В памет на вуйчо ми Георги

От стъблото израстват клони, от тях – вейки.
Така, при благодарни теми, изникват главите на книгата.

Херман Мелвил

⸻ ❦ ⸻

Есента. „Есента-а, пристъпва тихо вече тук е тя-а…“ – припяваха някога група „Тангра“. „Есен, есе-ен, умиращ сезон, кратка песе-ен, тъга в полутон“ – допяваха Диана Експрес.

Каква ти тъга, какво ти умиране? Това е най-прекрасният сезон. Когато камбаната задрънчава за първия учебен ден, а училището отново зажужава като пчелен кошер, майка ми съблича лятната басмена рокля и слага копринена пола, сако и токчета, червило и бяла лачена чанта под мишница. Парфюм Беата, духова музика, фанфари и чинели. Есента е празнично завръщане към живота на всяка учителска фамилия след дългата проза на лятото.

Есента. Когато сочната зеленина на лятото избухва по дърветата в ярка палитра от пламтящо оранжево червено, кехлибарено жълто, но нали това го могат само балканските растителни видове: брезата е сламено жълта, ясенът с лимонови листа, кафенеещи кестенови петури, кървавочервен див бъз, а трепетликата… Вероятно някой в Америка ще ми опонира? Ех, елате да видите американската есен. В средна Европа ще възроптаят и ще чуем възхвали на красивата полска роща, на Пражката есен… А има ли изобщо съмнения относно преимущественото великолепие на октомврийската Виенска гора? Може би. Мога да приема известни възражения единствено спрямо Масачузетс, описан великолепно от Георги Данаилов.

Октомври е блестящ и пъстър, а после? После цялата тази цветна феерия започва да линее, кафенее и сушенее. Стъблата на храсти, треви и цветя се сгърчват в конвулсията на страха от идващите първи слани. Някъде дълбоко в почвата остават, обагрени в най-шантавите тонове на розово, оранжево, цикламено, мастилено синьо и златистокафяво сладки корени и грудки. Тогава започваме да си мечтаем за зимата. И за вечността, която е под повърхността на земята.

Винаги съм си представяла подземния свят на растенията като страшно вълнуващ. Подобен на подводния, но много по-интересен и предизвикателен. Може би, защото там никой не може да надникне, да се потопи и поплува, да го снима и после да го рекламира. Само къртиците. Но те пък са слепи. И мъртвите. Но те засега мълчат. Няма кой да ни разкаже. Незнанието ни прави любопитни мечтатели.

Как изглежда например коренът на едно дърво? Ботаниката твърди, че колкото е голяма короната, толкова пищна е и кореновата система на дървото. За храстите не съм сигурна. Но нека да видим как стои въпросът с кореноплодните зеленчуци: цвеклото, картофите, ряпата, морковът, земната ябълка? Ами аспержите – буржоазията на кореноплодните? Гладки, лъскави и ласкави; вкусни и обозрими. Примамливи и трайни господари на зимата. Смъртни са също като нас. От тях се носи мирис на пръст и земя, на старост и есен. На небитие и вечност.

Моята баба Евдокия хранеше в душата си консервативно презрение към всички грудкови растения с изключение на картофите. Прости бяха тези зеленчуци в нейните представи. Веднъж беше опържила по погрешка няколко забравени резенчета ряпа в бърканите яйца. Е, няма такъв гнусен вкус, повярвайте ми. Посипа си главата с пепел – „изхабих яйцата“. Обаче картофите – те са друго нещо. Друго ниво са.

„Картофки да ви опържа, деца, искате ли?“ О, радост за духа, пиршество за тялото, празник за въображението, ами че питане ли иска? Пържените картофи са вечният евъргрийн в кулинарния плейлист на всяко дете. Дете ли казах? От ранно детство до дълбока старост всичко живо мощно нагъва пържени картофи – с лимонада, айран, с бяло вино, с кетчуп, със сирене, с чубричка, с чесън, но най-вече с биричка. Нищо общо обаче няма традиционната представа за пържени картофи с онова картофче, извадено от бабината ми градина, грижливо остъргано, подсушено, за да не пръска в маслото, после осолено, обърнато от всички страни в горещия тиган, твърдо отвън, меко в сърцевината, с хрупкава, сбръчкана, златисто-медночервеникава кожичка. Чипс ли? Не ставайте смешни! Соте? На фурна? Пиле с бира – буржоазният соц? Я, стига, махни ги, махни! Истинските пресни пържени в слънчогледово масло картофи на тиган. Това е истината.

Майските пържени картофки на баба ми, наречена нежно и по нашенски „маминка“, и тя сочна, млечна и крехка като тях, с прозрачна посбръчкана, бледа като пергамент кожа и снежно бяла коса… Картофките ѝ, които миришат на лятната интродукция на живота в най-оптимистичния месец в годината, са побрали в себе си уханието на слънце след дъжд, на мокро колендро (див магданоз) и току-що оженена мечка. Дъжд вали, слънце пече – мечка се жени. Детството се измерва със звуци, миризми и гледки преди да настъпи мрачният час на разума, ще констатира великият психолог Бруно Бетелхайм. Сигурна съм, че и на него пържените майски картофки са му ухаели на оптимизъм. Може би някога, във виенската му родна къща, преди да се самоубие. Но едва ли.

„Картофите – само пържени!“, беше бабиното кредо, нейният кулинарен слоган, който воюваше неравно на фронта на модерните рецепти за огретени, крокети, ньоки, рула и дори класически картофени кюфтета. Всичко това са недопустими измишльотини и изгъзици. Чипсът, наречен впоследствие джънк фууд, беше квалифициран като „паешки гъзове“ в святая святих на нейната кухня. Като казвам „паешки гъзове“ съм абсолютно сериозна. Не патешки, а паешки. Това е кулинарна метафора на невъзможното блюдо, дотолкова префърцунено, че всъщност нищо не готвиш, а още по-малко ядеш. Представете си пържола от бут на паяк? Ето за това иде реч.

„Като ми ги разварите тези картофи, като ги замачкате с масло, пюрета разни, глупости швабски. Пърженко! Да е сладко.“ Ами да де, но къде остава разделното хранене, диетите? „Дрън, дрън, ярина – от пърженкото по-хубаво няма. Пържи се в оливце“ –командваше тя, като нежно наричаше по този начин слънчогледовото масло. А имаше и още по-екстравагантно прозвище олиото: „оливия“ или „оливиé“. Така Оливия Нютън Джон, русата дива на диското се превърна за маминка ми в една от ключовите поп икони на осемдесетте. Тя съзерцаваше в захлас черно-белите ѝ клипове по телевизията и въздишаше: „Каква е хубавка, къдравичка, руса и синеока, от рядката хубост е“ – и поклащаше одобрително глава в такт с начупените ритми на „Треска в събота вечер“. „Ама този ококореният, с трапчинките, как я гледа – ще я глътне сякаш, и как само хълца и се кълчоти покрай нея? Много ми е подозрителен!“ – вдигаше вежди с недоверие към Джон Траволта. Дълго мога да разказвам за музикалните вкусове на моята мъдра баба, влюбена в „Бийтълс“ и „Щурците“. В „Йестърдей“, „Мишел, ма бел“ и „Край реката редят се, редят се тополите…“. Но да се върнем на грудките.

Картофите баба ми Евдокия никога не садеше в количества дотолкова, че да стигнат за цяла зима. Още в средата на есента дворното производство се изяждаше. „Не сме селяни, че да сеем картофи, дворът е малък, има на магазина“ – отсичаше тя. Все пак градска къща, в центъра на иначе малкия провинциален градец, но затова пък – две пиана и огромна библиотека. Всички са образовани, интелигенция, а и тя е с буржоазна професия – шивачка модистка. „Ей така, само за адет, ще бучна няколко гнезда и тая година“ – оправдаваше се всяка ранна пролет, понесла кошница дребни прораснали картофи и малка мотичка в ръка. Адет е турска дума, тя много ги обичаше, този език ѝ звучеше музикално и носталгично. И от време на време, ей така, за адет, изпъстряше речта си с тях. Често се вдъхновяваше и издекламираше някоя турска поговорка. Или ми пееше – спомням си една турска любовна песен за красиво момиче на петнайсет години, което влюбеният момък съзрял в сарайските градини. Намеквала е явно за мен и с надежда очакваше кой ли ще ми метне поглед през високите дувари на нашия новопазарски сарай, уви, напразно. Та – адет означава, хм, не знам точно какво, но в нейния смисъл звучеше така – ей така, за експеримент, за крайна нужда, само така, за малко, за душата, за наслада, за гевезелък да посея малко картофи.

В дъното на двора се повдигаха няколко купчинки пръст, от които поникваха тютюневите стъбла на картофеното семейство. Най-вълнуващата акция в ранно лято беше ваденето на пресни картофки. Маминка копваше здраво, на дълбоко, малко по-встрани от гнездото. После издърпваше решително пръстта, след което ние, децата, клякахме в молитвена поза и с малките мотички буквално изкълвавахме почвата на ситни копки, а тя заравяше след нас длани в рохкавата почва. Това ми действаше много изкусително, захвърлях уреда и заравях пръсти след нея. Колко е мека пръстта напролет! Като същински къртици риехме с лопатките си и хвърляхме във въздуха златистите плодчета на картофите. Едрите екземпляри получаваха аплодисменти: „ауу, гледай, гледай какво картофище, а тази чибурашка пък виж я – крива, с уши и нос, а това пък какво е; ей, този сме го разсекли, потърси му половинката…“ И днес, когато чуя словосъчетанието „намерили са се двамата“ или „открил си е половинката“ си представям две прясно разсечени половинки на майски картоф, от които се процеждат млечнобели сълзи. Щастливо срещнати в пръстта, половинките се прегръщат и така остават верни до гроб. В крайна сметка покрай голямата любов са пролети немалко сълзи, после се раждат бебета, мляко потича. Любов. Неслучайно се римува с картоф.

И така, извадили сме пресни картофи. Следва пиршество. Всички посягаме към кръглите дребни картофчета с препържените половинки и пеем дружно песента на бате Климбо: „Дядо ми прати куп зеленчук, чушки, домати, моркови, лук, прати и бамя, зеле и грах, а-ах… Но едно картофче само между тях.“ Помните ли тази детска песен от седемдесетте? После всички зеленчуци започнали да спорят кой да е пръв в чинията на градското дете: „чушките с граха почнаха спор, врява голяма, всеки гълчи, ааах, но едно картофче само си мълчи“. Детето си мълчи и упорито избира в края на всеки рефрен малкото картофче. „Но едно картофче само си избрах!“. Победител е царственото картофче, което надменните французи днес наричат храната на бедните, но затова пък то е безспорният аристократ в детската вкусова ценностна система, която, твърдят отново психолозите, би трябвало да е най-меродавната. Заклети слуги на картофчето са бамята, и грахът, и лукът, и магданозът дори…

Музиката на тази песничка е на композитора Кирил Цибулка. Винаги съм мислела, че има правописна грешка на обложката на дългосвирещата плоча на Балкантон, която беше протрита от въртене на семейния грамофон, и че този човек всъщност няма как да се казва Цибулка, а си е жива Цигулка. Израснахме, танцувайки около руския грамофон на майка ми, старото английско пиано на леля и телевизора, марка „Пирин“, купен „от първите в града“ от напредничавия ми дядо, много преди шейсет и осма, когато съм се родила.

Живеехме с рисуваните върху стъкло приказки на пеещия артист Климент Денчев в предаването „Лека нощ, деца“. В един момент този бузест рошав великан, любимец на всички деца, внезапно изчезна от екрана. Изчезна смешната му усмивка и кръглите му любопитни очи, изчезнаха филмите му, картините, песните и фокусите. Тогава възрастните зашепнаха тихо: „Абе, да не са го очистили другарите?“. „– Не, бе, не са го убили, не е и в затвора, избягал бил на запад.“ Това „на запад“ звучеше толкова неопределено в българската провинция, защото никой не беше ходил там, камо ли пък да бяга. Беше същото като да се преселиш „на оня свят“ или пък на обратната страна на земното кълбо, близо до Огнена земя, където, както твърди Пипи Дългото чорапче, хората вървят на ръце, надолу с главата. Това да избягаш на запад бе също като да потънеш в пръстта и да продължиш още по-нататък… Като неизваден от пръстта майски картоф. Няма връщане назад. Думата „невъзвращенец“ научихме много рано тогава като деца и заслугата беше на бате Климбо. Чак след трийсет години, някъде в 90-те, българският екран ни го върна отново и, странно, той беше само малко поотслабнал и поостарял, почти непроменен. Завърна се като че ли от Луната, ни лук ял, ни лук мирисал… и някак тъжен. И не пееше своята Цибулковска песен. А ние вече бяхме възрастни. Бяхме пораснали без него. Някой ни го бе отнел, сякаш бе грабнал единственото ни картофче от вкусната чиния на детството.

Ако картофът е императорът на детството във всички времена, то великият везир и пръв съветник в двореца на есента е морковът. Под секрет ще призная, че той никога не е бил акцент в родната ми вълшебна градина. И по никакъв начин не успях да повлияя на крайно десните консервативни възгледи във вкусовете на майка ми Мария и маминка Евдокия особено по отношение на съчетанието на сладко със солено, където се намесваше и морковът.

„Ти пък, с твоите моркови“ – бърчеше нос майка ми. Не успях да спечеля доверието им към този върховен зеленчук нито с митология, нито с фолклор, камо ли с литература. Опитвах, Господ ми е свидетел, първо с легенда, вдъхновила Вилхем Хауф: „Ти, майко, знаеш ли, че джуджетата ги могат всички тия вълшебства в приказките, само защото основното им блюдо са задушени моркови в масло? А маслото акцентира вкуса и спомага за усвояването на каротина“. „Да, затова като изядеш една паница моркови, лицето ти пооранжевява“ – скептично ме парира тя.

Пробвах да смекча сърцата им за каузата по насяване на цяла леха моркови в градината с вица за Зайовата торта-морковка. „Влиза Зайо в сладкарницата и пита: – Имате ли торта-морковка? – Нямаме, – отвръща смаяният сладкар Мармот. – Добре – кимва Зайо и излиза. На следващия ден пак – Имате ли торта-морковка? – Нямаме, – видимо раздразнен отговаря Мармотът. И така още няколко дена. – Този се подиграва с нас – светнал се накрая Мармотът, – я, да взема да я спретна аз, тази морковка. Стъргал, бъркал, задушавал, пекъл, карамелизирал, напоявал, украсявал с крем, грейнала в оранжево, онази ми ти рошава морковена торта като същинско слънце. И ей го, Зайо, отново на линия: – Имате ли торта-морковка? – Имаме! – креснал Мармотът. – Гадна е, нали? – кимнал Зайо, връцнал се и дим да го няма.“ Тук подканвам двете скъпи на сърцето ми дами да се разсмеят, те ме гледат недоверчиво, по мармотски и кимат: „Е, това ли беше смешното?“ И не успях да пробия с морковите.

Така или иначе лимитът за сеене на зеленчукови видове в годините се запазва непроменен: сто корена домати, пет фитарии с пипер, два реда краставици, два реда моркови, колкото за подправка на манджата, защото гювечът и зеленият боб без морков не стават, и толкоз. Морковът е подправка. Това с тортите са пълни глупости, все едно конфитюр от моркови да се вари, просто грехота е, язък за скъпата захар. Абе, някои и от зелени доматчета варят сладко, но… до морковите ли, до доматчетата ли опряхме?

Защото есента е сезонът на сладката и конфитюрите. Я, колко смокини имаме за сладко! А какви сини сливи-кюстендилки са назрели! Какви стенлита! Питам се, Стенли Кубрик изобщо подозира ли за съществуването на своята знаменита съименница – сливата сорт Стенли? А какво да кажем за ренглотите, тези жълто-зелени, кръгли и ароматни сливи, чиято сърцевина се рони като захар. Много престижно беше някога да имаш Ренглота в двора, трудно и махнáто (капризно) дърво си беше. Царска слива е ренглотата и името ѝ е царско. Ренглота всъщност е френски сорт сливи, които били любимият плод на кралица Клод. Така Reine Claude се превръща в Ренглота. Дали въпросната мадам Клод наистина толкова много е обичала сливи, че да обезсмърти прелестния плод, или просто е нужна някому тази красива легенда, не знаем. Но вероятно неслучайно сливата е на почит във френската десертна кулинария и сред най-изисканите сладкиши са тартовете и пудингите със сливи. Льо гатò о прюн.

В късна есен, разбирай края на ноември, и сливовите, и смокиновите дръвчета са вече полуголи, техните захарни плодове отдавна са потънали в нежнорозово желе и гъсти сиропи, ароматизирани с индрише и канела, ванилия и карамфил. В мазата, строени в редици, зорко бдят на стража, в стъклени скафандри и алуминиеви каски-капачки конфитюри и сладка, в очакване на зимата. Редом до тях, на караул стоят печени чушки в буркани, царска туршия с камби, карфиол (цветно зеле или още конопидо, както е гръцкото му име, предизвикващо взривове от детски смях, конопидо си звучи направо като копито), морков (да си дойдем на думата), чесънче, чер пипер и керевиз. И мариновано червено цвекло.

Тази късна мода да се прави туршия от червено цвекло я донесе леля ми Лазаринка, пианистката, от южна България. Тя се омъжи и заживя в Пловдив. Пристигна една есен на гости, тържествено извади от куфара си бурканче, пълно с тъмновиолетови резенчета и подкани: „Опитайте го, вчера е правено. Но може да стои и цяла зима“. „Какво е пък това, лилавото?“ – недоверчиво я поглежда и гнусливо бърчи нос маминка. Като класическа модистка, тя винаги е била недоверчива към радикалните нюанси на виолетовото. Майка ми гледа почти враждебно: „Лино, това свекърва ти ли го е правила?“ (Никак не обичаше свекървите.) „Мариновано цвекло, – обяснява леля ми, само опитайте, сладко-кисел е вкусът, интересно е“ – подканя ги умоляващо. „Да, кравешко меню, – отсичат нашите момичета дружно – това навремето само на добитъка го давахме“. Аз обаче бурно аплодирам и те (не заради хатъра на Рина, а защото „детето“ е казало) все пак опитват и са достатъчно деликатни, за да не обидят майсторката, и констатират, че „става за ядене, само малко удря на пръст и кал, ама то нали трябва да се свиква с този аромат“ и сред жизнеутвърждаващо хихикане отново се подхваща темата за вечността.

Изобщо смъртта беше любима тема във фамилията, за нея вкъщи се говореше с искрящо чувство за хумор, със симпатия, с някаква необяснима носталгия и почти с наслада. Вероятно това е рецидив на мъдростта, някакъв трансцендентен опит, спомен от минали животи, знам ли? На гробища се ходеше много редовно, почти като на разходка, някак тържествено, с официални дрехи, делово и с чувство за дълг. Ходенето на гробищата така, без конкретен повод, беше като ходене на работа и едновременно – хоби. „Отдавна не сме ходили на гробищата, да вземем утре да отидем?“ Ами добре, трябва да се полее, да се прекопае. Гробът също е градина и си иска грижи. Есенна градина – на скръбта, но и на живота, защото там винаги цъфтяха димитровчета, хризантеми и есенни жълти минзухари. Кърпи кожух – така се казва този минзухар. Моето цвете, което някога цъфтеше в началото на ноември, тъкмо за моя рожден ден. Някога, когато нямаше глобално затопляне и животът си беше съвсем наред.

Та култът към мъртвите зорко се пазеше и изповядваше. Четирийсет дни, една година, шест месеца от смъртта на еди-кой си. Започват се едни варени жита, едни кексове, не ти е работа. Но, така де, по повод на червеното цвекло – то успя да спечели някаква симпатия, вероятно защото ухаеше на… смърт. Но си извоюва трайни позиции на консервативната ни трапеза едва след смъртта на двете първи дами на къщата – майка ми и маминка. Но тогава тази трапеза страшно оредя. А вече и съвсем я няма.

Вуйна ми Василка, другата авангардна кулинарка освен леля ми Лазарина, също артистка по душа, призвание и професия (тя преподаваше на студентите си педагози методика, сценична реч и куклен театър), започна да сади и обработва активно „чукундур“, по презрителното определение на вуйчо ми, чак когато двамата трайно отседнаха в родната ни къща, в края на деветдесетте. Замисляли ли сте се защо всички варива, корени и грудки се ползват като обидни квалификации на неособена интелигентност и налудничаво поведение: „каква си ми ухилена ряпа“, „картоф с картоф глупав“, „ей че тъп чукундур“, „нелепо подстриган като морков“ и прочие? Несправедливо е, някак си. Вуйна смело експериментираше с варене и стъргане, обработвайки своите чукундурчета: вареше ги и стържеше, объркваше в салата „Мексикана“, печеше ги на фурна, белеше, режеше на кубчета и подправяше с чесън (който самата тя не понасяше, но „така трябва“) и майонеза, директно го запичаше в гювеча („ох, ма, Веске, недей, не го слагай и там“) и така класическият новопазарски картофено-бобен гювеч направо си порозовяваше от срам.

Цвеклото всячески представляваше повод за произвеждане и нахвалване с размери и форми, обработвано и измъчвано с разни менюта, обсъждано и дебатирано, разказано в многобройни истории. Ето две от тях: две рецепти за разказано цвекло или за цвеклото като цивилизационен избор.

Имало във вуйниното село Загражден, по Дунава, една кака Цветана, бедна, колкото си искаш. Работела тя в кооператива, но я хванали, че краде цвекло от текезесето. Била откраднала, горката, няколко цвекла – сигурно гладна е била, прияло ѝ се. Изправили я пред съда. Тогава, в петдесетте години, не потупват по рамо, а те изправят на съд, както е казал поетът. Арестували я те и по бързата процедура я вкарали в съдебната зала. „Разкажете, подсъдима другарко, кога и как извършихте престъплението? – Е, че нощеска беше, пазача изчакáх да заспи и влезнáх. – Колко цвекла откраднахте? – Ами че, пет-шест, колко моем да носим в темното, е те така, в престилката го загърнáх, че си немам каруца. – Колко големи бяха главите цвекло? – Е, те темно беше, зная ли, е те колко главите ви беха големи.“ Разярили се ония ми ти съдии и я осъдили да лежи пет години зад решетките. Връща се след пет години в селото кака Цветана – ама, де я онази, загубената, проста и невзрачна Цветана? Нема я. Друга е сега – докарана, с шлифер и токчета, фризирана, с букли и червило. „Маа-а, Цветано, ти ли си, ма? – Аз, съм, зер, върнáх се от затвора. – Че кво е станало с тебе, ма-а? Е, как беше там? – Ми, кво да ви река? Убаво беше. У бели чаршафи не бех спалà – спах. Шивачка бех, работѝх. На кино не бех одѝла – одѝх. На баня не бех одѝла – одѝх. Къпàх се. На фризьор не бех одѝла – одѝх, фризирàх се. Òрата – добри. Топличко. Убаво. Пак че краднем, пак че идем, да знаете.“

Другата история за цвекло, която обичаше да разказва вуйчо ми Георги, беше за неговия чичо Тончо, който влязъл насила в кооператива. Богат бил Тончо, ама доста мързелив. И, понеже, след девети вече нямало ратаи, нямало и кой да рине тор в обора на кравите му. Постепенно пространството толкова намаляло, че гърбовете на животните започнали да опират в покрива на навеса. Извисили се, тъй да се каже, неестествено над морското равнище, та трябвало стъпала да им прави, за да могат да слязат, от собственото си гюбре. Крави в небето. Почти Шагалови крави, но новопазарски, без цигулки и криле. Тогава, като видял дебелия край на кравешкото възвишение, чичо Тончо събрал аверите (приятелите), връчил им по една права лопата, а това е ужасът на всеки уважаващ себе си новопазарски джентълмен, щото по принцип това си е женско оръдие на труда, и всички дружно, под негова команда, изринали обора и нахвърляли тора в градината му. Но го нахвърляли там, където неведома грижлива ръка била насяла цвекло. Минала пролетта, дошло лятото, Господ (въпреки комунистическия режим) пратил дъждец доволно от небето. Чичо Тончо в същото време добрувал в кръчмата с компании – ядене, пиене и хвалби за похождения при булки. Песни, танци, пляски и безсмъртният шлагер на макс: „Пия вино, пия газ, пет пари не давам а-аз… Изпратих жената на кульо-о-ор!“ (Лирическият герой иска да каже „курорт“, демек отървал се е от булката, макар и за кратко. И той доволен, и тя.) Дошла есента и като щръкнали ония ми ти зелено-виолетови листа на цвеклото колкото листата на бананови дървета! Извикал той бившите си ратаи да извадят плода и що да видят – чудо на чудесата. Главите на цвеклото станали като гранитни павета, огромни и квадратни, тежки, кърваво лилави и много, много на брой. Тежат като дини. Никой не го разсявал, никой не го прекопавал това цвекло. В чудо се видял нехайният стопанин, но и сам на себе си се възхитил. На есенния панаир чичо Тончо взел златен медал за рекорден добив на червено цвекло. Първенец в социалистическото съревнование, в което и не подозирал, че се съревновава. „Златен медал за мързел, ето какво е взел“ – отбелязал презрително дядо ми Радослав. Щото на такъв като Тончо и Господ му помага.

Много е суха тази септемврийска есен. Убийствено суха. Добре е за гроздето – силно вино ще стане. Ама цвеклото, ряпата, земната ябълка дребнички ще останат, те вода искат. Дребнички, ама пък колко са вкусни. Не вкусът обаче вълнувал бай Добри, съседът на Юлата – вуйчовия стар приятел, ами гръцката мечта да си има басейн пред къщата. Бил на гурбет в Гърция и видял: „Всички хора си имат басейни отпред, нищо че на брега на морето са им къщите, дето има една дума – през плета ти е морето. Ама на, в сладка вода се къпят, красиво е някак си, охолно. Блестят ония ми ти фаянсови плочки, майка му мечка.“ Замахнал с кирката и лопатата Добри, копал, копал, метър и половина, два. „Суха е почвата, Юла, като кирпич е, суша голяма, грешни ще да сме бая, ние, новопазарците! – цъка с език той. – Нови пазар Нови Сахар. И сега какво? – Как какво, пълня с вода и зарибявам.  – Ама е нали басейн, бе, какви риби? – Басейн-масейн, първата година риби ще развъждам, на лято ще се лепят плочки“. Рекъл и отсякъл. Зарибил той така наречения басейн, за една нощ водата попила в земята, на сутринта какво да види – рибите се гърчат на повърхността, от целия квартал се събрали глутница котки и си правят пиршество. Размахал оръжие Добри, котките са зверове, ей, не бягат, като има риба – гледай им само сеира! Изхитрил се той, през нощта разпръснал отрова в злополучния басейн, откъдето се носела рибешка воня. Изтровил котките на целия квартал. Не щеш ли, съседките разбрали за организирания геноцид и го издали в общината, че незаконно гледал прасе в двора си. Прасето било друга сага. Че това си е град, ей, макар и малък, но е общински център със стогодишна история и си има кметска забрана: който иска прасе, да ходи на село. Дошли от общината да го глобят, той заприщил портите и звъни по телефона: „Бат Юла, идвай довечера да колим прасето, че тия усойници ме предадоха на резеито (Районна здравна инспекция), ще ме глобят, изгорях. – Ама, как тайно бе, Добре, как да го заколим мълчешком, то е прасе, не е риба, ще квичи. – Да квичи, квото иска да прави, мамка му и прасе, давай да го гътваме, а пък…, ако питат нещо, то все едно аз съм квичал.“ Същинска Шекспирова драма с подлости и издайничества, с грандиозни намерения, безмилостни амбиции, предателства и вероломства. С една дума: сцената на живота накрая винаги е осеяна с трупове, та били те рибешки, котешки или… на прасе. И всичко това е все заради сушавата, безкрайна есен. Утешителното е, че колкото и да е сухо, рано или късно ще завали. А когато завали, не спира.

В късната октомврийска есен, когато гроздето е отдавна обрано, намачкано, сладостната шира е вече ферментирала, цветът и вкусът се е избистрил и светлорозовото памидово вино вече не жужи в бъчвата. Тогава чепките грозде в препълнените кошници отдавна са изядени от нас и осите. Затварям очи и пред мен изниква препълнена чиния с памид и отворена книга. Чета до премала „Тютюн“ на Димитър Димов. Въобразявам си, че съм Ирина, седнала под седемдесетгодишния рилски бор пред нашата къща, скрита на сянка от щедрите, макар и кратки дневни лъчи на есенното слънце. Тютюнево зелени са отблясъците на светлината. Тук-там в лозницата на асмата сме забравили някоя и друга ситна чепка, ако не я забележат скорците, може и да оцелее докато падне снегът. А сега, в късната есен, зрънцата ѝ пращят от сладост.

Когато в началото на ноември по гърбовете на заоблените Лудогорски хълмове пълзят мъгли и облаци, ръми ситен Елин Пелиновски дъжд, в сивотата на деня проблясват златните листа на дървесата и минзухарът кърпѝ кожух блести в топли луминисцентни лимоновожълти пламъци, на пето число от месеца на всемирната тъга ноември, аз винаги остарявам неумолимо с още една година. Но в душата ми е парадоксално светло и оптимистично. Сигурно затова обичам дъжда, мъглите и мрачно схлупеното оловносиво небе на есента. Затварям очи и замечтавам как се разхождам дълго, до безкрай по широките булеварди на голям европейски град. Ще ми се случи, но нали животът все още предстои, детство е. Някъде в жилите ми пълзят есенни мъгли. Тогава, когато животът все още е далеч, а времето е в бъдеще, в края на щедрата късна българска лудогорска есен, във въздуха витае мирис на грудки и мокра пръст, на кал и сътворение, на влажни корени и гранки, на последните печени анемични чушки върхари, на полумъртви треви. Есента. Парфюмът на Персефона се смесва с Дикенсовия аромат на идващата зима, пушек, въглища и горящи дърва, на слани и ранен снежец. Мирисът на детство и завръщане.

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).