Цел на изследването

Авторът прекара приблизително една година в двата най-големи германски концентрационни лагера за политически затворници, Дахау и Бухенвалд. През това време той правеше наблюдения и събираше материали, част от които ще бъдат представени в настоящата статия. Целта на изложението не е отново да разкаже историята на ужасите в германските концентрационни лагери за политически затворници.

Предполага се, че читателят е донякъде запознат с нея, но все пак трябва да се припомни, че затворниците бяха подлагани на преднамерени изтезания. […] Всеки миг от живота им беше строго регламентиран и надзираван. […] Затворниците не знаеха със сигурност защо са затворени и никога не знаеха за колко време. Това може би обяснява защо ще говорим за тях като за хора, попаднали в „екстремна“ ситуация.

Актовете на терор, извършвани в тези лагери, пораждат у цивилизования човек напълно оправдани и силни чувства. Понякога обаче тези чувства му пречат да забележи, че от гледна точка на Гестапо терорът е само средство за постигане на определени цели. […] Следователно изследването на предназначението на концентрационните лагери трябва да постави ударението не върху отделните прояви на терор, а върху техните надхвърлящи отделния човек цели и последици.

Като изпреварим резултатите от настоящото обсъждане и от бъдещи изследвания, можем да кажем, че целите, които Гестапо се опитваше да постигне чрез лагерите, бяха разнообразни. Авторът смята, че е успял да разпознае някои от тях. В рамките на настоящото изложение могат да бъдат посочени следните различни, макар и тясно свързани цели: да се пречупят затворниците като личности и да се превърнат в покорни маси, сред които да не може да възникне никаква индивидуална или групова съпротива; да се разпространи страх сред останалото население, като затворниците бъдат използвани като заложници, гарантиращи послушанието му, и като се показва какво очаква противниците на нацистките управници; членовете на Гестапо да получат поле за обучение, в което да бъдат приучени да загубят всички човешки чувства и нагласи, и да усвоят най-ефикасните начини за сломяване на съпротивата на беззащитно цивилно население […]

Защо бяха събрани материалите

Преди да обсъдим различните етапи в развитието на затворника, изглежда уместно да кажем няколко думи за това защо и как беше събран материалът, представен в тази статия. […] Предишната подготовка на автора и интересите в областта на психологията му помогнаха при събирането на материала и провеждането на изследването. Той обаче не изучаваше собственото си поведение и поведението на другите затворници, за да допринесе за чисто научното познание. Изследването на това поведение беше механизъм, който той изгради специално за случая, за да запази поне някакви интелектуални интереси и така да бъде по-добре подготвен да издържи живота в лагера. Неговите наблюдения и събирането на сведения трябва по-скоро да се разглеждат като особен вид защита, възникнала в тази екстремна ситуация. […] Тя трябваше да го предпази от разпадане на личността му.

Авторът беше изучавал и познаваше патологичната картина на някои видове ненормално поведение. През първите дни в затвора и особено през първите дни в лагера той забеляза, че се държи различно от преди. Отначало си обясняваше тези промени като повърхностни явления, логичен резултат от необичайното си положение. Скоро обаче разбра, че онова, което му се случваше, например раздвоението на личността между наблюдател и човек, с когото се случват събитията, вече не можеше да се нарече нормално, а представляваше типично психопатологично явление. Тогава се запита: „Започвам ли да полудявам, или вече съм полудял?“ От първостепенно значение беше да намери отговор на този неотложен въпрос.

Освен това той виждаше как и другите затворници се държат по крайно необичаен начин, макар да имаше всички основания да предполага, че преди затварянето си и те са били нормални хора. Сега изведнъж изглеждаха патологични лъжци, неспособни да се владеят и да правят обективни преценки, и тъй нататък. Така възникна още един въпрос: „Как мога да се предпазя от това да стана като тях?“ Отговорът и на двата въпроса беше сравнително прост: трябваше да установя какво се беше случило с тях и с мен. Ако промените у мен не бяха по-големи от промените у всички останали нормални хора, значи онова, което ставаше в мен и с мен, беше процес на приспособяване, а не начало на лудост. Затова се заех да установя какви промени бяха настъпили и продължаваха да настъпват у затворниците.

В началото най-голямото предимство на това занимание ми се струваше възможността да забравя за известно време, че съм в лагер. С течение на времето укрепването на самоуважението ми, благодарение на способността да продължавам да върша смислена работа въпреки усилията на Гестапо да ми попречи, стана още по-важно от самото запълване на времето.

Как бяха събрани материалите

Воденето на записки беше невъзможно, защото нямаше нито време, нито място, където да се пазят, нито начин да бъдат изнесени от лагера. Единствената възможност да се преодолее тази трудност беше човек да полага всички усилия да запомня случилото се. В това отношение авторът беше възпрепятстван от крайното недохранване, което отслабваше паметта му дотолкова, че понякога се съмняваше дали изобщо ще успее да си спомни събраното и проученото. […] Изглежда, този метод даде резултат, защото когато здравето му се подобри след напускането на лагера и Германия, голяма част от привидно забравения материал се върна в паметта му.

Затворниците бяха склонни да говорят за себе си, защото самият факт, че някой се интересува от тях и проблемите им, укрепваше самоуважението им. […] Авторът работи в най-малко двадесет различни трудови групи, чиято численост варираше от двадесет или тридесет до няколкостотин души. Спеше в пет различни бараки, всяка от които приютяваше между двеста и триста затворници. Така той лично опозна най-малко шестстотин затворници в Дахау (от общо приблизително шест хиляди) и най-малко деветстотин в Бухенвалд (от приблизително осем хиляди). […]

Веднага след освобождаването си от лагера и пристигането си в тази страна авторът започна да записва спомените си, доколкото се отнасяха до конкретните случаи, които беше наблюдавал. В продължение на три години се въздържаше да ги тълкува, защото се опасяваше, че гневът от преживяното може да застраши обективността. […] Въпреки тези предпазни мерки, поради особените условия, при които беше събран материалът, не може да се претендира за изчерпателна картина на всички видове поведение, които биха могли да се наблюдават. Авторът трябваше да се ограничи до поведението, което сам беше наблюдавал, и до възможните му психологически тълкувания. Трудността да се анализира масовото поведение, когато изследователят сам е част от групата, би трябвало да е очевидна. […] Авторът съзнава тези ограничения на своята обективност и само се надява, че е успял да преодолее поне някои от тях.

Първоначалният шок

При изложението можем да разграничим първоначалния психологически шок от лишаването от граждански права и незаконното затваряне от шока на първите преднамерени и необуздани изтезания, на които бяха подложени затворниците. […] Превозването до лагера и „посвещаването“ в него често бяха първото изтезание, което затворникът изобщо беше преживявал, и по правило представляваха най-тежкото физическо и психологическо мъчение, на което щеше да бъде подложен. Между другото, Гестапо наричаше това първоначално изтезание „посрещането“ на затворника в лагера.

Затворниците, които и преди бяха лежали в затвор или очакваха да бъдат арестувани заради политическата си дейност, негодуваха срещу съдбата си, но все пак я приемаха като нещо, което отговаря на очакванията им. […] Всъщност те силно се тревожеха за бъдещето си и за онова, което можеше да се случи на семействата и приятелите им. Но въпреки тази основателна тревога самият факт на затварянето не ги разстройваше чак толкова.

Политически подготвените затворници намираха опора за самоуважението си във факта, че Гестапо ги беше сметнало за достатъчно важни, за да им отмъсти. Членовете на различните партии прибягваха до различни рационализации, за да укрепят представата за собствената си значимост. Например бившите членове на радикални леви групи виждаха в затварянето си доказателство колко опасна за нацистите е била предишната им дейност.

Най-трудно понасяха първоначалния шок повечето неполитически затворници от средната класа, които представляваха малко малцинство сред затворниците в концентрационните лагери. Те бяха напълно неспособни да проумеят какво им се е случило. […] Отново и отново уверяваха представителите на Гестапо, че никога не са се противопоставяли на нацизма. В поведението им се разкриваше дилемата на политически необразованите германски средни слоеве пред явлението националсоциализъм. Те нямаха последователен мироглед, който да защити човешката им цялост и да им даде сили да се противопоставят на нацистите. Бяха се подчинявали на законите, наложени от управляващите класи, без никога да поставят под съмнение тяхната разумност. А сега този закон, или поне органите, които го прилагаха, се обърна срещу тях, неговите най-верни поддръжници. […] Те не можеха да поставят под въпрос разумността на закона и полицията и затова приемаха действията на Гестапо за справедливи. Неправилното според тях беше, че самите те се бяха превърнали в обект на преследване, което по принцип трябваше да е справедливо, щом се извършваше от властите. Единственият изход от тази особена дилема беше убеждението, че непременно е станала „грешка“. Тези затворници продължаваха да се държат така, въпреки че и Гестапо, и повечето други затворници им се подиграваха.

Настойчивото подчертаване на законността във вътрешната политика на официална Германия може да се обясни с опит да се успокоят тревогите на привържениците от средната класа, за които незаконните действия разрушават основата на съществуването им. Върхът на този фарс беше достигнат, когато затворниците в лагера трябваше да подписват документ, в който заявяваха, че са съгласни със затварянето си и са напълно доволни от отношението към тях. За Гестапо това не изглеждаше като фарс: лагерното управление придаваше голямо значение на тези документи като доказателство, че всичко става съгласно закона и реда. Например членовете на Гестапо имаха право да убиват затворници, но не и да крадат от тях; затова ги принуждаваха да продават вещите си, а после да „даряват“ получените пари на някое подразделение на Гестапо.

Превозването до лагера и първите преживявания в него

След като прекарваха няколко дни в затвора, арестуваните бяха отвеждани в лагера. По време на превозването ги подлагаха на непрекъснати изтезания от различен вид. […] Скоро обаче се очертаваше определена закономерност. Телесните наказания — бичуване, ритане, плесници, съчетани със стрелба и пробождания с щик — се редуваха с мъчения, чиято очевидна цел беше пълното изтощение. Например затворниците бяха принуждавани с часове да гледат в ослепителна светлина, да стоят на колене с часове и тъй нататък. От време на време някой биваше убиван; на никого не беше позволено да се грижи за собствените си рани или за раните на другите. Тези мъчения се редуваха с опити на охраната да принуди затворниците да се удрят помежду си и да оскверняват онова, което пазачите смятаха за най-съкровените им ценности. Например ги заставяха да проклинат своя Бог, да се обвиняват в отвратителни постъпки, да обвиняват съпругите си в изневяра и проституция. […] Според достоверни сведения подобно „посвещаване“ никога не продължаваше по-малко от дванадесет часа, а често траеше двадесет и четири. […]

Целта на изтезанията беше да се сломи съпротивата на затворниците и да се уверят пазачите, че действително ги превъзхождат. […] Че изтезанията бяха планирани, личи от следното: по време на превозването на автора към лагера, след като няколко затворници бяха загинали, а мнозина бяха ранени при продължили дванадесет часа мъчения, беше дадена заповед: „Престанете да малтретирате затворниците.“ От този момент ги оставиха на мира до пристигането в лагера, където друга група пазачи пое охраната и започна отново да ги измъчва.

Трудно е да се установи какво ставаше в съзнанието на затворниците, докато бяха подлагани на всичко това. Повечето се изтощаваха дотолкова, че само отчасти осъзнаваха случващото се. Обикновено помнеха подробностите и нямаха нищо против да говорят за тях, но не обичаха да разказват какво са чувствали и мислели по време на изтезанията. […] Малцината, които се бяха опитали да окажат съпротива, не можеха да бъдат разпитани: те бяха мъртви.

Авторът ясно си спомня крайното изтощение, причинено от рана с щик, която получи още в началото на превозването, и от силен удар по главата. И двете наранявания доведоха до значителна загуба на кръв и го оставиха замаян. Въпреки това той помни отчетливо мислите и чувствата си по време на пътуването. Непрекъснато се удивляваше колко много може да понесе човек, без да се самоубие или да полудее. […] Учудваше го липсата на въображение у пазачите при избора на средства за изтезание, липсата на изобретателност при техния садизъм. […]

Освен това изпитваше задоволство от себе си, защото изтезанията не променяха способността му да мисли, нито общия му възглед за света. Погледнати назад, тези разсъждения изглеждат безполезни, но трябва да бъдат споменати. Защото, ако авторът трябваше да обобщи с едно изречение основния проблем, който го занимаваше през цялото време в лагера, той би казал следното: да съхрани своето Аз така, че ако по някаква щастлива случайност си възвърне свободата, да остане приблизително същият човек, който е бил, преди да я загуби.

Той не се съмнява, че е успял да издържи превозването и всичко последвало, защото още от самото начало се убеди, че тези ужасни и унизителни преживявания по някакъв начин не се случват на „него“ като субект, а само на „него“ като обект. Значението на тази нагласа се потвърждаваше от много изказвания на други затворници, макар никой да не стигаше дотам да твърди със сигурност, че подобно отношение се е оформило ясно още по време на превозването. Обикновено те изразяваха чувствата си по-общо, например: „Най-важното е да останеш жив и непроменен“, без да уточняват какво разбират под „непроменен“. От допълнителните им обяснения ставаше ясно, че онова, което трябваше да се запази, беше различно за всеки и обхващаше най-общо основните нагласи и ценности на човека.

Всички мисли и чувства на автора по време на превозването бяха белязани от крайна отстраненост. Сякаш наблюдаваше събития, в които самият той участваше само смътно. По-късно разбра, че много затворници са развили същото усещане за отстраненост, сякаш случващото се всъщност не ги засяга. То се смесваше по странен начин с убеждението: „Това не може да е истина, такива неща просто не се случват.“ Не само по време на превозването, но и през целия си престой в лагера затворниците трябваше да убеждават себе си, че всичко е действително, че наистина се случва, че не е просто кошмар. Никога не успяваха напълно.

Това чувство на отстраненост, което отхвърляше действителността на положението, в което се намираха затворниците, може да се разглежда като механизъм за съхраняване целостта на личността. Мнозина се държаха в лагера така, сякаш животът им там нямаше никаква връзка с техния „истински“ живот, и дори настояваха, че това е правилната нагласа. […] Разделението между начините на поведение и системите от ценности вътре и извън лагера беше толкова силно, че почти не можеше да се обсъжда; то беше едно от многото „табута“, за които не се говореше. Чувствата на затворниците могат да бъдат обобщени с едно изречение: „Това, което правя тук, или това, което ми се случва, изобщо няма значение; тук всичко е позволено, доколкото ми помага да оцелея в лагера.“

Трябва да се спомене още едно наблюдение от превозването. Нито един затворник не припадна. Да припаднеш означаваше да бъдеш убит. При тези обстоятелства припадъкът не можеше да предпази човека от непоносима болка и така да облекчи положението му; напротив, застрашаваше живота му, защото всеки, който не беше в състояние да изпълнява заповедите, биваше убиван. След пристигането в лагера положението се промени: припадналият затворник понякога получаваше известни грижи или поне обикновено преставаха да го измъчват. В резултат от промененото отношение на пазачите затворници, които не припадаха при много по-тежките изпитания по време на превозването, в лагера често губеха съзнание при големи трудности, макар те да не бяха толкова тежки, колкото вече преживените.

Приспособяването към живота в лагера

Различия в реакциите към екстремни преживявания и към страдания

Изглежда, че затворниците се справяха с лагерните преживявания, които оставаха в рамките на обичайния им житейски опит, чрез нормалните психологически механизми. Когато преживяването надхвърляше тези рамки, обичайните механизми вече сякаш не можеха да се справят с него и се налагаше да възникнат нови. Превозването беше едно от преживяванията, които надхвърляха обичайните представи, и реакцията към него може да се опише като „незабравимо, но нереално“.

Нагласи, подобни на възникналите по време на превозването, можеха да се наблюдават и в други екстремни ситуации. Една ужасно студена зимна нощ, когато вилнееше снежна буря, всички затворници бяха наказани да стоят с часове мирно, без палта, каквито никога не носеха. Това стана, след като бяха работили повече от дванадесет часа на открито и почти не бяха получили храна. Заплашиха ги, че ще останат така цяла нощ. След като около двадесет затворници умряха от измръзване, дисциплината се разпадна. Заплахите на пазачите престанаха да действат. Излагането на студа беше страшно мъчение; да гледаш как приятелите ти умират, без да можеш да им помогнеш, и сам да очакваш да умреш, с голяма вероятност, създаваше положение, подобно на превозването, с тази разлика, че затворниците вече имаха повече опит с Гестапо. Откритата съпротива беше невъзможна, също както беше невъзможно да направиш нещо определено, за да се спасиш. Затворниците бяха обхванати от пълно безразличие. Не ги интересуваше дали пазачите ще ги застрелят; оставаха безразлични към изтезанията, които пазачите извършваха. Пазачите вече нямаха власт над тях, магията на страха и смъртта беше разрушена. Отново сякаш всичко това не се случваше „наистина“, на самия човек. Отново настъпи раздвоението между „мен“, на когото се случва всичко това, и „мен“, на когото всъщност му е все едно, и който само наблюдава с интерес, но отстрани. Колкото и ужасно да беше положението, те се чувстваха освободени от страха и затова всъщност бяха по-щастливи, отколкото през повечето други моменти от живота си в лагера.

Макар крайността на положението вероятно да предизвика описаното раздвоение, за чувството на щастие у затворниците допринасяха няколко обстоятелства. Очевидно беше по-лесно да понесеш неприятните преживявания, когато всички се намираха „в една лодка“. Освен това, понеже всеки беше убеден, че шансовете му да оцелее са малки, всички се чувстваха по-смели и по-готови да помагат на другите, отколкото в други моменти, когато подобна помощ можеше да ги изложи на опасност. Взаимната помощ повдигаше духа им. […] След като повече от осемдесет затворници умряха, а няколкостотин получиха толкова тежки измръзвания на крайниците, че по-късно се наложи да бъдат ампутирани, на затворниците беше позволено да се върнат в бараките. Бяха напълно изтощени, но не изпитаха онова чувство на щастие, което някои очакваха. Изпитваха облекчение, че мъчението е свършило, но същевременно усещаха, че вече не са свободни от страха и не могат да разчитат така силно на взаимната помощ. Всеки затворник поотделно сега беше сравнително по-защитен, но беше загубил сигурността, която му даваше принадлежността към сплотена група. […] Самото събитие и подробностите му не бяха забравени, но вече не се свързваха с особени чувства и не се появяваха в сънищата.

Психологическите реакции към събития, които оставаха донякъде в границите на обичайно разбираемото, се различаваха рязко от реакциите към екстремните събития. Изглежда, затворниците се справяха с по-малко крайните преживявания така, сякаш те се случваха извън лагера. Например, когато наказанието не беше необичайно, затворникът сякаш се срамуваше от него и се стараеше да не говори за случилото се. Плесницата беше унизителна и за нея не се говореше. Човек мразеше много повече отделните пазачи, които го бяха ритали, удряли или обиждали, отколкото онзи, който го беше ранил тежко. Във втория случай той в крайна сметка намразваше Гестапо като цяло, но не толкова отделния извършител. Очевидно това разграничение беше неразумно, но изглеждаше неизбежно. Човек изпитваше по-дълбока и по-яростна агресия към отделни членове на Гестапо, извършили сравнително дребни подлости, отколкото към онези, които бяха сторили много по-ужасни неща.

Следващото предварително обяснение на това странно явление трябва да се приема предпазливо. Изглежда, че всички преживявания, които биха могли да се случат в „нормалния“ живот на затворника, предизвикваха „нормална“ реакция. Например затворниците сякаш бяха особено чувствителни към наказания, подобни на онези, които родител може да наложи на детето си. Наказването на дете се вписваше в техните „нормални“ представи, но когато самите те ставаха обект на такова наказание, това разрушаваше представата им за себе си като възрастни хора. Затова реагираха не като възрастни, а като деца: със смущение и срам, с бурни, безсилни и неудържими чувства, насочени не срещу системата, а срещу човека, който налагаше наказанието. Допълнителен фактор може би беше обстоятелството, че колкото по-тежко беше наказанието, толкова повече човек можеше да очаква приятелска подкрепа, която действаше успокояващо. Освен това, когато страданието беше голямо, човек се чувстваше донякъде като мъченик, който страда за някаква кауза, а от мъченика се очаква да не негодува срещу собственото си мъченичество.

Затворниците, които умираха под изтезания просто като затворници, макар да бяха мъченици заради политическите си убеждения, не бяха смятани за мъченици. За такива се приемаха онези, които страдаха, защото се опитваха да защитят други хора. Гестапо обикновено успяваше да предотврати появата на мъченици, било поради разбиране на действащите психологически механизми, било поради своята антииндивидуалистична идеология. Ако някой затворник се опиташе да защити групата, пазач можеше да го убие, но ако постъпката му стигнеше до знанието на лагерното ръководство, цялата група неизменно получаваше по-тежко наказание, отколкото би получила първоначално. Така групата започваше да негодува срещу своя защитник, защото страдаше заради него. По този начин му се пречеше да се превърне във водач или мъченик, около когото би могла да възникне групова съпротива.

Различия в психологическите нагласи на старите и новите затворници

В следващото изложение наричаме „нови затворници“ онези, които не бяха прекарали повече от една година в лагера, а „стари“ – онези, които бяха прекарали там поне три години. Що се отнася до старите затворници, авторът може да предложи само наблюдения, но не и изводи, основани на самонаблюдение.

Вече беше споменато, че основната грижа на новите затворници, изглежда, беше да запазят личността си непокътната и да се върнат във външния свят като същите хора, които го бяха напуснали. Всичките им душевни усилия бяха насочени към тази цел. Старите затворници, изглежда, се занимаваха преди всичко с въпроса как да живеят възможно най-добре в лагера. Щом възприемеха тази нагласа, всичко, което им се случваше, дори най-ужасните жестокости, ставаше за тях „действително“. Вече не съществуваше раздвоението между човека, с когото се случва нещо, и човека, който го наблюдава. Щом достигнеха до този етап, в който приемаха всичко в лагера като „действително“, имаше всички основания да се смята, че се страхуват от завръщането във външния свят. Не го признаваха пряко, но от разговорите им ставаше ясно, че почти не вярваха някога да се върнат там. Според тях само катаклизъм – световна война и световна революция – можеше да ги освободи, а дори тогава се съмняваха дали ще успеят да се приспособят към новия живот. […] Те осъзнаваха, че са се приспособили към живота в лагера и че този процес е бил съпроводен от коренна промяна в личността им.

Времето, необходимо на един затворник да престане да възприема живота извън лагера като действителен, зависеше до голяма степен от силата на емоционалните му връзки със семейството и приятелите. […] Дори тогава всички открито копнееха да си върнат свободата. За промяната в нагласите можеше да се съди по редица признаци: стремеж да си осигурят по-добро положение в лагера, вместо да търсят връзка с външния свят; избягване на разговори за семейството или за световните събития; съсредоточаване на целия интерес върху случващото се в лагера. Когато авторът изразяваше пред някои от старите затворници учудването си, че сякаш не се интересуват от бъдещия си живот извън лагера, те често признаваха, че вече не могат да си представят как живеят навън, вземат свободни решения и се грижат за себе си и за семействата си.

Промени в отношението към семейството и приятелите

Новите затворници обикновено получаваха най-много писма, пари и други знаци на внимание. Семействата им правеха всичко възможно, за да ги освободят. Въпреки това те постоянно ги обвиняваха, че не правят достатъчно, че ги предават и мамят. Можеха да се разплачат над писмо, в което се разказваше за усилията да бъдат освободени, а в следващия миг да започнат да проклинат близките си, щом научеха, че някаква тяхна собственост е продадена без разрешението им. […] Тази противоречивост в отношението на новите затворници към семействата им, изглежда, произтичаше от вече споменат механизъм. Желанието им да се завърнат точно същите хора, които бяха заминали, беше толкова силно, че се страхуваха от всяка промяна, колкото и незначителна да беше тя, в обстановката, която бяха оставили.

Всъщност, макар повечето семейства да се отнасяха почтено към близките си в лагера, възникваха сериозни проблеми. През първите месеци те харчеха много пари в опити да освободят затворника, често повече, отколкото можеха да си позволят. […] По-късно срещаха трудности при намирането на работа, защото член на семейството беше смятан за подозрителен; децата им имаха неприятности в училище; лишаваха ги от обществена помощ. […] Приятелите им не проявяваха особено съчувствие, защото германското население като цяло беше развило определени защитни механизми спрямо съществуването на концентрационните лагери. Германците не можеха да понесат мисълта, че живеят в свят, в който законът и редът не защитават човека. Те просто отказваха да повярват, че затворниците в лагерите не са извършили чудовищни престъпления, защото начинът, по който бяха наказвани, според тях допускаше само този извод. Така между затворниците и семействата им действително протичаше бавен процес на отчуждение, макар че при новите затворници той едва започваше.

Старите затворници не обичаха да им напомнят за семействата и някогашните приятели. Когато говореха за тях, го правеха с голяма отчужденост. Обичаха да получават писма, но те вече нямаха особено значение за тях, отчасти защото бяха изгубили връзка със събитията, за които се разказваше в тях. Вече беше споменато, че донякъде осъзнаваха колко трудно би било да намерят отново мястото си навън. Имаше обаче и друга причина: омразата им към всички, които живееха извън лагера и „се наслаждаваха на живота, сякаш ние не гниехме тук“. В съзнанието на затворниците този външен свят, който продължаваше да живее, сякаш нищо не се беше случило, се олицетворяваше от хората, които някога познаваха – техните роднини и приятели. Но дори тази омраза беше силно притъпена у старите затворници. Изглеждаше, че както бяха забравили да обичат близките си, така бяха изгубили и способността да ги мразят.

Надежди за живота след освобождението

Между бляновете на новите и старите затворници имаше отчетлива разлика. Колкото по-дълго беше прекарал човек в лагера, толкова по-малко общо с действителността имаха мечтите му. Надеждите и очакванията на старите затворници често приемаха есхатологичен или месиански характер, в съзвучие с убеждението им, че само събитие, подобно на края на света, би могло да ги освободи. Те мечтаеха за предстоящата световна война и световна революция. Бяха убедени, че от този велик катаклизъм ще излязат като бъдещите водачи поне на Германия, ако не и на целия свят. […] Тези грандиозни очаквания съжителстваха с крайна неопределеност по отношение на бъдещия им личен живот. В мечтите си те бяха сигурни, че ще станат държавни секретари, но далеч не бяха толкова сигурни дали ще продължат да живеят със съпругите и децата си.

Надеждите и очакванията на новите затворници за бъдещия им живот бяха много по-близки до действителността. Въпреки открито противоречивото им отношение към семействата, те никога не се съмняваха, че ще продължат да живеят с тях точно оттам, откъдето животът им беше прекъснал. Надяваха се да продължат обществения и професионалния си живот по същия начин, по който го бяха водили преди.

Регресия към детско поведение

Трудно е да се установи дали някои от тези модели на поведение бяха предизвикани умишлено от Гестапо. Други несъмнено бяха породени от него, но и в тези случаи не знаем дали това е ставало съзнателно. […] Затворниците бяха принуждавани да се изпускат в дрехите си. В лагера изхождането по голяма нужда беше строго регламентирано; то беше едно от най-важните събития във всекидневието, обсъждано с най-големи подробности. През деня затворниците, които искаха да се изходят, трябваше да получат разрешение от пазача. […] Изглежда, на пазачите доставяше удоволствие властта да разрешават или отказват посещение на нужниците. (Тоалетни в повечето случаи нямаше.) На това удоволствие на пазачите съответстваше удоволствието, което затворниците изпитваха от посещението на нужниците, защото там обикновено можеха да си починат за миг, защитени от камшиците на надзирателите и пазачите.

Затворниците бяха принудени да се обръщат един към друг на „ти“, форма, която в Германия се използва безразборно само между малки деца. Не им се разрешаваше да се обръщат един към друг с многобройните титли, с които германците от средната и висшата класа бяха свикнали. От друга страна, към пазачите трябваше да се обръщат с най-голяма почтителност и да използват всичките им титли.

Подобно на децата затворниците живееха само в непосредственото настояще; губеха усещането за последователността на времето, ставаха неспособни да планират бъдещето или да се откажат от непосредствено удоволствие заради по-голямо удоволствие в близко бъдеще. Не можеха да установяват трайни отношения с другите. Приятелствата възникваха толкова бързо, колкото и се разпадаха. Подобно на подрастващи в ранна юношеска възраст затворниците се караха ожесточено, заявяваха, че никога повече няма дори да се погледнат или да си проговорят, а само след няколко минути отново ставаха близки приятели. Хвалеха се и разказваха истории за постиженията си в предишния живот или за това как са успели да измамят бригадирите и пазачите и как са саботирали работата.

Друг фактор, допринасящ за регресията към детско поведение, беше работата, която затворниците бяха принудени да извършват. Особено новите затворници трябваше да изпълняват безсмислени задачи, например да пренасят тежки камъни от едно място на друго, а след известно време да ги връщат там, откъдето ги бяха взели. В други дни ги караха да копаят дупки в земята с голи ръце, въпреки че имаше инструменти. […] Те се чувстваха унизени, когато ги принуждаваха да вършат „детинска“ и глупава работа, и предпочитаха дори по-тежък труд, стига той да създаваше нещо, което можеше да се смята за полезно. Изглежда несъмнено, че задачите, които изпълняваха, както и малтретирането от Гестапо, на което бяха подлагани, допринасяха за разпадането им като зрели личности.

Окончателното приспособяване към живота в лагера

Затворникът достигаше последния етап на приспособяване към лагерните условия, когато личността му се променеше дотолкова, че да приеме ценностите на Гестапо като свои собствени. Няколко примера могат да покажат как се проявяваше това приемане.

Постоянната намеса на пазачите и другите затворници в личния им живот поставяше затворниците в невъзможно положение. Така се натрупваше огромно количество агресия. […] Постепенно обаче, когато изразяваха словесно своята агресия, затворниците започваха да употребяват думи, които несъмнено не принадлежаха на предишния им речник, а бяха заимствани от съвсем различния език на Гестапо. От подражанието на словесната агресия на Гестапо до подражанието на физическото насилие имаше само още една крачка, но за изминаването ѝ бяха необходими няколко години. Не беше необичайно стари затворници, поставени да отговарят за други, да се държат по-зле от самите служители на Гестапо. Понякога те се опитваха по този начин да спечелят благоволението му, но по-често смятаха, че това е най-добрият начин да се отнасят към затворниците в лагера.

На практика всички затворници, прекарали дълго време в лагера, възприемаха отношението на Гестапо към така наречените негодни затворници. Новодошлите създаваха трудности на старите затворници. […] Лошото поведение в работната бригада излагаше на опасност цялата група. Затова новодошлият, който не издържаше на напрежението, лесно се превръщаше в тежест за останалите. […] Така старите затворници понякога съдействаха за отстраняването на „негодните“ и превръщаха една черта на идеологията на Гестапо в част от собственото си поведение. Това беше една от многото ситуации, в които старите затворници проявяваха жестокост и оформяха отношението си към другите по примера на Гестапо. Че ставаше дума за действително възприемане на нагласите на Гестапо, личеше от отношението към предателите. Самозащитата изискваше те да бъдат отстранени, но начинът, по който ги измъчваха с дни и ги убиваха бавно, беше заимстван от Гестапо.

Старите затворници, които, изглежда, проявяваха склонност да се отъждествяват с Гестапо, правеха това не само в агресивното си поведение. Те се опитваха да се сдобият със стари части от униформите на Гестапо. Ако не успяваха, шиеха и преправяха собствените си униформи така, че да приличат на униформите на пазачите. Беше трудно за вярване докъде стигаха в тези усилия, особено като се има предвид, че Гестапо ги наказваше за опитите да копират униформите му. Когато ги питаха защо го правят, те признаваха, че обичат да изглеждат като някой от пазачите.

По едно време американските и английските вестници бяха пълни с разкази за жестокостите в лагерите. Гестапо наказа затворниците за появата на тези публикации в съответствие с политиката си да наказва цялата група за постъпките на всеки неин настоящ или бивш член, тъй като сведенията вероятно идваха от освободени затворници. Когато обсъждаха случая, старите затворници настояваха, че чуждестранните кореспонденти и вестници нямат работа да се месят в германските институции, и изразяваха омраза към журналистите, които се опитваха да им помогнат. Авторът зададе на повече от сто стари политически затворници следния въпрос: „Ако имам късмет да стигна до чужда страна, трябва ли да разкажа историята на лагера и да събудя интереса на цивилизования свят?“ Той намери само двама, които заявиха безусловно, че всеки, успял да избяга от Германия, е длъжен да се бори срещу нацистите с всички сили. Всички останали се надяваха на германска революция, но не одобряваха намесата на чужда сила.

Когато старите затворници приемаха нацистките ценности като свои, те обикновено не го признаваха, а обясняваха поведението си чрез рационализации. […] Когато строяха сгради за Гестапо, възникваха спорове дали трябва да работят добре. Новите затворници бяха за саботаж, а мнозинството от старите настояваше за качествено строителство. Те се оправдаваха с това, че новата Германия щяла да има нужда от тези сгради. Когато им посочваха, че една революция ще трябва да разруши крепостите на Гестапо, те се оттегляха към общото твърдение, че всяка работа, която човек трябва да върши, следва да бъде свършена добре. Изглежда, мнозинството от старите затворници бяха разбрали, че не могат да продължават да работят за Гестапо, ако не се убедят, че трудът им има някакъв смисъл. Затова трябваше да се убедят в този смисъл.

Гестапо често налагаше безсмислени правила, породени от прищевките на някой пазач. Обикновено те се забравяха веднага след въвеждането им, но винаги се намираха стари затворници, които продължаваха да ги спазват и се опитваха да ги налагат на другите дълго след като самото Гестапо ги беше забравило. Веднъж например един пазач, който проверяваше облеклото на затворниците, забеляза, че обувките на някои са мръсни отвътре. Той заповяда на всички да измият обувките си със сапун и вода и отвън, и отвътре. След такова измиване тежките обувки ставаха твърди като камък. Заповедта никога не беше повторена и мнозина не я изпълниха дори когато беше дадена. Въпреки това някои стари затворници не само продължаваха всеки ден да мият обувките си отвътре, но и ругаеха всички останали като немарливи и мръсни, задето не го правеха. Тези затворници твърдо вярваха, че правилата, установени от Гестапо, са желателни норми на човешко поведение, поне в лагерните условия.

Сред другите въпроси, по които повечето стари затворници се бяха примирили с ценностите на Гестапо, беше и расовият въпрос, макар преди изпращането им в лагера расовата дискриминация да е била чужда на техните ценности. Те приемаха за вярно твърдението, че Германия се нуждае от повече пространство („Lebensraum“), но добавяха „докато не съществува световна федерация“; вярваха и в превъзходството на германската раса. Трябва да се подчертае, че това не беше резултат от пропаганда на Гестапо. То не полагаше подобни усилия и заявяваше, че не го интересува какво чувстват затворниците, стига да изпитват страх. […]

Сред старите затворници можеха да се наблюдават и други промени, които показваха желанието им да приемат Гестапо по начини, несъмнено неподлежащи на обяснение с пропаганда. Изглежда, че след като възприемаха детинско отношение към Гестапо, те изпитваха потребност поне някои от хората, които приемаха за всемогъщи бащини фигури, да бъдат справедливи и добри. Те разделяха положителните и отрицателните си чувства към Гестапо – колкото и странно да изглежда, че изпитваха положителни чувства, те действително ги изпитваха – по такъв начин, че всички положителни чувства се съсредоточаваха върху няколко офицери, заемащи сравнително високи постове в лагерната администрация, но почти никога върху коменданта на лагера. Затворниците настояваха, че зад суровата си външност тези офицери крият чувство за справедливост и благоприличие; предполагаха, че искрено се интересуват от затворниците и дори се опитват поне малко да им помогнат. Тъй като нищо от тези предполагаеми чувства и усилия не се проявяваше, обяснението беше, че офицерът ги прикрива толкова умело, защото иначе не би могъл да помага. […] Около един случай се създаде цяла легенда: от двама офицери, които проверяваха една барака, единият беше изчистил калта от обувките си, преди да влезе. Вероятно го беше направил машинално, но затворниците изтълкуваха жеста като укор към другия офицер и като недвусмислено свидетелство за отношението му към концентрационния лагер.

След всичко казано за склонността на старите затворници да се подчиняват и да се отъждествяват с Гестапо трябва да се подчертае, че това беше само част от картината. Авторът се опита да съсредоточи вниманието си върху интересни психологически механизми на груповото поведение, вместо да описва видове поведение, които са добре познати или могат основателно да се очакват. Същите тези стари затворници, които в едни моменти се отъждествяваха с Гестапо, в други му се противопоставяха и проявяваха изключителна смелост.

Обобщение

В заключение трябва отново да се подчертае, че това изследване е предварителен доклад и не претендира за изчерпателност. Според автора значението на концентрационния лагер далеч надхвърля ролята му на място, където Гестапо отмъщава на враговете си. Той е основното поле за обучение на младите служители на Гестапо, които се готвят да управляват и контролират Германия и всички завладени народи; той е лабораторията на Гестапо, където се разработват методи за превръщане на свободни и достойни граждани не само в роптаещи роби, но и в крепостни, които в много отношения приемат ценностите на господарите си. Те продължават да смятат, че следват собствените си житейски цели и ценности, докато в действителност са възприели нацистките ценности като свои.

Изглежда, че онова, което се случва в крайна форма със затворниците, прекарали няколко години в концентрационен лагер, се случва в по-слабо изразена форма и с жителите на големия концентрационен лагер, наречен Велика Германия. То може да се случи и с населението на окупираните страни, ако хората там не успеят да създадат организирани групи за съпротива. Системата изглежда прекалено силна, за да може отделният човек да се освободи от властта ѝ над емоционалния му живот, особено ако се намира в група, която повече или по-малко е приела нацистката система. Изглежда, че човек по-лесно устоява на натиска на Гестапо и нацистите, когато действа като отделна личност. Гестапо, изглежда, знае това и по тази причина настоява всички хора да бъдат включени в групи под негов надзор. Сред използваните за тази цел методи са системата на заложничеството и наказването на цялата група за постъпките на който и да било неин член; забраната някой да се отклонява в поведението си от груповата норма, каквато и да е тя; обезсърчаването на всякакви самостоятелни занимания и тъй нататък. Главната цел на тези усилия, изглежда, е да се създадат у подчинените детински нагласи и детинска зависимост от волята на водачите. Най-ефикасният начин да се преодолее това влияние, изглежда, е създаването на демократични групи за съпротива от независими, зрели и самостоятелни личности, в които всеки член подкрепя способността на всички останали да се съпротивляват. Ако такива групи не бъдат създадени, изглежда много трудно човек да не се поддаде на бавния процес на разпадане на личността, предизвикан от непрестанния натиск на Гестапо и нацистката система.

Доколкото концентрационният лагер е лабораторията на Гестапо, в която не само свободни хора, но дори и най-ревностните противници на нацистката система биват подлагани на процес, разрушаващ положението им на автономни личности, той трябва да бъде изучаван от всички, които се интересуват какво се случва с население, подложено на методите на нацистката система. Надеждата е, че като разберем какво се случва с нещастните хора под нацистко господство, ще можем да разработим методи, които да им помогнат за кратко време да възстановят себе си като автономни и самостоятелни личности.

Преводът е редактиран и съкратен.

Източник:
Bettelheim, Bruno. “Individual and Mass Behavior in Extreme Situations.”
The Journal of Abnormal and Social Psychology, vol. 38, no. 4 (October 1943), pp. 417–452.

Бруно Бетелхайм (1903–1990) е австрийско-американски психолог и психоаналитик от еврейски произход. След присъединяването на Австрия към нацистка Германия през 1938 г. е арестуван и прекарва близо година в концентрационните лагери Дахау и Бухенвалд. След освобождаването си през 1939 г. емигрира в САЩ, където става професор в Чикагския университет. Известен е с изследванията си върху детската психология, психоанализата и въздействието на екстремните условия върху човешката личност.