Утре, 11 ноември, от 18:30 ч. в Чешкия център в София ще се състои премиерата на книгата на Стефан Дечев и Кета Мирчева „Тримата срещу потъпкването на Чехословашката пролет 1968 г.“

Книгата разказва историята на трима български студенти, осмелили се да протестират срещу участието на България в смазването на Пражката пролет, и за цената, която плащат за това.

По този повод публикуваме и четвъртата, последна част от представянето на изследването в „Либерален преглед“. Тя е посветена на съдбата на паметта за този протест след 1989 г.

Входът за премиерата е свободен.

 

След промените от 1989 г.

За да стане ясен контекстът, в който битува паметта за тримата след промените от 1989 г., трябва да започнем със закъснялото официално извинение на новоизбраното VII Велико народно събрание (ВНС) от 23 август 1990 г. Законодателният орган приема, 22 години след събитията от 1968 г., специална декларация, с която определя българското участие в окупацията на Чехословакия като „недопустим акт на намеса във вътрешните работи на една суверенна държава“, поради което и поднася „своето дълбоко съжаление за участието в тази акция на български войски“. Тази позиция, както ще видим, променя изцяло и перспективата на спомняне, най-вече публично, но заедно с това ще наложи и ще предизвика и потулване на редица моменти от случилото се между октомври 1968 и януари 1969 г. Новият контекст се допълва и с Решение №791 от 7 февруари 1991 г. на Върховния съд, съгласно което присъдите на двете инстанции от 1969 г. са отменени, а Ед. Генов е признат за невинен.

Оттук нататък контекстът вече е коренно различен. Тримата са исторически прави. Тяхното мнение и техните позиви са вече официални позиции на държавата. За паметта на някои настъпват трудни дни. Вече по съвсем друг начин звучат „казах им да не се занимават“;,, не исках да се срещам с тях в квартира“; „големи момчета сте, не се занимавайте с глупости“, „много са им объркани главите“, „комплексиран е, нещо му е липсвало“ и т.н.

Това е и едно ново, голямо предизвикателство. Как ще се пише историята за Тримата? Преподавателите, съучаствали в репресията над тях и поставили себе си в услуга на репресивната власт, са вече на високи академични и държавни постове. Някои наистина са оттеглили се пенсионери, но имат синове и дъщери на влиятелни позиции. Други представят по-скоро реформени сили в БКП (която вече е станала БСП) и се представят като борци за реформирането ѝ и превръщането ѝ в модерна лява партия. Трети имат и изградени биографии на дисиденти. Тепърва предстои да станат министри, да оглавят политически партии, да се мисли дори за издигането на кандидатурите им за президенти.

Същото важи и за колегите на Тримата, направили тук и там нелоша кариера през годините. Как наистина да се разказва тази история? Какво да правим със спомена за 1968 г. и първите дни на 1969 г. в България или в специалност „История“ на Софийския университет?

Неудобната памет на историците оттук нататък ще върви по няколко линии. Първо, немалко от тях ще са гузни, защото Тримата са действали, а не просто са имали някакво мнение. При това – за разлика от тях самите, те не само са имали мнение, но и са го заявили с ясно и открито политическо действие, а не са го поддържали тайно, в тесен интимен кръг и са го повторили многократно, включително пред съда. Една втора гузност идва поради обстоятелството, че за този случай не толкова не е мълчано и не е бил коментиран, нещо повече, той е бил представян на следващите генерации по един изключително превратен, за да не кажа, направо извратен начин. Бил е описван и разказван като случил се „в нашия курс“, че това е станало в „нашия курс“, че е участвал „нашият курс“. Истината обаче е, че участниците и действащите си остават до края само трима.

В разказа на Баева, разбира се, има един куп никак невинни неточности. Позивите през септември 1968 г. определено са разпръснати от точно трима студенти, а не от някаква „група“, от която единствено трима да попаднат след това в затвора. Нито дума не се споменава в разказа на Баева и за съучастието на партийната организация на специалност „История“ (още преди създаването на отделен Исторически факултет), нито пък на комсомолската в порицанието и „инквизицията“ над тримата второкурсници. Пишещата определено желае да създаде усещането как някак си и студенти, и преподаватели дружно и единно са протестирали, но едва трима са били заловени. Нито дума няма, че за разлика от тримата студенти, преподавателят историк Хр. Несторов напълно отрича в следващите седмици и месеци да е казал нещо срещу агресията. Нито дума и за заелите се с неговата защита колеги историци, а още по-малко за средствата, с които се опитват да постигнат оневиняването му и верноподаническите аргументи, които употребяват към Живков и „априлската линия“.

И все пак от интервюто е видно, че Ал. Димитров не съумява напълно да стаи болката и разочарованието от миналото. На въпрос на Св. Иванова: „А сега нужно ли е да си спомняме за Пражката пролет и за инвазията?“, той все пак изтървава и следните думи: „Друг аспект е поведението на българите в такива ситуации. Защото ние сме готови много често да заемем приспособленческа позиция само и само да намерим минимални оправдания пред себе си“.[1] По подобен начин Ал. Димитров отговаря и на въпроса: „Как реагираха българите на чешките събития?“. „Студентите подкрепяха промените в Чехословакия, но имаха резерви за собствените си възможности, бяха склонни към опортюнизъм“ – казва Сашо. Като дава тази обща оценка, Ал. Димитров обаче се въздържа от конкретни примери за приспособенчество и опортюнизъм и не посочва имена на приспособенци или опортюнисти.

Запитан „При това положение адекватна ли беше вашата реакция?“, Ал. Димитров като че ли отговаря с по-голяма увереност и убеденост, от това, което, както ще видим, ще отговори около две-три десетилетия след началото на 90-те години. През 1991 г. той казва следното: „Беше нужна, но недостатъчна. Тя беше израз на вътрешната ни необходимост от прослойка, която да има концепция за нещата и при възможност да заеме активна позиция. Получи се ефектът на затворената група. Искахме хората да видят, че все пак има някои, които действат чрез акция, а не чрез мнение“. Видимо, Ал. Димитров е все още млад и гледа с надежда в бъдещето на демокрацията. Тези негови мисли са важни. Техните ключови думи са „активна позиция“, „акция“ и „мнение“. Защото едва ли някой ще оспори налагащия се от И. Баева разказ за немалка солидарност сред интелигенцията и младежта към реформите в Чехословакия и негативно отношение към инвазията на петте страни от Варшавския договор, включително и в България. Но от „активната позиция“ и от „акцията“ на Ал. Димитров, от една страна, до „група студенти, опитали се с позиви“ (тук трябва да сложим и неучаствалите колеги на Баева от факултета), като просто само „трима от тях“ влизат и в затвора, от друга, разликата е съществена.

През 1993 г. се появява и студията на Искра Баева „България и Пражката пролет 1968 г.“[2] Макар заглавието да предполага, че центърът на темата е преди всичко случващото се в България, И. Баева така и не въвежда в рамките на основното изложение протеста на Тримата. Той се намира разположен в бележките под линия (!) и е вкаран след текст, за който може и да не си направите труда да проверите какво пише в бележката, която е разположена едва зад поместената глава. Още по-важно е обаче съдържанието на самата бележка. Тя гласи следното: „И все пак има българи, които се противопоставят на интервенцията. Противопоставят се със слово – доц. Христо Несторов, преподавател по най-нова обща история в Историческия факултет на „Св. Климент Охридски“ на лекции пред студенти осъжда акта на намеса“. С това приключва целият разказ за Хр. Несторов, при това представен в доста неправдоподобна светлина. Истината е, че той веднага ще се отрече от думите си, никога повече няма да ги признае публично, а всички негови колеги и приятели във факултета ще имат задачата да представят доноса за случилото се като дело единствено на злонамерени слаби студенти, многократно късани двойкаджии, които набеждават преподавателя си.

Особено ценни са и появилите се през 1994 г. (за съжаление, година преди ранната му кончина) спомени на самия В. Радев. Внимателният им прочит веднага разпознава различната перспектива към случилото се, поставянето на проблеми, които не се разгръщат и по които продължава да се мълчи и в следващите години. Тези спомени се появяват в специалния тематичен брой на сп. „Homo Bohemiens“[3]. Завършени са на 9 юли 1994 г. и изглежда, са писани специално за този брой. В заглавието им са две ключови думи – „действия“ и „съдба“, доколкото става дума за постъпки, които са предопределили единствения живот на Тримата.

В. Радев поставя въпрос как след 1989 г. са се нароили „толкова много демократи“, след като преди това те са били твърде „малко на брой“, и все „отхвърлени от обществото, аутсайдери и неудачници, от които и за които никой не се интересуваше“. Той не пропуска още да ни напомни, че позицията на Тримата е била „отречена и осъдена“, а сега е станала вече „позиция на новото време“. Радев дори се застъпва за търсене „по съдебен ред“ на отговорност от виновните за бълването на дезинформациите и лъжите в казионните средства за масова информация в страната ни по отношение на случващото се през 1968 г. в Чехословакия.

За разлика от писанията на И. Баева, В. Радев не пропуска да изтъкне изрично усамотеността на техния едновремешен жест и действие. Поради това в едно от най-откровените свидетелства от тогава и до наши дни той тъжно се пита: „Трябваше ли, можехме ли ние, младите, мислещите хора на България, да дадем гръб на тези проблеми? За жалост се оказа, че можем. За мнозинството от българските граждани това се оказа нормалната позиция“[4]. Радев изрично отбелязва как са искали да покажат, че има хора, които мислят различно и хранели надежда, че „ще започне брожение срещу агресията“. За да заяви веднага: „Излъгахме се!“[5]. Не пропуска да сподели и разочарованията си: „Оказа се, че слабо познаваме психиката и характера на българина. Слабо познавахме силата на тоталния страх. На чашка, на маса и на приказки се оказа едно, но когато трябваше да се действа“. „В стремежа и желанието си да оцелее – добавя Радев – всеки бе готов да жертва и жертваше с лека ръка и принципи, и позиции и нравствени категории. Преклонена главица сабя не я лови! Робската психика отпреди век отново господстваше у нас. Социалистическа България бе превърнала народа ни в нация от хора с ниско сведени, покорно преклонени глави“.

В този смисъл смело можем да кажем, че В. Радев определено разклаща търсените през последните, а и в предстоящите години опити за подвеждащи внушения от страна на И. Баева. Той твърдо си спомня, че са останали трима, а съвсем не става дума за дело на „студенти“, „студентите“ или „студенти от факултета“. Той свидетелства още как искали да издирят недоволните и да привлекат повече хора: „Разговаряхме с мнозина колеги в Университета. Някъде срещахме разбиране и взаимност, другаде – не. Но когато ставаше дума за практически действия, хората се отдръпваха, бояха се“. Радев дори вдига допълнително и доста точно завесата, като отново разклаща чувствително подвеждащите внушения на Баева: „Сашо направи опит – продължава разказа си Валентин – да привлече за наши съмишленици някои колеги, които бяха активни дейци на комсомолската организация. До известна степен той получи тяхната подкрепа. Нещо като група от съмишленици, без обаче това да бе организация, вече имаше оформена в Историческия факултет[6] на Софийския университет в края на октомври 1968 г. Въпреки всичко, само ние тримата на практика действахме. Организация, която да развива протестна дейност срещу агресията над Чехословакия, така и не успяхме да създадем“[7].

Един публикуван през 2003 г. на страниците на в. „Култура“ материал на писателя Георги Господинов за липсващата българска 1968 г.[8] става повод за разгаряне на остра дискусия, около която се отваря нова възможност за споменаване и на историята на Тримата. Статията отговор на Н. Христова, излязла на страниците на същия вестник, носи показателното заглавие „Митът за българското отсъствие“.[9] Представянето на твърдението за отсъствие на протест и несъгласие като мит като че ли издава определена склонност и стремеж на авторката да припише на целия български народ, на цялото общество символния капитал от една усамотена дейност през есента на 1968 г. на три момчета от втори курс на специалност „История“. То се родее също и с усилията в последно време дейността на конкретни хора и личности около оцеляването на българските евреи по време на Втората световна война да се припише на целия народ и на държавата България и нейните институции. Неоспорвана от никого, изгодна едновременно и за тогавашните преподаватели и студенти в специалност „История“, паметта, поддържана от И. Баева, подкрепена от Евгения Калинова, от Др. Драганов и от присъединилата се вече към тях Н. Христова, започва да дава известни плодове и извън граница.

40-годишнината през 2008 г. отваря възможността за нова вълна на паметта по отношение на 1968 г. и историята на Тримата. Списанието „L’Europeo“ публикува спомените и размислите на Лазар Цветков и Ед. Генов, съдържащи се в интервюта, взети от журналистката Калина Андролова.[10] В своето въведение самата К. Андропова е повече от категорична: „Едуард Генов е един от тримата студенти, осмелили се да протестират срещу потушаването на Пражката пролет през 1968 г. Колко струва смелостта да мислиш и говориш? Просто затвор. Или един опустошен човешки живот“[11].

По случай 40-годишнината на събитията от 1968 г. се появява и нова книжка на списанието „Homo Bohemiens“. Там е поместено интервю на историчката Любомила Соленкова с Александър Димитров.[12] Особено показателни са тук въвеждащите думи на самата Л. Соленкова, които, струва ми се, разкриват една добре видима, създаваща се след 90-те и 2000 г., ценностна система в българските институции за историческо образование и исторически изследвания. Това е и една митология за наличието на много демократично мислещи и солидарни с чехословашката 1968 г. и за разграничаване на Т. Живков и тогавашните управляващи, от една страна, от студентската младеж, интелигенцията, обществеността, народа, от друга. Ето защо и Л. Соленкова пише: „В тази връзка напоследък в България се заговори, че именно нашият комунистически лидер Тодор Живков е инициаторът на тази агресия срещу реформите и народа на Чехословакия. Но това ли е най-важното, с това ли искаме да ни запомни светът? Вярно, че ние българите често търсим и изтъкваме нашите лоши страни, нашите лоши действия, и забравяме да се гордеем с постигнатото или направеното от отделните хора. Това трябва да се промени! Трябва да покажем положителните тенденции и действия в развитието на българския народ. Пражката пролет ни предоставя една от многобройните такива възможности. Българинът Александър Димитров е един от организаторите на протестите срещу нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г.“[13].

 

 

Заедно с това обаче Ал. Димитров няма как да не постави въпроса за забравата и за съзнателния като че ли стремеж те тримата да бъдат скрити, за да може други да са дисидентите и борците. В интервюто той все пак споменава и следното: „И днес българският политически елит се прави на чул-недочул. Например, когато Вацлав Хавел беше в България, Желю му предаде някакви документи за Чехословакия. А в тях ние не съществувахме (курсивът мой, С.Д.)“[14]. И продължава веднага: „И въпреки всичко, това лято[15] бях поканен в Прага заедно с подкрепилите чешките идеи дисиденти от Източния блок. Прие ни президентът Вацлав Клаус. И пак, когато той беше тук, Г. Първанов не се сети и „не огледа обстоятелствата“, че все пак е дипломатично да ми прати покана за тържествения прием в негова чест“^[16].

Ал. Димитров съзнава напълно значението на техния жест през 1968 г. за България, както и мълчанието през годините. Той съвсем категорично и справедливо заявява 40 години след събитията: „Бях един от тези, които решиха да измият лицето на България пред света, подкрепяйки развитието на събитията в Чехословакия“. С болка констатира обаче как „това, което сме направили се опитва да се омаловажи, да се прикрие, да се размие, вземат се интервюта от хора, които са участвали в окупационните български части, нас не ни се дава трибуна, а напротив“. Неслучайно на въпроса на интервюиращата дали темата за „Пражката пролет“ 68-а и за тяхната съпротива е добре разработена от историците, Сашо недвусмислено отговаря: „Не смятам. Не смятам, защото в България съществува забрана, негласна забрана, да не се пише много като са живи хората, защото това не е още история“. Другата причина според Ал. Димитров е обстоятелството, че продължава и през 2008 г. да се занимава с политика. Иначе си спомня как дори в началото на 90-те е имало твърде голям интерес и как историкът Милен Семков говорел за техния протест с позивите през 1968 г. в учебника за 10-и клас. Въпреки това 40 години след онези събития, през 2008 г., Сашо е на мнение, че този интерес намалява и това не се случва по естествен път, а изкуствено, особено след идването на Симеон Сакскобургготски в страната.

Друг тъжен повод – кончината на Ед. Генов на 16 декември 2009 г. – създава нови условия да се припомни и дейността на тримата през 1968 г.[17] За отишлия си се говори, че той е „един от малцината истински дисиденти“ и че „благодарение именно на Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, платили висока цена за куража си, днес имаме основанието да се гордеем, че и в България са се намерили хора с достойнство и кураж да протестират срещу позорната акция“[18]. С горчивина се изтъква обаче и как „малцина от младите знаят за него“. Добавя се, също със съжаление: „След десети ноември новите лидери на опозицията така и не се сещат за Генов“[19]. През следващите дни и месеци се появяват и нови документални следи и вести за Генов, в които се засяга предимно неговата късна активност след излизането му от затвора през 1978 г.[20] В свое интервю Ал. Димитров вече свързва 1968 г. със спомена „как тоталитаризмът може да смачка достойнството на човека“. И пояснява: „Хората виждаха абсурдността на системата, но последна дума имаше Страхът“[21]. Кончината на Едуард Генов става повод и за първа реакция на част от политическата класа. Не е изненада, че това се случва в София. След петиция, подписана от граждани начело с Алфред Фосколо, по инициатива на народния представител Лъчезар Тошев от Синята коалиция (СДС, ДСБ, Обединени земеделци, БСДП, РДП) и с вносители общинските съветници Владимир Кисьов и Стефан Иванов от СДС, с решение на Столичния общински съвет от 28 юни 2010 г. в София се кръщава улица на името на Едуард Генов.

През 2010 г. в Чехия се появява под авторството на Адам Храдилек сборникът „Za vast а nasi svobodu“ – заглавие, идващо от протеста на 8-те съветски дисиденти на Червения площад в Москва в знак на солидарност с чехи и словаци.[22] Разбира се, нормално е информацията за ситуацията в България да е повлияна от написаното и съобщено от И. Баева на Ив. Скалова. Тук може да се прочете как осъждането на агресията става „само в приятелски кръгове“. Напред е отново доц. Хр. Несторов, който е „наказан със спиране на преподавателската му дейност“, задето „осъди интервенцията пред пълна със студенти аудитория.“ Но не се пропуска, че са регистрирани и някои по-открити реакции. И все пак чешкият текст е категоричен: „Най-видният израз на неодобрение в българското общество представлява дейността на тримата студенти по история Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, които разпространяват листовки, осъждащи августовската интервенция и са арестувани.“ Текстът добавя още и за чешкия цикъл на писателя Георги Марков, който той чете по радиото в изгнание след напускането на страната през 1969 г.[23] Публикувани са също и излезлите през 1994 г. трогателни и разтърсващи спомени на В. Радев, за които стана дума по-горе. Поместени са още и биографични бележки за Ед. Генов, Ал. Димитров, както и за протестиралия с гладна стачка и писмо от Старозагорския затвор срещу агресията журналист и фоторепортер Георги Заркин.[24]

През 2013 г., вече за 45-годишнината, се появява книгата на Ангел Николов „Горещото лято на 1968“.[25] В нея историята е разказана по следния начин: „Група студенти от Софийския университет: Едуард Генов, Валентин Радев, Александър Димитров и техни съмишленици разпространяват в София и Пловдив над 200 ръчно написани позива: „Вън войските на марионетката Живков от Чехословакия!“[26] Неволно, струва ми се, и на базата на публикации по темата до този момент, Ан. Николов също прави опит да разшири броя на разпръскалите позиви, доколкото говори за тримата „и техни съмишленици“. Най-ценното обаче в разказа му е, че като личен свидетел (през есента на 1968 г. той става част от същия втори курс, специалност „История“, в който се случват интересуващите ни тук събития), пръв след другата свидетелка Б. Николова Бонева той описва как „преди да бъдат осъдени по бърза процедура, трите измъчени и остригани като криминални престъпници момчета са докарани в университета“. За да продължи: „Тук под егидата на ГК на Комсомола е разигран цял милиционерски спектакъл по тяхното изключване – за сплашване на останалите“[27]. Доколкото това е събрание, което разбираемо повечето студенти от курса биха желали да забравят завинаги, прави чест и на него, и на Бистра Николова Бонева – за която стана дума по-горе, – че повдигат завесата към него. Да припомним, че в спомените на Ил. Димитров то отсъства и че фактът, че е имало събрания не е пропуснат от отървалия се да ги организира след сдаването на поста партиен секретар Н. Генчев. Но и наложеният вече от И. Баева начин на разказване си казва решителната дума. Николов все още пише: „Преподавателят в СУ Христо Несторов е отстранен от преподавателска дейност, защото е определил братската помощ като „интервенция“, но останалите стават по-предпазливи и е трудно да бъдат уличени“.

През същата 2013 г. символният капитал на Тримата е използван и по още един начин – този път, за да даде енергия на окупацията на Софийския университет от студентите срещу правителството на Пламен Орешарски, като Ал. Димитров е поканен в окупираната 272-ра аудитория.[28] Отзвук от това време и тази употреба е публикуваната в интернет пространството курсова работа на Ангел Златков, сам активен участник в окупацията. Доколкото текстът оформя някакви представи за събитията от 1968 г., налага се и той да бъде разгледан тук. А. Златков използва като информатор основно Ал. Димитров, като черпи данни и от направените до това време публикации. Видимо особено полезна за него се оказва тази на Ив. Скалова. В материала добре са очертани разликите между марксиста Ал. Димитров и изповядващия по-радикално отричане на комунистическия режим, понякога и с по-невъздържани изказвания, Ед. Генов.[29] От Ал. Димитров явно идва при Златков внушението, че в доноса си Стриков „украсява историята“. Пак от него идва, изглежда, и сведението за някакво привличане в средата на октомври 1968 г. от Ал. Димитров на „още шест съмишленици, но техните имена се пазят в тайна един от друг поради строго конспиративни причини“. Както вече споменахме, архивните материали не говорят в полза на наличие на подобни шест човека. Те не потвърждават и каквито и да е било призиви на Едуард за „дерайлирането на товарни влакове със суровини за Съветския съюз“. Архивната документация не потвърждава и твърденията, че и тримата са знаели за следенето им от ДС към края на октомври, но не са го коментирали помежду си. Отново като че ли предоверяването на спомените и впечатленията на Ал. Димитров карат Ан. Златков да твърди и следното: „Разкритията на Държавна сигурност не свършват тук – по време на разпитите Едуард издава много свои колеги, с които са коментирали ставащото в Чехословакия. Започват разследвания в целия Исторически факултет, с които се сплашва академическата общност“. По-горе вече беше споменато, че това се разминава с фактите. Никой от тримата не е набеждавал хора, а и с изключение на Ал. Тончев не е имало студенти, които да изразят по какъвто и да било начин желание да се включат в дейността им. И накрая, единствено на ползването на труда на И. Баева можем да отдадем обстоятелството, че и в разказа на Златков се появява неправдоподобната и превратна история за Хр. Несторов.

Нова енергия историята на Тримата получава с появата през 2016 г. на документалния филм „Агресията“ под режисурата на Анна Петкова, която е и съсценарист на лентата заедно с Калина Андролова.[30] Тук фокусът е насочен върху разбития живот на Тримата и превръщането на хората при тоталитарния режим в безмозъчни същества, чиято цел е просто оцеляването. (По мое лично мнение първото заглавие на филма „София, събуди се!“ е по-сполучливо от „Агресията“.) Ефектно, макар и леко неуверено е вкарването във филма на свидетелката Бистра Николова Бонева, която споделя с топли чувства спомени за Тримата. Авторките на филма са категорични още в предварителните интервюта, които дават, че „трите момчета“, „нашите герои“ са имали в онова време героична реакция, която се е отразила негативно на живота и съдбата им, а в случая на Ед. Генов е довела и до последващи затвори и изселвания. Те не пропускат да разкажат как последният поема отговорност за всичко и по-сетне лежи в продължение на общо 12 години в затвора. Зрителят научава за запознанството му там с Илия Минев, за това, че след излизането от тъмницата той трябва да работи само на черно, че не може да продължи образованието си, а накрая е и изгонен от България. Подчертават още, че Валентин живее малко след промените и че е недоволен и разочарован от незавършената революция. Авторките на филма дори смятат, че може би трябва да направят нов филм, който да нарекат „Агресията 2“, тъй като „тези истински дисиденти“, чийто живот е провален, не са получили никакво достойно място в най-новата ни история през последните 25 години.[31]

Накрая остава да изброя в телеграфен стил някои последни публикации. Около 50-годишнината през 2018 г. публикувах материали, които за пръв път хвърляха повече светлина върху никога неразисквани през годините твърде съществени детайли, отдавна някои от тях умишлено и целенасочено забравени и мъгляви в съзнанието на участниците. Така излязоха две статии[32], които едновременно се занимаваха както с подготовката и разпръскването на позивите[33], така и с описанието на ареста и първите наброски около спомена за случката с тримата в хода на времето.[34] Събитието в новата конферентна зала на Софийския университет на 11 януари 2019 г. обаче потвърди още веднъж, че Историческият факултет и Университетът имат проблем с паметта за случилото се през есента и зимата на 1968 – 1969 г.[35] Като положително явление от последните години пък трябва да спомена появата през 2021 г. на комикса „На конци“, дело на Веселин Праматаров, който спомогна за популяризиране делото на Тримата и сред младата генерация на днешна България.

Като че ли на десетилетното мълчание и изкривяване на паметта около историята на Тримата е сложен край. Но не точно. Макар Софийският университет да бе взел решение още през 2019 г. да награди Тримата за проявена гражданска доблест, това се случи реално почти пет години по-късно – на 17 януари 2024 г.[36] Но проявеният и на него стремеж за замълчаване на историята, претупването на награждаването и замитането под килима на детайлите говорят много за сегашното състояние на българския академичен живот и трайните поражения, които са му нанесени през годините. Поради тази причина само някакви си по-малко от три месеца след случилото се, още в началото на април 2024 г., бяхме свидетели на отмяна на събитие в Културния център на Софийския университет под натиска на властови центрове и политически фактори, при повторно мълчание на Историческия факултет и угодническо поведение пред властите и радикални националисти на ректора Георги Вълчев.[37]

Къде можем да потърсим причините за неудобната памет? Неудобството идва от факта, че след 1990 г. изразената през 1968 г. позиция на Тримата на практика побеждава исторически, а тяхното мнение, макар и споделяно в немалки среди на интелигенцията и студентството и вече единственото нормално, е било изразено твърде усамотено. Нещо повече, тогавашният преподавателски състав от специалност

„История“ и тогавашните студенти второкурсници съучастват и дори довършват репресията, упражнена от Живковия режим спрямо тях. Оттам мълчанието през годините, целенасоченото и преднамерено изкривяване на фактите, а понякога дори и явна злоупотреба с историята и нейния символен капитал, включително и с цел изграждане на лична автобиография и най-обикновено фукане, лишено от каквито и да било основания. В един момент, още някъде след началото на 1969 г., се оказва, че тогавашните преподаватели, тогавашните студенти, тогавашните протестирали с позиви, както и сменящите се ръководства на факултета и университета, всеки с различни мотиви, има интерес или предпочита да мълчи дори и в случаите, когато става дума за болка и травма. На предишните страници имах възможността да проследя до каква подмяна на фактите и на цялостната история се достига в резултат на това.

Когато говорим за протест в България срещу смазването на Чехословакия от армиите на Варшавския договор, се надявам един ден да бъде написана цялата история и към имената на Тримата да бъдат прибавени и онези на Георги Заркин, Жерминал Чивиков, Любомир Собаджиев, Г. Малтезос, Методи Ташев, И. Марков, Μ. Челебиев, Е. Трайков.

Накрая ми се ще да кажа и още нещо. През последните осем години, с немалки прекъсвания, работих върху тази вълнуваща история и паметта през годините за нея. Прекарах часове и с роднините на Едуард, и с тези на Валентин, както и с Александър и неговото семейство. Тримата, измили срама от лицето на България, са твърде различни като характери. Разминават се и политическите им убеждения, държат се по различен начин по време на досъдебното производство, в съда, а очевидно и в затвора и след него. Най-вероятно всеки има и своите лични слабости. При всичките си различия обаче те са обединени и единни в най-важното – убеждението, че спрямо родината на чехите и словаците е извършено престъпление от пет държави – членки на Варшавския договор, и България позорно участва в него. Но те и тримата са ми безкрайно симпатични, всеки посвоему. Още по-вълнуващо в случая е, че животът ги събира в точния момент на точното място, кара ги в различна степен да преодолеят вътрешните си страхове и с изразителния си жест с позивите да влязат завинаги не само в историята на България, но и на Източна Европа. Защото, както констатират днес изследователите, 60-те години бележат един важен транснационален и глобален момент не само за капиталистическия Запад и постколониалния свят, но и за държавите под комунистическо управление в Източна Европа.[38]

Стефан Дечев

 

[1] Иванова, Светлана. София ‘68. Мотиви за присъда. – 1000 дни, 21 авг. 1991, с. 5.

[2] Баева, Искра. България и Пражката пролет 1968 г. – Политически изследвания, 1993, кн. 1, с. 78 – 89.

[3] Радев, Валентин. Нашата шестдесет и осма (Събития и действия, предопределили съдбата ни) – Homo Bohemiens, 1994, кн. 3, с. 51 – 60.

[4] Пак там, с. 55.

[5] Пак там, с. 57.

[6] Иска да каже специалност „История“. Иначе факултетът е все още и до 1972 г. Философско-исторически.

[7] Радев, Валентин, Нашата шестдесет и осма…, с. 58.

[8] Култура, бр. 19, 9 май 2003 1968 For(n)ever“ https://newspaper.kultura.bg/media/ my_html/2274/1968.htm

[9] Култура, бр. 26, 27 юни 2003. http://www.kultura.bg/bg/article/view/8534

[10] Андролова, Калина. Обвинен в противодържавни действия – L'Eiiropeo, 2008, кн. 2, е. 119-122.

[11] Пак там, е. 119.

[12] Соленкова, Любомила. Интервю е Александър Димитров – Homo Bohemiens, 2008, кн. 4, с. 71 – 79.

[13] Пак там, с. 71 – 72.

[14] Пак там, с. 77.

[15] През 2008 г.

^[16] Соленкова, Любомила, Интервю…, с. 77-78.

[17] 19 декември 2009 г., „Е-вестник“ за смъртта на Ед. Генов, интервю 1987 г. в „Ко- тидиен дьо Пари“ http://e-vestnik.bg/7917/eduard-genov-v-intervyu-ot-87-a- obiknoveniyat-balgarin-nyama-nikakvi-prava/

[18] Горчева, Даниела. Той беше един от малцината истински български дисиденти – Медиапул, 18 декември 2009 http://www.mediapool.bg/toi-beshe-edin-ot- maltsinata-istinski-balgarski-disidenti-newsl59980.html

[19] Добрев, Петър. В памет на Едуард Генов (1946-2009) – NEWS.BG, 17 дек. 2009 https://news.bg/news-voice/v-pamet-na-eduard-genov-1946 – 2009-g.html

[20] Едуард Генов за поредната успешна акция на НДЗПЧ – 24 февр. 2010 https:// bulgarial989.wordpress.com/2010/02/24/eduard-genov-uspeh/

[21] Тези документи са достъпни и в блога на Григор Симов. Вж. Даниела Горчева „Диалог“, 17 декември 2010 г. http://grigorsimov.blog.bg/politika/2010/12/19/da- syprotiva-imashe-edna-godina-ot-smyrtta-na-eduard-genov-a.653249

[22] Hradilek, Adam, ed. Za vast a nasi svobodu. Vyd. 1. Praha: Torst, 2010. 470 s. ISBN 978-80-7215-404-3.

[23] Вж. Protesty V Bulharské lidové republice https://www.ustrcr.cz/data/pdf/za-vasi- nasi-svobodu/panely.pdf Благодаря на Владимир Пенчев за насочването ми към този сайт.

[24] Вж. повече за него в Дечев, Стефан „Защо ме убивате?!“ Задушен с възглавници, бит с маркучи. Георги Заркин, който щеше да стане на 80 години – Свободна Европа, 2 март 2020. https://www.svobodnaevropa.bg/a/30464200.html

[25] Николов, Ангел. Горещото лято на 1968. Пражката пролет, братската помощ и HP България. София: Фондация „Д-р Желю Желев“, 2013, с. 345 – 463.

[26] Пак там, с. 346.

[27] Пак там, с. 346.

[28] Участници в събитията от 1968 гост-лектори на окупатори от СУ – OFFNews, 25 окт. 2013. https://offnews.bg/balgaria/uchastnitci-v-sabitiata-ot-1968-gost-lektori-na-okupatorite-v-su-258187.html

[29] Златков, Ангел. Пражката пролет и България – Academia.edu https://bit.ly/4iJMxd7

[30] Филмът „Агресията“ с премиера в Дома на киното – БНТ, 25 март 2016.https:// bnt.bg/bg/a/filmat-agresiyata-s-premiera-v-doma-na-kinoto

[31] Тарашоева, Светлана. Агресията на социализма – БНР, 29 март 2O16. http://bnr.bg/hristobotev/post/100674932/agresiata-na-socializma

[32] И двете са публикувани в този сборник.

[33] Дечев, Стефан С. позиви „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“ трима студенти измиха срама на България -Faktor.bg, 21 август 2018. https://faktor.bg/bg/articles/politikana-vseki-kilometar/s-nelegalnite-pozivi-van-voyskite-na-marionetkata-zhivkov-ot-chssr-trima-studenti-izmiha-srama-na-balgariya

[34] Дечев, Стефан. Истини, лъжи и тайни от микроисторията на „Българската 1968- ма“ – Маргиналия, 2 май 2018 https://www.marginalia.bg/stefan-dechev-istini-lazhi-i-tajni-ot-mikroistoriyata-na-balgarskata-1968-ma/

[35] Дечев, Стефан. Инквизиция над историци в университета – Радио Свободна Европа, 8 януари 2021 https://www.svobodnaevropa.bg/a/31039040.html

[36] Дечев, Стефан. „Гордеем се с вас!“ Едно закъсняло награждаване и паметта за 1968 г. – Радио Свободна Европа, 9 февр. 2024 https://www.svobodnaevropa.bg/a/pamet-protest-prazhka-prolet/32812107.html

[37] Дечев, Стефан. „Премахнахме съдържанието ви“. Как дискусия за историята и Холокоста изчезна от българския Фейсбук. – Радио Свободна Европа, 12 юли 2024.
https://www.svobodnaevropa.bg/a/diskusiya-balgarski-evrei-feysbuk/33033978.html

[38] Вж. напр. Gorsuch, Ann and Koenker, Diane P. (eds.) The Socialist Sixties: Crossing Border in the Second World. Bloomington: Indiana University Press, 2013.