През по-голямата част от кариерата си Джоди Фостър играе самотни жени, поставени под огромно напрежение. Млада стажантка във ФБР, която води в подземно помещение разговор на четири очи със сериен убиец, канибал. Учена, която се отправя сама в Космоса. Кротка радиоводеща, която започва сама да раздава правосъдие, след като непознати я нападат и убиват приятеля ѝ. Майка, чието дете изчезва по време на трансатлантически полет. Съпруга, чийто мъж преживява психотичен срив със самоубийствени прояви и общува с нея единствено чрез кукла за ръка. Не е особено успокояваща филмография.

Разбира се, има и изключения. „Шантав петък“ (1976), който Фостър снима непосредствено след мрачния и жесток „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе, е весела семейна комедия. Но 58-те ѝ години в киното, започнали още в предучилищна възраст, са посветени почти изцяло на персонажи, които стоят встрани от обществото: емоционално изолирани жени, борещи се да им повярват, които поемат сами по опасен път. Дълго време Фостър предпочита точно това. Години наред избягва роли, които изискват прекалено тясно взаимодействие с други актьори. „Исках аз да съм централната фигура“, каза ми наскоро, докато седяхме в тихото задно помещение на ресторант в Уест Вилидж. Усмихна се лукаво. „Струваше ми се, че другите хора само ще ми объркат работата.“

Когато си припомням изпълненията ѝ, винаги виждам лицето, бледо и сериозно, в средата на иначе празен кадър: Кларис Старлинг, която издържа пронизващия поглед на Ханибал Лектър, или д-р Ели Ароуей, напрегната в космическия си кораб в „Контакт“. „Когато разработвам някой проект, направо избивам персонажите“, каза Фостър. „Питам се: Защо изобщо трябва да има баща? Защо трябва да е омъжена?“ По собствените ѝ думи има склонност „да премахва хората един по един, докато не остане едно самотно пътешествие. Все откривам, че се стремя към изчистената красота на подобен разказ.“

Дългият период, през който Фостър играе на екрана самотни жени, в известен смисъл отразява собственото ѝ усещане за самота. Още като дете-актриса тя разбира колко жестока може да бъде славата. Полага огромни усилия да защити личния си живот. Не използва социални мрежи и не рекламира никакви продукти. Десетилетия наред отказва публично да говори за сексуалната си ориентация, докато медиите спекулират за връзките ѝ с жени. „Аз съм самотен, затворен в себе си човек, който упражнява екстровертна, публична професия“, казва тя пред „Ню Йорк Таймс“ през 2021 г. „Не мисля, че някога ще престана да се чувствам самотна. Това е постоянна тема в живота ми.“

През изминалата година обаче тя участва в два проекта, които изобщо не представляват самотни пътешествия. В последния сезон на сериала на HBO „Истински детектив“ Фостър е едната половина от двойка: играе началничка на полицията, която разследва странен случай заедно с по-млада полицайка. При разработването на проекта Фостър обръща обичайния си подход: настоява пред Иса Лопес, сценаристката и режисьорка на сезона, именно по-младата героиня да има основната сюжетна линия. Във филма „Наяд“, за който Фостър е номинирана за „Оскар“, тя играе Бони Стол, треньорка и най-добра приятелка на героинята на Анет Бенинг, Даяна Наяд, плувкинята на дълги разстояния, прочула се с преплуването на разстоянието от Куба до Флорида.

„За човек, който държи на личното си пространство“, казва Фостър, „аз съм обсебена от желанието да бъда разбрана.“

„Наяд“ е нова територия за Фостър в няколко отношения. Ролята ѝ е изцяло поддържаща: Стол и Наяд са платонични партньорки в живота, които някога за кратко са били и любовници. Животите им са напълно преплетени, но Даяна очевидно е слънцето, амбициозна, безразсъдна, склонна към мания за величие, а Бони е луната. Бони посвещава живота си на това да помага на Даяна, да се грижи за нея, да я увещава и да я държи под контрол. Това е първата открито лесбийска героиня, която Фостър някога е играла. Също толкова забележително е, че изпълнението ѝ е може би най-лекото в цялата ѝ филмография. Нейната Бони е жизнерадостна и непринудена, със загоряла кожа и заразителен смях. Докато изпълненията на Фостър толкова често са сдържани, изпълнени с напрежение, тази роля е пропита от лекота и хумор.

Фостър ми каза, че е приела ролята в „Наяд“, защото искала да научи нещо за това как се поддържат партньорство и близост, както го е правила Бони. Не смята, че това умение ѝ идва естествено, и много иска да се освободи от поне част от самотата, която толкова дълго е била неразделна от представата ѝ за самата себе си. „За човек, който държи на личното си пространство“, каза ми тя, „аз съм обсебена от желанието да бъда разбрана.“ Това, добави тя, е „борба, която водя цял живот“.

Фостър е необикновено преждевременно развито дете, изключително способно да отгатва какво се очаква от нея и да се държи съобразно тези очаквания. Започва да играе на тригодишна възраст. Първата ѝ роля е на малко дете с голи гърди в реклама на слънцезащитния крем Coppertone. Днес казва, че никога не е имала истински избор: просто е правела каквото са ѝ казвали. Фостър се ражда, след като родителите ѝ вече са се развели. Семейството живее в Лос Анджелис и майка ѝ, Бранди, започва да я води на прослушвания. Когато Джоди постъпва в първи клас, тя вече е основният източник на доходи в семейството и издържа майка си и тримата си по-големи братя и сестри. Разказа ми, че Бранди, която ръководи актьорската ѝ кариера чак до двайсетте ѝ години, често изпадала в паника заради парите и насочвала тревогата си най-вече към Джоди. „Всичко зависеше от мен. Нямахме никакви други доходи освен моите“, каза Фостър.

Тя е безупречна във всичко: отлична ученичка, отлична служителка, изпълняваща безупречно указанията. Съобразителността и почти преждевременната житейска умора я правят завладяваща, дори смущаваща като дете актриса. Когато е на девет години, лъв я напада и нахапва по време на снимки. След това тя разказва случката хладнокръвно, като забавен анекдот за пресата. През 1975 г., когато е на дванайсет, Скорсезе я избира за ролята на Айрис в „Шофьор на такси“ – избягало от дома си момиче, което започва да проституира. Дотогава е играла сериозни дребосъчета в реклами на паста за зъби Crest, деца от прериите с дрезгави гласове, замислени момичета с момчешко поведение. Изпълнението ѝ в „Шофьор на такси“ поразява със своята зрялост. Не заради сексуалното съдържание на филма, за което Фостър твърди, че изобщо не я е смущавало (това, което не харесвала, били късите панталонки и високите токчета), а защото играта ѝ е толкова уверена, проницателна и нюансирана. Когато филмът излиза, Фостър говори свободно френски на срещите с чуждестранната преса, макар че ѝ се налага да попита как е френската дума за проститутка. В списание „Интервю“ си разменя остроумни реплики с Анди Уорхол, който ѝ предлага коктейл „Блъди Мери“. Ролята ѝ носи номинация за „Оскар“ за най-добра поддържаща женска роля.

Но тя се научава и да защитава определени части от себе си. Разказа ми как на тринайсетгодишна възраст документален снимачен екип я следвал навсякъде. Мразела го, но не протестирала, защото смятала, че това е част от задълженията ѝ към кариерата и семейството. Но когато операторите предложили да придружат нея и приятелите ѝ до Дисниленд, тя отишла при майка си разплакана. Да я снимат в увеселителен парк с приятели вече ѝ се струвало прекалено. В Дисниленд искала просто да бъде дете, без да я наблюдава никой.

Колкото и парадоксално да изглежда, самото актьорство ѝ давало усещане за лично пространство и контрол. Фостър си спомня облекчението, което изпитвала, когато майка ѝ оставала в караваната да чете списания, докато тя работела, защото снимачната площадка и играта там принадлежали единствено на нея. „Тя не можеше да влезе в тялото ми и да ми отнеме това преживяване. Можеше да ми отнеме куп други преживявания, но това не можеше“, каза Фостър. „В самотата има нещо възхитително... Няма нищо подобно на самотата да лежиш в локва изкуствена кръв в три сутринта в Проспект Парк, докато около теб 175 души местят разни неща и вършат какво ли не, и да знаеш, че никога няма да разберат какво преживяваш.“

През 1981 г., когато Фостър е първокурсничка в Йейлския университет, Джон Хинкли-младши извършва опит за убийство на президента Роналд Рейгън и признава, че го е направил, за да впечатли Фостър, по която е обсебен, откакто я е видял в „Шофьор на такси“. Взривът от обществено внимание и спекулации е травмиращ. Под вратата на стаята ѝ в общежитието пъхат смъртни заплахи, папараци ровят в боклука ѝ. При сблъсък с фотограф тя се подхлъзва на леда и остава да лежи на улицата, ридаейки, докато фотографът крещи: „Хванах я! Хванах я!“

Година и половина по-късно Фостър публикува в списание „Ескуайър“ есе, озаглавено „Защо аз?“, посветено на медийния спектакъл, разиграл се около нея. Пише за отчаяното си желание да се отнасят с нея като с обикновена студентка и за това какво е да осъзнаеш след опита за убийство, че това никога няма да се случи, че си безпомощна пред представите, които непознати хора си изграждат за теб. „Добрите актьори по същество са добри лъжци“, пише тя. „Повдигам вежди и вие си мислите, че съм секси. Поглеждам бързо настрани и вие си мислите, че съм умна.“ Тонът ѝ е едновременно измъчен и примирен. Ако някога е държала публиката да познава истинската ѝ същност, била е научена да потиска този порив. „Да бъдеш разбран не е най-важното нещо в живота“, заключава тя. Тогава е на двайсет години.

През 1988 г., няколко години след завършването на университета, тя играе Сара Тобиас, жена, която е изнасилена групово и след това се бори за справедливост, във филма „Обвинените“. Фостър изгражда Сара като по-непокорна и грубовата, отколкото продуцентите и режисьорът Джонатан Каплан са искали. Не успява да се насили да смекчи характера ѝ. Според нея истината изисква Сара да бъде представена като гневна и твърда, наред с това, че е наранена. Но след края на снимките Фостър започва да се тревожи, че може би е навредила на филма, че е изиграла жертва, която е прекалено креслива и отблъскваща. Когато гледа една от първите прожекции, е толкова убедена, че публиката ще намрази изпълнението ѝ, че обмисля да кандидатства за магистърска програма по афроамериканска литература, смятайки актьорската си кариера за приключила. Но инстинктът ѝ се оказва правилен: твърдостта на Сара, нейният гняв, донасят на Фостър „Оскар“.

След това, през 1991 г., идва „Мълчанието на агнетата“. Майка ѝ не може да разбере защо Фостър ще участва във филм на ужасите непосредствено след спечелването на „Оскар“, при това във филм, в който играе второстепенна роля спрямо злодея Ханибал Лектър. Но ролята привлича Фостър неудържимо. Тя вижда в историята вариант на митологичното пътешествие на героя с разменени полови роли, в което млад мъж тръгва да убие чудовище, доказва смелостта си и накрая се преобразява. Кларис Старлинг се превръща в своеобразен образец за бъдещите героини на Фостър във филми като „Контакт“, „Паник стая“ и „Вътрешен човек“: интелигентни, самотни, водени от чувство за дълг, уязвими, но решителни. В последната сцена на „Мълчанието на агнетата“ Кларис преследва убиец из тъмна къща и виждаме как ръката ѝ, която държи пистолет, трепери. Този детайл е идея на Фостър. Според нея страхът на Кларис трябва да бъде също толкова видим, колкото и смелостта ѝ.

През тези години Фостър си създава репутацията на дистанцирана и ревниво пазеща личното си пространство жена. Дълго време напълно отказва да говори за семейството или връзките си. Има отношения с жени и отглежда двама синове заедно със Сидни Бърнард, с която е партньорка в продължение на петнайсет години, без никога да споменава Бърнард пред пресата или да обсъжда въпроса за сексуалната си ориентация.

Собственият опит я кара да изпитва желание да защитава по-младите актьори. През 2012 г., когато Кристен Стюарт участва в поредицата „Здрач“ и има връзка с екранния си партньор Робърт Патинсън, Фостър публикува в „Дейли Бийст“ есе, в което осъжда медийната истерия около Стюарт, изиграла дъщеря ѝ в „Паник стая“ на дванайсетгодишна възраст. Ние „издигаме красиви млади хора като богове, а после ги сваляме обратно на земята, за да разглеждаме недостатъците им“, пише Фостър. „Ако днес бях млада актриса“, продължава тя, „щях да се откажа, преди изобщо да съм започнала.“ Стюарт ми каза, че е благодарна на Фостър за есето. „Тя видя, че преживявам нещо, за което трябваше да се кажат повече неща, а аз нямах думите“, каза Стюарт.

От края на четирийсетте до края на петдесетте си години Фостър почти не се снима. Отчасти, както ми обясни, това се дължи на усещането, че се намира в неудобен период на средната възраст, когато трябва да се съревновава със спомена на публиката за собственото си по-младо лице с по-гладка кожа. През цялата си кариера периодично заявява, че ще се откаже от актьорството, като настоява, че няма подходящия темперамент за него: тя е интелектуална и интровертна натура, която не е естествено експресивна или емоционална. Но десетте години между 2010 и 2020 г. са периодът, в който се доближава най-много до действително оттегляне.

Най-значимият ѝ проект през това време е „Бобърът“, филм от 2011 г., който тя режисира и в който Мел Гибсън играе Уолтър Блек, мъж, който въпреки някогашната си добра работа, хубава къща и любящо семейство изпада в толкова дълбока депресия и отвращение от собствения си живот, че решава да се самоубие. След неуспешен опит той започва да живее чрез кукла за ръка във формата на бобър, на която придава друга личност. Докато Уолтър е безчувствен и отчаян, бобърът е сърдечен, обаятелен и целеустремен. Уолтър се съживява и се връща към живота си, но отказва да общува като самия себе си. Вместо това говори чрез бобъра, когото не желае да свали от ръката си.

По описанието си филмът може да звучи като широка комедия, но Фостър го заснема като възможно най-мрачна трагедия. Бобърът, обясни ми тя, е „единственият начин той да оцелее, когато трябва да избира между доживотна и смъртна присъда. Доживотната присъда е да живееш всеки божи ден с ужасната депресия. Смъртната присъда е да отнемеш собствения си живот.“ Бобърът се появява като механизъм за оцеляване, който му позволява да намери път напред, макар и такъв, с който не може да живее вечно.

„Бобърът“ претърпява провал в кината. Малко преди премиерата му обществеността научава, че Гибсън е обвинен във физическо насилие над приятелката си. Той се признава за виновен по обвинение в побой, квалифициран като по-леко престъпление, и е правил расистки и сексистки изказвания. (Няколко години по-рано Гибсън отново попада в новините, след като прави антисемитски изказвания при арест за шофиране в нетрезво състояние.) Фостър отказва да се отрече от приятелството си с него, настоявайки, че хората са нещо повече от най-лошите си постъпки и че продължава да цени суровото и сложно изпълнение, което той е дал във филма. Гибсън ми каза по телефона, че знае колко различни са двамата с Фостър, „идеологически и във всяко друго отношение“. „Тя е смесица от различни неща и, искам да кажа, не претендирам, че знам точно каква е“, каза той. „Тя е загадка.“ И все пак се чувства необикновено близък с нея. „Ако беше романистка, щеше да бъде Джон Стайнбек“, добави той. „Не прахосва нито дума, нито мисъл, нито време.“

Независимо от касовия провал „Бобърът“ означава много за Фостър. Тя възприема филма като почти автобиографичен, като алегория на духовна криза, която самата тя е преживяла. В годините преди „Бобърът“ изпада в собствена дълбока депресия. Петнайсетгодишната ѝ връзка с Бърнард приключва, синовете ѝ вече не се нуждаят от толкова много внимание, а работата вече не я поставя в центъра на общественото внимание по същия начин. Няколко режисьорски проекта, за чието осъществяване се е борила упорито, се провалят. „Мислех, че ми е отредено да върша велики неща. А какво става, ако вече не правя нищо велико? Имам ли изобщо значение? И какво трябва да правя на тази земя? Какво става, ако не съм велика?“

Тя се отъждествява с Уолтър Блек, с отчаянието и самоомразата, които го карат да се вкопчи в алтернативната личност, предлагана му от куклата, и с нежеланието му да се раздели с нея, колкото и да го умоляват близките му.

„В един момент онова средство за оцеляване, което те е пазило, което ти е давало топлина, което те е задържало при семейството и ти е позволявало да съществуваш в света, трябва да отрежеш проклетото нещо“, каза ми тя, след което избухна в смях. „Трябва да го отрежеш, защото те убива.“ Начинът, по който отсичаше съгласните, грубостта на смеха ѝ ме изненадаха.

Попитах я какво означава това за самата нея. „Предполагам, че не сте се разхождали с кукла на ръката...“

„Цял живот съм имала кукла!“, прекъсна ме тя.

Попитах какво има предвид.

„Мисля, че става дума за този образ, който си създаваш. И за това винаги да правиш каквото трябва“, каза тя, имайки предвид отличните оценки, грижите за семейството, стремежа да си осигуриш възможност да печелиш награди. „А после стигаш до момент, в който си казваш: Това ме убива. Това ме убива. Не знам защо ме убива точно сега, но не мога да издържа нито минута повече.“ За миг не бях сигурна дали говори за себе си, или за Уолтър. „И, разбирате ли, имам два ужасни избора: или живея живот, който мразя, всеки божи ден до края на дните си, или умирам. Това е. Имам само два избора. Но между тях има и трета възможност, а именно да се променя. Имаш възможността да се промениш.“

За Фостър промяната настъпва постепенно, в продължение на години. Тя осъзнава, че голяма част от публичния ѝ образ е механизъм за справяне с трудностите: перченето на детето, което разказва вицове за това как го е нахапал лъв; престорената самоувереност, която я кара да заявява пред репортерите, че сцената на изнасилването в „Обвинените“ я е смутила по-малко, отколкото мъжете на снимачната площадка. „Започваш да осъзнаваш разни неща, например: Леле, каква самохвалка съм“, каза тя. „Само говоря, говоря, говоря и говоря. През цялото време ли съм била такава самохвалка? Всички тези години съм се перчила и никой не ми е казал.“ Решава, че трябва да спре да пие, и се включва в програма от дванайсет стъпки, която изисква нещо дотогава немислимо за нея: да се разкрива емоционално пред напълно непознати хора, при това като самата себе си, а не чрез някой персонаж. Започва да се пита какво би означавало да бъде по-малко затворена, по-искрена, по-странна версия на себе си. Как би изглеждало това в близките ѝ отношения? А с хора, които дори не познава?

„Удивително е как...“ Тя замълча, като за миг придоби вид на човек, на когото му се гади. „Уязвимостта...“ Лицето ѝ се изкриви в гримаса. „Най-омразната ми дума!“

„Уязвимост“, каза ми тя, „е кодова дума за „жени“. И е кодова дума за онова, което се очаква да покажеш на екрана, нещо мило и женствено, каквато всички искат да бъдеш.“ Тя ненавижда, когато в рецензии я обвиняват, че „не показва никаква уязвимост“. „Да, знам какво означава това“, каза, поклащайки глава. Според нея означава, че уязвимостта на някои жени „просто не изглежда така, както сте свикнали да я виждате“.

През 2013 г. Фостър получава наградата „Сесил Б. Демил“ за цялостно творчество на церемонията „Златен глобус“ и произнася реч, която я поставя в центъра на общественото внимание по нов начин. „Изведнъж ми се прииска да кажа нещо, което никога досега не съм успявала да изрека публично“, заявява тя от сцената, усмихната широко, но видимо нервна. „И така, едно признание... Високо и гордо, нали? Значи ще имам нужда от подкрепата ви. Аз съм... необвързана.“ Прави пауза в очакване на смях, който се разнася само от част от публиката. После продължава:

Надявам се, че няма да останете разочаровани, задето тази вечер няма да чуете голяма реч, в която разкривам сексуалната си ориентация, защото вече съм го направила преди около хиляда години, още през каменната ера. В онези старомодни времена, когато едно крехко младо момиче споделяше истината за себе си с доверени приятели, роднини и колеги, а после постепенно и с гордост с всички, които го познаваха, с всички, които действително срещаше.

Това е реч, типична за Фостър във всяко отношение: със своята закачлива уклончивост и странен хумор, с предварително написаните импровизирани реплики, чрез които тя задоволява вечната си потребност да бъде подготвена за всичко, с предизвикателния начин, по който признава сексуалната си ориентация, като същевременно отстоява правото си да не я е разкривала публично по-рано. Реакцията на ЛГБТК общността съответно е противоречива. Някои автори я поздравяват, други изразяват разочарование, че Фостър е отказвала да наруши мълчанието за сексуалната си ориентация, докато не е достигнала възрастта да получава награди за цялостно творчество, а трети се питат дали изобщо е нарушила това мълчание.

В спора за това какво е казала или не е казала за сексуалната си ориентация остава почти незабелязан един показателен момент в края на речта. Това е молба за близост, привидно пълно преобръщане в позицията на разочарованата авторка на онова есе в „Ескуайър“ от 1982 г., която се е примирила с мисълта, че никога няма да бъде напълно опозната. „Джоди Фостър беше тук“, казва тя от сцената. „Все още съм тук и искам да бъда видяна, да бъда разбрана, дълбоко разбрана, и да не бъда толкова ужасно самотна.“

Когато попитах Фостър какво се е надявала да изрази, приемайки наградата „Сесил Б. Демил“, тя изглеждаше развеселена, че речта ѝ е била критикувана като неуспешно публично разкриване на сексуалната ѝ ориентация, „защото не съм направила онова, каквото и да е то, което другите са искали да направя за тях“. Това не е била реч на разкриване, каза тя. Дори в този момент на привидно себеизлагане, настояваше Фостър, посланието ѝ е било за личното пространство, за важността да имаш право да запазиш някои части от себе си единствено за себе си. Именно в тази реч се съдържа централното противоречие в живота на Фостър: желанието ѝ да бъде видяна, но при собствените си условия, противоположните ѝ пориви да установява близост и да бъде оставена на мира. „От тригодишна възраст съм давала всичко от себе си на екрана“, каза тя. „Всичко, което мога да дам, е там.“

Една слънчева декемврийска сутрин Фостър ме взе с колата си от дома на приятел в Санта Моника. Каза ми, че иска да пие чай с тапиока и да си купи нов чифт маратонки. Настаних се на пътническата седалка, докато тя сваляше от предмишниците си две платнени тръбички. Засмя се и призна, че това са чорапите на по-малкия ѝ син. Съпругата ѝ Александра Хедисън, за която се омъжва през 2014 г., била изрязала отвори в тях, за да може Фостър да предпазва ръцете си от слънцето, докато шофира. По-малкият ѝ син следва химия в университета, а върху чорапите имаше изображения на молекули.

На 61 години Фостър е дребна на ръст, но енергична, с бързи движения на ръцете, когато говори. Отказва всякакви форми на пластична хирургия или други козметични промени. Каза ми, че предпочита хората да възкликват: „Боже, изглежда така, сякаш са я влачили двайсет мили по разбит път“, вместо: „Мразеше лицето си и затова си направи пластична операция.“ Но за ролята си в „Истински детектив“ се съгласява да премахне с лазер пигментните петна от слънцето по лицето и ръцете си. Прекарала е целия си живот в Южна Калифорния, но героинята ѝ Лиз Данвърс живее в Аляска. За Данвърс – никакви петна от слънцето.

„Истински детектив“ е първото участие на Фостър в престижен телевизионен сериал, както и първото ѝ завръщане към телевизията от десетилетия насам. Данвърс е началничка на полицията в отдалеченото градче Енис в Аляска, която разследва изчезването на осем учени от близка изследователска станция. Действието на целия сезон се развива в мрак: в Енис слънцето залязва на 17 декември и не изгрява отново почти две седмици. За Фостър Данвърс е познат тип героиня. Тя е вдовица, гневна, почти отчуждена от доведената си дъщеря тийнейджърка и с натрапчивата склонност да се държи язвително с околните. Но когато прочита сценария на пилотния епизод, Фостър открива, че се интересува повече от развитието на партньорката на Данвърс в разследването, жена от народа инупиак на име Еванджелин Наваро, изиграна от Кали Рейс. Двете са враждебно настроени една към друга след конфликт около стар случай, който продължава да преследва Наваро.

В първоначалния сценарий режисьорката Лопес си е представяла Данвърс като по-мека и симпатична главна героиня. Фостър се бори да я превърне в неприятен контрапункт на Наваро. Прочитайки сценария, си помислила: „Това наистина трябва да бъде историята на Кали. Наистина трябва да бъде нейното пътешествие“. Нейната Данвърс е скептична, брутална, донякъде расистка, често пречка пред желанието на Наваро да постигне справедливост за жените от коренното население. Фостър е по-голямата звезда, но героинята на Рейс е истинският герой.

След цял живот, прекаран сама в кадъра, като самотната жена, лежаща в локва изкуствена кръв, Фостър открива огромно удовлетворение в това да играе поддържаща роля. Лопес ми каза, че Фостър се е оказала изключително умела в това. „Ако другият актьор има нужда тя да сведе поглед и да изчезне“, каза Лопес, „тя ще го направи. Всичко е въпрос на това да дадеш на другия необходимото пространство, защото самата тя се нуждае от толкова малко.“

Между дублите на „Истински детектив“ Фостър не се връща в караваната си, а предпочита да се настани на някой диван на снимачната площадка и да провери как се справя отборът ѝ във фентъзи футбола. Това е нейна страст. Прекара няколко минути в ентусиазирани обяснения за избора си на играчи. (Отборът ѝ страдал от постоянните контузии на куотърбека на „Синсинати Бенгалс“ Джо Бъроу, на когото Фостър продължавала да бъде предана.) Прочете ми шеги от груповия чат на хората, с които играе, „куп лесбийки над шейсет“, и ми разказа подробно за последните дванайсет месеца от кариерата на Арън Роджърс.

Макар в разговорите ни често да ставаше дума за съмнения, отчаяние и страха, че животът може да се окаже лишен от смисъл, хората, които работят с Фостър, неизменно я описват като жизнена и жизнерадостна. „Сега в нея има някаква свобода“, каза ми Анет Бенинг. Кристен Стюарт спомена, че наскоро е гледала „Наяд“ и е открила много от самата Фостър в начина, по който тя играе Бони. „Енергията ѝ в този филм е поразителна и наистина много прилича на това, което е в действителния живот... Онази прекрасна, успокояваща, топла нагласа от рода на „Хайде просто да се посмеем на това“ е нещо, което тя умее изключително добре.“

В една от най-запомнящите се сцени в „Наяд“ Даяна започва да губи сили по време на изтощителното плуване от Куба до Флорида. Не знае къде се намира и е престанала да се движи напред. Бони скача от придружаващата лодка във водата и я подтиква да продължи, загребване след загребване, защото знае, че дори дезориентирана и измъчвана от болка, Даяна ще плува заради приятелката си. Тази сцена всъщност никога не се е случвала. Тя е добавена към филма, защото Фостър настоява да бъде показано партньорството, продължило цял живот между двете жени. И все пак сцената изглежда удивително истинска, дори за самата Бони Стол. „Кълна ви се, помислих си, че това съм аз. Имах чувството, че гледам себе си там, на екрана“, каза ми Стол. „Научих неща за себе си, които не знаех, докато я гледах.“

Развитието на Бони в „Наяд“ носи част от напрежението, характерно за ролите на Фостър. Докато придружава най-добрата си приятелка в многобройните ѝ опити да постигне нещо, което вероятно е невъзможно, тя трябва да се примири с мисълта, че като помага на Даяна да преследва мечтата си, може да стане свидетел на смъртта ѝ. Даяна е приела тази възможност, Бони не е. Бони се пита и дали не е пожертвала прекалено много от себе си заради стремежа на приятелката си. „А моите мечти?“, извиква тя в един момент. Но в изпълнението на Фостър има и непринуденост. Бони е забавна, грубовата, чувства се добре в собствената си кожа. Обича Даяна безусловно. Тя е човек, който е намерил сродната си душа. Може би е единственият такъв персонаж, който Фостър някога е играла.

По пътя към магазина за маратонки Фостър ми разказа, че предишната вечер двете с Хедисън са присъствали на събитие в чест на жените, отличени от списание „Ел“ за 2023 г. за постиженията им в Холивуд. Фостър била една от тях. Оглеждала внимателно подбраната, разнообразна група жени, които списанието решило да отличи, и се чудела защо е включена сред тях. „Накрая, някъде по средата, ми просветна. Наведох се към Алекс и ѝ прошепнах“, гласът ѝ се сниши до шепот, „аз съм старата куиър жена!“

„И какво е усещането?“, попитах.

Очите ѝ светеха. „Хубаво е! Мисля, че е хубаво.“

Преди няколко години откъс от телевизионно интервю с Фостър, направено, когато е била на седемнайсет, започва да се разпространява в социалните мрежи. По онова време тя е прочута като „мъжкарана“, с нисък глас и навик да се появява на червения килим с костюми. В интервюто седи отпусната на стол, облечена с риза с яка и дънки, разширяващи се надолу, с глезен, преметнат върху коляното на другия крак. Интервюиращата я пита дали има постоянен приятел. Фостър се засмива неловко и отговаря, че няма, че няма време и не мисли особено за това, но жената настоява: „А какво момче би искала всъщност?“ Има нещо тревожно в начина, по който тийнейджърката Фостър леко се усмихва, повдига едната си вежда и преглъща мъчително. Минава миг, докато обмисля въпроса с наведен поглед. „Хм“, казва тя. „Не знам. Предполагам, че бих искала някой, който разбира работата ми.“

Когато този откъс се появява отново, младите куиър хора в социалните мрежи го превръщат в меме. Измислят за него израза гей мълчание, решението на куиър хората да оставят хетеросексуалните да продължават да вярват, че си като тях, че хетеросексуалността е подразбиращото се положение. Гей мълчанието е неловко и натоварено със значения. То може да съдържа и нещо забавно. (За миг изглежда, че Фостър е готова да се изсмее в лицето на интервюиращата.) Може да свидетелства за обстоятелства, свързани с огромна болка. Във всички случаи то разкрива защитната дистанция, поддържана между истинската същност на човека и образа, изграден за публична употреба.

Превръщането на този стар откъс в меме е разновидност на прекомерното вглеждане, на което Фостър е подложена през целия си живот. Още от детството ѝ хората проектират върху нея собствените си истории, убеждения, тревоги и желания. Кой знае какво всъщност е разбирала Фостър за сексуалната си ориентация на седемнайсет години? Може би в това интервю виждаме гей мълчание, а може би просто виждаме умно дете, което осъзнава как възрастен човек се опитва да го манипулира, за да изтръгне подробности за любовния му живот, докато то още е непълнолетно, подробности, за които широката публика може да клюкарства, да спекулира и да фантазира. В известен смисъл това няма значение. Куиър хората, които публикуват за гей мълчанието, са избрали да представят този откъс с Фостър като доказателство, че са имали предшественици, че още през седемдесетте години куиър децата умело са избягвали въпросите за предполагаемия си бъдещ хетеросексуален живот. Лицето на тийнейджърката Фостър, колебаеща се и отклоняваща въпроса, се възприема като потвърждение на собствения им опит в света и в историята.

Когато гледах този откъс отново след разговорите ни, ми се стори, че виждам как Фостър се мъчи да представи себе си по начин, който е едновременно искрен и предпазлив. За човек, който иска да бъде свързан с другите и за когото е важно да предава правдиво човешкия опит, поддържането на дистанция между личното и публичното „аз“ може да бъде в най-добрия случай неудобно, а в най-лошия мъчително. През всичките ни разговори, дори когато отказваше да отговори на някой въпрос или да даде отговор, който да бъде публикуван, тя протягаше ръка и за миг докосваше моята, поглеждаше ме в очите и се усмихваше, сякаш за да потвърди отново, че въпреки напълно неестествените обстоятелства и границите, които те налагат, все пак можем да бъдем просто двама души, които разговарят.

Основното ѝ желание, обясни тя, докато търсеше място за паркиране близо до магазина за маратонки, винаги е било да настоява за пълнокръвни, сложни образи на жени, които имат право да бъдат главните героини в собствените си истории. „В повечето случаи сексуалността или имаше второстепенно значение за героините, които играех, или показваше как сексуалността на жените се превръща в оръжие срещу самите тях.“ Тя издаде тих звук, забелязвайки нещо, което приличаше на свободно място за паркиране, и завъртя волана наляво. „Дали всичко това е било съзнателно от моя страна, начинът, по който съм избирала ролите си?“, каза тя. „Не съм сигурна. Но знаех също, че просто не искам да бъда сведена до това“, до идентичността си на жена, до сексуалността си.

Неизказан оставаше фактът, че животът на откритите лесбийки в Холивуд през деветдесетте години е бил труден, често невъзможен. Лесбийките не са можели да продължат кариерата си като най-високоплатени звезди във филми за свирепи и хетеросексуални жени, които накрая побеждават. Не са можели да имат личен живот, който да остане недосегаем за общественото любопитство. „Играх жената, която се качи в космическия кораб, и жената, която се бори за правата си в съда. Играх жената, която сама отглеждаше детето си, която беше гений, оцеля след нападението и разби всички наред“, каза тя. „И не играех ‚съпругата на‘, ‚сестрата на‘.“

Междувременно вече бяхме в магазина за маратонки, който тя посещава от години. Продавачът я поздрави и каза, че си спомня как е идвала да пазарува за синовете си, когато били малки. Тя побъбри дружелюбно с него, след което тръгнахме да разглеждаме. Всички най-хубави модели маратонки, каза ми тя, били в мъжкия отдел. „Виждате ли? За момичетата цветовете са скапани“, каза, отпивайки от чая си с тапиока. Огледах се за един яркочервен модел, на който току-що се бяхме възхитили.

„Чакайте, а къде са червените?“

Тя посочи възмутено през рамо. „Там, при момчетата. Момчетата имат яркочервени. За момичетата няма нищо хубаво.“ Накрая си купи чифт черни маратонки Hoka.

По-късно същия ден, докато шофираше обратно към Санта Моника, за да ме остави, я попитах какво означава за нея да бъде разбрана. Какво би било усещането? Как би изглеждало това? „Ами“, каза тя, после замълча, за да се наругае тихичко, че е поела по булевард „Уилшър“, което винаги е грешка. Изчака още миг. „Предполагам, да бъда призната за човек с нюанси и сложност. Бях А, но бях и Б. Не бях само едно нещо.“

Източник

Джордан Киснър е сътрудничка на в. „Ню Йорк Таймс“ и авторка на сборника с есета „Фини места“, отличен кто една от най-добрите книги в конкурса на NPR (Националното обществено Радио на САЩ) за 2020 г.