Skip to main content

От същия автор

Бюлетин

„Либерален Преглед“
в неделя


Драскулки - Свободен текст

За един несъстоял се край и някои неочаквани последици

 

2026 11 propeller head enlightened

 

Преди няколко дни се заех да пресмятам колко време вече излиза „Либерален преглед“. Оказаха се 7171 дни, считано от 1 април 2007 година. Почти двадесет години, през които съм се занимавал с едно и също нещо, с упорство, което в зависимост от гледната точка може да бъде определено като достойно или за уважение, или за медицинско наблюдение.

Покрай това си припомних един текст, който публикувах през 2013 година. Заглавието му беше „На прощаване“. Тогава бях решил да прекратя списанието и, понеже никога не съм бил особено талантлив в изкуството на тихото оттегляне, реших да съобщя новината по начин, който трудно би могъл да остане незабелязан.

Текстът започваше с цитат от Юлия Кръстева, преминаваше през няколко страници любов и омраза към България и завършваше с нещо, което днес бих нарекъл без особени угризения емоционално изнудване. Казвах на читателите си приблизително следното: години наред твърдите, че това списание ви е необходимо, но когато се стигне до въпроса кой ще плати за съществуването му, всички изчезвате. Е, сега ще видим колко струват уверенията ви.

По онова време положението ми беше наистина тежко. От години живеех с крайно несигурни доходи, отглеждах сам две деца и постепенно бях стигнал до състояние, в което ежедневното оцеляване поглъщаше почти цялата ми енергия. Списанието, в което влагах огромно количество труд, не носеше практически никакви приходи. А аз продължавах да вярвам, че ако човек създава нещо достатъчно стойностно, рано или късно ще се намерят хора, които ще разберат необходимостта да го подкрепят.

Е, намериха се. След публикацията получих няколко хиляди лева или евро, вече не помня точно. Помня обаче изненадата си. Оказа се, че един достатъчно разгневен човек, който публично изпраща почти всички по дяволите, може да предизвика реакция, каквато години на учтиви молби не са успели да постигнат.

Разбира се, чудото беше еднократно. Постепенно всичко се върна към обичайното положение. И до днес има хора, които изпращат по някое дарение, понякога двадесет или тридесет евро, общо вероятно няколкостотин годишно. Благодарен съм им. Но ако някой си представя, че подобно издание може да съществува в България благодарение на редовната финансова подкрепа на читателите си, бих го посъветвал да си потърси по-безопасно занимание. Например да играе на борсата с пари назаем.

Самият аз междувременно намерих по-сигурно решение. Днес съм камериерка с докторска степен по философия. Подозирам, че световната конкуренция в тази професионална категория не е особено ожесточена.

Но през тези години се случи и нещо, което се оказа далеч по-важно от всички дарения, взети заедно.

Постепенно престанах да се интересувам от това какво мислят читателите ми за мен, а и за самото издание.

Не мога да посоча точния момент. Не беше внезапно прозрение, нито някакво героично решение да се освободя от общественото мнение. Просто с годините все по-ясно започнах да разбирам, че очакването на признание е един от най-сигурните начини човек да превърне живота си в източник на постоянно разочарование.

През декември 2021 година написах друг текст, „За моята causa perduta“. Поводът беше писмо от добронамерен читател, който беше нарекъл заниманията ми със списанието „загубена кауза“. И тогава, докато се опитвах да обясня защо тази характеристика ме дразни толкова силно, стигнах до едно заключение, което днес ми изглежда съвсем естествено, но някога би ми се сторило почти скандално.

Правя списанието само и единствено за себе си.

Не за благодарността на читателите, не за някаква бъдеща оценка на българската културна история, не за паметник или посмъртна реабилитация. Правя го по същата причина, по която от десетилетия се занимавам със спорт. Защото ми е необходимо. Защото ме поддържа жив, любопитен, интелектуално подвижен. Защото без ежедневното усилие да разбирам, превеждам, подбирам, пиша и споря с онова, което ме заобикаля, животът ми би бил несравнимо по-беден.

И тогава открих нещо като вечния двигател.

Докато човек работи за признание, той зависи от признанието. Докато работи за пари, зависи от парите. Но когато самата работа се превърне в достатъчно основание за собственото си продължаване, зависимостта от външните оценки започва да отслабва. Не изчезва напълно, разбира се. Нито един човек не е толкова независим, колкото обича да си въобразява. Но външното престава да управлява живота му.

Парадоксалното е, че тъкмо тогава списанието започна да ми носи най-голямо удовлетворение.

Днес то има едва около 2500 абонати. Някога се хвалех с 16 000, макар че тази цифра беше доста по-условна, отколкото изглеждаше. Впрочем и тогава, и сега броят на абонатите говори твърде малко за истинското значение на едно издание. Човек може да има милион последователи и да не казва нищо, както и няколкостотин читатели, за които написаното да означава нещо съществено.

Има и още една промяна, за която през 2007 година не бих могъл дори да мечтая. Технологията постепенно направи възможно да се вършат количества работа, за която някога бяха необходими огромно време и усилия. Днес поддържането на „Либерален преглед“ ми отнема вероятно по-малко от една десета от труда, който изискваше в началото. Автоматизацията, новите инструменти за превод и особено изкуственият интелект промениха радикално условията на тази дейност.

И тук стигаме до най-странната част от историята.

През 2013 година бях убеден, че списанието не може да продължи без подкрепата на читателите. Днес знам, че може. Не че съм станал по-богат благодарение на него. Просто успях да отделя въпроса за собственото си препитание от онзи за неговото съществуване. А технологиите постепенно свалиха цената му до степен, при която то вече не представлява непосилно бреме.

Разбира се, има цена и за тази свобода. С годините човек може да изгуби не само зависимостта от чуждото мнение, но и интереса към него. Дали това е непременно хубаво, не съм сигурен. Възможно е част от някогашната ми чувствителност към читателите да е била необходима, макар и мъчителна. Възможно е днешната ми независимост понякога да прилича на самодостатъчност. Нямам намерение да се представям за някакъв просветлен мъдрец, постигнал окончателно освобождение от човешките слабости.

Но едно знам със сигурност. От много години насам не съм изпитвал желание да прекратя списанието, защото някой не го оценява достатъчно, не го разбира или просто не го чете. Читателите идват и си отиват, мненията им се променят, обществените настроения се люшкат насам-натам. А аз продължавам да правя онова, което ми се струва необходимо.

Преди тринадесет години написах „На прощаване“ и бях готов да хлопна вратата.

Днес вратата стои отворена. Който иска, влиза. Който иска, излиза.

Аз съм си у дома.

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.


Коментари

Понеже напоследък се замислям за дълголетието...
По пѫтьт към третомартенскиът 19-ти февруари...
Аз съм един от авторите на издателство „Изток...
Златко писа в Да бъдеш някой
Преди двайсетина години, когато носех дрехите...
Юлия Йорданова-Панчева писа в Корени и грудки
ПРОЧЕТЕНО В НЕДЕЛЯ, НОЕМВРИ, НА КРАЯ НА ГОДИ...
Много интересна статия. Но темата е такава, ч...
Евдокия писа в Корени и грудки
Не знаех , сърдечно благодаря за "бульба"!!!(...
Укрогост писа в Корени и грудки
Темата е съвсем близо до ироничния български ...

Последните най-

Нови

Обратно към началото

Прочетете още...

За Бога

Патрик Орурк 01 Сeп, 2008 Посещения: 18350
Съвместима ли е вярата с науката? Интересува…