„Макнийл“ (McNeal), новата пиеса на Аяд Ахтар, носител на наградата „Пулицър“ за „Опозорен“ (Disgraced), разказва за егоцентричен, склонен към саморазрушение бял писател, изигран от Робърт Дауни-младши. Въображаемият Джейкъб Макнийл – представете си Мейлър или Рот в най-лошите им проявления – получава Нобеловата награда още в началото на пиесата, но крие тайна: последният му роман е написан с помощта на съавтор, чието име не е посочено никъде – чатбот с изкуствен интелект. Постановката, която разглежда спорната идея, че изкуственият интелект би могъл да бъде полезен творчески инструмент, приключва на 24 ноември след почти напълно разпродаден сезон в Линкълн център. Въпреки преобладаващо отрицателните критически отзиви пиесата очевидно е засегнала болезнена тема, а според мен това е една от задачите на сериозния писател.

Американският писател Аяд Ахтар за писането в епохата на изкуствения интелект

Роналд К. Фрийд: Кога за пръв път ви хрумна, че бихте могли да напишете драматургично произведение за изкуствения интелект?

Аяд Ахтар: През февруари 2023 г. GPT беше достъпен от около три месеца. И за мен вече беше ясно, че бъдещето ще бъде сериозно повлияно от него. А през април същата година видях някои неща в Холивуд, които ме шокираха и изумиха. Стана ми ясно, че от гледна точка на създаването на истории технологията е много по-мощна, отколкото си представяхме, и че е само въпрос на време да започне да влияе върху производството на текстове, включително художествена литература. Което, разбира се, вече се случва. През юни в The Hollywood Reporter излезе статия за това как всички използват изкуствен интелект, но никой не говори за него.

РКФ: Когато за пръв път чух за изкуствения интелект, първият ми импулс беше да го отхвърля.

АА: Да, точно това се случва сега. Хората в творческите индустрии имат разбираеми причини за подобна реакция, но мнозина от нас просто си заравят главите в пясъка пред онова, което предстои.

РКФ: Смятате ли, че това, че представяте изкуствения интелект по един по-нюансиран начин – и завършвате пиесата с монолог в Шекспиров стил, написан с помощта на ИИ – е засегнало болезнена тема?

АА: Колкото и странно да е, може би сте прав. И може би самият аз не бях осъзнал напълно това. Имам приятел в The Atlantic, който гледа пиесата на много ранен етап и ми каза: „Боже мой, какво правиш? Ти на практика казваш, че е напълно приемливо човек да използва изкуствен интелект, за да пише.“ А аз му отговорих: „Опитвам се да разбера какво означава присъствието му в живота ни. И какво означава за мен като писател, че тази технология заема все по-централно място в обществото ни.“ Според мен е наивно да си въобразяваме, че това не се случва. То е реалност. Случва се.

РКФ: Възприемате ли „Макнийл“ като предупредителна история?

АА: Да. Един приятел, който гледа пиесата, каза нещо прекрасно за нея: „Тя е за вчера, днес и утре.“ И мисля, че е съвсем прав. Става дума за литературните ценности и литературната култура на вчерашния ден, които отстъпват място на днешния свят, а и двата все повече попадат под сянката на утрешния. Под „вчера“ разбирам ценностите на езика, на формата, на определен вид естетически смисъл и естетическо удоволствие... А днешните ценности са свързани с въпросите за идентичността и за това кой притежава властта. Естетическите въпроси вече далеч не заемат толкова централно място. А какво идва утре, дори не знаем, защото то е автоматизирано.

РКФ: Макнийл говори за шаблонния характер на онова, което виждаме около себе си, а в пиесата има персонаж, който не е чел „Приключенията на Оги Марч“ и има само смътна представа кой е Сол Белоу. Губим ли нещо, когато престанем да ценим определени канонични писатели?

АА: Мисля, че това е въпрос на ценности: ние държим на определени естетически ценности и на определено отношение към езика. А все повече попадаме под влиянието на технологии за прогнозиране на поведението, които се стремят да ни превърнат в предвидими икономически субекти. Те ни държат пленници на екраните повече от шест часа дневно. И това е бъдещето на нашите познавателни способности. Живеем в период на когнитивен упадък. Което означава, че някои от нещата, които сме правили преди, ще стават все по-малко значими. А удоволствия като изящната игривост и жизнената енергия, поразително неочакваните и неизчерпаемо приятни текстури и ритми на прозата на Сол Белоу вече няма да бъдат нещо, с което общуваме.

РКФ: Едно от нещата, които ме разстроиха в пиесата – и нямам предвид това като критика – бяха изображенията върху екраните на сцената: визуалният образ на изкуствения интелект, който поглъща тези канонични произведения, в чието разбиране съм вложил целия си съзнателен живот. Това наистина ме изплаши.

АА: Да. И нека се отклоня за момент, защото това е едно от нещата, по отношение на които някои професионални коментатори проявиха безнадеждна тъпота. На определено равнище те просто не разбраха пиесата. Някои от тези текстове се качват в системата още в началото, а после започваме да виждаме техни вариации в самата пиеса. „Хеда Габлер“ например разказва за блестяща, може би психически нестабилна жена, която изгаря ръкопис и след това се застрелва. Точно това се случва и в предисторията на моята пиеса. Така че изкуственият интелект поглъща тези текстове и след това произвежда вариации на всичко, което е погълнал, за да създаде пиесата, която гледаме в момента. Също както правим и ние, хората на изкуството.

РКФ: В какъв смисъл?

АА: Вземете онзи необикновен финал на „Улови мига“ от Сол Белоу. Няколкото изречения, с които завършва романът, са оставили отпечатък върху почти всичко, което пиша. Ако знаете, че тези няколко изречения са част от речника на нещата, които са ме развълнували, ще откриете техни варианти във всичко, което съм написал. Защото непрекъснато се опитвам да се върна към чувството, което изпитах, когато прочетох края на „Улови мига“.

И това ми напомня за нещо, за което Харолд Блум говореше постоянно: разбира се, за тревогата от влиянието, но и за конкретния механизъм, чрез който тя действа – онова, което той нарича misprision, погрешен прочит. Тоест чета някой писател и си мисля: „О, почти го е постигнал. Но не е уловил съвсем точно това нещо.“ И точно този погрешен прочит, при който ми се струва, че нещо липсва, всъщност се превръща в моя собствен принос. Тогава се захващам да напиша онова, което ми се е сторило велико, но се опитвам да добавя нещо към него. Това е процесът.

РКФ: Едно от нещата, които обичам във [вашия роман] „Елегии за родината“ (Homeland Elegies), е неговият разсъдъчен, на места почти есеистичен характер. Затова се чудя как се отнасяте към съвета, който писателите толкова често чуват: „Показвай, не разказвай.“ Предполагам, че не сте съгласен с него.

АА: Как бих могъл да бъда? Мисля, че режимът на „Показвай, не разказвай“ е обеднил литературата. Разбирам откъде идва. Той произхожда от определено поколение. Хемингуей беше големият му застъпник и човекът, който го прилагаше най-добре. Това зададе определен тон на американската литература, доведе до определен тип писане, а после и до догма, до ортодоксалност в програмите по творческо писане. Но според мен всичко това ограничава възможностите на литературата.

Аз съм драматург и непрекъснато се връщам към Шекспир и Ибсен. При тях има много разказване. Разбира се, трябва да показваш човешкото поведение, трябва да показваш действие. Действието трябва да бъде драматизирано, а не просто заявено. Но има една статистика, според която 60 процента от човешките разговори са повествование. Шейсет процента от онова, което си казваме, представлява разказване на истории за други неща. Ако това не е разказване, не знам какво е. Така че художественото пресъздаване на човешкото разказване, на човешкия език, на човешкото действие неизбежно включва и разказване.

РКФ: Искам да ви попитам за нещо, което казахте пред The Guardian през 2013 г.: „Започнах да разбирам, че за мен изкуството вече не е въпрос на себеизразяване, а на творческо взаимодействие със света. Започнах да изпитвам истинско вълнение от създаването на произведения в рамките на една индустрия и престанах да възприемам очакванията на публиката като ограничения, които трябва да избягвам. Настъпи коренна промяна в отношението ми и тогава най-сетне станах писател.“ Бихте ли разказали за тази промяна, за този момент?

АА: Бях на петнайсет години, ученик в гимназията, когато един учител ме накара да поискам да стана писател. И поне през следващите петнайсет години имах определена представа какво означава да бъдеш писател. Тази представа беше свързана с желанието да изразявам себе си, да го правя по начин, който ме отличава от останалите, който някак ме отделя от тях, носи ми определено признание. Не искам да омаловажавам тази потребност. Имах я, исках го, копнеех за това.

Но постепенно започнах да осъзнавам, че това е безплодно занимание, прекалено съсредоточено върху собствената личност. И разбрах, че то не ми помага да пиша особено добре. Не създавах неща, на които някой действително би искал да обърне внимание.

Така че преживях своеобразно съзряване, което отне доста време. Но някъде около трийсетата, трийсет и първата ми година започнах да изпитвам усещането, че светът е огромен, че е изпълнен с толкова много неща, които не познавам, и че той ме интересува несравнимо повече от самия мен.

Това беше естествено отдалечаване от болките и разочарованията на юношеството, следюношеските години и ранната зрялост, от все още незавършилия процес на съзряване. Постепенно придобих някаква устойчивост и си казах: „Добре, готов съм да призная, че не знам нищо. Тогава може ли писането ми – самото занимание с писане – да се превърне в начин да уча? В начин да опознавам? В начин да израствам?“

И точно тогава, както казвам, станах писател.

Източник

Аяд Ахтар (род. 1970) е американски писател, драматург и сценарист от пакистански произход. Роден е в Ню Йорк и израства в Уисконсин. През 2013 г. получава наградата „Пулицър“ за драматургия с пиесата „Опозорен“ (Disgraced), посветена на въпросите за идентичността, религията и принадлежността в съвременна Америка. Автор е на романите American Dervish (2012) и Homeland Elegies (2020), последният от които съчетава автобиографични елементи, художествена измислица и политически размисъл. През 2024 г. пиесата му McNeal, с Робърт Дауни-младши в главната роля, изследва въздействието на изкуствения интелект върху литературното творчество. Ахтар е сред най-интересните съвременни американски автори, които изследват пресечните точки между литература, политика, капитализъм и културна идентичност.