Тоталната ни обруленост от живота, от белия свят и неговите вълнения ни превръща бавно и сигурно в ръкопляскащи воайори, които охотно тиражират гледки на ужаси и страдания, далеч от сивотата на маловажните ни делници. В случая гневът божи се стоварва безпощадно над главите на всички ни – и католици, и православни, и протестанти, точно в разгара на Страстната седмица. Със сигурност само този, който е пристъпвал по каменните плочи на Нотр Дам, който е чувал звуците на божествения орган, който се е поклонил на Девата, може да усети истинските размери на вчерашната трагедия. Вече не вярвам на книгите, поне не изцяло. Още по-малко на хората, чиито вълнения се простират не по-далеч от провинциалната им улица и тесногръдите школски шаблони в духа на: ех, плачете за Париж, столицата на разврата. Този път май се оказа прав онзи български поет, който възпя огъня на земните грехове, които земният ад изпращал към небесата, минавайки през храма. А една снимка – гениална, драматична, безпощадна и страстна (защото страст означава страдание) – обиколи социалните мрежи. Разтворените в болезнени гримаси физиономии на каменен светец и гаргойл, емблематичните фризове от стрехите на Нотр Дам, са проектирани на фона на адските пламъци на пожара в нощното небе на Париж. Загадъчният пожар, за чиито причини ние умуваме. А парижани пеят и страдат, вгледани в онова, което ще бъде утре, а не в това, заради което се е случило снощи. Западните хора и по-специално французите притежават редкия талант да се сплотяват в духовни кризи и социални катастрофи. Да мислят за после. А не да се вайкат, да охулват реваншистки всичко и всички или горко да се окайват, мнително да се гневят и ожесточено да обвиняват. В мига, в който катастрофата се случва, ние дребнаво се ровичкаме в недоказуеми факти, докато там търсят формулата за решение, в падението мислят за спасение.

Нотр Дам гори. Но не изгаря. В стила „пламтяща готика“, характерен за късните векове на тази чудесна епоха в изкуството, днес откриваме един безпощадно буквален смисъл. Пламтящата готика, наследила вкуса на лъчистата готика, е склонна да се фиксира върху орнамента и детайлната украса на кули, арки, сводове, да изобразява пищната си орнаментика в стилизираните форми за лъча и пламъка. Огнените езици обхващат иглата, тя се възпламенява и пречупва, сривайки се с грохот. Най-високата и остра кула на Нотр Дам се вижда от всяка точка на Париж. В далечината тя стърчи като съперница дори на Арката. Разказват, че някога на върха ѝ било поставено метално петле-ветропоказател, в което вградили частици от Христовия кръст. Затова тя била най-сигурният гарант срещу гръмотевиците и небесния огън. Сега огнените езици пламтят като реплики на каменните извивки и орнаменти. Каква по-красноречива метафора на крайната точка на нетърпимост, до която сме достигнали в своето разделение и озлобление? Човек дори да не е фаталист, дори да е крайно скептичен към божиите знаци, ще потрепери при тази гледка. Както винаги и сега страдат невинните. Тялото на Парижката дева е изпепелено в пламъците на нашите грехове, срамове, тъмни тайни, страхове и низости. В пламтящата готика тя издига глас към небето. Защото най-внушителният френски орган никога повече няма да изсвири своите меси и хорали. По чудо е спасен Христовият венец и туниката на Сен Луи. И още реликви. Господ все пак е милостив към нас. Заради Девата си. Бог и езическите му подгласници сякаш са се съюзили да помогнат в угасващата ни вяра на нас, човеците. И са съхранили стените и основната конструкция на храма, строен, дострояван, реконструиран, прекрояван във всичките тези осем века, десетки войни и революции, метежи, наводнения, колизии. Храмът на Девата се издига на Иль дьо ла Сите, островът, наричан някога Лутеция. Твърдят, че в основите му се крие цял подземен древен град, а катедралата е изградена върху основите на Юпитеров храм. С колко ли емоции и тъмни божествени страсти е трябвало да се бори крехкото тяло на каменната Дева? Слава богу, статуята е спасена. Не и разкошната ѝ дървена корона, обаче, Покривът, наричан Гората, за който легендата разказва, че е изсечен от цяла гора. Прелестната вековна дъбова плетеница е вече на пепел и прах. Храмовете ли служат на хората или хората на храмовете? И в тази взаизмозависимост, в която има страдание, пот и сълзи, кой кому е длъжник? Парижани ще издигнат отново своя храм, със сигурност. И със сигурност този огън поне мъничко ни е пречистил. Днес всички ние сме Квазимодо, който плаче за своята Есмералда. По укротените си физиономии, сега, точно в средата на Страстната седмица, се разпознаваме…

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).