Бюлетин
„Либерален Преглед“
в неделя
Дискусии - Култура
Ареопагитика

Поредица „Класически размисли върху цензурата“
С тази поредица „Либерален преглед“ ще представи класически текстове, посветени на свободата на мисълта и словото, подредени хронологично. От XVII век до наши дни ще проследим как се е развивала съпротивата срещу цензурата, какви аргументи са издигали нейните противници и как всяко поколение е трябвало отново да защитава свободи, които предишното е смятало за извоювани.
⸻ ❦ ⸻
„Ареопагитика“ се появява през 1644 г., в разгара на Английската гражданска война, когато парламентът воюва срещу крал Чарлз I. Милтън подкрепя парламентарната кауза, но се противопоставя на решението на самия парламент от 1643 г. да възстанови строгия разрешителен режим за печатане на книги. Така институцията, която се бори срещу кралския произвол, започва да упражнява един от инструментите на същия този произвол.
Съчинението е отправено непосредствено към членовете на парламента и представлява защита на правото да се публикува без предварително разрешение. Милтън не отхвърля възможността за наказание при действителни злоупотреби със словото, нито защитава безусловна свобода на всякакви религиозни убеждения. Неговият аргумент е по-конкретен и същевременно радикален за времето си: истината не укрепва чрез забрана на заблудата, а чрез откритото ѝ изпитване в свободен сблъсък на идеи.
Историческият парадокс придава на текста особена сила. Милтън предупреждава собствените си политически съюзници, че свободата може да бъде погубена не само от враговете ѝ, но и от онези, които претендират, че я защитават.
⸻ ❦ ⸻
Избрани откъси[1]
Не отричам, че за църквата и държавата е от първостепенно значение да следят зорко поведението на книгите, както следят и поведението на хората, и при нужда да ги ограничават, затварят и наказват с цялата строгост на закона като престъпници. Защото книгите съвсем не са мъртви предмети. В тях живее сила, способна да действа със същата мощ, с която е действала душата, чиято рожба са те. Нещо повече, те съхраняват, сякаш в стъкленица, най-чистата същност и най-действената сила на живия ум, който ги е създал. Зная, че са също тъй жизнени и плодовити като онези приказни драконови зъби, които, посети тук и там, могат да изникнат като въоръжени мъже.
Но има и друга страна. Ако не бъдем предпазливи, унищожаването на една добра книга може да се окаже почти равностойно на убийството на човек. Който убива човек, убива разумно същество, Божи образ. Но който унищожава добра книга, убива самия разум, убива Божия образ, тъй да се каже, в самото му око. Немалко хора живеят като бреме за земята. А добрата книга е драгоценната жизнена кръв на един велик дух, съхранена и запазена, за да продължи живота си отвъд живота.
Вярно е, че никоя епоха не може да върне един погубен живот, макар понякога загубата да не е особено голяма. Но и цели столетия рядко успяват да възстановят една отхвърлена истина, от чиято липса могат да страдат цели народи. Затова трябва добре да внимаваме какви гонения предприемаме срещу живите плодове на човешкия труд и как проливаме онази зряла човешка жизнена сила, съхранена в книгите. Защото така, както виждаме, може да бъде извършено своеобразно убийство, понякога дори мъченичество, а когато унищожението обхване целия тираж, и своеобразно клане. И това посегателство не се изчерпва с погубването на един земен живот. То поразява онази ефирна, първична същност, самия дъх на разума. Унищожава безсмъртие, а не просто живот.
Но за да не бъда обвинен, че проповядвам разпуснатост, докато се противопоставям на разрешителния режим за печатане на книги, няма да си спестя труда да се обърна към историята. Ще покажа как са постъпвали древните и прославени държави с подобни злоупотреби, чак до времето, когато замисълът за предварително разрешаване на печата изпълзя от Инквизицията, бе подхванат от нашите прелати и успя да увлече дори някои от нашите презвитери.
[…]
Но някой ще възрази: какво от това, че изобретателите са били лоши хора, щом самото изобретение може да бъде добро? Възможно е. Но когато едно изобретение не изисква особена дълбочина на ума, когато всеки би могъл лесно да се досети за него, а въпреки това най-добрите и най-мъдри държави през всички времена и при всякакви обстоятелства са се въздържали да го използват; когато първи са го възприели най-лъжливите измамници и потисници на човечеството, и то единствено за да преградят пътя на зараждащото се обновление, тогава съм склонен да вярвам, че ще е нужна алхимия, по-трудна от всичко, което някога е познавал самият Лулий[2], за да се извлече от подобно изобретение каквато и да било полза.
Засега искам да постигна само едно: да приемем този плод за опасен и подозрителен, както несъмнено заслужава заради дървото, което го е родило. По-нататък ще разгледам едно по едно свойствата му. Но най-напред трябва да довърша започнатото разсъждение за четенето на книги изобщо, независимо какви са те, и за това кое надделява: ползата или вредата от тях.
[…]
Дионисий Александрийски, живял около 240 година, бил човек с голяма известност в Църквата, прочут със своята набожност и ученост. В споровете си с еретиците той често черпел доводи от техните собствени книги. Но един презвитер започнал да измъчва съвестта му с въпроса как смее да се излага на опасността от подобни оскверняващи писания. Достойният мъж, който не желаел да дава повод за съблазън, се разколебал и започнал отново да размишлява над въпроса. Тогава внезапно му се явило видение, изпратено от Бога, както сам твърди в едно свое послание, и го утвърдило със следните думи: „Чети всякакви книги, които попаднат в ръцете ти, защото си способен правилно да съдиш и да изпитваш всяко нещо.“
Той приел това откровение още по-охотно, както сам признава, защото то съответствало на думите на апостола към солуняните: „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте.“ Би могъл да прибави и друго забележително изречение на същия апостол: „За чистите всичко е чисто.“ И това се отнася не само до храната и питието, но и до всяко познание, било то за доброто или за злото. Познанието само по себе си не може да оскверни човека, следователно не могат да го осквернят и книгите, стига волята и съвестта му да не са покварени.
Защото книгите приличат на храната. Едни са добри, други лоши по своята същност. И все пак Бог в онова несъмнено библейско видение казва без никакви изключения: „Стани, Петре, заколи и яж“, като оставя избора на човешката преценка.
За един развален стомах здравословната храна не се различава особено от вредната. По същия начин и най-добрите книги могат да послужат за зло в ръцете на порочен ум. Лошата храна едва ли ще даде добра подкрепа дори на най-здравото храносмилане. Но при лошите книги има една съществена разлика: за разумния и разсъдлив читател те могат да бъдат полезни по много начини. Помагат му да разпознава заблудата, да я опровергава, да се предпазва от нея и да разбира по-добре истината.
[…]
Знаем, че на този свят доброто и злото растат заедно, почти неразделно. Познанието за доброто е тъй тясно преплетено с познанието за злото, а двете толкова често си приличат по най-измамен начин, че дори онези разбъркани семена, които Психея била осъдена без отдих да отделя и подрежда[3], не били по-трудни за различаване. От кората на една-единствена вкусена ябълка изскочили на света познанието за доброто и познанието за злото, като близнаци, неотделими един от друг.
И може би тъкмо в това се състои присъдата, която тегне над Адам: да познава доброто и злото, сиреч да познава доброто чрез злото. Но щом такова е днешното положение на човека, каква мъдрост може да има в избора, какво самообладание във въздържанието, ако не познаваме злото?
Онзи, който е способен да разбере и обмисли порока с всичките му примамки и привидни наслади, и въпреки това да се въздържи, да различи и да предпочете истински по-доброто, той е истинският християнски воин.
Не мога да възхвалявам добродетел, която бяга от света и се затваря в манастир, която никога не е изпитвала силите си, никога не е поемала дъх в борбата, никога не е излизала срещу своя противник, а се измъква от надбягването, в което трябва да бъде спечелен безсмъртният венец, и то сред прах и жега.
Ние несъмнено не донасяме невинност на този свят. По-скоро донасяме нечистота. Онова, което ни пречиства, е изпитанието, а изпитанието идва от срещата с противоположното.
Затова добродетелта, която при съзерцанието на злото остава неопитно дете, която не познава всичко, обещавано от порока на неговите последователи, и не го отхвърля след такова познание, е празна добродетел, а не чиста. Нейната белота е само белота на отпадъчна материя.
Ето защо нашият мъдър и сериозен поет Спенсър, когото не се боя открито да поставя като учител над Скот и Тома Аквински, когато изобразява истинското въздържание в образа на Гайон[4], го превежда заедно с неговия поклонник-водач през пещерата на Мамон и през градината на земните наслади, за да може той да види и да познае, и въпреки това да се въздържи.
Щом следователно познаването и изследването на порока са тъй необходими в този свят за изграждането на човешката добродетел, а разпознаването на заблудата е необходимо за утвърждаването на истината, как бихме могли да навлезем по-безопасно и с по-малък риск в земите на греха и лъжата, отколкото като четем всякакви съчинения и изслушваме всякакви доводи?
Именно такава е ползата от свободното четене на всякакви книги.
[…]
Защото те са разбирали, че ако наложат строгост само в една област, без със същото усърдие да поставят под надзор всичко останало, което също може да поквари човешкия ум, усилието им ще бъде напразно. Все едно да затвориш и укрепиш една порта срещу покварата, а да бъдеш принуден да оставиш всички останали широко отворени. Ако смятаме, че чрез надзор над печата ще поправим човешките нрави, тогава трябва да поставим под надзор всички развлечения и забавления, всичко, което доставя удоволствие на човека.
[…]
Тези неща ще съществуват и няма как да бъде другояче. Но как да ги направим по-малко вредни, как да отслабим изкушението им, ето в какво се състои сериозната и отговорна мъдрост на държавното управление. Няма да подобрим положението си, като се оттеглим от действителния свят в някакви атлантически или утопични държави, чиито порядки никога не могат да бъдат приложени на практика. Трябва да умеем мъдро да установяваме правила именно в този свят на злото, сред който Бог неизбежно ни е поставил.
Няма да ни помогне и Платоновият надзор над книгите[5]. Защото той неизбежно повлича след себе си толкова други видове разрешения и забрани, че накрая всички ще станем смешни, изтощени и въпреки това няма да сме постигнали нищо. Помощта трябва да дойде от онези неписани или поне непринудителни закони на добродетелното възпитание, на религиозното и гражданското образование, които самият Платон нарича връзките и сухожилията на държавата, опорите, върху които се крепи всеки писан закон. Именно те трябва да имат решаващата дума в подобни въпроси, когато всички забрани за печат могат тъй лесно да бъдат заобиколени.
Безнаказаността и нехайството несъмнено са гибелни за една държава. Но голямото изкуство е да се различава къде законът трябва да налага ограничения и наказания и къде единственото допустимо средство е убеждението.
[…]
Когато Бог е дал на човека разум, той му е дал и свободата да избира, защото разумът е именно способността да избираш. Иначе Адам би бил просто изкуствено създание, някакъв механичен Адам, какъвто можем да видим в куклените представления. Ние самите не ценим послушанието, любовта или дара, когато са изтръгнати насила. Затова и Бог е оставил човека свободен. Поставил е пред очите му предмет на изкушение, почти непрестанно видим. Именно в това се е състояла заслугата на човека, основанието за неговата награда, похвалата за въздържанието му.
Защо Бог е създал страстите вътре в нас и е разпръснал удоволствията навсякъде около нас, ако не защото, правилно овладени, те са самите съставки на добродетелта?
Не разбират добре човешките дела онези, които си въобразяват, че могат да премахнат греха, като премахнат предметите на греха. Защото те са огромно множество, което нараства дори докато се опитваме да го намалим. Можем за известно време да отнемем някои от тях от някои хора, но не можем да ги отнемем от всички, особено когато става дума за нещо толкова всеобщо като книгите. А дори да успеем, грехът ще си остане непокътнат.
Отнемете на скъперника всичките му съкровища и пак ще му остане едно, което не можете да му отнемете: неговата алчност. Премахнете всички предмети на похотта, затворете всички младежи под най-суровата дисциплина, каквато може да се наложи в някоя отшелническа обител, и пак няма да направите целомъдрени онези, които не са били такива, когато са влезли там. Толкова големи грижи и толкова мъдрост са необходими, за да се постъпва правилно в подобни случаи.
Но да допуснем, че по този начин бихме могли да прогоним греха. Тогава трябва да разберем, че колкото грях прогоним, толкова добродетел ще прогоним заедно с него. Защото и двете произлизат от една и съща материя. Премахнем ли нея, премахваме и двете.
Тъкмо това оправдава висшата мъдрост на Божия промисъл. Макар Бог да ни повелява умереност, справедливост и въздържание, той разстила пред нас в изобилие, дори в разточителство, всички желани неща и ни дарява с умове, способни да се устремяват отвъд всяка граница и всяко пресищане.
Защо тогава да се стремим към строгост, противна на Божия и природния порядък, като ограничаваме и оскъдняваме средствата, които свободно достъпните книги ни дават както за изпитване на добродетелта, така и за упражняване в истината?
По-добре би било да разберем, че по неизбежност е безсмислен онзи закон, който се опитва да ограничава неща, способни с еднаква вероятност да послужат както на доброто, така и на злото. И ако изборът зависеше от мен, бих предпочел една-единствена частица доброволно сторено добро пред многократно по-голямо количество зло, предотвратено с принуда. Защото Бог несъмнено цени израстването и съвършенството на един добродетелен човек повече от възпирането на десет порочни.
[…]
Има и още една причина, която ясно показва, че тази наредба няма да постигне целта си. Нека помислим какви качества трябва да притежава всеки цензор.
Не може да се отрече, че човекът, комуто е поверено да решава дали една книга ще се роди, или ще умре, дали ще бъде пусната на бял свят, или не, трябва да стои далеч над обикновеното равнище по своята начетеност, ученост и способност за преценка. Иначе при решаването кое може да бъде допуснато и кое не ще се допускат тежки грешки, а това само по себе си е тежка несправедливост.
Но ако този човек наистина притежава всички необходими качества, едва ли може да му бъде наложена по-досадна и неприятна всекидневна работа, по-голямо разхищение на времето, отколкото да бъде превърнат в постоянен читател на книги и памфлети, които не е избирал сам, нерядко и на огромни томове.
Няма книга, която да е приятна за четене по всяко време. Но да бъдеш принуден непрестанно да четеш, и то в едва разгадаем ръкопис, нещо, от което дори три страници не би могъл да преглътнеш и в най-красивия печат, е повинност, която не мога да си представя как би понесъл човек, който цени времето и собствените си занимания или просто има поне малко чувствителен нос.
Моля сегашните цензори да ми простят, че мисля така за тяхната служба. Несъмнено те са я приели от послушание към Парламента, чиято повеля може би им е представила всяка трудност като лесна и всяка работа като лека. Но че дори този кратък опит вече ги е изтощил, достатъчно ясно свидетелстват собствените им думи и оправдания пред хората, които са принудени многократно да ги посещават, за да издействат разрешение за печат.
И тъй, след като всички признаци показват, че сегашните изпълнители на тази длъжност с радост биха се отървали от нея, и след като никой достоен човек, който не е съвършен прахосник на собственото си време, едва ли би пожелал да ги наследи, освен ако не е готов да работи срещу заплатата на обикновен печатарски коректор, лесно можем да предвидим какви цензори ни очакват занапред.
Те ще бъдат или невежи, надменни и нехайни, или долни користолюбци.
Ето защо твърдя, че тази наредба не може да послужи на целта, заради която уж е създадена.
[…]
И тъй, ако не желаете окончателно да обезсърчите и озлобите не жалката тълпа от наемници, които само се представят за учени, а свободните и благородни умове, очевидно родени за знанието, които обичат учеността заради самата нея, без да търсят печалба или друга изгода, а единствено служение на Бога и истината, и може би онази трайна слава и непреходна признателност, които Бог и достойните хора са отредили за награда на онези, чиито публикувани трудове допринасят за благото на човечеството, тогава трябва да разберете следното.
Да се отнасяте с такова недоверие към разума и почтеността на човек, който се ползва дори само с обикновено признание за учеността си и никога не е извършвал нищо укоримо, че да не го смятате достоен да публикува мислите си без наставник и проверител, от страх да не би да прокара някакъв разкол или поквара, е най-тежкото оскърбление и унижение, което може да бъде нанесено на един свободен и просветен дух.
Каква полза има човек от това, че е пораснал и вече не е ученик, ако само е избягал от учителската пръчка, за да попадне под перото на цензорското разрешение? Ако сериозни и грижливо обмислени съчинения трябва да бъдат представяни за бегъл преглед на някой цензор, който се нагажда към обстоятелствата и отсъжда надве-натри, сякаш са училищни упражнения на момче под надзора на неговия педагог?
Човек, на когото не се доверяват да отговаря за собствените си постъпки, макар да няма доказателства за лоши намерения и макар да подлежи на всички законови наказания, едва ли има основание да смята, че в родната си държава го приемат за нещо повече от глупак или чужденец.
Когато човек пише за света, той призовава на помощ целия си разум и цялата си способност за преценка. Търси, размишлява, труди се усърдно, а вероятно се съветва и обсъжда написаното с приятели, на чийто ум се доверява. След всичко това той има основание да смята, че познава предмета, за който пише, не по-зле от всеки, който е писал преди него.
И ако тъкмо в този най-зрял и най-съвестен плод на неговия труд нито годините, нито усърдието, нито предишните доказателства за способностите му могат да го избавят от подозрение и недоверие; ако трябва да занесе цялото си обмисляне, всичките си безсънни нощи и изгореното над книгите масло пред прибързания поглед на някой вечно зает цензор, може би много по-млад от него, може би далеч по-слаб по ум и преценка, може би човек, който никога не е познавал мъките на писането на книга; ако, след като не е бил отпратен или пренебрегнат, трябва да се появи пред читателите като непълнолетен под настойничество, с подписа на цензора върху гърба на заглавната страница като поръчител, че авторът не е глупак или измамник, тогава това неизбежно е позор и унижение за автора, за книгата и за самото достойнство на знанието.
[…]
Защото всеки проницателен читател, щом зърне педантичното разрешение за печат, ще бъде готов да захвърли книгата надалеч с приблизително следните думи:
„Не понасям учител, който сам стои под настойничество. Не искам да ме наставлява човек, над чиято глава е надвиснал надзорнически юмрук. За цензора не зная нищо, освен че тук виждам собственоръчния подпис на неговото високомерие. А кой ще ми гарантира, че преценката му е правилна?“
„Държавата, господине“, ще отвърне книжарят.
Но читателят веднага ще възрази:
„Държавата може да ме управлява, но няма да ми бъде литературен критик. Тя може да сбърка при избора на цензор също толкова лесно, колкото цензорът може да сбърка в преценката си за един автор. Всичко това са празни приказки.“
И би могъл да добави думите на сър Франсис Бейкън, че „подобни официално одобрени книги говорят единствено с езика на своето време“.
Защото дори някой цензор да се окаже необикновено разсъдлив човек, което едва ли може да се очаква и от неговия наследник, самата длъжност и възложените му правомощия го задължават да допуска единствено онова, което вече е общоприето.
[…]
И за да не би някой да ви убеди, лордове и членове на Камарата на общините, че доводите за обезсърчаването на учените от вашата наредба са само красиви риторични украшения, а не действителни опасения, бих могъл да ви разкажа какво съм видял и чул в други страни, където този вид инквизиция упражнява своята тирания.
Имал съм честта да общувам с техните учени мъже. Те ме смятаха за щастливец, задето съм роден в страна, каквато според представите им беше Англия, а самите те непрестанно оплакваха робското положение, до което е било доведено знанието сред тях. Казваха, че именно то е угасило някогашния блясък на италианските умове и че от много години насам там не се пише нищо освен ласкателства и високопарни празнословия.
Именно там открих и посетих прочутия Галилей, вече остарял, затворник на Инквизицията, защото по въпросите на астрономията мислеше различно от францисканските и доминиканските цензори.
И макар да знаех, че по онова време самата Англия стенеше най-тежко под игото на прелатите, все пак приех като обещание за бъдещото ѝ благополучие убеждението на другите народи, че тя е страна на свободата.
[…]
Който още отсега трепери пред един-единствен памфлет, отпечатан без разрешение, не след дълго ще започне да се бои от всяко тайно събрание, а още малко по-късно ще вижда тайно съзаклятие във всяко събиране на християни.
Но аз съм убеден, че държава, управлявана според принципите на справедливостта и мъжеството, или църква, изградена върху скалата на вярата и истинското познание, не може да бъде толкова малодушна.
[…]
Всеки, който е свикнал да размишлява, добре знае, че вярата и знанието ни укрепват чрез упражнение, също както крайниците и телата ни.
В Писанието истината е сравнена с течащ извор. Ако водите му не продължават непрестанно своя път, те застояват и се превръщат в мътно блато на конформизма и традицията.
Човек може да бъде еретик дори когато вярва в истината. Ако вярва в нещо единствено защото пасторът му го е казал или събранието така е решило, без сам да знае основанията за тази вяра, тогава, дори убеждението му да е вярно, самата истина, която изповядва, се превръща в негова ерес.
[…]
Защото, ако сме сигурни, че сме прави, ако не се придържаме към истината с гузна съвест, както не подобава; ако самите ние не смятаме собственото си учение за слабо и несъстоятелно, а народа за невежа и безбожна тълпа, която се лута без посока, тогава какво по-справедливо от това да позволим на един разумен и учен човек, чиято съвест, доколкото знаем, е не по-малко чиста от съвестта на онези, които са ни учили, да изложи открито пред света своето мнение?
И то не като го разпространява тайно от къща на къща, което е далеч по-опасно, а като го публикува, за да могат всички да прочетат какво мисли, на какви основания се опира и защо смята за несъстоятелно онова, което днес се приема за истина.
Самият Христос е изтъквал като доказателство за правотата си, че е проповядвал открито. А писаното слово е още по-публично от проповедта. Освен това то много по-лесно може да бъде опровергано, ако се наложи, след като има толкова хора, чието занимание и призвание е именно да бъдат защитници на истината.
И ако те не изпълнят този свой дълг, на какво друго може да се отдаде това, освен на тяхната леност или неспособност?
[…]
Истината някога дойде на този свят заедно със своя божествен учител, съвършена по образ и дивна за съзерцание. Но когато той се възнесе, а след него и апостолите му потънаха във вечния сън, веднага се появи нечестиво племе измамници. И както според древното предание египетският Тифон и неговите съзаклятници постъпили с добрия Озирис, така и те сграбчили девствената Истина, насекли прекрасното ѝ тяло на хиляди късове и ги разпръснали по четирите ветрове[6].
Оттогава печалните приятели на Истината, поне онези, които са дръзвали да се покажат, бродят насам-натам и събират къс по къс разпилените ѝ останки, както някога Изида неуморно търсела разчлененото тяло на Озирис.
Но ние още не сме намерили всички части, лордове и членове на Камарата на общините, и никога няма да ги намерим до второто пришествие на нейния учител. Тогава той ще събере отново всеки член и всяка частица и ще ги съедини в безсмъртен образ на красота и съвършенство.
Не допускайте забраните за печат да препречват на всяка крачка пътя на онези, които продължават да търсят, които продължават да отдават последна почит на разкъсаното тяло на нашата свята мъченица.
[…]
Истинските смутители, истинските разрушители на единството са онези, които сами пренебрегват разпилените части на Истината и не позволяват на другите да ги съединят.
Да продължаваме да търсим непознатото чрез онова, което вече знаем, да съединяваме всяка новооткрита истина с останалите, защото цялото ѝ тяло е от една природа и всичките му части са съразмерни, ето златното правило както на богословието, така и на аритметиката. Именно то създава най-съвършеното съзвучие в Църквата, а не насилственото и външно единство на хладни, безразлични и вътрешно разединени умове.
[…]
Там, където има силен стремеж към знание, неизбежно ще има много спорове, много писане, много различни мнения. Защото мнението у достойните хора е знание в процес на създаване.
Под властта на тези измислени страхове от секти и разколи ние оскърбяваме искрената и пламенна жажда за знание и разбиране, която Бог е пробудил в този град. Вместо да оплакваме онова, от което някои се оплакват, би трябвало да му се радваме. Би трябвало да приветстваме благородната решимост на хората отново да поемат в собствените си ръце грижата за своята вяра, която толкова неразумно са поверили на други.
Малко великодушна благоразумност, малко взаимна търпимост и зрънце християнска любов биха могли да обединят всички тези усилия в едно общо, братско търсене на истината. Стига само да се откажем от наследения от прелатите обичай да натикваме свободните съвести и християнските свободи в тесните рамки на човешки правила и предписания.
[…]
Струва ми се, че виждам с духовния си взор един благороден и могъщ народ, който се пробужда като силен мъж след сън и разтърсва непобедимите си къдрици. Струва ми се, че го виждам като орел, който обновява могъщата си младост и вперва очи, незаслепени от светлината, право в пладнешкото слънце. При самия извор на небесното сияние той пречиства зрението си и смъква люспите, които толкова дълго са помрачавали погледа му.
А наоколо цялото множество от плашливи птици, които се трупат на ята, заедно с онези, които обичат полумрака, пърхат объркано, неспособни да разберат какво става, и в завистливото си грачене предвещават година на секти и разколи.
[…]
Какво тогава ще направите? Нима ще потъпчете цялата тази разцъфнала реколта от знание и нова светлина, която вече е изникнала и всеки ден продължава да никне в този град? Нима ще поставите над нея олигархия от двадесет души, присвоили си правото да разпределят знанието, за да обрекат отново умовете ни на глад, така че да не знаем нищо повече от онова, което те благоволят да ни отмерят със своята мярка?
Повярвайте ми, лордове и членове на Камарата на общините, онези, които ви съветват да потиснете всичко това, на практика ви призовават да потиснете самите себе си. И веднага ще ви покажа защо.
Ако искате да узнаете непосредствената причина за цялото това свободно писане и свободно говорене, няма по-верен отговор от вашето собствено меко, свободолюбиво и човечно управление.
Това е свободата, лордове и членове на Камарата на общините, която вашите смели и мъдри решения ни извоюваха. Свободата, която е кърмилница на всички велики умове. Тя укрепи и просветли духа ни като небесно благословение. Тя освободи, разшири и въздигна нашето разбиране на висоти, за които преди не сме и подозирали, че са ни достъпни.
Сега вече не можете да ни направите по-неспособни, по-невежи, по-малко жадни за истината, освен ако най-напред самите вие, които ни направихте такива, не престанете да бъдете защитници и създатели на нашата истинска свобода.
Можем отново да станем невежи, груби, покорни на празните формалности и робски послушни, каквито ни заварихте. Но за да стане това, вие най-напред трябва да се превърнете в онова, което не можете да бъдете: потисници, самовластни господари и тирани, подобни на онези, от които ни освободихте.
[…]
Дайте ми свободата да знам, да говоря и да споря свободно според съвестта си. Тази свобода поставям над всички останали.
Източник: John Milton, Areopagitica: A Speech for the Liberty of Unlicens'd Printing, to the Parlament of England (London, 1644). Подбор и превод от английски: „Либерален преглед“. Оригиналният текст е достъпен в Online Library of Liberty
[1] „Ареопагитика“ – заглавието препраща към Ареопага, древния върховен съд и съвет на Атина, пред който според традицията се произнасяли важни обществени речи. Милтън заимства названието от речта „Ареопагитик“ на атинския оратор Изократ (IV в. пр. Хр.), за да придаде на своята защита на свободното печатно слово авторитета на античната гражданска традиция.
[2] Раймунд Лулий (ок. 1232–1316) е каталонски философ, богослов и мистик, известен с опитите си да създаде универсален метод за постигане на знание чрез логически комбинации. Занимавал се и с алхимия, макар приписваните му алхимични съчинения да са с оспорвано авторство. Милтън използва името му като символ на почти невъзможното превръщане на нещо негодно в ценно.
[3] Психея – героиня от античния мит за Амур и Психея, разказан от Апулей в „Златното магаре“ (II в.). Като едно от изпитанията, наложени ѝ от богинята Венера, тя трябва да раздели огромна купчина разбъркани зърна от различни видове. Справя се със задачата благодарение на мравки, които ѝ се притичват на помощ. Милтън използва този образ като метафора за трудността да се различат доброто и злото.
[4] Едмънд Спенсър (ок. 1552–1599) е английски поет, автор на алегоричната поема „Кралицата на феите“. В нея рицарят Гайон олицетворява добродетелта на въздържанието и устоява на различни изкушения. Йоан Дунс Скот (ок. 1266–1308) и Тома Аквински (1225–1274) са сред най-влиятелните средновековни богослови и философи. Милтън предпочита нравственото възпитание чрез изпитания, представено от Спенсър, пред отвлечените разсъждения на схоластиката.
[5] Платон разглежда необходимостта от строг държавен надзор над поезията, музиката и възпитанието в диалозите „Държавата“ и „Закони“. Той допуска забрана на произведения, които според него могат да покварят нравите или да подкопаят обществения ред. Милтън възразява срещу този възглед, тъй като последователното му прилагане би изисквало контрол не само върху книгите, но и върху почти всички области на човешкия живот.
[6] Тифон (отъждествяван с египетския бог Сет) е противник на Озирис в древноегипетската митология. Според преданието той убива Озирис, разчленява тялото му и разпръсва частите му. Съпругата на Озирис, богинята Изида, ги издирва и събира. Милтън използва мита като алегория за разпокъсаната истина, чиито части човечеството трябва постепенно да открива и съединява.

По време на Английската революция Милтън подкрепя парламентарната кауза и по-късно служи като секретар по чуждите езици на републиканското правителство на Оливър Кромуел. През 1644 г. публикува „Ареопагитика“, страстна защита на свободното печатно слово срещу предварителната цензура. Съчинението се превръща в един от основополагащите текстове в историята на свободата на изразяване.
Ослепял напълно около 1652 г., Милтън продължава да пише и диктува произведенията си. След възстановяването на монархията през 1660 г. преживява кратко затворничество и политическа изолация. Именно през последните години от живота си създава своя шедьовър „Изгубеният рай“ (1667), една от най-влиятелните епически поеми в световната литература.