъпление или злодеяние, да бъдат обявявани за врагове и умъртвявани единствено защото са просветени? Какво може да бъде по-страшно от това ешафодът, предназначен да всява ужас сред злодеите, да се превърне в място, където пред очите на народа се явяват най-висшите примери на търпимост и добродетел, облечени с всички знаци на позора, които властта е способна да измисли?

Човек, който знае, че е почтен, не се бои да умре като престъпник и не отстъпва пред никакво наказание. Съвестта му не е измъчвана от угризения за позорни дела. Той смята смъртта за справедлива кауза не за наказание, а за чест, а смъртта за свободата – за слава.

Каква цел тогава постига смъртта на такива хора? Какъв пример дава тя? Каузата, за която умират, е непонятна за ленивите и глупците, омразна за размирниците и скъпа на почтените. От подобни зрелища можем да извлечем само една поука: или да ласкаем преследвача, или да последваме примера на жертвата.

Ако не желаем външното съгласие да се цени повече от искреното убеждение, ако искаме управниците да запазят здраво властта си, вместо да бъдат принудени да отстъпват пред подстрекателите, тогава свободата на преценката трябва непременно да бъде призната. Само така хората ще могат да живеят заедно в съгласие, колкото и различни, дори открито противоположни, да са техните мнения.

Не можем да се съмняваме, че това е най-добрият начин на управление и онзи, срещу който могат да бъдат отправени най-малко възражения, защото най-пълно съответства на човешката природа.

В демокрацията, която, както показахме в шестнадесета глава, е най-естествената форма на управление, всеки подчинява действията си на властта, но запазва свободата на своя разум и преценка. И тъй като не е възможно всички да мислят еднакво, решението на мнозинството придобива силата на закон, като остава възможността този закон да бъде отменен, ако обстоятелствата доведат до промяна в мненията.

Колкото повече се ограничава свободата на преценката, толкова повече се отдалечаваме от естественото състояние на човечеството и толкова по-тиранично става управлението.

За да докажа, че от подобна свобода не произтичат неудобства, които върховната власт не би могла лесно да овладее, и че действията на хората могат да бъдат държани в необходимите граници дори когато мненията им са открито противоположни, ще бъде полезно да посоча един пример. Не е нужно да го търсим далеч.

Град Амстердам бере плодовете на тази свобода чрез собственото си огромно благоденствие и възхищението на всички останали народи. Защото в тази процъфтяваща държава и в този великолепен град хора от всички народности и религии живеят заедно в най-голямо съгласие. Преди да поверят имуществото си на някой съгражданин, те се интересуват единствено дали е богат или беден и дали обикновено постъпва почтено, или не.

Неговата религия и вероизповедание нямат никакво значение. Те не му дават предимство, нито му вредят пред съда. И няма толкова презряна религиозна общност, чиито последователи да бъдат лишени от закрилата на властите, стига да не вредят никому, да отдават всекиму дължимото и да живеят почтено.

От друга страна, когато религиозният спор между ремонстрантите и контраремонстрантите беше подет от политиците и държавните власти, той прерасна в разкол. Това показа предостатъчно ясно, че законите, които се намесват в религията и се опитват да разрешават нейните спорове, много по-лесно разпалват страстите, отколкото поправят нравите, и че пораждат крайни своеволия.

Стана ясно също, че разколите не произтичат от любовта към истината, която поражда учтивост и кротост, а от неудържимата жажда за надмощие.

От всичко това става по-ясно и от пладнешкото слънце, че истинските разколници са онези, които осъждат чуждите съчинения и бунтовнически насъскват свадливото множество срещу авторите им, а не самите автори, които обикновено пишат за образованите хора и се обръщат единствено към разума.

Всъщност истинските нарушители на обществения мир са онези, които в една свободна държава се стремят да ограничат свободата на преценката, защото не са в състояние да я подчинят на своята тирания.

И тъй, показах следното:

Първо, че е невъзможно хората да бъдат лишени от свободата да казват какво мислят.

Второ, че тази свобода може да бъде предоставена на всеки, без да се накърняват правата и авторитетът на върховната власт, и че всеки може да я упражнява, без да нарушава тези права, стига да не си присвоява правото да установява нови закони в държавата или да действа против съществуващите.

Трето, че всеки може да се ползва от тази свобода, без да застрашава обществения мир, и че от нея не произтичат неудобства, които не могат лесно да бъдат овладени.

Четвърто, че всеки може да я упражнява, без да нарушава верността си към държавата.

Пето, че законите, които се занимават с отвлечени въпроси на познанието и убежденията, са напълно безполезни.

И шесто, че тази свобода не само може да бъде предоставена, без да се накърняват общественият мир, гражданската вярност и правата на управляващите, но е дори необходима за тяхното запазване.

Защото, когато се опитват да я отнемат и изправят пред съд не само действията, които единствени могат да представляват нарушение, но и човешките убеждения, властите постигат единствено това, че обгръщат жертвите си с ореола на мъченичеството. Вместо страх те пробуждат състрадание и жажда за отмъщение.

Така се рушат почтеността и добросъвестността, насърчават се ласкателите и предателите, а религиозните фанатици тържествуват, защото властта е отстъпила пред тяхната омраза и е придала държавна санкция на ученията, чиито тълкуватели се представят те.

Тогава тези хора започват да си присвояват властта и правата на държавата и без колебание заявяват, че са избрани непосредствено от Бога и че техните закони са божествени, докато законите на държавата са само човешки и следователно трябва да отстъпят пред Божиите закони, сиреч пред техните собствени.

Всеки разбира, че подобно положение не може да служи на общественото благо.

Ето защо, както показахме в осемнадесета глава, най-сигурният път за една държава е да установи принципа, че религията се състои единствено в упражняването на любов към ближния и справедливост, а правата на управляващите както в свещените, така и в светските дела трябва да се отнасят само до действията на хората.

Всеки обаче трябва да има свободата да мисли каквото желае и да казва каквото мисли.

С това изпълних задачата, която си поставих в настоящия трактат. Остава ми само да отбележа, че не съм написал нищо, което да не съм напълно готов да предоставя за разглеждане и одобрение от управниците на моята страна. Готов съм да оттегля всичко, което те преценят като противоречащо на законите или вредно за общественото благо.

Зная, че съм човек и като такъв мога да греша. Но положих всички усилия да се предпазя от заблуда и се стремих да остана във всичко верен на законите на страната си, на гражданския дълг и на нравствеността.

 

Източник: Baruch Spinoza, Tractatus Theologico-Politicus (Amsterdam, 1670), глава XX: „За това, че в свободната държава всеки може да мисли каквото желае и да казва каквото мисли“.

Превод от английски по A Theologico-Political Treatise, прев. R. H. M. Elwes (1883). Български превод: „Либерален преглед“.

Електронен източник: Project Gutenberg.

 

Барух Спиноза (1632–1677) е нидерландски философ от еврейски произход, роден в Амстердам в семейство на португалски евреи. През 1656 г. е отлъчен от местната еврейска общност заради възгледите си. Препитава се с изработване и шлифоване на оптични лещи и посвещава живота си на философията.
Спиноза е сред най-радикалните мислители на европейския XVII век. В „Богословско-политически трактат“ (1670), публикуван анонимно, защитава свободата на мисълта и словото, подлага на критика религиозния догматизъм и настоява за разграничаване между философията и богословието. Основното му философско произведение, „Етика“, излиза посмъртно през 1677 г.
За Спиноза свободата на мисълта е неотменимо човешко право, а опитите за нейното потискане застрашават самата държава. Неговото убеждение, че „истинската цел на държавата е свободата“, остава един от най-силните аргументи срещу политическата и религиозната цензура.


Коментари

Искам да започна този коментар с едно напълно...
Намирам както писмото на Манол Пейков, така и...
Определено "Катехон" е една от най интереснит...
Цензурата на книги е буквално нацизъм. Вие ст...
Какво всъщност издава поредицата „Катехон“ на...
Понеже напоследък се замислям за дълголетието...
По пѫтьт към третомартенскиът 19-ти февруари...
Аз съм един от авторите на издателство „Изток...

Последните най-

Нови

Обратно към началото

Прочетете още...

Болестта като път

Златко Енев 10 Фев, 2010 Посещения: 35813
Една телевизионна дискусия, която – така…